Сюзън Уигс
Лилията и леопарда (16)

Глава петнадесета

Есента се спусна над Боа-Лонг с необичайна, изцеждаща горещина. Блестящите лъчи на нормандското слънце превърнаха стаите в пещи, а всички метални повърхности в нагорещени тигани.

Може би, мислеше Ранд, горещината няма да бъде толкова потискаща, ако успеем да снишим моста. Тогава ще можем да използваме хладината на бриза. Трябва по-често да яздим в сенчестата гора, да се разхождаме из влажните поляни и да се къпем в реката.

Но язденето и баните в реката бяха невъзможни. Крепостта беше обсадена.

Ранд сви юмруци. Години наред поетите щяха да възпяват безкръвния преврат, при който Боа-Лонг беше паднал в ръцете на англичаните. И все пак победата му щеше да загуби своя смисъл, ако Жерве успееше. Убедил дофина да му помогне, той се беше завърнал преди шест седмици. Жерве добре познаваше мощната отбранителна сила на крепостта. Беше избрал най-коварния подход. Вместо с оръжие, той ги заплашваше с глад.

Ранд наблюдаваше една свиня, която неспокойно се въртеше и грухтеше из двора. Явно се беше разгонила, но всички шопари отдавна бяха изклани и изядени. Като горкото животно, той се чувстваше някак обезсърчен и разочарован.

Ранд се запъти към поляната, където Джак упражняваше рицарите на Боа-Лонг в стрелба с лък.

— Когато се прицелваш, не си затваряй другото око — ругаеше той. — Господ ти е дал две очи — като видя Ранд, той се затруди още по-усърдно. — Тромав си като хлапак, попаднал за пръв път в ръцете на проститутка. Бързо набелязваш целта и пускаш стрелата. Толкова ли не можеш да улучиш онзи дебел дънер?

Ранд заклати глава.

— Мисля си, че Джефри щеше да е по-точен, ако не изпитваше такъв страх от хората на дофина. Притеснява ме още и… — думите му застинаха в гърлото. На двора се беше появила Лиана. Явно бързаше към водоема.

Тялото й беше наедряло. Косата й се развяваше подобно флаг от сребриста коприна. Тя се наведе да отпие от черпака.

Внезапно Ранд забрави мисълта си. Тя винаги имаше такъв ефект върху него. Може би причината беше в излъчването на очарователното й лице? Или в зрялата грациозност на тялото й? В него зрееше най-чудесното и осезаемо доказателство за любовта му към нея.

Джак го ръгна в ребрата.

— Господарю!

— Аз… забравих какво исках да кажа!

Слугата му се ухили съчувствено. Ранд поклати глава и продължи с фраза, която беше чувал много пъти от Джак.

— Не мога да й се наситя!

— Май нещата между вас вървят добре, а?

— Да. Повече от добре.

Лиана се обърна. Изпрати му въздушна целувка и се отправи към къщата. Тези месеци, когато той беше поел ръководството на крепостта, бяха надхвърлили всичките му очаквания. Тя беше започнала да му се доверява. През деня усърдно му помагаше да преодолеят предизвикателството на Жерве, а през нощите беше гореща и му се отдаваше без задръжки. Сякаш двамата трябваше да открият в прегръдките си най-надеждната опора. Лиана все още не му признаваше любовта си. Но от всяка нейна дума, усмивка и докосване се излъчваше огромно чувство. Между тях съществуваше неизказано споразумение да отбраняват крепостта. Но какво щеше да стане, ако започне войната?

Съмнението извика ужасяващо прозрение. Капитулацията й беше дошла някак много бързо. Как беше успял да спечели жена като Лиана? Ранд вдигна поглед към флага с леопарда и лилията. Един ден щеше да плаща голяма цена за своето завоевание!

Някакво раздвижване откъм бойниците привлече вниманието му. Няколко жени се катереха с мъка по пътеката на стената. Забрадките им се ветрееха от бриза. Стражите безрезултатно се опитваха да предпазят жителките на крепостта. Те си подвикваха и бързаха към реката.

— Каква е тази суматоха? — попита Джак.

Ранд вече тичаше през двора. Като прескочи каменния парапет, той затича по стълбите нагоре.

— Извинете, господарю — каза Жил. — Мондрагон ги подмамва с храна. Любопитни са да я видят.

— Махайте се от тези амбразури! — в гласа на Ранд звучеше загриженост. — Върнете се при децата си!

— Той е довел стадо свине — подвикна майка Брюло.

Ранд извъртя очи. Да подмамиш гладуващия с храна беше толкова коварно, колкото да го облееш с газ. Той се наведе между два зъбеца на стената. В края на моста стоеше Жерве. Около него грухтяха петдесетина свине. Силвин, свинарят на крепостта стоеше наблизо. Явно се колебаеше. Ранд изруга тихо. Момчето беше успяло да осигури храна, но Жерве го държеше в ръцете си.

Зад поляната през реката започваше гората. От горещината дърветата сякаш потреперваха. Рицарите на дофина стояха на оседланите си коне. Бяха нащрек, готови да нахлуят в замъка, ако Ранд беше достатъчно глупав да отвори вратата.

