Сюзън Уигс
Лилията и леопарда (21)

Глава двадесета

Лиана работеше в счетоводната стая. Пресметна някаква сума на сметалото и я нанесе в тефтера. Бяха изминали две седмици, откакто се бяха завърнали в Боа-Лонг. Тази година реколтата беше добра. Ранд ръководеше прибирането й. Лиана се замисли, забола пръст в брадичката си. После отново се наведе върху книгите. Толкова често се беше справяла с тази задача, без да се разсейва. Множеството задължения веднага бяха погълнали дните й. Но поради отсъствието на бебето и хладината на Ранд, в живота й беше се настанила опустошителна празнота.

Беше разбрала, че да загубиш любовта е по-болезнено, отколкото да не я познаваш изобщо.

 

 

Отвън Ранд упражняваше Роланд да стреля във въртяща се мишена. После се зае да наблюдава как се дуелират Пиърс и Жан. Някога военните занимания бяха всичко, което го интересуваше. Сега ужасно му липсваха проплакванията на Емри и топлите прегръдки на Лиана.

Той беше разбрал, че или трябва да обичаш от цялото си сърце, или да не обичаш изобщо.

 

 

Липсваха цифрите за реколтата от ръж. Лиана остави настрана перото и запуши мастилницата. Ранд би трябвало да ги знае. Той записваше всичко точно, както и тя. Но напоследък избягваше да отговаря и на най-обикновените й въпроси.

Лиана се измъчваше. Синът й беше на цял океан разстояние. Тя и съпругът й бяха противници във войната. Въпреки че не се издаваше, нещастието й я разяждаше. Оставяше неизличими белези в душата й.

Лиана стана решително и се запъти към задния двор. Извика Ранд с жест. Той се приближи. Мъжете зарязаха заниманията си и зазяпаха любопитно. Напрежението, възцарило се в замъка, беше прекалено силно, за да бъде прикрито.

— Искам да те попитам за ръжената реколта — каза Лиана, без да обръща внимание на зяпачите.

Той я поведе към градината. Лицето му беше безизразно. Пчелите жужаха лениво около цветовете. Той ме научи да обичам цветята, помисли Лиана. Като преглътна с усилие, каза:

— Трябват ми цифрите за реколтата.

— Ще изпратя Батсфорд да ти ги донесе. Това ли е всичко?

Погледите им се сблъскаха. Гърлото й се напълни със сълзи на агонизираща любов.

— Моля те — успя да промълви тя, — не отваряй вратите пред крал Хенри!

Ранд се намръщи.

— Искаш нещо, което трябва да ти откажа — с несигурна ръка той погали светлите къдрици около слепоочието й. — Нека да премине армията, Лиана — прошепна той. — Ти си моя съпруга. Нито един французин няма да те обвини, че си се подчинила на волята на съпруга си.

Ядосана и разочарована, тя отсече:

— Не ме е грижа какво ще кажат хората! Аз самата няма да намеря покой, ако допусна Хенри да извърши своя смъртоносен поход!

— А аз няма да си простя, ако не му помогна да сложи на главата си и френската корона!

— Значи продължаваме да сме врагове?

— Да!

Тя преглътна сълзите си. Това ли беше мъжът, който й се беше клел, че я обича? Дали всичко хубаво, което бяха изживели, бледнееше пред верността му към крал Хенри?

— Войната ще свърши един ден — каза тя. — Как ще живеем тогава?

Той примига. Ледът на неговия гняв се разтопи. На негово място се появи тъга, която разкъсваше сърцето й.

— Това зависи от дълбочината на чувствата ни, Лиана. И от това, доколко можем да прощаваме.

Лиана беше ужасно разочарована. Тя не изрече словата, които нямаха място в сърцето й.

— Никога няма да простя на човека, поставил амбициите на узурпатора, над собствената си жена и син!

— Аз пък няма да простя на жената, която иска да ме превърне в предател!

Лиана се разплака. Ранд я притисна към себе си.

