Стендал
Пармският манастир (8)

Седма глава

С такива дребни и незначителни дворцови събития, каквото е току-що разказаното от нас, би трябвало да изпълним разказа си за следващите четири години. Всяка пролет маркизата отиваше с дъщерите си да прекара два месеца в двореца Сансеверина или имението Сака, на бреговете на По; прекарваха там твърде приятни часове и приказваха за Фабрицио; но графът не му позволи нито веднъж да посети Парма. Херцогинята и министърът трябваше да заглаждат някои негови лудории, но изобщо Фабрицио следваше доста благоразумно посочената му линия на поведение на знатен благородник, който изучава богословието, ала не разчита на добродетелите си, за да се издигне. В Неапол той се пристрасти силно към изучаването на античността, правеше разкопки: тази страст измести почти напълно страстта му към конете. Той продаде английските си коне, за да продължи разкопките си в Мизена, дето откри един бюст на Тиберий на млади години, който зае почетно място между най-хубавите останки от античността. Откриването на този бюст бе най-голямото удоволствие, преживяно от него в Неапол. Той бе твърде горд, за да подражава на другите младежи и да играе например сериозно ролята на влюбен. Безспорно не му липсваха любовници, но те бяха без значение за него; въпреки възрастта му за него можеше да се каже, че не познава любовта; тъкмо за това го обичаха още повече. Нищо не му пречеше да действа с най-голямо хладнокръвие, защото за него една млада и красива жена не се различаваше никога от друга млада красива жена, само че последната познайница му се струваше най-интересна. Една от най-обаятелните дами в Неапол извърши сума лудости по него през последната година на престоя му; от началото това го забавляваше, а накрая му дотегна толкова, та една от причините за радостта му при заминаването бе, че се отървава от ухажванията на прекрасната херцогиня ди А… В 1821 година, след като издържа криво-ляво всичките си изпити, а неговият наставник, сиреч ръководител, получи орден и подарък, той тръгна да види най-сетне тоя град Парма, за който често мислеше. Той беше монсиньор и имаше четири коня на каретата си; на пощенската станция пред Парма взе от тях само двата и в града заповяда да спрат пред църквата „Сан Джовани“. Там се намираше разкошната гробница на архиепископ Асканио дел Донго, неговия прапрадядо, автор на Латинското родословие. Той се помоли пред гробницата, после отиде пеша в двореца на херцогинята, която го очакваше след няколко дни. В салона й се събрал много свят; скоро те останаха сами.

— Е, как, доволна ли си от мене? — каза й той, като се хвърли в прегръдките й. — Благодарение на тебе прекарах четири доста щастливи години в Неапол, вместо да се отегчавам в Новара с разрешената ми от полицията любовница.

Херцогинята не можеше да се опомни от учудване, тя не би познала Фабрицио, ако го срещнеше на улицата, намери го за един от най-красивите мъже в Италия, какъвто беше наистина; особено лицето му бе очарователно. Когато го изпращаше за Неапол, той се държеше като буен лудетина; камшикът, който носеше тогава винаги със себе си, изглеждаше неразделна част от съществото му: сега имаше най-благороден и най-сдържан вид пред чуждите хора, а насаме тя съзираше в него целия огън от първата му младост. Той беше като диамант, който не е загубил нищо от полировката си. Не мина и час, откак Фабрицио бе дошъл, и граф Моска пристигна; той дойде по-рано, отколкото трябваше. Младежът му заприказва с такива подбрани думи за пармския орден, даден на неговия наставник, и изрази горещата си благодарност за другите благодеяния, за които не посмя да говори така открито, с такава съвършена сдържаност, че министърът още от пръв поглед си състави благоприятно мнение за него.

— Твоят племенник — пошепна той на херцогинята — е роден да краси всички санове, до които искате да го издигнете занапред.

Всичко вървеше чудесно дотук, но когато министърът, който бе много доволен от Фабрицио и следеше дотогава само разказа и жестовете му, погледна херцогинята, той намери, че очите й са особени. „Тоя млад човек е направил тук грамадно впечатление“ — каза си той. Това размишление бе горчиво; графът бе навършил петдесетте, тази дума е много жестока и само един безумно влюбен мъж би могъл навярно да почувства целия й смисъл. Той беше много добър, напълно достоен за обич, ако не се смята неговата строгост като министър. Но на него му се струваше, че тая жестока дума петдесетте хвърля сянка върху целия му живот и може да направи самия него жесток. През петте години, откакто бе склонил херцогинята да дойде в Парма, тя често събуждаше ревността му, особено в първо време, но никога не му даде повод да се оплаче основателно. Той мислеше дори — и с право — че само в желанието да си осигури сърцето му, херцогинята се показва привидно благосклонна към някои млади хубавци в двора. Той бе сигурен например, че тя е отхвърлила любезностите на принца, който по този случай дори бе казал няколко знаменателни думи.

