Сюзън Уигс
Лилията и леопарда (24)

Глава двадесет и трета

Застанала в товарната кола на самия връх на хълма, Лиана наблюдаваше битката. Скована от ужас и страхопочитание, тя не вярваше на очите си. Конната кавалерия, прикрита в тресавището нападна рицарите изненадващо. Остриетата изкормваха нещастните животни, които цвилеха, гърчеха се и хвърляха товара си на земята. Върху войниците се изливаха реки от кръв. Оцветяваха ги в отвратителни цветове. Блокирани от метала, безпомощни без своите пажове, падналите рицари моментално намираха смъртта си. Връз тях се стоварваха безмилостни сопи и боздугани.

Дойде ред и на стрелците. Техните тройновърхи стрели се забиваха като бръсначи във французите, които продължаваха да се роят на бойното поле. Подредени прекалено нагъсто, те не можеха да размахат мечовете си. Тъпчеха падналите си другари.

Използвайте оръдията, мислено се ядосваше Лиана. Но некадърните командири бяха построили артилерията откъм далечната страна. Така я бяха направили безполезна. Стрелците пък бяха засенчени от самодоволните конници. Само някои от тях успяваха да се намесят. Но старомодните им стрели не можеха да се сравняват с бързите, смъртоносни остриета на англичаните.

Сблъсък на метал в метал подсили съсъка на стрелите. Заколение, мислеше Лиана. Прилича на грохота на смъртоносна ковачница. Тя погледна към Джони. Лицето му беше пребледняло. Устните — изтънели от страх. Лиана можеше да се досети какви мисли го тормозеха. Грозната действителност на битката нямаше нищо общо с приказките, които му бяха разказвали.

Понесе се нова вълна от френски рицари. Някои от тях успяха да избегнат острите колове. Нахвърлиха се върху англичаните. Лиана се загледа към левия фланг. Там битката беше най-злокобна. Висок рицар, явно англичанин, беше обграден от четирима французи. Въпреки тежестта на бронята, той се движеше с грациозността на танцьор. Един силен удар разкъса крака му. Преди да бликне кръвта, рицарят се извърна, за да отблъсне следващото острие. Посрещаше удар след удар с превъзходен кураж и ловкост.

Дълбоко в душата й се загнезди необяснимо чувство. Отначало изпита просто възхищение към смелостта на самотния рицар. Но колкото повече наблюдаваше неуморните му, добре пресметнати действия, тя осъзна нещо повече. Прозрението избухна като бомба в съзнанието й.

— Мили Боже, това е Ранд — прошепна тя.

Джони я изгледа озадачен.

— Какво има, госпожо? — попита той.

Неописуем ужас беше отнел способността й да говори. Битката не беше повече просто между англичани и французи, между стрелци и конници. Сега френските рицари се опитваха да убият нейния любим.

Лиана се молеше, но не успяваше да намери смислени думи. Дръзна да се надява, но липсваха мисли, обещаващи добро. Тя се вкопчи в талигата и започна да наблюдава как Ранд се бори за живота си.

Върху него се сипеха удари от копия, боздугани и брадви. Ризницата му беше нащърбена на много места. От меча му паднаха още двама, но Лиана усещаше как той губи сили. Бързината, която само преди минути му беше служила толкова добре, внезапно беше го напуснала. Той не удряше вече толкова точно. Един боздуган, стоварил се тежко върху него, го накара да се залюлее безмилостно.

— Помогнете му! — изкрещя Лиана към стрелците, които се биеха наблизо. Но те бяха заети да пленяват падналите френски благородници. И пръста си нямаше да помръднат, за да помогнат на някакъв безименен английски рицар.

Ранд се овладя. Закрепи се здраво на седлото. Все повече врагове падаха под оръжието му. Точно когато Лиана си отдъхна облекчено, се появиха нови пълчища.

От гърлото й се изтръгнаха ридания. Тя се опита да скочи от колата, но веригите й пречеха. Не можеше да наблюдава как ще бъде пронизан любимият й. Притисна юмруци към очите си.

Диви ревове отново приковаха вниманието й върху бойното поле. Командирът на конниците беше паднал от седлото си. Останалите бягаха панически назад. Ранд стоеше сам. Окървавеният му меч висеше отпуснат надолу. През виещите се кълба дим, Лиана успя да забележи дребна фигура. Тя се беше устремила към съпруга й. Без съмнение това беше Чианг.

