Сюзън Уигс
Лилията и леопарда (10)

Глава девета

— Няма да облека нищо, изпратено от англичанина! — Лиана се отдръпна от прислужницата, която вече губеше търпение. Тя отчаяно се опитваше да подреди перлите в косата на Лиана.

— Нямаш друг избор! — Маргарет Баварска, съпругата на херцога, стоеше пред огромна ракла. През прозореца се промъкваше лек ветрец, който облъхваше красивото лице на германката.

Лиана я изгледа.

— Не по моя воля бях довлечена тук по нощница.

— Престани да хленчиш, Белиана! Мисля, че трябва да му бъдеш благодарна за великолепния чеиз — претрупаната със скъпоценности ръка на херцогинята посочи съдържанието на раклата. Там беше пълно с венециански коприни и фино кадифе. Маргарет се наведе. Измъкна плащ в кралско синьо, обточен със сива кожа. — Това тук струва цяло състояние!

— И колко невинни животинки са били изкормени, за да послужат на модата? — Лиана отдръпна ръката си от блестящата гривна, която й подаваше прислужницата.

Широкото, благородно лице на Маргарет потъмня.

— Няма да позволя домът на херцога на Бургундия да бъде опозорен от твоя инат! Жената е длъжна да се подчинява. Със собствената си дъщеря не съм имала такива проблеми. Моята Маргарет се омъжи за дофина Луи. Очаква я престолът на Франция.

— Тя никога няма да бъде кралица, ако предам Боа-Лонг на англичаните.

Херцогинята отпусна ръце.

— Нито пък ти, ако зависеше от мен. А сега ще разрешиш на моите придворни дами да те облекат, Белиана!

Лиана гледаше упорито леля си. Толкова години брак с Жан Безстрашния я бяха направили като него.

— И ако не искам?

— Мислех, че снощи си разбрала вуйчо си. Сигурна съм, че не се шегува!

Лиана утихна. Алтернативата на отдаването на англичанина беше манастира. Освен ако… Тя хвърли поглед към прозореца. Стаята беше високо в кулата. В далечината се разстилаше пясъчен полуостров. Там Сома се вливаше в морето.

Идеята сграбчи мислите й. Лазар беше мъртъв. Ако можеше да избяга и да стигне до Ранд? Щеше да го убеди да се ожени за нея. Той беше човек на честта. Нямаше да й откаже, особено след като му каже, че е бременна. В гърдите й потрепна любовта. После я смени страха. Ами ако вуйчо й постъпи и с него така, както с Лазар?

Прислужницата се възползва от замислеността на Лиана. Тя почти не усещаше ръцете, които я обличаха и оправяха прическата й. Те украсиха хубавата й глава с перли, потопени в сребро. Огърлицата беше в ледено синьо. Обърна се отново към прозореца. Под тях лежеше крепостният ров, пълен с вода. Мисълта за водата я накара да потръпне. Заслужаваше ли си да рискува и да скочи в нея?

Някой я ръгна в ребрата. Лиана се сепна.

— Господарке, говори ви леля ви!

Тя погледна към Маргарет, която се усмихваше.

— Имаш вид на фея — отбеляза херцогинята. — Как постигаш по-светлия блясък в косите си? С лайка или с жълт минзухар?

Надеждата, че може би ще успее да избяга, върна усмивката на Лиана.

— Може би е така, защото работя с много барут, лельо?

Маргарет присви устни.

— Надявах се, че си зарязала тези глупости с експлозивите?

— Никога — отсече Лиана.

Тя съвсем загуби търпение, когато прислужницата покриваше главата й със сребрист воал. Прикрепи го с бисерен венец.

— Погледни се. Приличаш на принцеса!

Лиана не устоя на изкушението и се остави да я отведат до блестящото огледало.

Сръчната шивачка на херцогинята беше изработила съвършена рокля. Леденото синьо, обшито със сребърно, подчертаваше фината й фигура. Перли и аквамарин примигваха в гънките на воала й. Един синьо-зелен камък над веждата й наподобяваше сълза. Ръкавите и подгъва й бяха обсипани с множество камбанки. Те й придаваха вид на дама от кралското обкръжение. Но всичко това беше дар от английския подлизурко. Величествените одежди я сковаваха така, както стражите, следващи я по петите.