— Но ако аз приема любезностите на ваше височество — казала му бе херцогинята през смях, — с какво лице ще се явя пред графа?

— И аз ще бъда почти толкова смутен, колкото и вие. Скъпият граф! Моят приятел! Но това затруднение лесно може да се премахне и аз съм мислил за него: графът ще лежи в цитаделата до края на живота си.

Когато пристигна Фабрицио, херцогинята беше толкова прехласната от щастие, че не и дойде никак на ум какви мисли можеше да породи у графа изразът на очите й. Впечатлението бе дълбоко и подозренията — неизличими.

Два часа след пристигането си Фабрицио бе приет от принца; като предвиждаше какъв хубав ефект ще има в обществото тази внезапна аудиенция, херцогинята бе ходатайствала за нея от два месеца: това благоволение поставяше Фабрицио в особено положение още от първия миг; предлогът беше, че само се отбива в Парма, за да отиде да види майка си в Пиемент. В минутата, когато една очарователна бележчица от херцогинята известяваше принца, че Фабрицио очаква заповедите му, негово височество се отегчаваше. „Ще видя — каза си той — някой гламав и лицемерен светия, някаква плоска или лукава физиономия.“ Комендантът на града беше му доложил вече, че Фабрицио е посетил най-напред гробницата на своя прадядо архиепископ. Принцът видя да влиза висок млад човек, когото, ако не бяха виолетовите му чорапи, щеше да вземе за млад офицер.

Тази малка изненада прогони досадата на принца. „Ето един юначага — каза си той, — за когото ще ми поискат бог знае какви милости — всички, с които разполагам. Току-що пристига, сигурно е развълнуван; ще се престоря, че поддържам якобинска политика; да видим как ще ми отговори.“

Сред първите радушни думи принцът запита Фабрицио:

— Е, как, монсиньор, щастлив ли е народът в Неапол? Обича ли краля?

— Ваше височество — отвърна Фабрицио, без да се замисли нито за миг, — когато минавах по улиците, възхищаваше ме отличната стойка на войниците от разните полкове на негово величество краля; доброто общество тачи господарите си, както и подобава; но да си призная, никога през живота си не съм търпял хората от низшите класи да ми говорят за друго освен за работата, за която им плащам.

„Дявол да го вземе — каза си принцът, — гледай какъв хитрец! И то колко добре дресиран, виждам ума на Сансеверина.“

Увлечен от играта, принцът се помъчи с много хитрост да накара Фабрицио да говори върху тоя опасен въпрос. Възбуден от опасността, младият човек съумя да намери възхитителни отговори.

— Почти безочие е да показваме открито любовта си към своя крал — каза той, — ние му дължим сляпо подчинение.

Като види такава голяма предпазливост, принцът се почти ядоса: „Изглежда, от Неапол ни е дошъл един умен човек, а аз не обичам тая пасмина; колкото и да следва най-добрите начала, колкото и да е добросъвестен, умният човек е винаги по нещо братовчед на Волтер и Русо.“

Принцът се почувства някак предизвикан от тия тъй благопристойни обноски и толкова безукорни отговори на младия човек, току-що измъкнал се от колежа; предвижданията му не се сбъдваха; в миг той взе благодушен тон и възлязъл с няколко думи до основните начала на обществото и управлението, издекламира, съобразно случая, няколко изречения от Фенелон, които беше още от детинство научил наизуст за своите аудиенции.^[1]

— Тия начала ви учудват, млади момко — каза той на Фабрицио (в началото на аудиенцията той го нарече монсиньор и смяташе да му каже монсиньор и на изпращане, но през време на разговора намираше за по-уместно, по-подходящо за патетичните обрати да прибягва до някое приятелско обръщение), — тия начала ви учудват, млади момко; признавам, че не приличат никак на скучните тиради за абсолютизъм (тъкмо тъй каза), които могат да се прочетат всеки ден в моя правителствен вестник… Но, велики боже! Какво да ви разправям! Тези вестникарски писачи ви са съвсем непознати.