— Господи, Лиана! И двамата говорим неща, които не мислим. Толкова ли не можем да намерим разреше ние на проблема?

— Не, Ранд — хълцаше тя. — Не можем!

Същата вечер, седнали един до друг на вечеря, двамата си отправяха безмълвни обвинения.

Едит беше понесла огромна кана с медовина. Разля малко върху Лиана.

— Как може да си толкова несръчна? — извика тя. Пръстите й почистваха лепкавото питие, проникнало в деколтето й.

Момичето избухна:

— Цял ден пресмяташ числа и нищо чудно, че си толкова сърдита. Трябва да обръщаш повече внимание на този свой съпруг…

— Внимавай какво приказваш! — закани й се Лиана.

— Върни се в кухнята, Едит — нареди Ранд. Лиана беше вкопчила яростно пръсти в ръба на масата. — Бързо — добави той. Намокри една салфетка и започна да чисти роклята й. — Не трябва да изливаш яда си върху прислужницата. За всички е ясно, че си ядосана на мен.

Лиана искаше да отблъсне ръката му, но присъствието на цялото домакинство около тях я възпря. Седеше неподвижно и го чакаше да привърши.

Да можеше и сърцето ми да е така спокойно, мислеше тя. Ранд не бързаше. Докосването му я възбуди. Като го видя и да се усмихва, Лиана вече не издържа.

— Достатъчно — изсъска тя. — Ще изпратя роклята за пране.

— С удоволствие ще ти помогна и за другото петно — погледът му се беше спрял върху деколтето й. Пръстите му докосваха долината между гърдите й.

Поруменяла, тя се отдръпна назад. Само един поглед й беше достатъчен да разбере, че всички ги гледаха.

В салона влезе английски пратеник. Това й спести други притеснения. Измърлян от пътуването и запъхтян, той се приближи до масата и се поклони. Лиана затаи дъх. Започна да се моли той да носи съобщение, че англичаните отстъпват.

— Как върви обсадата? — попита Ранд.

— Много добре. Хората на Томас Кларънс плениха цял вагон с бойни снаряжения.

Ранд се усмихна.

— Но сър дьо Гокур настъпва към Харфльор с три хиляди войници.

Лиана се усмихна.

— Избра ли Хенри къде да се копае за големите оръдия? — попита Ранд.

— Да, всички са настанени.

Ранд явно беше много доволен.

— Не може французите да останат бездейни — настоя Лиана.

— Да. Те запълниха проходите с баластра.

Лиана кимна доволна.

През изминалите седмици редовно пристигаха подобни вести.

Английските оръдия сипеха дъжд от камъни и желязо върху стените на градовете.

Французите бързо оправяха повредите.

Кисело вино, отровена вода и болести моряха английската армия.

Жан и Арманяк продължаваха да враждуват. Херцогът на Бургундия лицемерно предложи подкрепление на своя зет — дофина. Луи, от страх да не си навлече гнева на Арманяк, отказа и остана укрепен във Вернон.

Крал Хенри постоянно изпращаше предизвикателства към Вернон. Той настояваше за лична битка с дофина. Луи далновидно беше отблъснал предложението. Неговият отказ беше подкопал силите на обсадените граждани и войници в Харфльор. На 22 септември градът се беше предал безусловно.

Болестите и напрежението бяха отслабили силите на Хенри. Останали му бяха само деветстотин войника и пет хиляди стрелци. Но и техните редици оредяваха във всеки град и замък, през който минаваха.

Една вечер в края на септември Лиана се обърна към Ранд:

— Искам си сина обратно!

Лицето му помръкна. Той прокара ръка през златистата си коса.

— Все още не е сигурно. Войската на Хенри е на три седмици път оттук. Не мога да замина, а и не бих подложил Емри на излишен риск.

— Ти обеща, че ще си върна бебето след няколко седмици.

— Лиана, как можех да предвидя, че обсадата ще продължи толкова дълго?