— Света Дево! — задъха се тя. Нейният верен приятел се биеше на страната на англичаните! Поведението на главния й оръжейник не я безпокоеше изобщо. За нея най-важното беше Ранд да е в безопасност. Той извика нещо на китаеца. Двамата се спуснаха надолу по долината и изчезнаха от полезрението й.

— Той се би, като юнак от приказките — промълви възхитен Джони.

В съзнанието й забушуваха безброй въпроси. Дали присъствието на Ранд означаваше, че кралят го беше открил, че му беше простил? Или съпругът й се беше присъединил към битката анонимно? Като не намираше отговорите, тя се взираше в бойното поле. Търсеше да го открие. Но всичко, което успяваше да види, бяха планини от убити и ранени. Набъбваха и групите от пленници.

В калта агонизираха множество французи. Стрелците, обзети от непреодолима кръвожадност, бяха изоставили стрелите си. Те се надвесваха над неприятелите. Пронизваха ги с камите си. Благородниците отделяха настрана. За тях щяха да искат откуп. На хълма около нея постоянно донасяха нови пленници. Само преди петнадесет минути те се бяха веселили безгрижно, надсмивайки се над хилавата английска армия.

Купчините от загинали вече надвишаваха човешки бой. Над главите им се виеха лешояди. Калта беше подгизнала от кръв. Вонеше на пот и страх. Английски войници, уелски стрелци и ирландски бойци касапеха с дивашко ликуване.

Херцогът на Аленьон залитна към крал Хенри. Подаде меча си и каза ридаейки.

— Предавам се! Имайте милост, предавам се!

Лиана си отдъхна облекчено. Значи битката беше прекратена. Но един измацан с кръв рицар застана между Аленьон и Хенри. С един удар той отсече главата на французина.

Войната продължаваше.

Лиана погледна към слънцето. То почти не беше променило своята позиция. Беше изминал не повече от половин час. Малобройните английски сили бяха направили страхотен пробив във френската армия. Около мъртвите постоянно се въртяха войници. Беше започнала военната оргия. Стрелците плячкосваха. Един от тях отсече пръстите на ранен. Целта му явно беше не само да отнеме пръстените му. Искаше да заплаши французите, че всички ще бъдат осакатени.

Разгаряха се епизодични сражения. Ранд не се виждаше никъде. Лиана се огледа. Около обоза нямаше никакви стражи. Всички бяха се присъединили към биещите се или тези, които плячкосваха. Помисли за бягство, но нещо привлече вниманието й.

Зад гърба й се разнесе ужасяващ рев. Обърна се и видя френски рицар, качен на кон. Върху гърдите му стояха отличителните знаци на Ранд. Беше придружен от тълпа селяни.

Това беше Жерве!

В гърлото й се събра вик, но върху шията й се спря острието на меча му и Лиана утихна. С крайчеца на окото си видя как Джони трепери неконтролируемо. Той се беше сгушил сред чувалите със зърно и други принадлежности.

— Жената е моя — изрева изпод шлема си Жерве. Той слезе от коня. Започна да тършува из колата. С алчен триумф той вдигна златната корона на Хенри и печата му. — Това — също. С останалото правете, каквото желаете.

Момчето, което пазеше багажа, беше безцеремонно изхвърлено. Пъргави ръце грабеха коне, златни и сребърни монети. Лиана се отдръпна от Жерве, но оковите я правеха трудноподвижна. Тя падна край колата.

— Не биваше да бягаш — каза Жерве. Ръцете му я опипваха безжалостно.

Лиана се гърчеше от погнуса.

Ризницата му беше лека. Без усилие я изправи на крака. Пръстите му се впиха в мишницата й. Лиана се огледа паникьосана. Не много далеч от тях, около пленниците, се бяха събрали хората на Йорк. Някои от тях я изгледаха безучастно. Явно мислеха, че това е англичанин.

— Ще тръгнеш доброволно с мен, госпожо или ще те натоваря на коня си като торба. Нали самите англичани са те превърнали в ненужен багаж — изсъска Жерве, като зашлеви изплашения Джони.

— По-скоро бих изгоряла в ада! — Лиана го заплю, после впи зъби в китките му.

Джони се окопити. Скочи от колата и извика:

— Остави я веднага! — като светкавица подскочи и се вкопчи в Жерве. Проблесна острието на кама. От рамото на нападателя потече кръв и изпръска откраднатото знаме.

— Кучи син — простена Жерве. Свободната му ръка се извъртя дивашки. Джони падна. Като сграбчи Лиана, Жерве се втурна към коня си.

Изплашена до краен предел, тя извика името на своя любим.

— Ранд!