Маргарет я подкани да вървят към параклиса. Лиана се втурна към прозореца, но прислужницата и войниците охладиха ентусиазма й. Надеждата да види Ранд продължаваше да изгаря сърцето й. Този насилствен брак беше просто незначително препятствие. Нищо повече!

Лиана изправи рамене. Облъхна я хлад. Ранд я беше променил. Беше я направил по-отстъпчива. С помощта на английския лорд тя щеше да се превърне в безсърдечна господарка. Щеше да прикрива непоправимия мечтател в себе си, за да не бъде наранена. Можеше и да е манипулирана, но за да спечели битката, сега трябваше да отстъпи. Ще се омъжи за англичанина, но той нямаше да се сдобие с покорна съпруга. Устните й се изкривиха в дяволска усмивка. Ако се потвърдяха подозренията й, тя щеше да дари лорда с френски наследник. Крайната победа щеше да бъде нейна. Защото детето беше на Ранд!

Лиана вирна брадичка решително. Тя беше господарката на Боа-Лонг, достойната дъщеря на Емри. Нямаше да позволи на английската пионка да изпие силата й.

С високомерни, студени очи и упорито свити устни, Лиана последва вуйна си. Бяха се запътили към параклиса, където я очакваше младоженецът.

 

 

 

Ранд крачеше под сводовете на галерията, водеща към параклиса. Дъждът беше наситил въздуха с пролетен аромат. Ранд спря и се приведе през каменния парапет. От портата на Тур дьо Роа излязоха няколко жени. Насочиха се към църквичката.

Изгледа ги преценяващо. Хладно отбеляза наум, че синьо-сребърните одежди подхождаха на булката. После си припомни сцената на моста. Жестокостта, с която беше ударила прислужника си. Червеното й отиваше повече!

Опипа гърдите си. Търсеше талисмана на крал Хенри. После си спомни, че го беше изхвърлил. Продължи намръщен. Направи няколко крачки и замръзна. Не вярваше на очите си. Нещо в жената пред него му беше познато. Тя беше обърната с гръб, но движенията й му бяха странно близки. Защо, по дяволите, тази госпожица му напомняше толкова много за Лиана?

Дланите му се изпотиха. Ранд се вкопчи в каменния парапет. Дребна и стегната, тя крачеше пред всички. В съзнанието му изплуваха разбъркани образи. Лиана подритва дългата си рокля край него, Лиана защитава господарката си, Лиана замислено потупва брадичката си…

Приближи се Джак Кейд.

— Всичко е готово, господарю. Ето и пръстените… — той се загледа към групата пред параклиса. — Виждам, че невястата те очаква.

Ранд погледна развеселен оръженосеца си.

— Моята невяста… — гласът му се провлече, защото се обърна отново да я изгледа. Тя също беше вперила поглед в него. Върху воала й проблясваха бисери. Беше поставила замислено пръст върху брадичката си. — Боже Господи! — Ранд се затича. Златните му шпори се раздрънчаха.

 

 

Към Лиана се запъти Жан, облечен в херцогските си одежди. Върху тях беше прикрепена ризница. Той протегна ръце усмихнат.

— Белиана, изглеждаш като…

Тя се отдръпна.

— Не мисли, че съм ти простила! — гласът й беше леден.

Херцогът на Бургундия я изгледа многозначително. Приведе се към нея и прошепна заплашително:

— Търпението ми е изчерпано. Искам да се държиш прилично!

Лиана демонстративно му обърна гръб.

Наметнат в тържествена мантия, епископът на Тур стоеше пред параклиса. Английските войници излагаха на показ омразния леопард, избродиран на гърдите им. До епископа стоеше друг свещеник. Той гледаше Лиана съжалително. Чертите му бяха саксонски. От ръкава му висеше въже за привързване на соколи.

Соколи? От обърканите й мисли изплува спомен. Ранд веднъж й беше споменал за отчето, което обичало да ловува. Стомахът й се сви. В главата й зачукаха хиляди чукове. Ранд! Името можеше да бъде съкратено от…

— Енжеранд Лонгууд пристига — обяви вуйчо й.

Лиана се обърна.

Ранд се усмихваше.

От ужасените дълбини на сърцето й се изтръгна писък. Това беше единствената й реакция от шока.

Ранд се приближи към нея. Накичен със златния леопард, той беше самото олицетворение на силата и самоувереността. Дишаше тежко, сякаш беше тичал. Изражението му й беше до болка познато. То имаше властта да разтапя сърцето й. Ясните му, тревистозелени очи танцуваха въодушевени. Златистата му коса блестеше под слънчевите лъчи.

