Сюзън Уигс
Лилията и леопарда (11)

Глава десета

Ранд чу смразяващия й вик. Като видя как се отчупва куката, ужасът го сграбчи за гърлото. Върху лицето му се стовари мазилка. Дали беше я открил, само за да я загуби?

Гърдите му се стегнаха от ужас. Започна панически да се изкачва по стълбата нагоре. Приближи се към падащата фигура. Сграбчи я през кръста. Притисна я към себе си. Сърцето му биеше до пръсване. Движенията и ударът почти откъснаха стълбата. Но благодарение на стоманената му прегръдка и желязна воля, двамата останаха вкопчени в стената.

Ранд зарови глава в копринената й коса. Благодаря ти, Господи, благославяше той мислено. Благодаря и на Жан, че отгатна пътя на нейното бягство.

— Хванах те, любов моя — прошепна той.

Далече под тях просветваха фенери. Отпечатваха неестествено дълги сенки върху кулата. Из въздуха се понесоха победоносни викове и откъслечни аплодисменти.

Лиана се беше умълчала. Падането в ръцете му я беше оставило без дъх. Ръцете на Ранд трескаво опипваха лицето, шията й. Страхуваше се да не е ранена. Собственото му дишане се превърна в напрегната въздишка.

— Можеше да се убиеш — смъмри я той, като я притисна към себе си.

Лиана си пое дълбоко дъх и се отблъсна от него.

— Пусни ме — извика тя.

— Не се дърпай много! Ще убиеш и двама ни!

— Ако бях загинала, англичанино, знай, че ти си виновен за това!

Ранд се почувства наранен. Но сега нямаше време за обяснения.

— Не аз, а собствената ти безразсъдност е причината — той сграбчи ръцете й, за да я успокои. — За бога, не можеш ли да останеш спокойна поне за малко?

— Никога няма да престана да се боря с тебе, англичанино!

— Искаш отново да те отвлека, така ли? Мечтаеш за ново плуване? — Ранд не можеше да измисли друго. Трябваше да я спре, защото стълбата се клатеше заплашително.

— Ха — присмя му се тя. — Ще се радвам да те видя да падаш надолу. Ако съм в ръцете ти, сигурно с удоволствие би ме удавил?

Ранд отблъсна враждебните й думи с пренебрежителен поглед. До скоро я беше прегръщал с любов. Сега тя гледаше на него като на враг. Не беше свикнал да издава чувствата си.

— Чуй ме добре, Лиана! — в думите му имаше острота. — Някога скочих от горяща стълба. Стреляха по мен със снаряд и съм жив. Така че, не можеш да ме изплашиш.

Лиана утихна. По ръката му се стичаше кръв. Раната от стрелата се беше отворила. Без да я е грижа, че го боли, тя попита:

— Как ме откри?

Ранд отговори студено:

— Ти ме повика. Винаги те чувам, Лиана. Дори и когато не крещиш.

— Щях да успея, ако куката не беше изгнила — заяви тя.

Ранд поклати глава.

— По-добре залъгвай някой непознат — отмести грижливо една къдрица от лицето й. — Познавам всяка частичка от тялото и душата ти.

Раменете й увиснаха. Явно я беше напуснало всяко желание да се бори. Ранд се натъжи. Беше разбрал, че споменът за интимното им минало я беше наранил.

— Щом ме познаваш така добре, пусни ме. Ще те последвам надолу.

Ранд се взря в лицето й. Търсеше измама, но откри примирение със съдбата и умора. Само очите й блестяха. Спомни си предупреждението на Джак: „Не трябва да й се доверяваш!“

Без да откъсва поглед от нея, Ранд заслиза по стълбата. Лиана го последва. Болка разкъсваше ръката му. Но по-страшна беше болката в гърдите му. Ненавистта й към него я беше принудила да рискува живота си. Господи, почти я беше загубил. Едва не беше обезумял от тревога, докато я търсеше. Беше вдигнал невероятен скандал на дамите, които трябваше да я пазят. А заспалата стража, сигурно си беше отишла със счупени ребра. Беше ритнал войника, за да го събуди.

Ранд стигна до рова и отвърза лодката. Тя се разклати. Лиана се беше вкопчила в стълбата. Въпреки тъмнината, усети злобния й поглед.

Като видя лодката, тя разшири очи от ужас.

— О, Господи, няма да вляза в тази разнебитена черупка!