— Мислех, че спазваш обещанията, които си ми дал.

Болка прониза очите му.

— На мен Емри също ми липсва. Но не мога да излагам живота му на риск.

Лиана се засрами. Ранд обичаше детето точно толкова, колкото и тя. Но можеше и да не го доведе скоро. Армията на Хенри отслабваше, но не се предаваше. Ядосана, тя го захапа:

— Да, ти не можеш да позволиш нещо толкова маловажно, като сина ти, да ти попречи да предадеш наследството му на Хенри!

Страхът и ядът задълбочаваха пропастта между двамата. Времето на очакване се превърна в бавно и мъчително изтезание.

Първата седмица се изниза мудно и премина във втора. През третата до масата, където Ранд и Лиана седяха в гробно мълчание, се приближиха Джак и Бони.

— Сватбата ни е след два дена — каза Джак. — Бихме искали вие да изпеете тържествената меса.

— Двамата — добави Бони.

— Аз не мога — отказа веднага Лиана. — Моят глас е слаб…

— Доскоро пееше много хубаво — възрази Бони.

— Моля ви да се съгласите, господарю, господарке! — намеси се Джак. Той приличаше на дете, което се моли за прошка.

Ранд и Лиана се спогледаха. Безгласно и двамата се споразумяха. Техните недоразумения не биваше да помрачават щастието на Джак и Бони.

— Ще изпеем месата — каза Ранд.

Свещите осветяваха параклиса с мека светлина. Позлатяваха лицата на двамата младоженци, които току-що бяха изрекли своите клетви. Батсфорд ги беше благословил с благочестиво изражение.

Всички очи се обърнаха към Ранд и Лиана. Тя мислеше, че ще й бъде лесно да пее с Ранд. Но Джак и Бони бяха си пожелали много специална песен. Те настояваха тяхната любов да бъде отпразнувана с „Песен на песните“. Лиана навлажни устни. Арфите бяха много грижливо настроени и изпълваха параклиса със сладостни звуци.

Двамата запяха. Гласовете им бяха в съзвучие, въпреки че сърцата им бяха на километри разстояние. Лиана погледна към Ранд и гласът й затрептя.

Любовта е по-добра от виното

Аз съм розата от Шарон

И лилията от равнината.

Ранд отговори по-силно. Но под плътния му глас прозираше огромна емоционалност.

Моята любима заговори. Тя ми каза:

Стани, любов моя! Стани и върви!

Думите и мелодията извикаха спомени. Вибрациите на Лиана се изпълниха с копнеж.

През нощта търсех господаря на моето сърце,

търсих го, но го нямаше!

В гласа на Ранд прозвуча премълчана болка.

Къде отиде моята любима?

Отишла е в градината,

там събира ароматни цветя.

Гласовете им се сляха. На последния рефрен се намеси и хора, но те бяха глухи за него. И двамата бяха се пренесли на усамотената полянка. Там се бяха срещнали за пръв път.

Лиана усети как една гореща сълза опари треперещата й ръка. Тя погледна към Ранд. Той също беше разчувстван от трогателната мелодия. Нежното изражение на лицето му, резките движения на тялото му издаваха чувствата, потискани толкова дълго.

За момент и двамата замълчаха. Неочаквано отец Батсфорд хвана Бони и Джак за ръцете. Благослови ги за вечно щастие. Всички присъстващи се събраха около олтара. Сипеха добри пожелания и хвалеха красотата на булката.

Сред толкова много хора Ранд и Лиана не можеха да разкрият чувствата си. Преди да ги разделят, Ранд успя да произнесе една, единствена дума:

— Довечера!

Сякаш топъл дъжд беше завалял, след продължителна суша.

Ранд копнееше за интимността на спалнята им. Биха ли могли да забравят различията? Да се обичат без политически спорове? Дали щеше да го очаква? Да, уверяваше се той сам. Влажните й очи му бяха дали отговор.