— Здрасти — извика Жерве. — Докарал съм ви подарък от дофина — с жест обхвана животните.

— Задръж го за себе си — отряза го Ранд. — Прасетата ще ти бъдат подходяща компания за през нощта.

— Не мога да позволя моите сънародници да гладуват — продължи Жерве, като се разхождаше по моста. — Отвори портата. Довечера ще празнувате на свинско печено. Няма пак да сърбате коричка хляб с гола чорбица.

— Осигурете ни месо, господарю — примоли се майка Брюло. Останалите жени подеха вопъла. — Нали няма да допуснете да гладуваме?

Ранд се обърна към възрастната жена.

— Не. Но и не искам да изложа хората си на смъртна опасност.

Възрастната Брюло се вгледа в очите му.

— Не вярвам да ни е останала храна и за една седмица. Племенницата ми роди близнаци преди две седмици. Ковачът, който оправи ризницата ви, се изгори лошо. И на него му е необходима силна храна.

Останалите жени се скупчиха около нея, като клатеха глави и мърмореха. Ранд огледа изтънелите им лица и фигурки. После се вторачи в Жерве, който беше застанал до една охранена свиня. Вятърът донесе миризма на животни.

— Не забравяй, че и жена ти е при нас — каза Ранд.

— Ти не забравяй, че не ме е грижа — отговори Жерве. — Освен това никога няма да я нараниш — добави той с влудяваща проницателност. — Из въздуха се носи глад. Глад и разногласия. Мислиш ли, че ще се подчиняват на англичанина, който ги кара да се мъчат? Френските им стомаси няма да допуснат това.

Появи се Чианг с револвер в ръка.

— Господарю, дали не е време да се справим с него?

Ранд махна с ръка.

— Прекалено е рисковано. Силвин е застанал пред него — Ранд скръцна със зъби. Ако не отвори вратата пред Жерве, хората щяха да измрат от глад. А ако я отвореше, всички щяха да бъдат убити.

Обгърна го горещ полъх на южния вятър. Сякаш с него, в главата му се зароди идея. Тя беше толкова предизвикателна, че можеше и да свърши работа.

— Ще приемем подаръка ти, Мондрагон — извика Ранд.

Зад него жените заръсиха благодарности. Чианг направо занемя. Жерве сграбчи Силвин и го притисна пред себе си.

— Запомни, англичанино, че ако си намислил нещо коварно, няма да ти мине номерът — извика той.

Ранд нареди на жените да освободят бойниците и заслиза надолу по стълбите.

 

 

Лиана изхвърча от салона. Сърцето й щеше да се пръсне от страх. Майка Брюло й беше казала, че Ранд ще отвори вратите на крепостта пред Жерве. Тя излезе тъкмо навреме. Зад зъбците на стената стояха в готовност стрелците. На двора въоръжените рицари вече бяха възседнали конете си.

Лиана не обръщаше внимание на тежкия си корем. Бързаше да открие Ранд. Не можеше да няма по-безопасен изход от положението. Жерве нямаше да пощади човека, който го беше унижил.

Съпругът й се появи откъм обора. Вместо да предвожда войници, той беше повел една голяма свиня. Джак подтичваше след него, като удряше животното с пръчка.

Лиана се затича към тях.

— Какво си мислите, че правите?

— В името на Бога, Лиана! Стой настрана — извика Ранд, като опъваше въжето. — Тя ще те повали на земята!

Той изчезна под главната бойница. Обзе я непреодолимо желание да разбере какво е намислил. Забърза към кулата. Задъхана, тя стигна върха й. Ранд нареди да се свали моста. Вятърът повяваше облаци прах по бреговете на реката. Лиана сграбчи амбразурата. Камъкът ожули пръстите й. Откъм гората се появи дълга редица рицари, възседнали конете си. Жерве стоеше по средата на моста. Стойката му излъчваше увереността на победител.

Крепостната порта се спусна подобна огромна паст и се сля с моста над реката. Жерве размахваше прът и разпъждаше стадото към охраняваната ливада.

— Боже Господи, въпреки всичко ще гладуваме — задъха се Лиана. Беше й прилошало от вонята.

Прасетата навириха уши и вдигнаха зурли. Френските рицари се втурнаха в атака. Вдигна се облак прах. Животните, вместо да бягат от моста се втурнаха към него. Силвин се понесе към портата. Из въздуха се понесоха свински ропот и чаткане на копита.

До Лиана се залепи Бони.

— Ха! — извика тя към Жерве. — Ще умреш, където си застанал. Ще те стъпчат собствените ти роднини.

Жерве за момент се вгледа в приближаващото се стадо. Изруга неистово и се хвърли в реката. Заплува отчаяно към южния бряг. Едно от животните падна след него. Потъна, после изплува и го захапа за ръкава.

— Дори прасетата се обърнаха срещу тебе — ликуваше Бони.