Застанал някъде в левия фланг, Ранд замръзна. Сърцето му подскочи. Ужасът, който го обхвана, не можеше да се сравни с чувството от бойното поле. Обърна се към обоза.

Видя как младеж с качулка се бореше с един рицар. После качулката падна. По слабите рамене се разпиляха сребристи коси.

Лиана!

Сякаш железен юмрук се заби в стомаха му. Без да мисли, той се втурна нататък.

Рицарят носеше неговите отличителни знаци. Той я теглеше далеч от колата. Ранд не се съмняваше, че това е Жерве Мондрагон. Един боздуган се стовари безмилостно върху шлема му. Ранд размаха меча си. Острието срещна ризница. Към него се бяха втурнали двама рицари. Единият го заплашваше със сабята, другият — с боздугана си. Мисълта за Лиана беше го направила безмилостен. Вдигна меч и преряза на две този с боздугана.

Другият се извъртя и налетя отново.

Лиана изкрещя неистово.

Ранд вдигна меч. Другият парира удара. Времето течеше безмилостно.

— Аз ще се заема с него — извика познат глас. Приближаваше се Джак. Беше заменил стрелите си с оръжието на падналия рицар. Ранд се поколеба за момент. Как би могъл Джак да се справи с тежковъоръжен рицар?

— Върви, дяволите те взели — ядоса се Джак.

Като тичаше, колкото му позволяваха окованите с метал крайници, Ранд забърза към обоза.

Лиана удряше оковани пестници в гърдите на своя похитител. Ръцете й изглеждаха нереално малки на фона на стоманената стена на ризницата.

Вбесен, Ранд се нахвърли срещу Мондрагон. Изтегли Лиана настрана. Свали шлема на Жерве и извика:

— Предай се или ще умреш!

— Аз… — Жерве преглътна тежко.

Ранд притисна меча си в гърлото му.

— Ще се гърчиш като червей или ще те пробода като хлебарка!

Оръжието на Мондрагон издрънча на земята.

— Предавам се — промълви той горчиво.

Ранд забеляза блестящия предмет.

— Короната — изрече той, стиснал зъби.

Като проклинаше, Жерве му я подаде. Ранд я пое и забута Жерве към останалите пленници.

Лиана ги следваше по петите. През рамо Ранд се обърна към нея:

— Какво правиш тук?

— Потърсих краля — отговори тя. — Исках да знае, че не си го предал ти.

Дъхът на Ранд застина на гърлото му. Копнееше да може да й повярва. Сърцето му подсказваше, че говори истината. Погледът му се спря на окованите й китки.

— Херцогът на Йорк ме превърна в затворничка — обясни тя. — Той е убеден, че си станал предател — измореното й, красиво лице светна с надежда. — Но сега Жерве е тук. Имаме доказателство за твоята невинност!

Жерве изпсува. В далечината прозвучаха тромпети. Лиана се скова.

— Това е сигналът на вуйчо ми.

По вените на Ранд се просмука безпокойство.

— Проклетият Жан! Ако продължава да стои безучастен, до края на деня французите ще вземат надмощие.

Лиана посочи на север. Към бойното поле се приближаваше конник, следван от войници.

— Това не е херцогът, а вуйчо Антоан Брабан!

Възползвал се от тяхната разсеяност, Жерве се изплъзна и се затича към коня си.

Ранд се втурна след него.

— Ранд, почакай — настигна го викът на Лиана. — Помогни му!

Погледът му отчаяно се впи в бойното поле. Последва насоченият й показалец.

Джак Кейд се гърчеше на земята. Извиваше се, за да избегне острието на своя противник. Ранд забрави за Мондрагон. Втурна се нататък. Стигна точно в момента, когато Джак беше прободен в хълбока. Ранд отсече главата на рицаря с един-единствен замах. Коленичи край Джак и изтръгна острието. Оня потрепна и изруга. Обърна глава към гърчещото се тяло на противника.

— Това копеле… Няма да празнува победата тази вечер, господарю.

— Тихо, Джак. Пази си силите — Ранд сведе поглед към пурпурното петно върху тялото на жертвата. — Хирург — изрева той, като се оглеждаше диво. Изстинал отвътре и отвън, той сложи главата на приятеля си в скута си. — Дръж се, Джак…

Лицето на слугата му беше станало сиво. Клепачите му се отпуснаха тежко.

— По дяволите, мисля, че умирам.

— Не — извика Ранд. — Няма да допусна това! Как ще погледна Бони, като й кажа, че си загинал на бойното поле?