Той гледаше разочарован мъжете, събрали се в големия салон. Новината, че пристига крал Хенри, беше повишила градуса. Френските рицари от крепостта не знаеха как да постъпят. От виното разговорите и споровете ставаха все по-ожесточени. Това принуждаваше Ранд да остане на тържеството. Обикновено тази задача се падаше на Джак. Но тази вечер той се беше оттеглил рано с младоженката.

В ъгъла Пиърс и Саймън пееха неприлична песен. Жан и Чианг се мръщеха един на друг върху дъската за шах. Дилън и Роланд гледаха играта и разговаряха. Годфри, Жил, Невил и Питър Финч играеха на дама с трима от френските рицари.

Като разкършваше схванатите си рамене, Ранд реши, че духовете вече са се успокоили. Време беше да се оттегли. Изпълнен с неясни предчувствия, той се запъти към широката, каменна стълба.

Една сочна ругатня го накара да се обърне. Видя как юмрука на Роланд се заби в корема на Дилън. Уелсецът отскочи назад, като бутна шаха. Жан изрева и се спусна да защитава Роланд. Засегнати, Пиърс и Годфри се подготвиха да бранят Дилън.

— Боже Господи — изпъшка Ранд и се върна в салона.

 

 

Някой почука леко на вратата. Лиана скочи на крака. Много пъти беше повтаряла думите си към Ранд, но още не знаеше какво ще му каже. Сватбеното тържество беше задържало всички почти цяла нощ. Лиана беше доволна от това. Нежната струна, която беше зазвънтяла по време на сватбената песен, много лесно можеше да бъде скъсана.

Отново се почука. Колко официални сме станали, помисли тъжно тя. Искаше й се той да изкърти вратата. Така беше постъпил, когато я беше заключила за него. Или по-добре да влезе спокойно, сигурен, че жена му го очаква.

Лиана отвори вратата. Колебливата усмивка изчезна от лицето й. Вместо Ранд, на прага стоеше Жофроа.

— Мислех, че трябва да пазиш вратата — каза тя. Стараеше се в гласа й да не прозвучи разочарованието.

— Така е, господарке — грубите му черти бяха разкривени от безпокойство. — Имате посетител… Очаква ви при входната порта. Настоява да отидете сама.

— Не приемам тайни посетители — заяви тя. — Ако някой иска да ме види, да заповяда в салона.

Жофроа нервно се прекръсти.

— Човекът, който иска да ви види, ви изпраща… това.

Намръщена, Лиана пое малко вързопче. Разгъна плата и зяпна. Това беше един от талисманите на Ранд, внимателно изчистен и полиран. Беше го загубил при боя в Мезонсел.

Сърцето й щеше да изскочи от гърдите й.

— Съпругът ми знае ли за това?

— Не, той е в салона с останалите мъже. Започнаха да се бият и…

— Не казвай нищо на Ранд — нареди тя. — Почакай да взема наметката си.

Лиана се втурна надолу по каменните стъпала. Стигна до посетителя и коленичи покорно. Луи, дофинът на Франция, стоеше самотен в сенките на вратата.

Когато Лиана стана, той я изгледа изненадан. Значи все пак ме помни от Мезонсел, помисли тя.

— Братовчедке — каза той. — Надявам се да ми простиш, че идвам сам и тайно. Мисля, че е по-разумно да не търся гостоприемство в английско владение.

Нито за момент тя не му повярва, че е сам. Нощните сенки край реката причиняваха шумове, чиито източник не можеше да бъде единствено водата. Луи не говореше истината и когато отказваше да влезе в салона. Явно не искаше да стане заложник на англичаните.

— Ти си… добре дошъл, Твоя Светлост — поздрави го тя автоматично.

— Твоята вярност е пословична. Защо не разкри самоличността си в Мезонсел, Белиана? За мен щеше да е удоволствие да услужа на братовчедката на жена ми.

Лиана се прокашля.