Господи, който си на небето! Ранд! Енжеранд Лонгууд! Тя трепереше, а херцогът я прибута напред. Ръцете й бяха свити в юмруци, които приличаха на ледени късове. Отчаяно се надяваше такъв да бъде и погледът й.

— Ти? — гласът й приличаше на дрезгаво стържене.

— Бъди сигурна, че не сънуваш — прошепна той, като целуна обожаваното лице. — Ничия молитва не е имала по-щастлив отговор!

Лиана се отдръпна като ужилена. Неговото предателство изгаряше сърцето й. Мъжът, принудил я да повярва в неговото приятелство, всъщност беше нейният похитител. Той си беше поставил за цел да открадне дома и богатствата й. И най-страшното! Сигурно носеше в утробата си неговото дете! То беше заченато от французин, а не от англичанин!

Лиана гледаше яростно щастливото му лице. Не намираше подходящите думи, за да изрази чувствата си. До съзнанието й достигна глас.

— Време е церемонията да започне — каза вуйчо й.

С напевен глас епископът на Тур благослови венчалните пръстени. Сладникавият пратеник, когото беше изгонила от Боа-Лонг държеше възглавничката. Когато този ритуал приключи, Лиана се сви от ужас. Всичко ценно у нея — собствеността, дори тялото й, бяха предадени на Енжеранд Фицмарк, първия лорд Лонгууд. Тя му принадлежи! Отчаяно се закле в мислите си, че той никога няма да има власт над сърцето й.

Епископът ги призова към традиционните обредни клетви. Помътнелият от гняв поглед на вуйчо й възпря порива да изрече на глас своя протест.

— И нека тя да бъде негова законна съпруга!

Пръстите на Жан се впиха в нейните.

— И нека той да бъде неин законен съпруг!

Зашеметена от ярост, тя усети как вуйчо й поставя ръката й в тази на Ранд. Сви пръсти и ги отскубна като снаряд. Неговото докосване беше загубило вълшебната си сила. Този мъж я беше използвал, беше я излъгал, беше разкъсал сърцето й, беше откраднал невинността й. Един неприятен вътрешен глас й припомни, че тя доброволно му беше отдала всичко това.

Обичта, изписана върху лицето му, й беше позната. Ранд пое от Джак по-малкия златен пръстен. Плъзна три пъти халката по пръста й. В името на отца и сина, и света го духа! След това го настани на лявата й ръка.

Гласът му се блъскаше в каменните стени.

— С този пръстен ти си моя съпруга. С това злато си моя съвест.

Лиана се задъха от възмущение. Неговото вричане наподобяваше любовна песен. Нейната мелодия отекваше в душата й и я извеждаше от равновесие.

Дамите на херцогиня Маргарет въздъхнаха шумно. Лиана раздразнена долови тяхното възхищение от красотата на англичанина.

Със сковани пръсти тя взе другия пръстен. Повтори вяло и с плоски думи същата клетва.

Ранд се скова край нея. Така! Най-сетне беше успяла да му покаже своето недоволство. Бронята на неговата самоувереност се пропука. Като достигна края на своето изпълнение, Лиана утихна. Добре знаеше какво следва, но се бунтуваше срещу него с всяка фибра на гордото си тяло.

— Не ни карай да чакаме, госпожице — изсъска херцогът на Бургундия.

— Не — прошепна тя. — Аз няма…

— Ти ще се подчиняваш на съпруга си! — очите му й даваха да разбере, че това е нейното наказание. Не е трябвало да настанява негови врагове в Боа-Лонг.

С пламнали страни Лиана коленичи и приведе смирено глава. Затвори плътно очи. Унижението на тази поза я лиши от съпротивителни сили.

Тълпата се разшумя. В нейните ръце се впиха нечии силни пръсти. Бавно, сякаш излизаща от кошмар, Лиана отвори горящи очи.

Озова се лице в лице с Ранд.

Тя беше смаяна. Ранд също беше коленичил. Искаше да покаже на всички, че той и съпругата му бяха равноправни. Това охлади като лечебен балсам нейната покруса. „Не, той не може да бъде искрен и в това“ — помисли Лиана. Щадеше нейното честолюбие, чувството й за собствено достойнство. Позволи му да я изправи. Херцогът ги поведе намръщен към епископа. Той благослови двойката и нафората.