Цялото стадо вече беше влязло в двора. Веригите проскърцваха. Стражите набързо бяха вдигнали подвижната врата. Отвън френските рицари ругаеха и безпомощно се блъскаха. Няколко от тях се заканваха с юмрук към Жерве. Всички побързаха да се прикрият обратно в гората.

Слисана, Лиана заслиза надолу. Около нея грухтяха прасета, подвикваха мъже, жени тичаха във всички посоки. Ранд стоеше в центъра на неразборията и пляскаше с ръце. Свинарят, който беше влязъл със стадото, се мъчеше да го подкара към задния двор. Последната свиня на Боа-Лонг, все още завързана за шията, загрухтя силно. Беше усетила, че се приближават шопарите.

Боже, Ранд отново беше надхитрил Жерве.

Прозвънтя сърдечният смях на Джак Кейд. По лицето му се стичаха сълзи. Като видя слисаното лице на Лиана, му стана още по-смешно.

— Мондрагон няма да преживее това — задъха се той. — От сега нататък из цяла Франция ще го знаят като Жерве Свинаря!

 

 

Беше деня на свети Криспин. Из нощното небе на Боа-Лонг просветваха фойерверки. И времето се беше променило. Острият хлад на есента беше прогонил задухът. Из въздуха се носеше миризма на печено месо.

Цяла седмица се бяха подготвяли за празненството в чест на победата. Не само, че се бяха запасили с храна за зимата, но Жерве и рицарите на дофина бяха освободили околността. Беше им омръзнало да бездействат. Примирили се с втората безкръвна победа на Ранд, те бяха отишли да търсят заплатите си. Щяха да се върнат отново през пролетта.

Обсадата беше вдигната. Това беше повишило настроението на всички. Лиана седеше край масата. Ръцете й обхващаха големия й корем. Гледаше в големия огън. На шиша бяха набучени три прасета. Въртяха се бавно и цвърчаха. Из въздуха се носеха ухания на розмарин и чесън. Ранд се бавеше в оръжейната с Чианг. Някои от мъжете започнаха тостовете без него.

— Това се казва победа — отбеляза Пиърс, като вдигна чашата си. — Господарят свикна да се оправя и с женските капризи.

— Научи се да мисли и с пениса си — каза Джак.

Жан се засмя пиянски.

— Винаги съм казвал, че не е трудно да се справиш с една женска.

— Ако французите се научат да следват командирите си, както шопарите — свинята, загубени сме — каза Годфри.

Лиана гледаше настрани. Правеше се, че не чува разговора. Сред тълпата се появи Масе Мондрагон. Докато прислужниците обтягаха веригите и обръщаха месото, Лиана разглеждаше съпругата на Жерве. Сърцето й се изпълни със съчувствие. Въпреки че се беше примирила с бременността на Лиана, тя далеч не беше доволна от това. Жерве я беше изоставил. Не беше приел предложението на Ранд да я отведе със себе си. Масе се приближаваше опасно към огъня. Подгъва на червената й рокля почти докосна пламъците. Лиана скочи на крака и извика:

— Масе, внимавай!

Младата жена безучастно погледна към искрите под краката си, но все пак се отмести.

След последното заминаване на Жерве, Лиана беше усетила ново отчаяние у Масе. Тя просто нехаеше за собствената си безопасност.

Наблизо Ги беше седнал до Едит и Бони. Управителят вдигна своята чаша и отпи жадно.

— Много хубаво празненство — отбеляза той. — Вижте, започнаха и фойерверките.

Лиана вдигна поглед. Чианг ръководеше илюминациите. Асистираше му Саймън. Той се беше заклел никога вече да не допусне да бъде подведен от оръжията. Разнесе се миризма на сяра. Нощното небе се освети в жълто и кобалтово синьо.

Изглежда Ги беше открил нещо изключително интересно между гърдите на Едит. Като се прокашля, Лиана каза:

— Изгубихме цяла седмица в подготовка на празника. Още утре ще трябва да изорем изгорените ниви и да посеем зимната пшеница.

Ги се скова.

— Да, господарке — каза той сдържано. — Разбира се.

— Ги, не исках да разваля удоволствието ти тази вечер. Просто…

— Разбирам, господарке — прекъсна я той и изпи на един дъх виното си. После се наведе към ухото на Едит и й прошепна нещо. Тя се изхили и се притисна към него.

— Нека се забавляват — намеси се Бони, като се приближи до Лиана.

Младата жена въздъхна.

— Не исках забележката ми да са приеме като команда. Исках…

Бони посочи с ръка.

— Съпругът ти идва. Носи и арфата си.

Ранд крачеше през двора, обграден от развеселените си подчинени. Очите му блестяха, осветени от илюминациите. По петите го следваха множество деца и молеха да им изпее нещо.

Ранд спря пред Лиана с широка усмивка. Коленичи и сложи ръка на сърцето си.

— Какво ще обича господарката на моето сърце? — попита той и стана.

Душата й се затопли. Той стоеше пред нея. От цялото му същество се излъчваше мъжественост и доброта. Копнеж отне дъха й. Гордост изпълни сърцето й.

