Сюзън Уигс
Лилията и леопарда (22)

Глава двадесет и първа

Стомахът на Лиана беше свит на топка. Молеше се Чианг да е спасил Ранд и останалите англичани. Молеше се Ранд да я разбере, да не я намрази за това, което беше принудена да направи. Молеше се Бургунди да е получил съобщението й и да й помогне да спасят малкия Емри.

Лиана стоеше на бойницата. Взираше се в останките от моста, прекарвал много поколения през широката Сома. До скоро той водеше към голямата гора и блатистите поля на юг. Сега от него бяха останали единствено дъбови отломъци. Дървени цепеници, които подчертаваха, че няма връщане назад. Тя сама беше заредила експлозивите. Беше издала заповедта да се драсне клечката кибрит. После беше заповядала да се затвори портата. Хората и стоката бяха прибрани в задния двор.

— Как можа да го направиш? — пребледнялото и разплакано лице на Бони беше олицетворение на самото обвинение.

Лиана пое ръцете й.

— Не ме съди! Всичко е толкова объркано. Самият дофин нареди да постъпя така.

— Чумата да го тръшне дофина! Моят Джак го няма! Не успяхме да поживеем и един ден като мъж и жена.

— Бони, той и всички останали щяха да бъдат мъртви, ако Чианг не ги беше подлъгал към гората.

— Но крал Хенри…

— С него е свършено — Лиана усети слабо задоволство от този факт. Това я изненада. — Английската войска е останала едва с пет хиляди войника. Всички са болни и гладни. Шефът на полицията, д’Алберт, е само на няколко мили северно оттук. Животът на Джак няма да струва и едно су, ако го открият в замъка.

— Ти… ти сериозно ли говориш?

— Да, Бони — Лиана потупа прислужницата си по рамото. Тя ухаеше на розмарин и лавандула, обилно разпръснати из брачното й ложе. — И двете знаем какво е да обичаш един мъж. Понякога е необходимо да отхвърлиш настрана егоистичните си чувства, за да го защитиш.

— Но ти го лишаваш от възможността да се бие! Това е опетняване на честта му.

Лиана ядосано удари Бони през лицето.

— По дяволите, как не разбираш? — като видя изкривените черти на прислужницата си, Лиана я съжали. Прегърна я и погали зачервената й страна. — Прости ми! Моля те! Ядосах се, защото си права.

Бони заклати глава нещастно.

— Къде са сега?

— С Чианг са в безопасност. Той ще ги скрие, докато англичаните се оттеглят в Харфльор. Ранд и Джак трябва да разберат, че не съм имала друг изход — да, помисли Лиана, повтаряй си го хиляди пъти и то ще се превърне в истина.

— Какво ще стане сега, господарке?

Прониза я хлад. Ако Хенри се завърнеше в Англия, той щеше да извика със себе си Ранд. Тя можеше да не види никога повече нито него, нито сина си. Лиана пое дълбоко дъх и изостави тази мисъл.

— Дофинът ще изпрати малък отряд да охранява крепостта.

— Да отблъсне англичаните, когато се появят?

— Надявам се Хенри да прояви мъдрост. Когато види, че мостът е непроходим, той трябва да се върне в Харфльор.

— Моля се на Господ да стане така! Но ако реши да се бие? Ако Ранд и Джак са с него?

— Чианг има за задача да им попречи. Целта на Хенри е да стигне Кале. Няма да подложи на риск малката си армия, заради нищожна цена, като Боа-Лонг — тя се надяваше да стане така. Победата й не беше донесла нужното удовлетворение.

Затръбиха тромпети. Лиана и Бони се затичаха към северната кула. Рицарите и жителите на крепостта се бяха събрали изплашени. Когато Лиана мина покрай тях, дочу възмутените им измърморвания. Ранд беше техен господар, а тя го беше предала.