— Моля ваше височество да ме извини; не само че чета пармския вестник, който ми се струва доста добре списван, но и поддържам заедно с него, че всичко, станало след смъртта на Людовик XIV в 1715 година е едновременно престъпление и глупост, Най-голямото щастие за човека е спасението на душата му, но тоя въпрос не може да има две мнения, защото това блаженство ще трае вечно. Думите свобода, справедливост, щастие за мнозинството са позорни и престъпни: те приучват умовете на спорове и недоверие. Парламентът изразява недоверие на това, което хората наричат правителство. А веднъж придобит тоя пагубен навик към недоверие, човешката слабост го разпростира върху всичко, човек почва да не вярва в библията, в повелите на църквата, в преданията и т.н., и т.н.; и от тоя миг той е изгубен. Дори ако — а то е ужасно лъжливо и престъпно да се каже, — дори ако това недоверие към властта на владетелите, помазани от бога можеше да даде щастие през тия двадесет или тридесет години живот, на които всеки от нас може да се уповава, какво е половин век или един цял век, сравнен с вечност от мъки и т.н.?

От начина, по който говореше, се виждаше, че Фабрицио гледа да подреди мислите си, за да бъде по възможност най-лесно разбран от своя слушател, и личеше, че не казва заучен урок.

Скоро принцът престана да се състезава с младия човек, чиито прости и сдържани обноски го смущаваха.

— Сбогом, монсиньор — каза му той изведнъж, — виждам, че духовната академия в Неапол дава отлично възпитание и съвсем естествено е, че когато тия добри наставления паднат върху почвата на такъв забележителен ум, плодовете са блестящи. Сбогом.

И той му обърна гръб.

„Не се харесах на това животно“ каза си Фабрицио.

„Сега остава да видим — каза си принца, когато Фабрицио излезе, — дали този хубав момък може да се отдаде на някаква страст; в такъв случай той би бил съвършен… Може ли с повече ум да повтори някой уроците на леля си? Струваше ми се, че чувам нея; ако стане революция в държавата ми, тя навярно ще редактира «Монитьор»^[2], както някога Сан Феличе^[3] в Неапол! Но Сан Феличе, въпреки своите двадесет и пет години и красотата си, беше все пак обесена! Предупреждение за премного умните жени.“

Принцът се лъжеше, като смяташе Фабрицио за ученик на леля си: умните хора, родени на престола или близо до него, губят скоро всякаква прозорливост; те забраняват да се говори около тях свободно, смятайки, че това е грубост; искат да виждат само маски, а се заемат да съдят за цвета на лицето; забавното е, че се смятат за много прозорливи. В случая например Фабрицио вярваше почти във всичко, което го чухме да казва, макар да не мислеше повече от един път в месеца за всички тия велики начала. Той имаше буйни влечения, имаше ум, но беше и верующ.

Стремежът към свобода, модните идеи и култът към щастието на мнозинството, с които бе заразен XIX век, бяха за него ерес, която щеше да мине като всички други, но след като погуби много човешки души, също както чумата погубва много тела, додето вилнее в една страна. И въпреки всичко това Фабрицио четеше с наслада френските вестници и дори вършеше безразсъдни постъпки, за да си ги набави.

Когато Фабрицио се върна съвсем слисан от аудиенцията си в двореца и разправи на леля си за различните хитрости на принца, тя му каза:

— Ти трябва да отидеш още сега при отец Ландриани, нашия прекрасен архиепископ; иди при него пеша, изкачи полека стъпалата, не шуми в преддверието му; накарат ли те да чакаш, още по-добре, хиляди пъти по-добре! С една реч, бъди смирен като апостолите!

— Разбирам — каза Фабрицио, — нашият човек е Тартюф.

— Ни най-малко, той е самата добродетел.

— Дори и след онова, което е направил по екзекутирането на граф Паландза? — запита Фабрицио учуден.