— Имаш право да си ядосана, любов моя — прошепна Ранд. — Но трябва да признаеш, че и аз имам това право. Настанила си враг в крепостта, която ми се полага. Сега трябва да рискувам своя и живота на хората си, за да го прогоня.

— Ти разби сърцето ми — отговори Лиана съкрушена.

Той я погледна. В погледа му блестяха милиони искри.

— Ти не си миловидното създание, което срещнах в гората. Явно си жена боец. Ще трябва да свиквам с това — той пое ръката й уверено. — И ще го направя, Лиана! И двамата желаехме този брак.

— Аз исках да бъда обичана от мъжа, който вярвах, че си — натърти тя. — А не да бъда използвана и предадена от един богохулник!

— Ще бъдем щастливи, Лиана!

— Ще бъдем врагове, Ранд!

 

 

Виоли и арфи веселяха гостите в огромния салон. Въпреки че беше ядосан на племенницата си, херцогът на Бургундия не беше пожалил средства. Тържеството беше внушително. Масите бяха отрупани с вино, печени меса и пролетни зеленчуци. Гостите се възхищаваха на тортите, украсени с лилии и леопарди.

Ранд сияеше. Искаше му се да крещи от възторг. Дори хладното поведение на Лиана и отказът й да танцува с него, не помрачаваха настроението му. Вече беше забравил нейната измама. Скоро и тя щеше да прости неговата. Оттеглили се веднъж в брачното ложе, той щеше да й докаже, че няма да бъдат врагове. Любовта им щеше да ги направи истински съпруг и съпруга.

Благодарен на съдбата, той вдигна чаша. Един от неговите хора вдигна тост. Ранд отпи и отново се наслади на красивата си жена. Тя танцуваше с вуйчо си.

— Приличаш на лисица, която дебне край курника.

Ранд остави чашата и се усмихна на Джак.

— Заслужавам по-достойно сравнение!

Вниманието му отново се насочи към Лиана. Лицето й, въпреки че беше безизразно, излъчваше естествена хубост. Гъвкава като фиданка, тя се движеше с вродена грациозност. Мисълта, че ще я притежава, присви слабините му.

— Не мога да си обясня промяната в теб — отбеляза Джак. — Вчера се мяташе като звяр в клетка. Проклинаше съдбата, която те свързва с тази госпожица?

— Това беше преди да разбера коя е тя.

— Мислех, че си я видял, докато завързваше лодката — Джак изгледа Лиана с възхищение. — Как си могъл да не запомниш такова лице, такова тяло…

— Не, Джак. Сега разбирам, че не съм видял Лиана, а съпругата на Жерве Мондрагон.

Джак тръсна халбата си.

— Лиана?

— Да.

— Света Дево!

— Ти беше този, който я е видял, Джак. Нали ти отнесе писмото до Боа-Лонг? — прободе го раната в мишницата. Там се беше забола вражеската стрела. — Но ти бръщолевеше единствено за прислужницата й. Защо не ми каза, че Лиана е толкова красива? Би могъл да ми спестиш много неприятности.

— О, единствената ми грижа беше как да се отърва от гнева й.

Ранд се замисли. Оръдията на Лиана можеха да бъдат повод за сближаване. Но не и тази вечер. Той отпи глътка вино.

— Държал съм я в ръцете си и не съм знаел коя е всъщност!

— Как е успяла да скрие истинската си самоличност от тебе? И ти твоята — от нея?

— Когато я срещнах за първи път, тя каза само името си. Твърдеше, че е сирак и е дъщеря на оръжеец. Явно я е било страх да признае пред непознат коя е.

— Да, тя е великолепен заложник.

— И аз имах своите мотиви да скрия кой съм. Лиана долови гасконския акцент, който съм наследил от баща си.

— И през всичките тези седмици си се срещал с нея? За какво си говорехте?

Ранд се замисли.

— За нищо. И за всичко.

Джак го зяпна.

— Май много малко сте разговаряли?

Ранд се изсмя звучно. Лиана му метна блеснал, огнен поглед.

— Господи — задъха се оръженосецът. — Ако това беше стрела, да си мъртъв!

— Все още е разярена — чувството за вина стопи усмивката му. Спомни си как се беше борила, когато я пренасяше през водата. Без да съзнава това, той я беше изложил на смъртна опасност. Водата за нея беше най-страшното нещо. Почти само на себе си, той каза: — Когато свикне с мисълта, че вече сме женени, ще разбере колко е хубаво това.