Лиана кимна към Жофроа. Със скърцане металната решетка се издигна нагоре. Тя застана под арката. По задължение трябваше да заеме доброжелателна стойка и да поздрави с добре дошли своите сънародници. Те щяха да я защитят от нашествениците. Но някакво лошо предчувствие пълзеше по вените й.

На слънцето проблесна ризница. Към нея се приближаваше пратеник, развял високо пурпурно знаме. Лиана изненадана видя, че това беше жена. Господи, помисли тя, дали не са помъкнали жените си? Или любовниците си? Отзад пристъпваха тридесетина рицари. Техният капитан носеше само дреха с къси ръкави. Лиана потупваше брадичката си смутена. С ужас тя осъзна, че дофинът нямаше да й изпрати най-добрите си хора. Те трябваше да изпитат славата на бойното поле.

Капитанът стигна края на рова и помаха с ръка. Войниците му се наредиха в права редица. После прекоси мостчето и застана пред Лиана.

— Добре направено, госпожо — каза той. В гласа му прозвъня метална нотка.

Гняв и ужас пронизаха Лиана. Тя се спъна назад. Ръцете й се впиха във вентилационната преграда, която стърчеше от стената.

— Света Дево — прошепна тя. — Жерве!

 

 

Ранд постепенно започна да идва в съзнание. С огромни усилия отвори очи, но продължаваше да лежи неподвижен. Крясъците на враните и чайките подсилваха какофонията в разнебитената му глава. Отнякъде се прокрадваха кухненски миризми. Пулсирането в слепоочието му напомняше за удара, който беше изтърпял.

Ударът… Замъглените му мисли затърсиха отговор. Не си спомняше да е имало битка, но… Собствените му хора го бяха нападнали, защото… Прозрението избухна в мозъка му. Защото мостът беше взривен. Отчаяният поход на Хенри към Кале беше осуетен!

Ранд се опита да стане. Като примигваше през замъглената светлина, той огледа оскъдно обзаведената стая. Из прахоляка по пода се забелязваха следи от груба метла. Котка на черни и бели ивици мяучеше и се приближаваше към него. Той беше в Йо. Намираше се в странноприемницата на Лажоа.

Като проклинаше, той се опита да стане. Плочите по пода започнаха да се люлеят. Ранд се отпусна обратно. Проточи врат и се опита да погледне през отворената врата. По средата на съседната стая имаше маса. Край нея седяха двама и си шепнеха нещо.

— Какво, по дяволите, правя тука? — изгърмя Ранд. Собственият му глас заудря като чук в главата му.

Двамата се обърнаха. Ранд се озова срещу ядосаните физиономии на Джак Кейд и Робърт Батсфорд.

— Е? — подкани ги Ранд, като се опита да не обръща внимание на болката.

Мъжете забързаха към дюшека. С разтреперана ръка Джак му подаде глинена халба.

— Изпий това, господарю, докато ти обясним.

Сърдит, Ранд понечи да откаже, но устните му бяха пресъхнали. Той отпи голяма глътка. Течността имаше приятния вкус на мед и вино. Пресуши халбата. Позволи на успокоителната топлина на медовината да се влее във вените му.

— Говори, Кейд! От кога съм тук?

Свещеникът и стрелецът размениха погледи. Джак преглътна.

— Цял ден, господарю.

Безпомощен гняв завладя Ранд. Той грабна чашата на Батсфорд и я изпи. Усети вкуса на някаква трева.

Батсфорд се приведе напред, сякаш да протестира, но Джак го възпря.

— Трябваше да те задържим по някакъв начин, господарю. Иначе щеше да отидеш и да се биеш в Боа-Лонг.

— Както би направил всеки мъж с чест — Ранд се намръщи вбесен. — Не се ли опита поне някой от вас да защити крепостта?

Джак пламна.

— Това щеше да бъде много глупаво. И щеше да коства както нашия живот, така и укреплението.

Ранд седна изправен. Опита се да игнорира въртенето в главата си.