— Да, приятелю мой, и след това, което е направил бащата на нашия архиепископ е бил чиновник в Министерството на финансите, дребен буржоа — ето кое обяснява всичко. Монсиньор Ландриани е човечец с жив, обширен и дълбок ум; той е искрен, обича добродетелта: убедена съм, че ако се върнеше на света император Деций^[4], архиепископът би претърпял мъченичеството на Полиевкт в операта, която представиха миналата седмица.^[5] Ето добрата страна на медала, а ето и опаката: щом се намери пред владетеля или дори пред първия министър, той е заслепен от величието им, смущава се, изчервява се; просто физически му е невъзможно да каже „не“. Ето защо е направил известни неща, които го прочуха като жесток човек в цяла Италия; но хората не знаят, че когато общественото мнение го осветлило върху процеса на граф Паландза, той си наложил епитимия и живял само с хляб и вода тринадесет седмици, колкото букви има в името Давид Паландза. Ние имаме в тоя двор един безкрайно умен негодник на име Расси, главен съдия, сиреч главен прокурор, който по време на екзекутирането на граф Паландза като че омагьосал отец Ландриани. През тринадесетседмичната му епитимия граф Моска от жалост, а малко и от лукавство, го канел да обядва с него един и дори два пъти седмично; добрият архиепископ, за да му угоди, обядвал както всички. Той мислел, че би било бунт и якобинство, ако спазва открито епитимията за едно одобрено от владетеля дело. Но хората знаели, че за всеки обед, на който дългът му на верен поданик го задължавал да яде като всички, той продължавал още два дни да се храни само с хляб и вода.

Монсиньор Ландриани е голям ум, първокласен учен, но има една слабост — иска да бъде обичан: затова гледай го с умиление, а на третото посещение открий му обичта си. Това, заедно с произхода ти, ще го накара да те възлюби веднага. Не се показвай изненадан, ако те изпроводи до стълбата, престори се, че си свикнал с такива обноски: той е човек, роден да се кланя пред благородниците. Изобщо бъди прост като апостолите, не се показвай умен, нито блестящ, нито бърз в отговорите си; ако не го изплашиш, обществото ти ще му допадне; помни, че той трябва сам, по свой почин да те направи свой главен викарий. Графът и аз ще се учудим и дори разсърдим, като научим за тоя много бърз напредък; това е от голямо значение прел владетели.

Фабрицио отърча в архиепископството: по една щастлива случайност камериерът на добрия прелат бе възглух и не чу името дел Донго; той доложи, че е дошъл един млад свещеник на име Фабрицио; през това време при архиепископа беше един свещеник с не много примерни нрави, когото той бе повикал да мъмри. Тъкмо се готвеше да го кори, доста тежка за него задача, и бързаше час по-скоро да се освободи от тая неприятност; поради това остави племенника на великия архиепископ Аскание дел Донго да чака три четвърти час.

Как да опишем извиненията в отчаянието му, когато, изпроводил свещеника до втората чакалня и попитал на връщане човека, който го чакаше, с какво може да му услужи — той забеляза виолетовите чорапи и чу името Фабрицио дел Донго? Това се стори толкова забавно на нашия герой, още при първото си посещение той дръзна да целуне ръка на светия прелат с изблик на нежност. Трябваше да чуе човек как архиепископът повтаряше съкрушен:

— Един дел Донго да чака в чакалнята ми!

За да му се извини, той се сметна задължен да му разкаже цялата история със свещеника, грешките му, обясненията и т.н.

„Възможно ли е — питаше се Фабрицио на връщане в двореца Сансеверина — тоя човек да е ускорил мъченическата смърт на клетия граф Паландза?“

— Какво ще кажете, ваше високопреподобие? — попита през смях граф Моска, когато го видя, че влиза при херцогинята (графът обаче не позволяваше Фабрицио да го нарича превъзходителство).

— Падам сякаш от облаците; не разбирам нищо от душата на хората; ако не знаех името му, бих се обзаложил, че тоя човек не може да гледа как колят пиле.

— И щяхте да спечелите — отговори графът. — Но когато е пред принца или дори пред мене, той не може да каже „не“. Наистина, за да му въздействам, трябва да преметна през мундира си голямата жълта лента на ордена; ако съм във фрак, той би ми противоречил, затова обличам винаги униформа, когато го приемам. Няма защо ние да разрушаваме обаянието на властта и без това френските вестници го рушат достатъчно бързо; едва ли манията за почит ще живее колкото нас и вие, драги племеннико, сигурно ще я надживеете. Вие ще бъдете добър човек!

На Фабрицио бе много приятно в обществото на графа: той беше първият виден човек, който му говореше без преструвки; пък и те имаха еднакво влечение към старините и разкопките. Графът от своя страна беше поласкан от изключителното внимание, с което младият човек го слушаше, но имаше една съществена пречка за неговото благоразположение: Фабрицио заемаше един апартамент в двореца Сансеверина, прекарваше времето си при херцогинята, най-невинно се издаваше, че тази близост го прави щастлив, а имаше и очи, и цвят на лицето с отчайващо свеж блясък.