— Обстоятелствата не ми позволиха…

— Няма значение — той махна с ръка. Луната освети красивите му черти, обезличени от преяждане и разгулен живот. — Получавате ли информация за обсадата?

Лиана кимна.

— Градът се е предал. Крал Хенри се е насочил на север, към Кале.

— Той иска да се укрепи тук, при Сома.

Тя преглътна и кимна.

— Дочу се, че англичаните са нападнали Бланш-Тач, но маршал Босико ги е разбил.

— Правилно си разбрала — Дофинът се усмихна криво. — При Бланш-Тач реката е непроходима. Така че… единствената надежда на Хенри остава Боа-Лонг.

Лиана гледаше към окъпаната в лунна светлина река. Устата й беше пресъхнала.

— Белиана… Погледни ме, братовчедке — меко изречени, словата прозвучаха като заповед. Усетил вътрешната й борба, Луи продължи: — Искам да разрушиш моста и да попречиш на английската армия да премине!

Ужасът завладя всичките й сетива. Тя отстъпи крачка назад.

— Съпругът ми иска да им предостави крепостта.

— На кого? — попита той. — Сигурно си чула за състоянието на тяхната армия. Хората на Хенри са болни, гладни. Масово измират. Триумфалният поход, който беше планирал, се превърна в погребална процесия. С него е свършено, братовчедке!

— Как може да си толкова сигурен?

Луи снижи глас и продължи:

— Херцогът на Аленьон е присъединил силите си към Бурбон и Бери. Херцогът на Британи е осигурил дванадесет хиляди войника. Граф Римон води пет хиляди копиеносци — Лиана се притисна към стената. Луи се надвеси над нея. — Херцогът на Бургундия, чумата да го тръшне дано, празнува в Турн. Но братята му, граф Невер и Антоан, ще подкрепят короната. В този момент шефът на полицията д’Алберт е разположил силите си северно оттук. Готов е да смаже разкапаните англичани. Стрелци — изсумтя Луи. — Какво могат да направят шепа стрелци срещу мощните френски благородници?

— Това бяха английски стрелци, Твоя Светлост. Те превзеха Боа-Лонг.

— Това е трик — възмути се той. — Лонгууд изчака, докато рицарите започнат турнира.

Преди да успее Лиана да асимилира думите му, той продължи:

— Братовчедке, тази нощ те посвещавам в тайни, неизвестни дори за моите командири. Дойдох при теб, защото искам Хенри да си върви. Но вярно е и, че дойдох, защото си моя роднина. Не искам да страдаш заради грешките на съпруга си. Ако изпълниш молбата ми, ще спасиш не само себе си, но и още много хора.

— Ако победата е за англичаните, Ранд ще бъде обезглавен.

— Говориш абсурдни неща — прекъсна я Луи. — Погледни фактите, Лиана. Армията на Хенри наброява едва пет хиляди човека. И повечето от тях са стрелци. Франция разполага с пет пъти повече, добре тренирани войници. Ако разбием Хенри, Ранд ще бъде пощаден не само от мен.

Лиана стоеше и не можеше да реши какво да прави. Дали да се довери на дофина? Би ли могла, дори и за благото на Франция, да предаде Ранд?

— Ти да не мислиш, че съпругът ми ще стои и ще гледа как разрушавам моста? — попита тя.

— Оставям на теб да се разбереш с него. Ти си разумна жена. Утре, до залез-слънце, задачата трябва да бъде изпълнена.

— Ами ако откажа?

Двамата се гледаха дълго и мълчаха. Лиана сравняваше разглезения дофин със сериозния Хенри. Още на деветнадесет години, Луи беше започнал да отблъсква хората от себе си. Причината беше в разпуснатия му живот. Лиана потръпна, като си помисли, че един ден короната на Франция ще стои на неговата глава. А и баща му беше лунатик. Да имаше поне малко от ума и сърцето на крал Хенри…

— Забравила ли си Мезонсел? — попита дофинът меко.