— Аз отивам! — стаята се разлюля. Лицата на Джак и Батсфорд потънаха в мъгла.

— Изчакай, господарю — каза свещеникът. — Очакваме доклад от Чианг. Той отиде да разузнае из околността.

— Чианг! Мислех, че ми е верен. Разрушаването на моста негово дело ли беше?

— Спомни си, че той беше с нас, когато те открихме, господарю.

Пред очите на Ранд затанцуваха мътни облаци. Замъчи го коварна мисъл. Опита се да я прогони.

— Но той може да е поставил зарядите — предположи той отчаяно.

Джак замълча. Батсфорд се зае да проучва въжето, с което привързваше соколите си. Ранд се завзира в своите хора, докато лицето на Джак застана на фокус.

— Господарю, не Чианг е поставил експлозивите — каза накрая оръженосецът.

В измъчения мозък на Ранд затанцуваха образи. Лиана с окаляната си рокля. Беше му обяснила, че е била в овощната градина. Лиана, обещала му да се срещнат в часа на полета на бекасините. Лиана се любеше с него, сякаш им беше за последен път.

— И е за последен път! — изгърмя Ранд.

Джак и Батсфорд го гледаха, изпълнени със съжаление. Джак заговори:

— Жена ти не е имала друг изход, господарю. Чианг каза, че тайно я е посетил дофинът. Той й е заповядал да разруши моста и да настани френски отряд в Боа-Лонг.

Странно униние завладя Ранд.

— И тя се е подчинила?

— Вероятно дофинът я е заплашил.

Ранд се изплаши.

— С какво?

— Не знам със сигурност, господарю. Но Чианг каза, че господарката е в опасност.

Ранд се надигна да стане. Краката му трепереха, стомахът го присвиваше, но челото му се стичаше пот.

— Ще видим колко ще се задържи този френски отряд — процеди той през зъби.

— Господарю, ти не трябва да ходиш там — каза Батсфорд. Започна нервно да си играе с камшика, послужил му за колан.

— Не бива — добави и Джак.

Ранд сграбчи халбата и я запокити към стената. Болка и гняв замъгляваха зрението му.

— Какво сте сложили в тази медовина?

Джак засрамен сведе поглед.

— Тинктура от мак.

— Да те вземат мътните, Джак — още докато говореше, Ранд започна да се свлича на сламеника.

— Прости ми, господарю — гласът на Джак беше изпълнен със съжаление. — Страхувах се да те излъжа. Но по-страшно ще стане, ако ти позволя да се върнеш в крепостта.

Тялото на Ранд се предаде безпомощно на въздействието на опиата. Очите му се затвориха. Сънят дойде като спасение. Той го отдалечаваше от страховитото прозрение, че е предаден. О, Лиана, мислеше той, докато потъваше в тъмнината, мислех, че нашата любов означава повече за теб!

 

 

— Мислех, че той означава повече за теб — каза Ги.

— Нямах изход — отговори Лиана. За кой ли път повтаряше тази фраза, за да се защити. Сега ги изричаше пред управителя на замъка. Той се възмущаваше срещу заповедите на Жерве да се отварят постоянно бъчви с вино. Ги беше открил Лиана, за да й поиска обяснение защо беше отворила вратите на дома си за тези мародери.

— Но, господарке…

— Тихо — прошепна Лиана. — Малко след пристигането на Жерве, всички бяха извикани в големия салон. Местните рицари бяха посрамени. Новодошлите бяха им отнели оръжието. В момента хората на дофина настояваха за още храна и пиво. — Сега не мога да ти обяснявам.

— В миналото твоят съпруг нямаше никакви проблеми с този Мондрагон.

Лиана си спомни за заплахата относно малкия Емри.

— Имам друга работа, Ги — като забеляза възмутения му поглед, тя добави: — Ще говоря с Жерве за виното.

Мародери е много мек епитет за тези хора, мислеше Лиана, докато ги обслужваше. Събраните тук французи едва ли бяха олицетворение на галантното рицарство. Повечето с грубостта си приличаха на престъпници, а останалите — на наемни убийци.