От дълго време Ранунцио Ернесто IV, който рядко срещаше съпротива у жените, бе разгневен срещу херцогинята, задето нейната добродетел, добре известна на двора, не беше направила никакво изключение спрямо него. Ние видяхме, че умът и самообладанието на Фабрицио го ядосаха още от първия ден. Той погледна с лошо око на необикновеното приятелство, което лелята и племенникът проявяваха безразсъдно един към друг; вслуша се с голямо внимание в безкрайните одумки на придворните. Пристигането на младия човек и толкова необикновената му аудиенция при владетеля бяха цял месец предмет на разговори и учудване в двора; и ето че на принца хрумна една мисъл.

В стражата си той имаше един прост войник, който пиеше вино, без да се опива; тоя мъж прекарваше времето си по кръчмите и донасяше за настроенията във войската направо на господаря си. Карлоне нямаше образование, инак отдавна щеше да получи повишение. Неговата длъжност бе да се явява всеки ден в двореца, когато големият часовник бие дванадесет часа. Веднъж принцът отиде малко преди дванадесет лично да спусне завесите на една стая в мецанина, съседна на стаята, дето негово височество се обличаше. Той дойде пак в мецанина, малко след като удари дванадесет, и завари там войника; принцът носеше в джоба си лист хартия и мастилница и му продиктува следното писъмце:

„Ваше превъзходителство, вие сте безспорно много умен и нашата държава се управлява така добре само благодарение на дълбоката ви прозорливост. Но, драги графе, тия големи успехи не могат да не събудят малко завист и аз се страхувам много да не станете за присмех, ако с вашата прозорливост не отгатнете, че един хубав млад човек е вдъхнал, може би неволно, необикновена любов у една личност. Тоя щастливец, разправят, бил едва на двадесет и три години и, драги графе, работата се усложнява от това, че ние с вас сме повече от два пъти по-възрастни. Вечер на известно разстояние вие, графе, сте очарователен, жив, духовит, приятен до немай-къде; но заран, в интимна обстановка, да си кажем правото, новодошлият може би има повече чар. А ние, жените, държим много на тази свежест на младостта, особено когато сме минали тридесетте години. Нима не се говори вече за привързването на този мил юноша към нашия двор, като му се даде някоя хубава служба? А кое е това лице, което говори за това най-често на ваше превъзходителство?“

Принцът взе писмото и даде на войника две екюта.

— Това извън заплатата — каза му той мрачно, — никому нито дума, иначе най-влажната килия в цитаделата.

Принцът имаше в писалището си колекция от пликове с адресите на повече от придворните си, написани собственоръчно от същия войник, който минаваше за неграмотен и не пишеше никога, дори полицейските си донесения: принцът избра от тях оня, който му трябваше.

След няколко часа граф Моска получи писмо по пощата; пресметнато бе в кой час то може да дойде и когато раздавачът, влязъл с писъмце в ръка, излезе от министерството, Москва бе повикан при негово височество. Никога любимецът на принца не бе идвал, обладан от по-черна скръб; за да й се наслади до насита, принцът му извика, щом го видя:

— Чувствам нужда да си отпочина, като побъбря с приятеля си, а не да работя с министъра. Тази вечер ме боли ужасно глава и ме връхлитат черни мисли.

Нужно ли е да говорим за отвратителното настроение на първия министър граф Моска де ла Ровере, когато му позволиха да напусне своя августейши господар? Ранунцио Ернесто IV владееше до съвършенство изкуството да измъчва душата и аз бих могъл да го сравня тук без особено преувеличение с тигър, който обича да си играе с жертвата.

Графът заповяда да го откарат у дома в галоп; пътем извика да не пущат никого при него, поръча да кажат на дежурния аудитор, че го освобождава (противно му бе да знае, че има наблизо човешко същество), и изтича в голямата картинна галерия, дето се затвори. Там най-сетне можа да се отдаде на цялата си ярост; там прекара вечерта на тъмно, разхождайки се нагоре-надолу като замаян. Мъчеше се да усмири сърцето си, за да съсредоточи цялото си внимание върху това, какво решение да вземе. Ръфан от мъки, които биха извикали жалост и у най-жестокия му враг, той мислеше: „Ненавистният ми човек живее у херцогинята, прекарва всичките си часове с нея. Дали да се опитам да изтръгна сведения от някоя нейна прислужничка? Нищо по-опасно от това; тя е така добра; плаща им добре! Обожават я! (И кой ли, велики боже, не я обожава?) Ето де е въпросът — каза си той разярен. — Трябва ли да покажа ревността, която ме разкъсва, или да не говоря за нея? Ако мълча, те няма да се крият от мене. Познавам Джина, тя е жена на първия порив; сама не може да предвиди поведението си; рече ли отнапред как да постъпи, обърква се; винаги в мига, когато трябва да действа, хрумва й нова мисъл, която й се вижда най-добрата в света, тя се увлича от нея и разваля всичко.