Лиана присви очи. Припомни си онзи драматичен момент пред къщата на Жерве. Тогава Луи можеше да я арестува, но беше предпочел да я освободи.

— Не мога да го направя — каза тя безпомощно.

— Можеш! И трябва. Утре вечер един от моите командири ще атакува крепостта. Ако искаш мъжът ти да остане жив, гледай да не е тук дотогава.

— Твоя Светлост, ти не знаеш какво говориш. Ранд никога няма да позволи…

— Тогава не му казвай — за пръв път Луи я докосна. Той вдигна брадичката й с влажната си, студена длан. Приближи лицето си до нейното. — Белиана — прошепна заплашително той, — аз знам къде е детето ти!

 

 

Лиана изкачваше стъпалата, натежала от умора и отчаяние. Луи не беше казал нищо повече. След последните си думи, се беше потопил в тъмнината.

И нямаше нужда от повече думи. Тя беше разбрала, че няма връщане назад. От нерешителен наблюдател, тя трябваше да се превърне в отчаян конспиратор.

Лиана имаше много малко време да търси източника на информация за Луи. Със сигурност неговите шпиони я бяха проследили от Мезонсел до Кале. После до Англия и обратно. Лиана не можеше да остане безучастна към похода на Хенри, за да спечели отново сърцето на Ранд. Тя трябваше да се подчини в името на своя син.

Лиана осъзна, че Ранд беше загубен за нея. Мечтата за близост между тях по време на сватбената церемония днес, беше разбита на парчета. Той щеше да я намрази за предателството й. Лиана можеше да живее с ненавистта му, но не можеше да оцелее, ако знаеше, че е мъртъв.

Тя се провря през малката ограда на градината. Влезе в счетоводната стая и набързо надраска бележка до вуйчо си. Изпрати я по човек до Турн. Ако имаше някой, който да се добере до Емри преди лакеите на дофина, това беше Жан Безстрашният. После се запъти да търси Чианг. Той можеше да й помогне да изпълни пъкления план.

Когато най-сетне се върна в стаята си, небето вече беше рубинено. Огънят в камината отдавна беше загаснал. Лиана изморено отметна една къдрица от челото си. Потърси бутилка вино в шкафа. Без да си прави труда да отсипе в чаша, тя надигна бутилката.

— Чаках те.

Стъклото се изплъзна от пръстите й и се разби на пода. Кървавочервеното вино изпръска всичко наоколо. Тя бавно се обърна към леглото. Върху кожите се беше свил Ранд, напълно облечен. Дрехите му бяха измачкани, косите — разчорлени, лицето му — изморено.

О, Господи! В своята паника, тя беше забравила, че ще дойде в стаята й. Погледът му обгърна размъкнатата й прическа, измърляната й с кал рокля.

— Аз… — гърлото й пресъхна неочаквано. — Повикаха ме навън. След тържеството на майка Брюло й стана лошо. Отидох до градината да откъсна няколко мушмули за нея.

— Питах навсякъде из замъка. Никой не беше те виждал.

— Жофроа беше заспал, когато минах покрай него.

— Разбирам.

Лиана заусуква плата на роклята си.

— Аз също те очаквах — каза тя. — Преди да ме извикат.

Някаква усмивка се появи на устните му.

— Мъжете излязоха извън контрол. Не можех да ги оставя, докато не се уверя, че няма да се избият един друг — Ранд стана от леглото и се приближи до нея. — Мисля, че всички ще се успокоят, щом разберат, че двамата с теб сме се помирили.

Тя кимна.

— Никакви разговори повече за предателство?

— Никакви! — лъжата се изплъзна от треперещите й устни.

— Всичко е за добро, Лиана. Ще видиш, че е така — той нежно развърза наметката й. Целуна голите й рамене, после се наведе към деколтето й.

— Имаш аромата на свеж бриз.

Душата й се сви от чувство на вина.

— Да, търсих дълго из градината.

— Трябваше да ме извикаш.