— Какво ще кажеш за „Тристан и Изолда?“

— Това е най-подходящото.

Пръстите му погалиха струните. Разнесе се силният му, благороден глас. Около него се струпаха хора, прехласнати от изкуството му. Той пееше за Тристан. Човекът, станал жертва на любовта си към Изолда. За рицаря, разкъсващ се между предаността си към любимата и задължението си към своя крал. Щастливите лица станаха замислени. Тъжна беше баладата, възпяваща любовта и загубата.

В сърцето на Лиана се настани хладина. Колко много си приличаха легендарният Тристан и нейният съпруг. Те бяха обърнали гръб на света, за да открият омагьосана градина, пълна със злоба и скръб. Щеше ли и Ранд, подобно героя от баладата, да последва неговата участ? Кралят на Тристан го беше пробол в сърцето. Обезумяла от скръб, Изолда беше последвала любимия си в смъртта. Просто двамата се бяха обичали без условности и предано. Това ги беше унищожило.

Когато свърши песента, очите на слушателите бяха потънали в сълзи. Лиана примигна и преглътна тежко.

Обгърнала корема си, тя се замисли за реакцията на своите хора. Когато тя им заповядаше нещо, те се подчиняваха безропотно. А когато Ранд им пееше, те ридаеха. Ако бяха принудени да избират между нея и него, между Франция и Англия, те щяха да послушат сърцата си. Щяха да последват Ранд.

Погледът й срещна неговия. Пръстите му галеха струните. Тя му се усмихна трепетно. Едва успя да промълви няколко думи на благодарност.

Край нея Бони тихо плачеше, сгушила се в престилката си.

— Хайде, захарче — каза Джак, като протегна ръце към нея. — Аз ще изтрия сълзите ти с целувка.

Бони изгледа Лиана въпросително. В очите й се четеше копнеж.

— Върви. Тази вечер няма да си ми нужна — каза Лиана.

Бони и Джак се отдалечиха. Други двойки също се раздвижиха. Майки поведоха децата си за нощен сън. Непретенциозните рицари легнаха на тревата. Хората се разотиваха. Зад тях останаха само Лиана, Ранд и загасващите въглени.

— Е, триумфът ти е пълен — промълви тихо тя.

Той се усмихна.

— Дано да печеля така лесно всичките си битки — пръстите му погалиха къдриците на слепоочието й. — Изглеждаш изморена. Красива, но изморена.

— Не съвсем — отговори тя, като протегна ръце към него.

Той я поведе към спалнята им. Помогна й да си легне и запали камината. Тя се приведе да събуе обувките си, но той отмести ръцете й. Справи се сам с тази задача. Първо съблече Лиана, после себе си и легна до нея. Агнешката кожа, която им служеше за завивка, погали нежно кожата й. Тя се беше навела да духне свещта.

Той хвана ръката й. Докосна устни до пулса на китката й.

— Недей! — прошепна Ранд. Погледът му поглъщаше женствените й форми.

Толкова пъти беше лежала гола до него. Въпреки това и сега се изчерви.

— Приличам на презряла круша — каза тя.

Той зарови устни в косите й.

— Да, но от най-хубавия сорт — подобно паяжина, целувките обгърнаха заоблените й гърди, после корема. Ранд вдигна очи. — Бебето рита — възкликна той.

Като погали лицето й, той я погледна и каза:

— Лиана, за мен няма нищо по красиво от твоето тяло. В него зрее нашето дете.

Тя прокара пръсти през косата му и потърси устните му. Целувката им се задълбочи, а сърцето й преля от любов. В този миг нищо нямаше значение. Нито английският крал, нито враждата между херцога на Бургундия и Арманяк, нито задаващата се война. Езикът й покоряваше устните му. Ръцете й затърсиха мъжественото му тяло.

— Господи, жено, какво си намислила, че ме целуваш така?

Усмивката разцъфтя отначало в сърцето, а после и на устните й.

— Мисля си, че… — думите, които сърцето й копнееше да изрече, сковаха гърлото й. Тя ги преглътна и зарови лице в рамото му. Беше се заклела, че ще признае любовта си към него, само ако той се отрече от крал Хенри. Собствените й чувства бяха й заложили капан. Лиана не беше в състояние да откаже каквото и да било на Ранд. Ако той поискаше да предаде замъка на своя крал…

— Възможно ли е — прошепна той. Пръстите му галеха гърдите й. — Възможно ли е да ме обичаш? Това означава, че някой ден…

— Знам! — тя се насили да се засмее. — Един ден ще ти призная това.

Разочарованието помрачи погледа му.

— Тогава ми дай някакво доказателство… — Ранд с лекота я постави върху себе си. — Разкрий сърцето си пред мен!

Тя въздъхна и се притисна към него. Косите й се разпиляха по лицето и раменете му. Доброволно, без дори да си спомни, че е французойка, тя му се отдаде.

 

 

— Какъв позор! — гласът на Жан Безстрашния гърмеше като гръмотевица из стаите на Боа-Лонг. — Аз съм опозорен!