Загубил търпение, той я откъсна от стената и я забута пред себе си.

— Ако беше помислила добре какво вършиш, сега щеше да си на топло в леглото — ужасената й въздишка му припомни, че някога тя му беше имала доверие. Признала му беше страха си от водата. Това поуталожи гнева му. Настани я внимателно. — Ако не бях дошъл, как щеше да прекосиш рова?

Лиана тръсна глава.

— По същия начин, по който премина целия ми живот. С абсолютна решителност, англичанино. Сама преминах през въжения мост.

— Но той е нисък — възрази Ранд.

— Щях да намеря начин — настоя Лиана.

Високомерното й изражение и горделива осанка му подсказаха, че тя би събрала целия си кураж, само за да избяга от съпруга си.

Наранен, Ранд сграбчи веслата. Лиана беше впила пръсти в ръбовете на лодката и мълчеше. Когато й помогна да слезе на отсрещния бряг, плътта й беше безкръвна, студена.

Лиана забърза напред. Изумен, Ранд разбра, че тя все още има желание да бяга от него. Без усилие я настигна и я сграбчи през кръста. Тя го изгледа кръвнишки.

— Остави ме на мира, англичанино!

Погледът му обгърна тълпата любопитни свидетели на тяхната свада.

— Ще дойдеш доброволно, или ще те влача!

Лиана се заизвива в прегръдката му.

— Направи го! Покажи на всички какъв насилник си!

Останал без избор, Ранд стисна зъби. Вдигна я на ръце и закрачи към моста. Тълпата се отдръпна. Пресрещнаха ги ухилени лица. На английски и френски се сипеха неприлични предложения. Лиана се почувства странно крехка. Като че беше без кости. Лицето й блестеше бяло и застинало, като полиран кремък.

— Никога няма да ти простя това, англичанино — процеди през зъби тя.

— Херцогът ти даде възможност да избираш.

— Ха! Изборът между дома ми и манастира е една гавра. Никога — отсече Лиана.

— Никога е много време, скъпа.

— Цялата вечност няма да стигне, за да докажа омразата си!

Сякаш леден къс се заби в сърцето му. Дори топлината на тялото й не успяваше да го затопли. Ранд прекоси двора. Запъти се към Тур дьо Роа. Войниците му направиха път към спалнята. Един вбесен поглед на Ранд, веднага изхвърли прислужницата навън. Той затръшна вратата с крак.

Газена лампа, поставена върху огромна дъбова маса, осветяваше трапезата. Тя беше отрупана с печени меса, сирена, ядки, фурми, ябълки и кани с вино.

Лиана, обаче, явно нямаше намерение да празнува своята сватба. Веднага щом Ранд я пусна на земята, тя се отдръпна от него. Той остана облегнат на вратата. Преди да е разбрал намеренията й, тя се втурна към масата. Ръцете й затършуваха панически из нея. Обърна се и захвърли един бокал по него.

— Лиана… — Ранд се наведе, за да избегне летящия, сребърен диск. — Лиана, престани! Чуй ме! — една глинена чиния се разби точно до главата му.

— Нямам никакво намерение да те слушам, англичанино — Лиана сграбчи фруктиерата и я тръсна на пода. — Да бъдеш проклет!

Някой почука на вратата.

— Господарю, всичко наред ли е? — попита нечий глас.

— Махай се — изгърмя Ранд.

Подобно разгневена богиня, младоженката стоеше сред парчета изпочупени съдове. С един замах тя разпиля свещите. Стаята потъна в мрак. Когато посегна към един бокал, пръстите й се насочиха към счупената кана.

— Лиана, внимавай! Ще се порежеш — предупреди я Ранд.

Прекъсна го шум от счупено стъкло. Почувства режеща болка върху веждата си. Усети сладникавия вкус на собствената си кръв. Този път Лиана беше улучила своята цел.

Ядосан, Ранд избърса кръвта. Движението забоде стъкло и в скулата му. Заболя го. Докато се проясни зрението му, Лиана вече прекрачваше перваза на прозореца.

— Да те вземат мътните, дяволска жено! Още ли не си се вразумила? — с огромни крачки той прекоси стаята. Под краката му хрущяха глинени парчета и стъкла. Сграбчи я за ръката и я вмъкна обратно.

Лиана риташе, извиваше се, удряше го с юмруци. Ранената му ръка пулсираше, очите му смъдяха. Търпението му беше се изчерпало. Повлече я към леглото и я метна върху него.