— Знаех, че си зает в салона — ужасена, че лъжата сигурно е изписана на лицето й, тя го прегърна. — Искам да забравя всичко, Ранд. Че английската армия е на юг от нас, че французите се събират на север… О, Ранд — прошепна трескаво тя в шията му, — искам да забравя, че светът съществува. Помогни ми!

Поглъщащите му целувки я омагьосаха. Когато я носеше към леглото, в тялото й се разгоря дълго потисканото желание. Изгаряща в прегръдките му, тя отключи белезниците на предателството, към което я беше подтикнал Луи.

— Липсваше ми, съпруго моя — прошепна той.

— Ти на мен също!

Зажадняла за него, тя се нахвърли да го съблича. Ранд се засмя и се зае да й помага. После легна до нея.

Тя се обърна да го погледа. Душата й се разтопи от красотата на голите му форми, от нежността в погледа му. Те бяха заедно за последен път. Лиана трябваше да се отрече от любовта му!

Целувките й се разгаряха от чувството на копнеж и съжаление. Ранд се задъха, когато тя легна върху него и започна да обсипва тялото му с милувки. Лиана не смееше да говори. Страхуваше се да не се разплаче. Да не издаде бурята, разбушувала се в душата й. Някакъв пресметлив глас в нея я предупреждаваше, че ако му признае любовта си тази нощ, той щеше да се досети за измяната й.

Вместо устните, говореха ръцете и сърцето й. Силните му мускули се отдадоха на ласките й. Подобно мантия косите й обгръщаха формите му. С отчаяна любов, тя поглъщаше мъжкия му аромат. Ранд простена, опита се да я върне към устните си. Но тя продължаваше да го докосва. Да отдава своето обожание.

— Достатъчно, Лиана — въздъхна той. — Ти ме докарваш до…

— Шшт! — тя се надвеси над него. Искаше ласките й да бъдат последния му спомен от нея. Когато предателството й го ужили, в него да остане и друго чувство, освен омраза. Може би в сърцата им щеше да продължи да гори този огън?

Тялото на Ранд се стегна. Той вече падаше от леглото.

— Ох, Лиана… Аз…

Любовта и възбудата я покориха. Ранд беше загубил контрол. Тя изживя екстаза му, като неин собствен. Той я притисна в прегръдките си.

— Вещица! Направи ме безсилен, като счупена стрела.

Лиана се насили да се усмихне.

— Исках… само да ти бъде хубаво.

— И го постигна — ръцете му се забавляваха с тялото й. — Сега е твой ред.

С престорено въодушевление, тя се отдръпна и каза:

— Имам една идея.

Пръстите му се бяха спрели на гърдите й.

— Аз — също.

Тя пое дълбоко дъх.

— Хайде да се срещнем при кръста на свети Катбер. Там се любихме за първи път. Ти ще бъдеш странстващ рицар, а аз — твоята хубавица.

— Хенри ще пристигне всеки момент.

— Да, но няма да е днес. Дилън докладва, че войските му са на тридесет километра оттук — тя се сгуши в раменете му. — Всичко вече е подготвено. Нямаме друга работа, освен да чакаме. Нека направим очакването приятно, Ранд!

— Господи, няма да спорим по този въпрос.

— Пресрещни ме на полянката. Искам да ме огрява слънцето. Да се наслаждавам на бриза. Това ще поднови нашата любов.

Ранд се усмихна и погали косите й.

— Нямах представа, че си толкова сантиментална, хубавице!

— Ти ме направи такава — заяви тя. Молеше се Ранд да не усети сълзите в гласа й. Ръката и го погали прелъстително. — Моля те, Ранд!

— Добре. Ще тръгнем заедно след утринната молитва.

— О, не — възрази тя набързо. — Трябва да пристигнем там поотделно. В часа на полета на бекасините. Както винаги сме го правили. Послушай ме, съпруже. След като го няма Емри, толкова са малко радостите ми!

Погледът му се разтапяше от нежност.

— Какво мога да кажа? Разбира се, че ще те чакам.