Лиана си пробиваше път през тълпата в салона. Циничната забележка на един грубиян я накара да попипа скритата в роклята си кама. Жерве седеше на централната маса и разговаряше с някои от своите хора. Масе имаше самодоволен, но все пак измъчен вид.

— Бих искала да поговорим насаме, Жерве — каза Лиана. Това изречение сякаш беше команда от нейна страна. Без да дочака отговор, тя се извъртя. Запъти се към близката стаичка.

Малко по-късно се появи Жерве. Жена му го следваше по петите.

— Не си въобразявай, че ще ти позволя да ме командваш — каза той. — Но все пак се радвам, че ни даде възможност да се опознаем още по-добре — усмихнат, Жерве протегна ръце за поздрав. На трепкащата свещ лицето му изглеждаше красиво. Кафявите му очи излъчваха топлина. Беше минало времето, когато Лиана можеше да се излъже от този поглед. Сега знаеше каква змия се беше свила зад сладникавата усмивка.

Тя се взря в него.

— Как успя да убедиш дофина да те пусне тук? Какви лъжи си му надрънкал?

— Просто му предложих услугите си — отговори Жерве. — Да не би да си забравила, че англичаните се готвят за нападение? — той се заоглежда. — Къде са Ранд и хората му?

— Дофинът не каза да стоят и да очакват твоето отмъщение.

Изражението на лицето й беше показателно. Тя нямаше да му издаде нищо относно Ранд. Жерве сви рамене.

— Няма значение. Крал Хенри ще отстъпи към Харфльор. Страхливият ти съпруг и мекушавите му войници ще го последват.

Гневът запълзя безмилостно по вените й.

— Той не е страхливец. Той… — Лиана се овладя навреме. Подобно Жерве, мнозина биха помислили, че Ранд се е скрил, за да избегне боя. Тези слухове със сигурност щяха да се загнездят в храброто му сърце. О, Господи, какво беше направила!

— А китаецът?

Лиана присви очи.

— Чианг също го няма.

Онзи отново сви рамене.

— Винаги съм знаел, че е предател. Жалко! Много бих искал да обърна оръдията му срещу англичаните — Жерве метна преценяващ поглед към Лиана. — Но и твоите умения ще послужат на каузата на Франция.

Лиана потисна своя присмех. Франция, олицетворена от дофина, беше заплашила нейния син. Беше изпратила банда разбойници в дома й.

— Не си познал — отряза го тя.

— Така ли? Да не би да искаш да ми кажеш, че не би желала да видиш гърба на крал Хенри?

Лиана прехапа устни.

— Просто искам мир, Жерве. А ти добре помисли, преди да изпратиш войниците си при оръдията. Експлозивите може да бъдат доста опасни в непохватни ръце.

Масе се усмихна глуповато. Замъглените й очи подсказваха, че е изпила доста вино.

— Да, не трябва да използваме експлозиви. Още повече, когато наблизо е бебето…

— Млъкни, глупачке — изгърмя Жерве. Гласът му се заблъска из стените на стаята.

В главата на Лиана нещо заблъска.

— Остави я да говори. Какво за бебето? — попита тя скептично.

— О, моля те — заговори бързо Масе. — Толкова бях загрижена за малкия Емри, откакто Кейд го взе от ръцете ми. Не бих наранила детето. Ти знаеш колко го обичам. Искам да го видя. Къде е той…

— Бръщолеви като полудяла — прекъсна я Жерве. Лицето му беше пребледняло.

Лиана разбра всичко. Завладя я едновременно гняв, облекчение и тъмно подозрение.

— Вие наистина не знаете къде е сина ми — задъха се тя. Не знаеше дали да се смее или да плаче.

Масе изглеждаше объркана.

— Но ние мислехме…

Звучна плесница спря думите й. Масе се залюля назад и притисна ръка към устните си. От очите й се застичаха сълзи.