Лиана седеше край камината в салона и го гледаше. Ранд стана и се насочи към госта, протегнал ръка.

Двамата мъже бяха самото олицетворение на контраста. Висок, изправен и рус, Ранд се усмихваше доволен. Прегърбен, тъмнокос и ядосан, херцогът стоеше скован. Ръцете му висяха отпуснати.

В момент на проникновение Лиана видя покварата в очите на вуйчо си. Изкривените му устни издаваха прикритост и задни мисли. В същото време Ранд му предлагаше своята добронамереност. Неговата откровеност и честност блестяха като бисери на фона на черния гняв на Жан.

Ранд поклати глава. Това я изтръгна от мислите й.

— Ще пиеш ли вино с нас, вуйчо? — попита тя меко.

— Да. Ако може в по-голяма чаша.

Лиана се облегна тежко на креслото, стана и се запъти към бюфета. През последните седмици беше станала огромна. Всяко движение изискваше внимание. Вече беше декември. Времето й да ражда наближаваше, но тя продължаваше да изпълнява ролята на господарка на замъка.

Тя напълни сребърен бокал. После се приближи до камината. Извади ръжена от жарта. Потопи го във виното. Изви лице, за да не диша вдигащата се пара.

Херцогът седна и отпи. Ранд помогна на Лиана да се настани в креслото си и се обърна към вуйчо й.

— Разкажи ни, Твоя Светлост, за мира, който си въдворил в Арас.

Жан се намръщи.

— Това не е мир, а оскърбление. Едно петно върху моя дом!

— Вуйчо, не успя ли да се възползваш от някои отстъпки? — попита загрижена Лиана.

Той размаха ръка. Хермелиновият маншет се разклати тромаво.

— Арманяк извлече полза от моята съпротива — отговори той хладно. — Компейн, Соасон, Лион, Сейнт Куентин и Перона са негови. Атроа се люлее на ръба на пропастта — лицето му потъмня. — Те ме притиснаха в ъгъла. Насилиха ме да подпиша съглашение, изгониха ме от Париж. Наказаха всички роялисти, които ме подкрепяха.

— Ами дофина Луи? — попита Лиана.

Херцогът затвори очи и пое дълбоко дъх.

— Зет ми ме принуди да обещая, че няма да се съюзявам с Англия. В противен случай ще загубя имотите си.

Лиана и Ранд се спогледаха.

— Тогава има някаква надежда — измърмори тя. Когато погледна към вуйчо си, очите му блестяха гневно.

— Привържениците на Арманяк са глупаци — изпъшка той. — Те би трябвало да знаят, че плененият звяр се бори по-свирепо от свободния.

— Ти си поставен натясно! — подигра го Ранд. — Не мога да си представя такова нещо.

Херцогът остави чашата си. Разтвори наметалото си, за да покаже емблемата на гърдите си. На нея личаха коприва и хмел.

Без да мисли, Лиана потърси ръката на Ранд и я стисна. Значението на това изображение й беше съвсем ясно: „Ще ужиля всеки, който ми се противопостави!“

— Кажи ни какви ангажименти си поел — подкани го Ранд.

— Обещавах, но нямам никакво намерение да изпълнявам нищо. — Херцогът грабна чашата си и я пресуши. — Ако се бяха отнесли с мен, както подобава, тогава бих ревизирал отношението си към английския крал. Но сега Арманяк не ми оставя друг изход.

— Да разбирам, че единственият ти изход е да подкрепиш крал Хенри?

— Да!

Лиана изпусна ръката на Ранд, сякаш беше лапа на хищник. Месеци наред тя се беше надявала, че тяхната любов, а не верността му към крал Хенри, беше направлявала верността на Ранд. Сега се чувстваше ограбена.

Жан се правеше, че не забелязва нейната нервност. Той се облегна назад и кръстоса крака.

— Постъпил си много добре. Превзел си Боа-Лонг, без да ме изчакваш — обърна се той към Ранд. — И планът ти е бил превъзходен. Обградил си хората на Гокур, подобно говеда на пазара.

— Направих това, което беше необходимо.

— Ти направи това, което много хора, включително и аз, не бихме могли — вуйчото удари ръка в бедрото си. — Представи си само, тридесет обикновени стрелци срещу седемдесет въоръжени рицари! Бих искал да съм там и да се наслаждавам на унижението на Гокур.

— Защо? Това всъщност беше… жалко — каза Ранд.

— О, сърцето ти е по-меко от моето!

Лиана кимна.

— Да, малко могат да се похвалят с такова твърдо сърце като твоето, вуйчо.

— Ами обсадата? — продължи развеселен Бургунди. — Вече се пеят песни за свинете в Боа-Лонг.

— Французи ли ги пеят? — попита Ранд.

— Всеки, който обича смешните истории. Постъпката на дофина намали популярността му в някои кръгове. Той просто успя да помогне на една английска крепост.

— Френска крепост — избухна Лиана. Някакво напрежение се беше оформило в гърба й. После беше пропълзяло настрани и се беше върнало с по-голяма сила. Като разтриваше гръбнака си, тя продължи. — Вуйчо, ти говориш така, сякаш моят дом е английски остров сред френско море.