— Щом искаш да играем грубо, така да бъде! — като я придържаше с едната си ръка, посегна с другата към шнура от балдахина.

Лиана се изплаши.

— Какво правиш?

— Защитавам и двама ни от твоя темперамент!

— Ти си варварин!

— Преди не мислеше така.

Раздразнена от подигравката му, тя го ритна. Той се задъха.

— Загубила си всякакви граници! — Ранд разпери ръцете й и ги привърза към таблата на леглото.

Лиана прехапа устни, за да не се разплаче. Мъжът, надвесен над нея, беше някой непознат. Златистата му коса беше разрошена. Лицето му беше облято в кръв. Изглеждаше страховит и безмилостен, като Хелкин Ловеца.

Лиана не искаше да проси за милост. Никога нямаше да му се моли! Той трябваше да я вижда винаги надменна.

След като затегна и второто въже, Ранд се оттегли в сенките на стаята. Дочу се шум от счупено стъкло. Лиана погледна натам. Ранд откачваше меча си. После пръстите му разкопчаха колана. Тя се разтревожи.

— Какво правиш?

Устните му се разтегнаха в безжалостна усмивка.

— Ще си лягам, твоя светлост.

— В това легло?

— Не виждам друго.

Въпреки че обидата и унижението сковаваха сърцето й, усети вълната на копнежа по него.

— Стой далеч от мен — задъха се тя. — Мо… Не искам да ме докосваш, англичанино!

Ранд не отговори.

Очите му обгръщаха грациозните й форми. Излъчваха чувствени обещания. Като си пробиваше път през отломъците, той стигна до масата. Откри здрава чаша и я напълни с вино. Отпи глътка и подаде бокала на нея. Лиана затръска ожесточено глава в знак на отказ.

Погледът й го зърна, точно, когато изхлузваше ризата си. Забеляза грозната, кървяща цепнатина върху мускулестата му ръка.

— Ти си ранен — отбеляза тя, като се стараеше да не проличи загрижеността й.

Ранд погледна безлично към раната.

— Това ми е от хората на Гокур.

Лиана си припомни съскащите звуци, докато бяха бягали миналата нощ. Господи, като наблюдаваше спокойните му движения, явно никак не го болеше. Проследил погледа й, той се усмихна.

— Мислеше, че един англичанин не може да кърви, така ли?

Неочаквано в очите й се събраха сълзи.

— Как иначе, щом няма сърце?

Усмивката му се стопи. Подобно черни птици, по лицето му преминаха сенки.

— Аз имам сърце, Лиана. Усещам го как се къса, като усеща твоето презрение!

— Какво друго си очаквал? — беше почти разплакана. С усилие овладя срамните сълзи и продължи: — Колко мислиш да ме държиш вързана за това легло?

— Докато ме изслушаш. И докато престанеш да се бориш и да бягаш — Ранд избърса кръвта от веждата си с ръкав.

О, Господи, беше го ранила! Въпреки че бяха вързани, ръцете й закопняха да го погалят. После си припомни, че това беше неин враг.

Ранд се съблече и се приближи до леглото. Имаше нещо познато в движенията му. Лиана си припомни съня, който я тормозеше, след като се беше омъжила за Лазар. Съпругът, който доближаваше леглото й, беше с лицето и очите на Ранд. Този сън винаги я беше изпълвал с надежда. Реалността, обаче, я отчая.

Опита се да се отдръпне, но въжетата не й позволиха. Бледи отблясъци отвън осветиха любимите очертания на тялото му. Лиана потръпна от спомена. Любимите черти на лицето му я изпълниха с непреодолимо желание. Стана й непоносимо горещо и се задърпа неудържимо. Когато Ранд се наведе да свали ботушите и шпорите си, тя затвори очи. Господи, що за жена беше тя, след като продължаваше да желае този предател?

Нежно докосване отстрани косата от лицето й. Тя потръпна и затвори още по-плътно очи.

— Защо не ме погледнеш, Лиана?

Тя се подчини.

— Виждам един негодник и предател!

— Виждаш един мъж, който те обича със сила, по-голяма от вечността. Мъж, който е готов да прости твоята измама.

— Не ми говори за любов! Единствената ти амбиция е да заграбиш замъка и земите ми!

Той поклати глава.

— Чувството ми към теб, няма нищо общо с крал Хенри и с Боа-Лонг.