— О, Жерве, ти ми причини болка!

Неочаквано и неканено в сърцето на Лиана се настани съжаление. Въпреки предателството си, Масе изглежда беше жертва. Тя се гърчеше от сляпата си преданост към Жерве. Лиана се спусна към нея.

— Но ти кървиш…

— Ще стане и по-лошо, ако не изчезнеш! Не искам да те виждат очите ми! — избоботи Жерве.

Масе избяга от стаята хлипайки, а Лиана се обърна.

— Нито ти, нито Луи знаете къде е Емри!

— Това няма значение. Важното е, че те принуди да се подчиниш веднага на заповедите му.

Тя беше предала съпруга си, повярвала на лъжлива заплаха. Нахвърли се срещу Жерве. Пред очите й се мятаха огнените пламъци на гнева.

— Ти подло копеле — изсъска тя. Като проклинаше яростно, тя замята ръце и крака.

Той изпъшка и изпсува. Юмрукът й се беше забил в носа му, предизвикал обилна струя кръв. С огромно усилие, Жерве успя да я откъсне от себе си. Лиана излетя към камината и се приземи сред дърветата там. Един разцепен пън се заби в ребрата й. Тя се задъха за въздух.

Ръцете му трепереха, но той все пак успя да възвърне надменния си вид. Попи кръвта с ръкавите си и се запъти към Лиана. Тя го ритна, но Жерве беше по-бърз. Сграбчи я за косите и я вдигна на крака.

— Не бъди толкова глупава, да се биеш с мен — изсъска той, приближил лице към нейното. — Боа-Лонг е мой! Може да бъде и твой, ако спреш да ми се противопоставяш.

— Наивни приказки, изречени от глупак.

— Аз говоря истината — той избърса останалата кръв от лицето си. После нагло прекара ръка по гърдите и корема й. — Пожелах те, още щом те зърнах, Лиана. Помисли върху това. Аз ще бъда господаря, а ти моята съпруга…

— И двамата сме женени, глупак такъв!

— Вуйчо ти доказа, че това не може да бъде никаква пречка.

Лиана замръзна. Очите му светеха, като на луд. Излъчваха страховити обещания.

— Ти ме отвращаваш — изплю тя.

— А ти ме очароваш — отговори той. Започна да свежда устни към нейните. Лиана извиваше глава на всички страни. Но ръката му, забита в косите й, приближаваше безмилостно лицето му към нейното.

Точно когато Лиана се беше приготвила за горещото, влажно насилие на устните му, вратата на стаята се отвори.

Жерве я освободи неочаквано. Тя падна върху купчината дърва.

— Господарю — докладва един войник, — приближават се английски съгледвачи.

 

 

Първият излезе от гората, разположена на юг от крепостта. Топлият есенен вятър развяваше знамето му. Застанала високо, Лиана наблюдаваше, необезпокоявана от никого. Сърцето й подскочи към гърлото, когато видя малкия отряд. Огромната армия, превозена с хиляда и петстотин кораба, вече я нямаше. Групата, която приближаваше, се състоеше от стотина мъже.

Хората на Жерве се подреждаха навсякъде по стената. Подготвяха се да отблъснат атаката. Между зъбците бяха се настанили стрелци с приготвени арбалети. Огромното оръдие на Чианг беше заредено, готово за стрелба по врага.

Дочула шум, Лиана погледна надолу. По пътеката към нея вървеше рицар в бойно снаряжение. То беше в бяло и златно. Леопардът на емблемата грабна дъха й. Това беше невъзможно! И все пак…

— Ранд!

Изпод шлема се разнесе смях.

— Жерве! Как смееш да обличаш доспехите на моя съпруг! Да носиш неговия шлем?

Той се изсмя отново.

— След като съпругът ти сви опашка, не виждам защо да не запазя одеянията му като реликва?

— Ти ме отвращаваш!