— А не е ли така?

Лиана не можеше да говори. Сякаш ноктите на агонията се бяха вкопчили в гърба й. Тя се намръщи. Опита се да игнорира болката. Боа-Лонг й се изплъзваше. Отчаяна, тя скочи на крака и закрачи из салона.

— Английската и френска кръв скоро ще дадат своя плод — отбеляза вуйчото, като огледа наедрялото й тяло.

Тя масажираше мускулите на гърба си. Внезапно нещо в нея се разкъса. Тя разшири очи и изкрещя. Ранд скочи на крака и забърза към нея. Лиана се взираше в течността, която се стичаше между краката й.

— По-скоро, отколкото си очаквал, вуйчо — прошепна тя.

 

 

— Цял ден и цяла нощ — крещеше Ранд, като биеше с юмруци стената на коридора. — Тия жени не правят нищо. Казват ми единствено, че раждането е тежко!

— Само това могат, господарю — отговори Джак. — Те се грижат за господарката, но са безсилни да направят нещо повече.

Ранд се мръщеше към затворената врата на стаята, където лежеше Лиана. Изтощен от безсъние и тревоги, той се чувстваше сякаш го беше сдъвкало и изплюло някакво чудовище. Ръцете му се свиха в юмруци и се спуснаха безпомощно надолу. По стената се прокрадваше бледа слънчева светлина. Тя сякаш подсилваше застиналостта на замъка.

— Виковете й мога да понеса — каза Ранд, като почесваше наболата си брада. — Така знам, че се бори. Но тази угнетяваща тишина… — той се облегна на стената. — Тя ме изпива, като гангрена.

— Може би спи, господарю?

— Може би тя… — Ранд поклати глава и преглътна с мъка. Не! Дори не биваше и да помисля за такова нещо. — Просто трябва да чакаме.

— Господарю, жените си знаят…

Без да обръща внимание на Джак, Ранд се втурна към салона и отвори вратата. Мазолестата, почерняла от слънцето ръка на отец Батсфорд се впи в неговата.

Ранд отскочи назад. Свещеникът мълчеше. На здрачината почти не се забелязваше облеклото му.

— Какво правиш тук, Батсфорд? — попита Ранд.

— Прислужницата на жена ти. Бони… ме извика — ръката на отчето прикри нещо в гънките на расото. Но Ранд вече беше видял какво беше то.

Това беше шишенце с масло. То се използваше за опрощаване на греховете.

— Не! — гласът му се беше превърнал в дрезгав, мъчителен шепот.

— Господарю, може би това е просто за всеки случай?

— Не — извика Ранд. — Върви си, Батсфорд. Няма да позволя да редиш смъртните си слова над нея!

— Но…

— Махай се! — крясъкът му отекна по коридора.

Свещеникът забърза към параклиса.

Подивял от паника и отчаяние, Ранд отвори вратата. Погледът му бързо обхвана Бони, майка Брюло и Ерменгард — акушерката. Трите се бяха надвесили над леглото.

Те го поздравиха смутени. Първа се окопити майка Брюло. Тя се обърна към него, после се сви страхливо. Той видя себе си в разширените й от ужас очи. Чак тогава си даде сметка как изглежда. Косите му бяха разрошени, наметалото — измачкано, лицето — брадясало.

— Господарю, не трябва да влизате тука. Тя е…

— Моя съпруга! — крачките му лакомо изгълтаха разстоянието до леглото. Той се надвеси над него и… замръзна.

Лиана лежеше безмълвна. Главата й беше настанена в средата на голяма възглавница. Косата й беше старателно сресана. Чертите й издаваха съвършен покой. Ръцете й бяха скръстени на гърдите. Дланите й бяха изпотени, а ноктите изпочупени. Сякаш образуваха покров над издутия й корем.

Сърцето му подскочи. Душата му се сви. Той коленичи до леглото, сякаш беше дървена кукла.

Мъртва! Лиана беше мъртва! А с нея и мечтите му за щастлив живот.

— Не! — измъченото отричане одраска гърлото му. — Не — повтори той, като затвори очи. Гласът му не беше подвластен на скръбта. — По дяволите, това е невъзможно!

— Видя ли, Бони? — дочу се мек, далечен шепот. — Той понякога ругае съвсем без причина.

Сърцето на Ранд напусна тялото му и подскочи някъде към гредите на покрива. Погледът му се зарея по фигурата върху леглото. В него се взираха огромните, сребристи очи на Лиана.

— О, Господи, благодаря ти! Благодаря на Теб и на всички светии! — той сграбчи ръцете й и започна да ги целува. Но ликуването му беше за кратко. Пръстите й бяха леденостудени.

— Остави ме, Ранд — прошепна тя. — Искам да си почина. Да поспя…

Лиана затвори очи. Той пъхна ръцете й под завивката. Гърдите й едва се повдигаха, сякаш извършваха неимоверно трудна работа. Той обърна измъчен, озадачен поглед към жените.