— Не ти вярвам — извика Лиана. Опитваше се гнева да измести болката от сърцето й. — Винаги си знаел коя съм. Ти ме измами. Преструваше се, че се интересуваш от господарката ми. Излъга ме, че си странстващ рицар.

Ранд се отдръпна отчаян. Ако не го приемаше за измамен богохулник, тя щеше да повярва, че и той е бил изненадан.

— Наистина ли мислиш, че съм знаел истинската ти самоличност?

Тя задърпа изтръпналите си ръце.

— Защо иначе щеше да се срещаш с мен всеки ден? За да ме шпионираш, ми дрънкаше всякакви глупости!

Ранд я погали.

— Ти ме познаваш, Лиана. Довери се на онова, което приемаш у мен. Не съм искал да плета мрежи около теб. Всичко започна толкова невинно. И с тебе беше така. Спомни си, че първо ти направи впечатление гасконския ми акцент. Тогава реших, че и за двамата е по-добре, ако повярваш, че съм странстващ рицар.

— И когато изгоних нещастния ти пратеник, пак не се разкри?

— Лиана — отговори тихо той. — Не знаех, че си била ти. Бях сгоден за двадесет и една годишна французойка. Представях си жена, в която няма нищо добро, щом не се е омъжила до сега!

— Да, и това не е нормално. Така е, защото вуйчо ми се интересува повече от интриги, отколкото от мен!

Ранд постави ръка на рамото й. Лиана се бореше с топлотата и успокоението, което й носеше неговото докосване.

— Отидох тайно до Боа-Лонг — продължи Ранд. — Там видях чернокоса жена, която яздеше с охрана. Сега знам, че е била Масе Мондрагон. Но тогава мислех, че си ти — устните му се свиха от възмущение. — Защо се учудваш, че не можех да свържа русокосата, горска хубавица с тъмната жена, която биеше слугата си с камшик?

Въжетата жулеха китките й. Тя се сопна:

— Дори и така да е, онзи глупак с посланието, можеше да поправи грешката. Със сигурност ти е описал господарката.

Ранд се развесели.

— Джак те описа, Лиана. Каза, че си студена, коравосърдечна и арогантна. Страхувам се, че от твоята канонада е забравил за ангелската ти красота.

— И той е плиткоумен, като господаря си — сряза го тя.

— А ти приличаш на фея от приказките.

Лиана искаше да не обръща внимание на любовта в очите му. Но спокойният му поглед задържа нейния. Ранд постави топла ръка на лицето й.

— Това, че нямаш родители, е вярно. Но беше толкова убедителна, като ме уверяваше, че баща ти е оръжеец, че си компаньонка на господарката. Как бих могъл да не ти вярвам?

— Ти си знаел всичко, англичанино — тросна се тя. Дърпаше се, за да избегне огъня от докосването му.

— Не е вярно! — Ранд се приведе към нея. — Между другото, забравила си най-убедителното доказателство.

— Кое е то? — попита Лиана високомерно.

— Когато пристигнах във Франция, госпожица Белиана вече беше омъжена — ръката му продължи надолу. — А жената, с която се любих при кръста на свети Катбер, беше девствена?

Притъмня й пред очите. Господи, той я познаваше толкова добре! Почти беше отгатнал намеренията й!

— Не! Аз не бях…

— О, Лиана, тази вечер на тържеството имах известни съмнения. Но си спомних първия път, когато се любихме — пръстите му се плъзнаха по стегнатото й бедро. — Още преди да видя кръвта, бях сигурен. Не се преструвай, че си забравила. Беше толкова сладка, направо вълшебна. Дори със собствената си неопитност отгатнах твоята непорочност.

Лиана затвори очи. Да, още не можеше да забрави. Нежните му ръце учеха неопитното й тяло да се люби.

— Кажи ми защо — подкани я тихо той. — Как стана така, че беше омъжена, но недокосната?

Тя го изгледа с присвити очи. Задърпа ръце.

— Няма да ме разпитваш, като затворник в окови! Не ти дължа никакви обяснения! — внезапно я завладя тъмно подозрение. — Но ти трябва да ми обясниш нещо!

— Нямам тайни от теб, Лиана. Поне не повече.

О, Ранд, каза си тъжно тя. Когато имаше, бях толкова щастлива!

— Как стана така, че Лазар Мондрагон загина точно, когато трябваше да се ожениш за мене?

Ранд застина. Изгледа я сърдито, загубил способността си да говори.