Лицето на Жерве се стегна. Той посочи с ръка към приближаващия се авангард.

— Тази гледка, скъпа госпожо е отвратителна. Сбирщина от чужденци, дошли да превземат страната ни — той размаха юмрук. Обърна се отново към Лиана и продължи: — Вземи няколко рицари и подготви оръдията.

— Не! Предупредих те, че няма да го направя!

— Дори и за Боа-Лонг, Лиана? За Франция?

Тя се замисли за своя съпруг. Беше предала него и верните му люде. Замисли се за сина си, когото беше поверила в ръцете на непозната англичанка. Спомни си за Бони, която беше живяла с любимия си мъж само една нощ. Най-сетне си представи и хората от замъка. Цели две години те се разкъсваха между Ранд и Жерве.

— Дадох достатъчно за Франция — натърти тя. Обърна се да изгледа приближаващата се група. На знамето разпозна бялата роза. Тя беше символ на Едуард, херцога на Йорк. Той щеше да намрази до смърт Ранд, след като узнаеше какво го очаква в Боа-Лонг.

Врагът се приближи до няколкостотин метра. Раздвижването сред тях подсказа, че са забелязали разрушения мост.

— Вече могат да бъдат обстрелвани, Лиана — отбеляза Жерве. — Върви в укреплението!

Тя не му обърна никакво внимание.

Жерве даде знак на главния стрелец. Той вдигна ръка. Цяло ято стрели се устремиха към англичаните. Заредиха лъковете отново.

— Спрете — извика Лиана. Втурна се към стрелците.

— Слез от стената — заповяда й Жерве.

Не се стигна до нова стрелба. Херцогът на Йорк сърдито даде знак на Жерве. Издигна се знаме за временно прекратяване на боя.

— Отлично — каза Жерве. Въпреки шлема, Лиана усети усмивката му. — Разбрал е, че няма смисъл да се прави на глупак. Бертранд! — Жерве зовеше своя пратеник, който се запрепъва към бойницата.

— Ще отнесеш съобщение на англичаните. Кажи им, че няма да намерят сигурно укрепление на френска земя. Кажи им да си заминават, ако им е мил живота.

Пратеникът преглътна и кимна нервно. Погледна надолу към реката. Лиана разбра, че се страхува да прекоси водите с лодка.

— Момент, Бертранд! — Жерве свали ръкавицата си. Затършува под ризницата си. — Кажи на английския командир да предаде това на крал Хенри.

Лиана зяпна удивена. Върху предмета имаше инкрустиран със злато смарагд. Около него се четеше: „За смелия всичко е възможно!“

— Но това е на Ранд — отбеляза безпомощно тя.

— Да. И аз така предполагам — отговори Жерве със злобна усмивка. — Това ще потвърди, че съпругът ти е застанал на страната на французите.

Лиана се втурна към пратеника. Опита се да издърпа талисмана, за да го захвърли в реката. Но Жерве беше по-бърз. Той я дръпна обратно.

— Ще бъде жалко да се загуби такава ценност — каза той. — Искам крал Хенри да знае кой точно е виновен за разрушаването на укреплението.

 

 

Ранд оседлаваше коня си с тромави движения. Хората му явно бяха подготвили предателството си много старателно. Те бяха прибрали неговата броня и тази на Чарбу. Техните също бяха изчезнали.

— Моля те, господарю — нареждаше Джак. — Изчакай Чианг, преди да се втурнеш в смъртна опасност!

— Върви по дяволите, Джак. С твоята отвара ме държа още цяло денонощие в леглото. Армията на крал Хенри върви към капан. А ти ме караш да изчакам. Ако искаш, ти стой тук и се преструвай на болен. Аз отивам да предупредя краля.

— Не бих те съветвал да правиш това, господарю — обади се глас изотзад.

Ранд и Джак се обърнаха. В конюшнята беше влязъл Чианг.

— По дяволите, крайно време беше да се появиш — възкликна Джак. — Какви са новините? Видя ли моята Бони?