Ерменгард беше млада и яка жена, но сега имаше вид на старица.

— Тя се измъчи, господарю — започна акушерката, като го придърпа настрана. — Останала е без сили. Бебето е вече ниско долу и тя трябва да се напъва. Но не може. Явно се е отчаяла.

Вътрешностите му се свиха на възел.

— Е?

Младата жена не можеше да срещне погледа му.

— Ами детето умира, а течностите отравят организма на майката — тя говореше толкова тихо, че той се напрягаше, за да я чуе.

Ръцете му се впиха в нея. Разкъсаха роклята й.

— Не можете ли да направите нещо? Съвсем ли сте безсилни?

Майка Брюло се приближи и свали ръцете му от раменете на акушерката. Старицата прегърна жената.

— Трябва ни някой по-опитен. Ерменгард не може да се зарови между краката на господарката. Да я измъчва с клизми и катетри.

— Престани да дрънкаш глупости — отряза я Ранд. — Просто кажи какво трябва да се направи!

— Животът на жена ти е в ръцете на Господ.

Ранд се отдръпна към прозореца. Разтвори го с трясък. Слънчевите лъчи осветиха раменете, косите му, леглото зад него.

Болката и умората бяха победили Лиана. Но като гледаше съпруга си, в сърцето й се прокрадна надежда. Мислите й се откъснаха от родилните мъки. Той имаше вид на ангел. Силните му ръце приличаха на криле, а златистата му коса — на ореол.

Толкова дълго тя се беше опитвала да преодолее болката и да послуша акушерката. Сега искаше единствено покой, бягство от агонизиращото разкъсване на тялото й. Беше толкова изморена. Сякаш нямаше да й бъде достатъчно просто да се наспи…

Тишината и слънцето тържествуваха в стаята. Езикът й се плъзна по пресъхналите, разранени устни. Опита се да говори, но това се оказа непосилна задача. Лиана можеше единствено да съзерцава божествения образ на Ранд край прозореца. Клепачите й се отпуснаха. Беше благодарна, че ще запечати завинаги това вълшебство.

Ерменгард се спусна към Ранд.

— Господарю, светлината…

— Нима твоята тъмнота й послужи за нещо?

Акушерката се сви назад.

Яростта се подсилваше от отчаянието. Ранд беснееше вътрешно. Това не беше враг на бойното поле. С него той щеше да се справи. Никой нямаше да поеме отговорност за тази чудовищна смърт. Започна трескаво да мисли. Никой… освен него. Той я беше довел до това състояние. Виновни бяха ненаситната му страст към тялото й и мисълта за наследник. В този момент се мразеше точно толкова, колкото обичаше Лиана.

Ранд падна на колене. Трябваше да се измисли нещо. Той щеше да даде всичко, което притежаваше. Щеше да понесе всякакви страдания, да продаде душата си. Само и само да спаси съпругата си. Способен беше дори да загърби крал Хенри, само ако знаеше, че Лиана ще оживее след раждането.

Сребристите отблясъци на облаците му напомниха за очите й. Неочаквано си ги припомни в първата им брачна нощ. „В момента виждам един негодник и предател… Ти обичаш единствено своя монарх и амбицията си да превземеш моята крепост…“

Нова, ужасяваща мисъл го прободе като меч. Ами ако смъртта й беше отплата за собствените му грехове?

„Ти ме насили да се омъжа не по мое желание. Задържаш ме против волята ми…“

Гордост и амбиция се вкопчиха в него, като незаличимо петно. О, Господи, признавам, че съм грешен. Вземи тялото и душата ми. Само я остави да живее! Нека оживее!

— Племенницата ми ме изненадва — дочу се тих, спокоен глас зад него. — Мислех, че е направена от по-твърд материал.

Ранд се извъртя и хвърли убийствен поглед на херцога на Бургундия.

— Това ли е всичко, което ще кажеш за нея?

Херцогът сви рамене.

— Какво друго мога да кажа? Тя винаги е била борец. Мислех, че ще се пребори и с раждането. А ето, че е легнала да умира — елегантните му ръкави прошумоляха, когато посочи към леглото. — Изглежда безмълвна и отчаяна. Сякаш това не е Лиана — безизразното му лице се изопна от гняв. — Ти трябва да я принудиш да се бори.

Двамата се взираха един в друг. Ранд — паникьосан и отчаян. Жан — груб и непреклонен. Но около очите му имаше нови бръчки. Явно и той не беше спал от притеснение. Внезапно Ранд прозря истината зад леденото изражение. Жан Безстрашният, героят от Никополис, властелинът на цяла Франция, беше изплашен.

Херцогът излезе, но в съзнанието на Ранд още звучаха последните му думи: „Ти трябва да я принудиш да се бори!“

— Не можем да допуснем тя да умре — прошепна Ранд.

— Има нещо, което можем да се опитаме да направим — промълви акушерката.

— Какво е то? — попита Ранд. — Кажи ми!