— Отиваш твърде далеч, като ме обвиняваш в убийство!

— Така ли? Ти ме отмъкна от дома ми, въпреки охраната на Гокур. За крал Хенри би направил всичко. Защо не и убийство?

— Вуйчо ти ми беше обещал да издейства анулиране на брака — в гласа му имаше горчивина.

Лиана не можа да овладее тръпката на съчувствие. Вуйчо й се беше заплел с крале и императори, с полуистини и празни обещания. Защо трябваше да обвинява Ранд, като познаваше интригантската душа на Жан Безстрашния? Но не можеше да изрече на глас мислите си. Продължи хладно:

— През март изчезна за две седмици. Как може да съм сигурна, че не си заминал за Париж? Че не си причинил смъртта на Лазар със собствените си ръце?

Лицето му се стегна гневно. После, сякаш да я убеди, че е спокоен, погали брадичката и шията й. Лиана се опита да си представи тази ръка, сграбчила в убийствена хватка жертвата си. Не успя!

— Ще се убедиш в това, Лиана, като решиш да ми се довериш — каза Ранд.

— Тогава никога няма да ми стане известно!

Той си играеше с въжето, затегнало едната й китка.

— А аз мога ли да имам доверие в тебе, Лиана?

Тя разбра, че Ранд й дава шанс да я освободи.

— Трябва да ти е ясно, че ще направя всичко възможно, за да осуетя плановете ти.

Пръстите му оставиха възела. Той мълчеше, а тя се опитваше да откъсне поглед от голите му гърди. Накрая Ранд заговори:

— Сега сме заедно, Лиана. Нали това сме искали винаги?

— Аз исках Ранд, а не Енжеранд Фицмарк!

— Говориш за един и същи човек — той се приведе и прошепна върху устните й. — Това е първата ни брачна нощ!

Разтревожена, Лиана задърпа ръце и обърна лице.

— Не!

Езикът му си поигра с ухото й.

— Може да говориш каквото си искаш. Но в сърцето си знаеш, че съдбата ни е да сме заедно. Исках да бъдеш моя съпруга и сега те имам!

Тръпка на желание и страх се завихри у нея. Насили се да го гледа враждебно.

— Ти искаш крепостта, а не мен!

Ранд се усмихна. В гласа й липсваше убеденост. Докосна пулсиращата вена на шията й.

— Искам теб, Лиана! Винаги съм те искал!

— Тогава е по-добре да ме държиш вързана!

— Ще те задържа с любовта си, а не с въжета — каза той, като целуваше лицето й.

Тя се бореше да прогони горещите пламъци на страстта от вените си. Трепкащата светлина осветяваше божествените му черти. Красотата му я правеше покорна. Милувките му я главозамайваха. Чувствеността напрегна гърдите й, омекоти женската й същност.

— И на светлината на лампа си хубава — прошепна той. Целувките му бяха безмилостни и безброй. — Винаги съм харесвал сребристия ти оттенък, но тази вечер блестиш като злато — обхвана лицето й и впи устни в нейните. Лиана се кълнеше мислено, че ако бяха свободни ръцете й, щеше да го удари. Или да го погали?

Обгорена от огнените му устни, тя се оказа окована, като затворник. И изобщо не ставаше дума за кадифените шнурове. Чувствената му целувка ставаше все по-страстна. Заплашваше да я погълне. Призовала на помощ цялата си воля, Лиана извъртя глава.

— Не прави това — помоли го тя колебливо.

— Мисля да направя и много повече, Лиана! — ръцете му я търсеха. Откриха гърдите й под тънката материя на роклята. Пръстите му се задържаха там. Обзе я неудържима болка. Прехапа устни, за да не извика.

Определено под нежността му прозираше твърдост. Сякаш искаше да покаже мъжката си сила пред нея.

— Никога до сега не сме се любили на тъмно — отбеляза той. — Любовта ни тържествуваше под слънчевите лъчи.

— На тъмно е обречена да бъде в траур — сряза го тя.

— Лиана — целуна я той. — Не трябва да бъдем врагове!

— Но сме и винаги ще бъдем! Разбери това, Енжеранд! Ти си англичанин и ще предадеш замъка ми на крал Хенри. Аз съм французойка и ще го защитавам до последния си дъх.

— Аз те обичам!

— А аз те презирам!