Когато се облякоха, слънцето вече беше високо на хоризонта. Ранд си тананикаше „Песен на песните“.

Стани, любов моя! Стани и тръгни!

Думите чукаха болезнено в съзнанието на Лиана.

Върви, мислеше тя. Върви към капан, а не към любовна среща!

 

 

Погледът му лениво следеше малкото зайче. Ранд седеше, облегнат на каменния кръст. Искаше топлото слънце да проникне в костите му. Най-сетне, мислеше той, Лиана е моя отново. Той мислеше, че вече я е загубил. Но тази сутрин тя беше му дала доказателство, на което не беше се надявал никога.

Само, ако можеше да побърза. Споменът за преживяното удоволствие разгорещи кръвта му. Сърцето му се разтуптя. Сърцето, да. Него трябваше да послуша през тези седмици. А не да робува на гнева и обидата. Къде се бавеше тя? Очакваше я вече половин час. Сигурно щеше да се появи всеки момент.

Ранд се усмихна. Целият ден беше прекарала с Чианг. Беше разговаряла дълго и с Бони. Без съмнение двете жени имаха какво да обсъждат след първата брачна нощ на Бони. Той щеше да я попита какво я беше накарало да промени решението си, щеше да направи всичко възможно да не съжалява.

Наблизо се отчупи клонка. Зайчето се втурна към гората. Ранд скочи на крака. Ръката му посегна към меча.

Огледа се. Слънцето образуваше дълги сенки от лиственицата и върбите. Из въздуха се носеше мирис на почва и окапали листа. Но той долавяше и нещо не съвсем идилично. Миризма на коне… На опасност.

Господи, защо не беше усетил това по-рано? Толкова се беше улисал в мисли по Лиана, че беше притъпил усета си на боец. Разтревожен той измъкна меча и закрачи към коня си. Ноздрите на Чарбу играеха. Краката му бяха като втвърдени. Жребецът също долавяше някакво непознато присъствие.

Съвсем бавно Ранд отвърза коня, като му говореше успокоително. После пое юздите му. Поведе го към края на полянката. Там имаше скала, зад която се виеше пътеката към нормандския бряг. По нея се приближаваха стъпки. Ранд погледна надясно, към Боа-Лонг.

Дланите му станаха лепкави. Той беше в капан. И Лиана се приближаваше към него.

Ранд внезапно възседна коня си. Но преди да успее да го пришпори, на хълма се появи група войници. Ранд се изкуши да изпробва отново скоростта на Чарбу, но дочу глас.

— Задръж, господарю!

Стреснат, Ранд се обърна.

— Чианг? Какво правиш тук? Какво… — устата му пресъхна.

Пред него стояха, освен Чианг, Джак Кейд, Пиърс, Саймън, Дилън, Батсфорд и другите. Всичките девет англичанина от Боа-Лонг бяха строени пред него.

— Що за шега е това? — попита раздразнен Ранд. — Няма ли да оставите човек да се срещне с жена си?

— Господарю, носим ти лоши новини — отговори Чианг. Гласът и погледът му бяха такива, че косите на Ранд настръхнаха.

Хората му изглеждаха толкова покорни, толкова виновни. Бяха се приближили съвсем до него.

— По дяволите, няма ли да ми обясните?

— Господарю — започна Джак, — прогониха ни от замъка. Докато усетим хитрината, всички оръдия бяха насочени към нас…

Приглушена експлозия раздра въздуха. Птиците се разлетяха изплашени. Ранд се загледа над върховете на дърветата. Високо над замъка се виеше дим.

Обзе го неудържим ужас. Ранд посегна да дръпне юздите.

— Господи, Лиана…

— Спрете го — извика някой.

Десет чифта ръце се вкопчиха в него. Ранд падна и се удари в слепоочието. Някой му отне и меча.

— Не можем да ти позволим да се хвърлиш към смъртта си — каза Джак.

Още един удар и тъмнината стана съвършена.