— Да я изправим и да я поставим на стола за раждане. Така постъпваха още бабите ни — задъха се Ерменгард. — Господарю, аз не мога да я накарам да стане. Но може би вие ще успеете? Това ще усили болките й, но…

Сърцето му се блъскаше из гръдния му кош.

— Пригответе стола! — той се приближи до леглото и коленичи. — Лиана!

Тя лежеше неподвижна.

— Лиана, погледни ме!

Тя се подчини с усилие. Ранд измъкна ръцете й изпод завивката и ги сграбчи силно.

— Много съм изморена — прошепна тя. — Изморена съм и ми е студено.

Прииска му се да я стопли в прегръдките си. Да я успокои и да й вдъхне увереност. Вместо това Ранд приведе лице към нейното.

— Ти трябва да родиш нашето дете, Лиана!

— Не. Прекалено е трудно…

— Прекалено трудно? По дяволите, жено, та ти винаги си искала Боа-Лонг да има наследник!

С крайчеца на очите си той видя как Бони се опитва да се приближи към него. Майка Брюло я спря.

— Остави го!

— Замъкът… — Лиана се запъна и навлажни устните си. — Замъкът е твой, Ранд. Ти ще го получиш, независимо дали съм жива, или мъртва.

— Значи така! — гласът му сякаш я удари с камшик. — Значи се предаваш? Безразлично ти е какво ще стане с твоя дом, с наследника, когото толкова искаше?

— Нямам… друг избор.

— Ти направи своя избор, като легна тук бездейна. Би трябвало да ти благодаря. Без твоето упорство много лесно бих предал крепостта на крал Хенри — Ранд игнорира ропота зад гърба си. — Значи ще позволиш и детето да умре? Ще лежиш тука и ще допуснеш да се затрие собствения ти род?

Тя лежеше безмълвна и се взираше в него. Той продължи отчаян:

— Значи така ще завърши земният път на господарката на Боа-Лонг, дъщерята на Боеца дьо Емри? Безпомощна, безропотно предаваща своя дом в ръцете на англичаните, спокойно обричаща детето си на смърт?

Бони отново се възмути. Ранд не й обърна внимание. Той се изсмя дрезгаво.

— Следващата ми жена ще бъде някоя здрава англичанка. Тя ще ми ражда само синове.

— Ти си… негодник — каза Лиана.

Той продължи гръмко:

— Първата ми задача ще бъде да изпратя на крал Хенри твоите нови оръдия!

Ръцете й се вкопчиха в неговите.

— Не! Няма да позволя такова нещо… — Лиана се замята из леглото.

Ранд се приведе по-ниско.

— Бори се, Лиана. Покажи ми характера си. Представи си, че прогонваш английския монарх!

— Да те вземат дяволите… — думите й излизаха с мъка през стиснатите й зъби. По бледите й страни се появи руменината на решителността. Някъде в тялото й явно се беше спотаила още сила. Тя се напрегна назад и изкрещя.

Акушерката се втурна към леглото. Отметна завивките и нареди:

— Загърни я с този чаршаф и я вдигни!

Ранд започна да я измъква от леглото.

— Трябва да вървиш — изкомандва той. Тя изруга, но пристъпи напред. Между краката й се застичаха течности. Мускулите на силното й тяло се напрегнаха. Ранд усети това, когато от устните й се проточи писък.

Контракциите се възобновиха с нова сила.

— Отведи ме до… стола — каза Лиана, като се задъхваше.

Ерменгард докосна подгизналите от пот ръкави на Ранд.

— Ако обичате, господарю. Вашата мисия е приключила — поразен от болките на Лиана и от гледката, той се обърна да си върви.

— Не — спря го гласът на жена му. Тя заби измъчен от болка поглед в него. — Ти ми причини тази мъка, англичанино. Детето е твое. Ще стоиш тука и ще гледаш!

В следващия един час той осъзна каква благословия е, че мъжът не е призван да ражда. Той държеше ръцете й. Наблюдаваше как се гърчи от болка тялото й. Всяка агонизираща конвулсия сякаш се изтръгваше от него. Краката му тъпчеха в кръв и вода.

Лиана сякаш беше забравила за неговото присъствие. Пръстите й несъзнателно се впиваха в плътта му и оставяха кървави дири. Изпотеното й лице беше изцяло обсебено от предстоящата битка.

Сълзи напираха в очите на Ранд. Мъките на собствената му съпруга, на неговата любима, разкъсваха душата му.

Купчината от замърсени кърпи нарастваше. Той беше виждал обезглавени трупове по бойните полета, но кръвта, която се лееше сега пред очите му, предизвика ужас, за който не беше подготвен. Точно, когато беше сигурен, че Лиана вече няма да издържи, от устата й се разнесе пронизителен писък. Акушерката започна да говори нещо, но той не беше в състояние да различи думите.

После сияеща, Ерменгард вдигна един вързоп.

— Имате син, господарю!

Той отмести поглед от измъченото лице на Лиана към мъничкото, хленчещо същество. Опита се да пристъпи напред, да каже нещо. Но подът сякаш избяга някъде. Ранд пропадна в тъмнина.