— Така ли? — той се усмихна и отне дъха й. Беше погалил бедрата й. — Кажи ми, че презираш това? Ти ме обичаш. И един ден ще си го признаеш! — пръстите му събуждаха позната тръпка.

— Никога — закле се тя.

Преди да е подхванала познатата тирада, устните му я възпряха. От лумналото желание, волята й беше отслабнала. Беше й прекалено лесно да си представи, че това е Ранд, нейния любим. Целувките му изпиваха цялата й съпротивителна сила. Ръцете му донасяха непоносима чувственост. Пръстите му познаха пътя си под роклята й. Когато достигнаха женската й същност, противно всякакви правила, предизвикаха безпомощен копнеж. Може би виното, което беше изпила на тържеството, беше я опиянило? Изчезнаха всякакви обяснения за чувствата, които изпитва към своя враг.

Тялото й я предаваше. Лиана съвсем се отчая, когато крайниците й се отпуснаха. Наслаждаваха се на милувките му.

Дълбоко в себе си беше доволна, че ръцете й са завързани. Мразеше се за това, че му се покорява. Мразеше и него, че я принуждава да се чувства така. Въпреки че се опитваше да укрепи напускащата я воля, с презрение тя се предаде на нежната настойчивост на ръцете му.

— О, любов моя — шепнеше Ранд. Целувките му следваха завоеванията на пръстите му. — Мечтаех да те направя своя съпруга… Да усетя сладостта ти…

Някъде дълбоко в съзнанието й просветна, че той говори на френски. На английски се борим, а на френски се любим, каза си тя. Когато ръцете му се върнаха на гърдите й, тя вече не беше способна и да мисли. Усещаше единствено огъня на милувките му, докато събличаше грубите й дрехи.

Гола и завързана, тя трябваше да се чувства унизена. Но вместо това беше свободна. Толкова силно го желаеше, че й се плачеше. Силното му тяло се беше надвесило над нея. Приличаше на канара, която я предизвикваше да се изкачи на върха й.

— Ти ме желаеш, Лиана — прошепна Ранд в устните й.

— Да… — задъха се тя.

Ранд легна върху нея. Посегна към вързаните й ръце. Вплете пръсти в нейните. Съедини телата им с бавен, болезнен тласък.

Тя се гърчеше под него. Посрещаше го, забравила, че това е нейният враг. Лиана мислеше, че с омразата си е прогонила рицаря от слънчевата поляна. Но той беше тук. Беше извадил на показ цялата любов, живяла винаги в гърдите й. Докато тялото й пиеше неговата сила, Лиана затвори очи. Усещаше вкуса на любовните думи, които се сипеха от устните му. Във врящ казан се надигаше чувство. Разпиляваше се през порите на кожата й. От устните й се изтръгна викът на освобождаването. Бедрата й го притиснаха към себе си. Ранд се напрегна. Подчини се на последния, изригващ импулс.

Тялото му беше върху нейното. Сърцата им се вихреха в един ритъм. Лиана въздъхна и го прегърна.

Тогава застина.

— Да те вземат мътните!

Опита се да го отблъсне. Унижението оцвети страните й в червено. По някое време, докато се бяха любили, той беше отвързал ръцете й. Тя е имала възможност да се бори. Сега осъзна, че беше привързана с нещо по-силно от кадифените връзки. Собствената й безразсъдна страст към този мъж я привързваше към него.

Лиана беше ядосана, но повече на себе си, отколкото на него. Беше го обявила за враг, но беше станала жертва на собствения си копнеж. Беше се заклела да устои, а се беше предала доброволно. Ранд я беше подчинил не със сила, а с нежността си.

— Махни се от мен, англичанино — заповяда му тя.

Той се отмести, въпреки че продължаваше да я прегръща. Лиана съзнаваше, че трябва да се махне от него, но се чувстваше толкова отпусната. Толкова удобно беше да се гуши до мъжката топлина на тялото му.

Ранд се изправи на лакът и се вгледа в очите й.

— Лиана, аз имам намерение да бъда твой съпруг.

— И васал на крал Хенри.

— Да, това също — сграбчи я за раменете. — Хенри донесе ред и просперитет на Англия. Може да направи същото и за Франция.

— Моят народ никога няма да допусне чужденец на престола! — присви очи. — А аз няма да позволя англичанин да управлява Боа-Лонг.

— Нямаш друг избор, съпруго моя!

Хладната увереност в гласа му я потресе. В съзнанието й изникна непреклонното лице на херцога на Бургундия.