Джак отвори очи с мъка. Пелена засенчваше агонизиращия му поглед. Взираше се в нещо зад тях. Ранд се обърна. Наблизо се забелязваше крал Хенри. Зад него тичаше френски войник. Той беше надянал ризница, но нямаше шлем. Тичаше с високо вдигнат боздуган.

Ранд изрева предупредително. Тежестта вече се стоварваше върху младата, кралска глава. Точно когато смъртта му изглеждаше неизбежна, войникът се сгърчи и се строполи на земята. Камата на Джак се беше забила в гърлото му.

Ранд извърна поглед към Джак. Не можеше да повярва на очите си. Подпрян на лакът, слугата му се усмихваше.

— Отнеха ми пръстите — прошепна той, — но не и уменията.

Над тях се надвеси кралят. Тъмните му очи блестяха. Той погледна отначало студено към Ранд, а после към Джак.

— Как се казваш? — попита той.

— Джак… Джак Кейд.

— Ти спаси живота ми, Джак Кейд. Какво мога да направя, за да ти се отблагодаря?

— Победата — задъха се Джак. — Тя ще ми бъде достатъчна отплата.

Хенри вдигна окървавения си меч. Опря го в рамото на ранения войник.

— В името на Отца и Сина, и свети Георги, обявявам те за рицар.

Джак извъртя глава в скута на Ранд.

— Мисля — каза той тихо, — бях те помолил да ми припомниш, че… не искам да ставам рицар. Не мога да приема… тази дяволска чест…

— Джак! — по лицето на Ранд се стичаха сълзи. — О, Джак, ако някой е заслужил повече рицарското звание… — той вдигна поглед. Срещна този на Хенри. Досещаше се защо кралят беше направил този жест. Обикновените войници се погребваха в общи гробове. Рицарите ги пренасяха в родината. Могилите им се построяваха на свещени места.

— Значи си дошъл да се биеш, Лонгууд? — каза Хенри студено. — Но се чудя на чия страна?

— Предателят се е обърнал към Франция — изгърмя ядосан херцогът на Йорк. Той изтръгна короната от колана на Ранд. — Откраднал е това от обоза!

Лицето на Хенри пребледня.

— Господи, Ранд! Страхувам се, че наистина си изменник!

Тези думи на монарха ядосаха Ранд.

— Аз не съм предателя. Това го беше взел Мондрагон…

Към тях се приближи пратеник.

— Господарю! — като видя Джак, той се прекръсти. — Господарю, херцог Брабан организира ново нападение!

Като проклинаше, Йорк се забърза към пленниците.

Хенри изгледа гората, после — обоза. Ранд направи същото. Бойното поле беше осеяно с оръжия.

— Света Дево — каза Хенри, — пленниците им превъзхождат по брой стражите си. Ако грабнат тези мечове, ще бъдем обградени!

Пристигна носилка. Ранд положи внимателно Джак върху нея.

— Господи, аз съм рицар — измърмори Джак. Лицето му беше възвърнало цвета си. Очите му блестяха. Ранд забърза към санитарния павилион, но раздвижването откъм обоза го обезпокои. Пленниците наистина бяха започнали да тормозят пазителите си.

— Обградени сме — повтори Хенри. Чертите му се стегнаха решително. — Всички пленници трябва да бъдат посечени — като видя смайването на Ранд, продължи: — Какъв друг изход ми остава? — започна да се защитава той. — Превъзхождат ни числено. И Брабан ни напада — той се затича, за да издаде ужасяващата заповед.

По редиците се разнесе команда. Англичаните не можеха да повярват, че плячката им се изплъзва. Идеята за избиване на пленените войници отвращаваше Ранд. После си спомни за Лиана. Ами тя беше пленница на херцог Йорк!

Със сигурност заповедта нямаше да се отнася и до жените, но все пак… Кой би могъл да предвиди до къде щеше да доведе тази лудост? Затича се към обоза.

Извика на помощ всяко късче от войнишката си твърдост. Въоръжи сърцето и ума си срещу молбите за милост, срещу ръмженето на отмъстителността. Мелачката на оръжията мачкаше ризници и кости. Въздухът беше просмукан с миризма на кръв. Краката му се пързаляха в окървавената кал. Като изблъска един стрелец, прицелил се във френски рицар, той стигна до колата. Там беше оставил Лиана.

Тя беше изчезнала. Паникьосан, той я затърси с поглед сред телата и бягащите войници. От нея нямаше и следа. Господи, дали Жерве не беше я пленил въпреки всичко?

— Господарю, чух, че търсиш онази жена.