Гласът на Чианг трепереше.

— Не. Рицарите от Боа-Лонг са обезоръжени — Ранд пристъпваше нетърпеливо. Чианг заговори по-бързо. — Отрядът на Хенри е пристигнал и е открил, че мостът е разрушен. Един от хората на херцога на Йорк е пронизан от стрела. Има и един ранен.

Ранд изруга и се вкопчи в седлото.

— Почакай, господарю. Това не е всичко — Чианг си пое дълбоко дъх. — Боа-Лонг е завзет от Жерве Мондрагон с тридесет негови рицари.

Ранд се вбеси. За момент стоеше неподвижен. Представи си как Лиана отваря вратите на замъка пред двуличния французин.

— Да я вземат мътните — изруга тихо той.

— Тя не е знаела кой ще заеме крепостта — добави Чианг.

— Нито пък какво ще направя с Мондрагон — измърмори Ранд. Той пак се засили да се качи на коня.

Чианг отново го възпря.

— Не си чул края. Мондрагон е бил облечен с твоите доспехи. Изпратил е на крал Хенри амулет с твоя девиз. Искал е да покаже колко си верен на французите.

— Амулет? Какво… — Ранд беше забравил за подаръка. Преди близо две години го беше захвърлил в гората. Дали Лиана не беше го намерила на полянката? Тя го беше предала на Жерве, за да уличи Ранд в измяна.

— Господи — измърмори Джак, — кралят ще помисли…

— Че съм го предал — Ранд се олюля край коня си.

Чианг добави намръщен.

— Обявен си като престъпник, господарю.

Смъртна присъда би предизвикала по-малко отчаяние у Ранд. След предателството на Лиана му беше останала единствено неговата чест. Фактът, че сънародниците му бяха повярвали в измяната, щеше да опетни и невръстния му син. Той прекара пръсти през косата си.

— Какъв е планът на Хенри?

— Ще продължи походът си по течението на Сома, докато намери брод. Навсякъде мостовете са извън строя. Останал е един при Войен.

— Но това е на шестдесет километра нагоре по реката. Ще им бъдат нужни дни. Те и без това вече гладуват.

— И по-лошо — измърмори Чианг.

— Какво?

— На северния бряг е струпана френска войска. Те ще следват похода на французите. Няма да им позволят да прекосят реката.

Ранд стоеше безчувствен и мълчалив. Внучетата на Лажоа се боричкаха из сеното. На двора Мари гонеше един пъстър петел. По скалите се разбиваха неуморните вълни.

— Има нещо, с което бихме могли да помогнем — каза Ранд.

Челюстта на Джак увисна.

— Ние? Та нали сме само десет човека…

— Единадесет — поправи го Чианг.

— … слабо въоръжени — привърши Джак.

— Нито един мъж с арбалет и пълен колчан със стрели не е слабо въоръжен. Ще преследваме французите. Ако успеем да ги забавим, Хенри би могъл да прекоси реката?

Около тях започнаха да се събират хората им. Пиърс и Дилън мажеха с восък тетивата на лъковете си. Батсфорд се кръстеше. Пристигна и Саймън, натоварен с ризницата на Ранд. От хана излязоха Питър Финч, Невил, Годфри и Жил. Мъкнеха торби с провизии, които им беше приготвил Лажоа. Ранд изгледа всички един подир друг.

— Обявен съм за предател — съобщи им той. Гърлото му се беше свило и го болеше. — Ако решите да не ме следвате, няма да ви се сърдя.

— Всички сме с теб, господарю — заяви Джак. Разнесе се шепот на одобрение.

— Много добре. Това че сме малко, ще ни помогне да преплуваме с конете си Сома. Френската армия е многобройна, но и най-едрият от тях ще падне, ако го ужили пчела. И след това… — гласът на Ранд се превърна в заплашителен шепот. — Ще разчистя сметките си с Мондрагон… и жена си!