— Не искам да развалям настроението ти, господарю, но помисли си. Рицарят Ранд, а не Енжеранд Лонгууд е покорил сърцето й.

— Те са един и същи човек, Джак! — но докато изричаше тези думи, той се ужаси. Припомни си скованите като мрамор черти на Лиана. Отчаяно си призна: — Тя обичаше мъжа, който я вдъхновяваше. Отдаде му тялото, ума и сърцето си. Но ще се съпротивява на този, който иска замъка и земите й.

Джак кимна намръщен.

— Не бива да й се доверяваш много, господарю!

Като избягваше угнетяващите мисли, Ранд си припомни удоволствието, което бяха изживели заедно. Удоволствието, което щяха да споделят от живота пред тях. Когато изпи виното си, Ранд пресрещна друга мисъл. До сега тя беше стояла залутана сред изненади и силни преживявания. Когато беше срещнал Лиана, тя вече е била омъжена. Но се оказа, че е девствена. Ранд остави чашата с разтреперана ръка. Дали наистина е било така, или той не разбира от такива неща? Вбесяваше го мисълта, че Лазар Мондрагон е бил първият, който я е притежавал. Реши да установи истината. Още тази нощ!

В огромния салон връхлетя някакъв мъж. Той беше обсипан с прах. Явно дълго време беше яздил. Приближи се разтревожен до херцога. Ранд видя, че Лиана е без партньор и се приближи до нея.

Тя изгледа намръщена протегнатата му ръка.

— Изморих се от танци. Трябва да посетя гардеробната — когато говореше на английски, тя беше толкова различна. По-рязка и някак непозната.

Лиана профуча край него. Раздразнен Ранд понечи да я последва, но го спря гласът на Жан.

— Трябва да поговорим, лорде!

Пратеникът се беше оттеглил към камината. Ранд последва домакина в личните му покои. Восъчният фитил осветяваше каменните черти на Жан Безстрашния. Ранд неволно се загледа в тях. Властен и твърд, херцогът на Бургундия беше достоен за уважение, но не и за доверие. Случайно или нарочно, той беше отстранил Лазар Мондрагон. Сякаш беше някаква досадна муха. Въпреки че беше заслужил прозвището си „Безстрашния“, Ранд забеляза напрегнатост и загриженост във фигурата и погледа му.

— Лоши новини, Ваша Светлост?

Херцогът сви устни.

— Да! Хората на Арманяк са на път да опустошат моя град в Компейн — въпреки че говореше спокойно, личеше, че е ядосан. — Ако не стигна пръв до там, селището е загубено — той се намръщи. — Трябва да тръгна веднага. Хората ми трябва да яздят здраво, за да пресрещнат вражеската армия.

Ранд разбра всичко. Сякаш го попари слана.

— И разбира се, ще имате нужда от всички мъже в Льо Кротоа?

Херцогът кимна. Сърцето на Ранд потъна. Вместо да прекара първата брачна нощ с жената, която обича, той трябваше да отпътува с тези чужденци.

— Ще призова войниците си.

— Не, не! Вие сте само десет човека. Аз говорех единствено за тези, които са под мое ръководство. Исках да те информирам за предателството на Арманяк. То променя и твоите планове.

Ранд сви юмруци. Утре той трябваше с още сто от хората на Жан, да превземе замъка. Обзе го нетърпение. Херцогът можеше да не се завърне със седмици, дори с месеци!

— Мисля, че ще трябва да атакувам Лонгууд — натърти Ранд. — Моите десет човека са достатъчни.

В погледа на Жан просветна възхищение и раздразнение едновременно.

— Що за лудост е това? Толкова мъже няма да успеят да отместят и един камък от крепостта. Остани, лорде, в Льо Кротоа. Тук ще бъдете доволни.

— С всеки изминат ден позициите на Мондрагон в Лонгууд се укрепват. Не мога да мързелувам, докато замъкът ми е узурпиран!

— Тогава постъпи, както смяташ за най-добре. Но аз не мога да ти помогна.

Ранд го гледаше замислен. Несигурен съюзник беше Жан. Винаги способен да избегне задълженията, обвързването. Херцогът на Бургундия беше обещал да подкрепи крал Хенри в домогванията му за френския престол. Дали щеше да избегне и това свое обещание?