— Какво възнамерява да прави вуйчо ми?

— Призори заминава за Компейн. Арманяк е предприел поход срещу неговия град.

Лиана потръпна. Проклетият Бернард Арманяк и вуйчо й разкъсваха Франция с непрестанните си препирни. И нахалният Ранд беше научил за това преди нея. После се успокои. Усмихна се.

— Значи вуйчо ми заминава? Преброих десет човека, които носят твоя герб. Значи Гокур ще пази Боа-Лонг за мен?

Ранд я изгледа остро.

— За теб, Лиана? Или за Жерве?

Тя потисна тревогата си.

— Жерве Мондрагон няма претенции за крепостта.

— Спомни си, че той е наследник на Лазар. И е в крепостта. Собствеността е най-добрата част от закона.

— Значи така? Лорд Лонгууд вече има планове. Какво ще правиш с Жерве и Гокур?

— Ще ги натикам в солените блата!

— С десет човека? Та Гокур разполага с петдесет! Самочувствието ти наистина не знае граници.

Нейният сарказъм очевидно не му повлия. Ранд само се усмихна. Взе шнуровете, повъртя ги из ръцете си и ги пусна на пода.

— Съжалявам, че те завързах — призна той. — Няма да го правя повече. Освен, ако не ме принудиш!

Лиана се опита да се отдръпне.

— Това ще е единственият начин да ме принудиш да ти се отдам отново!

Ранд се наведе и целуна гърдите й.

— Така ли, Лиана? — попита тихо той. Ръката му се плъзна към горещото място, запазило спомена от тяхното любене. — Вярно ли е това?

Всяка безнравствена частичка от тялото й вибрираше под ръцете и влажните му устни. А всяка разумна — се бунтуваше срещу агонията, която й предизвикваше. Ранд беше обсебил невинността й, сърцето й. Беше получил дори собствения й дом. Тялото му й предлагаше страстна самозабрава. Но това не оправдаваше неговото предателство.

— Престани — каза тя.

Той явно не искаше да я чуе. Продължаваше да се гуши в шията й. Лиана постави ръце на гърдите му. Отблъсна го с всичката сила, която й беше останала. Ранд се отдръпна. Красивото му лице беше останало невъзмутимо.

— Не ме отблъсквай, Лиана — помоли се той.

Сърцето й се вледени. Изведнъж й се прииска да го нарани с цялата ярост, на която беше способна.

— Никога не съм те искала, англичанино! Дори и когато беше Ранд от Гаскония!

— Не е вярно — възрази Ранд, загубил търпение. — Ти беше тази, която…

— Никога ли не си се питал защо го направих, глупак такъв? — гласът й трепереше, но тя нямаше сила да се овладее. — Или мислиш, че си толкова неотразим? — сякаш го биеше с камшик. Искаше да прокуди неговата самоувереност. Това че го видя уязвен, не й донесе очакваното удовлетворение. — Искаше да знаеш всичко за Лазар! Тогава ще ти кажа. Той отказа да спи с мене, неговата съпруга. Не искаше да раждам. Единственият наследник трябваше да бъде Жерве — по страните й се стичаха сълзи. Попиваха във възглавницата. — Не можех да допусна това. За това потърсих твоите услуги. Това беше единствената причина.

Ранд сграбчи ръцете й. Очите му блестяха гневно.

— Може да залъгваш себе си, но не и сърцето си. Може да си въобразяваш, че съм изиграл ролята на жребец, но аз знам, че не е така. Как мога да забравя лицето ти, блеснало от екстаза? Бедрата, усукани около тялото ми? Въздишките ти на удоволствие…

— Правех това, за да не се досетиш за истинските ми намерения!

Красивата му, чувствена устна, се скова. Той я пусна, стана и посегна към дрехите си.

— И постигна ли целта си? — подхвърли той през рамо. — Дали вече не носиш моето дете?

Лиана си наложи да остане безразлична, гласът й да е спокоен.

— Не знам. Но дори и да е така, едва ли би оцеляло, след тормоза, на който ме подложи през последните два дена.

Въздухът, излязъл от дробовете му, наподобяваше стрела.

— И що за глупост беше това да скачаш от кулата — върна изстрела той. Гласът му беше пропит с болка.

Лиана се обърна към стената. Беше го наранила така, както той беше наранил нея. Въпреки всичко, в нея се беше отворила празнина. Из нея отекваше ехото на опустошеното й сърце.