Ранд се обърна. До него се беше приближил сина на лорд Корнуол. Сграбчи го за раменете.

— Виждал ли си я?

Израненото лице на момчето пребледня. Устните му трепереха. Подсъзнателно Ранд се чудеше какви ли следи щеше да остави цялата тази жестокост в младото му сърце.

— Отведоха я… — момчето тръсна глава по посока на Мезонсел.

С разтуптяно сърце Ранд закрачи надолу по хълма.

Лиана се беше свила край една полуизгоряла постройка. Пребледняла, с широко отворени очи, тя приличаше на призрак. Край нея стояха двама от хората на херцог Йорк.

Ранд се втурна към тях. Гърлото му беше стегнато от гняв. Стражите го посрещнаха с извадени мечове.

— Веднага я освободете — заповяда Ранд.

— Тя е пленница. Кралят каза…

— Моят меч ви нарежда друго!

— Те изпълняват кралска заповед — към тях се беше приближил Йорк. Дебелото му тяло изглеждаше тромаво под тежестта на ризницата.

— Грубияни! Негодници! Защо мислите, че заповедите на краля засягат и жените?

— Те засягат всеки, годен да носи оръжие. Върви си, Лонгууд! Хората ми си имат работа.

— Първо трябва да ме убиете! — Ранд се нахвърли върху един от мъжете.

— Престанете! — откъм редиците се разнесоха викове. — Кралят е отменил заповедта си. Брабан е победен. Хората му отстъпиха.

Лиана се сгърчи до стената.

— Вуйчо Антоан… — задъха се тя. Ранд свали шлема си и я прегърна. Трепереща и студена, тя се отпусна в ръцете му. Над главата й той видя сърдития Йорк.

— Значи си свободна — каза Ранд.

— Не бъди толкова сигурен — изсъска Йорк. — Ти ще бъдеш посечен, като предател. А твоята французойка ще бъде изгорена, като вещица.

Треперенето на Лиана отслабна. Ранд внимателно я положи на земята. Той имаше да й казва много неща, но не сега. Не и докато битката не беше приключила, докато го наблюдаваше този сърдит и лош човек.

— Защо не се споразумеем, Твоя Светлост? — попита той. — Това ще бъде наша лична сделка.

Лиана зяпна. Лицето на Йорк притъмня. Очите му просветнаха. От страх, помисли Ранд. Йорк беше изплашен.

— Ще те видя да гориш в ада, Лонгууд, преди да съм осквернил меча си в предателската ти плът — отговори херцогът. После призова рицарите си. Втурнаха се към бойното поле. Почти веднага едрият херцог сграбчи изморения Шарл д’Алберт.

— Страхливец — каза Ранд. — Този дебелак дебне като лешояд — мърша.

— Ранд, да се махаме — помоли го тихо Лиана. — Тук и двамата сме в опасност.

— Достатъчно дълго съм бягал — отговори той. Въпреки че беше все още объркан и изплашен от възможността да я загуби, Ранд си наложи спокоен тон. Като извади камата си, той започна да реже въжетата около китките й. — Вземи един от пленените коне — заповяда й той. — Отиваш при вуйчо си в Лиеж.

— Но аз не мога…

— Ще изпълниш ли поне веднъж това, което ти казвам?

Лиана прехапа устни.

— Какво стана с Джак?

— Ще живее. Сега е в санитарния павилион.

— Благодаря на Господ! Ранд…

Откъм редиците на войниците се разнесоха викове. Йорк беше мъртъв. Без да бъде ранен, той се беше задушил в собствената си ризница. Ранд почувства облекчение. Добре беше направил, като не беше дал воля на своята омраза към него. После се засрами от това свое успокоение. Все пак Йорк беше воювал като войник, докато той…

— В името на краля, вие сте арестувани!

Ранд и Лиана се обърнаха. Бяха ги обкръжили четирима едри рицари. На гърдите им личеше бялата роза на Йорк. Единият от тях плачеше, без да се срамува от сълзите си. Като ги триеше, лицето му се зацапваше от кал и кръв.

Ранд се усмихна криво.

— Виждате ли как става? Както и да се обръща битката, аз все съм на страната на победителя.

— Ти просто си един нагаждач!

— Твоите нагли и презрителни забележки изпратиха господаря ни на смърт — каза разплаканият мъж.

— Ще бъдеш затворен в крепостта на Агинкур.

Ранд почувства как Лиана се стегна до него. Ужасът замрази сърцето му. Припомни си хладния поглед на крал Хенри.

— В какво съм обвинен? — попита той.

— В предателство.