Вратата на стаята се отвори с трясък. Задъхан и с изцъклен поглед, влетя Джак.

— Господарю, съпругата ти… — до тях стигнаха викове и стъпки от тичащи хора.

— Какво се е случило, Джак? — попита Ранд разтревожен.

— Изчезнала е, господарю!

 

 

Вятърът, който проникваше през стряхата, пронизваше Лиана. Там беше скрила дрехи, които трябваше да използва при бягството си. Беше обута в тънки пантофи. Бисерният воал го нямаше на главата й. Беше навлякла рокля, вече протрита от ръбестата стена на Тур дьо Роа.

Лиана погледна нагоре. Удивена отбеляза, че прозорецът на стаята й беше останал доста високо. После се обърна надолу. Водата в рова блестеше много ниско. Представи си как пада в тази мастилена паст. Страхът я скова. Започна да се изпотява. Сърцето й се пръскаше, а дробовете й се задушаваха. После, концентрирана върху своята цел, тя си наложи да овладее ужаса.

Камъните на варосаната стена бяха отблъскващо студени. Пръстите й бяха ожулени. Крайниците й трепереха от изкачването. Трябваше да достигне южната страна на кулата. Там фенерите нямаше да могат да я осветят. Постоянно бореща се със страха, Лиана се заспуска сковано надолу.

От звуците, идващи от салона и от външната страна на замъка, тя разбра, че бягството й е било разкрито.

Може би трябваше да изчака по-удобен момент? Но се беше възползвала от въодушевлението и разсеяността на стражите, следствие изпитото вино. Под претекст, че трябва да посети гардеробната, тя беше решила да избяга преди първата брачна нощ.

Защото нямаше доверие на самата себе си. Не беше сигурна как ще постъпи, когато остана насаме с Ранд.

Мразеше го. Той я беше накарал да повярва в любовта му. В същото време беше подготвял отвличането й. Все още някаква част от нея се вълнуваше от докосването му, от неговата близост, от топлотата на усмивката му. Въпреки омразата и болката, копнежът й по него беше огромен. Страхуваше се, че може да се предаде.

Но не и сега! Нямаше да има брачна нощ! Този срамен брак нямаше да бъде консумиран!

Един предателски глас у нея й нашепваше, че беше получила от него онова, за което много жени само можеха да мечтаят. И доказателството за това живееше в тялото й.

Конвулсивно се вкопчи в огромната стена. Прогони мислите от ума си. Бременна или не, тя никога нямаше да се подчини на Ранд!

От прозорците на нейната стая се дочуха викове. Лиана отново се разбърза. Молеше се корнизите и нощните сенки да успеят да я прикрият. Гласовете изчезнаха и тя си отдъхна успокоена. Под пръстите й се отрони хоросан. Ръбът се стесняваше. Успя да възстанови дишането си едва, когато краката й стъпиха на нещо по-стабилно.

Погледна надолу. Ровът блестеше на около сто и петдесет метра отдолу. Погледът й отбягваше навъсената вода. Избягваше да мисли за онова, което й предстоеше. Не можеше да плува. Ако Господ беше милостив, тя можеше да се прокрадне по крехкия въжен мост.

Откъм крепостния зид се дочуха гласове. Лиана отново се раздвижи. Откри множество метални куки и каменни издатини. Бяха поставени там, за да помагат при ремонтите. Сега й помагаха да достигне свободата си. Камъкът и хоросанът се захващаха все по-трудно. Мускулите й се бяха обтегнали до скъсване. Като не преставаше да се движи, Лиана си заповяда да издържи. Тя беше дъщеря на Емри Боеца. Длъжна беше да направи нещо повече от разбъркването на експлозиви.

Когато достигна извивката на кулата, външният перваз изчезна.

Тогава Лиана направи ужасяващо откритие. Камъните бяха покрити единствено с мъх, излъскан от морския бриз.

Дано се печеш в пъкъла, Енжеранд Фицмарк!

Лиана едва осъзна, че стърже напразно. Дращеше отчаяно, за да открие опора. Ръката й откри метална кука. Сграбчи я отчаяно, но установи, че и тя е обвита с мъх.

Вкопчи се в нея и увисна във въздуха. Мазилката се разклати от тежестта й. Степенката започна да се движи.

Полетяла надолу, Лиана намери време за един импулсивен, разкъсващ гърлото й вик:

— Ра-а-нд!