Ако не промълвя дума за мъките си, няма да се крият от мене и аз ще виждам какво става…

Да, но ако заговоря, ще мога да променя положението; ще я накарам да поразмисли и ще предотвратя много от тези страшни неща, които могат да се случат… Може би тя ще го отдалечи (графът си пое дъх), тогава съм почти спечелил играта; дори ако отначало се разсърди малко, ще я успокоя… и да се разсърди какво по-естествено от това?… Тя го обича от петнадесет години като син. В това е цялата ми надежда като син… Но тя е го е виждала от бягството му за Ватерло; той се е върнал от Неапол друг човек особено за нея. «Друг човек!» — повтори той разярен. И тоя човек е очарователен най-важното, има нежен и простодушен вид и усмихнати очи, обещаващи толкова щастие! Такива очи графинята не е свикнала да вижда в нашия двор! Тук погледът на хората е начумерен или подигравателен. Дори аз, погълнат от работа, властващ само благодарение на влиянието си върху един човек, който би желал да ме направи смешен — какъв ли е често пъти и моят поглед? Ах, колкото и да се мъча да го скрия, старостта личи сигурно преди всичко в погледа ми! Не граничи ли моята веселост винаги с присмеха?… Ще кажа нещо повече — тук трябва да бъда искрен, — не прозира ли през моята веселост съзнанието за неограничената ми власт… и злобата? Нима сам не си казвам понякога, най-вече когато се ядосвам: «Мога да направя всичко, което поискам!» и дори прибавям глупаво: «Трябва да бъда по-щастлив от всички, защото притежавам онова, което другите нямат: пълна власт над три четвърти от работите…» Хайде, нека бъда справедлив: тази постоянна мисъл сигурно разваля усмивката ми… придава ми себелюбив… доволен вид… А колко очарователна е неговата усмивка! От нея лъха лекото щастие на първата младост и поражда щастие у другите.“

За нещастие на графа тая вечер времето беше горещо, душно, предвещаваше буря, с една дума, беше такова време, което в тия страни тласка към крайни решения. Как да предадем всички разсъждения, всички мисли за случилото се, които цели три убийствени часа терзаха тоя страстно влюбен човек? Най-сетне благоразумието надделя единствено поради следното съображение: „Вероятно съм луд; мисля, че разсъждавам, а не разсъждавам и само се обръщам от една страна на друга, за да намеря по-малко мъчително положение, минавам покрай правилното решение, без да го виждам. Тъй като съм заслепен от прекомерна болка, нека последвам изпитаното правило на всички мъдреци, наречено благоразумие. Ала произнеса ли веднъж съдбоносната дума ревност, ролята ми е един път завинаги очертана. Наопаки, ако не кажа нищо днес, мога да говоря утре, оставам господар на положението.“

Кризата беше много силна, графът щеше да полудее, ако тя продължеше. За няколко минути му поолекна; вниманието му се спря върху анонимното писмо. От кого ли може да бъде то? Той прехвърли през ума си няколко имена и догадките около всяко едно от тях го разсеяха. Най-сетне графът си спомни как злорадно блеснаха очите на принца, когато към края на аудиенцията той каза:

— Да, драги приятелю, нека си признаем, че радостите и грижите на най-удовлетвореното честолюбие, дори безграничната власт, не са нищо в сравнение със съкровеното щастие, което дават отношенията на нежност и любов. Аз съм човек, преди да бъда принц, и когато имам щастието да обичам, моята любовница вижда у мене човека, а не принца.

Графът съпостави тоя момент на злорадна радост със следното изречение от писмото: „Нашата държава се управлява така добре само благодарение на дълбоката ви прозорливост.“

„Това изречение е на принца! — извика той. — У един придворен то би било безсмислена непредпазливост, писмото е на негово височество!“

Когато реши загадката, малката му радост от отгатването помръкна завчас пред чаровния образ на Фабрицио, който изникна отново с всичката си жестокост. Сякаш страшна тежест падна върху сърцето на нещастника.

„Нима не е все едно чие е анонимното писмо! — викна той яростно. — Престава ли да съществува онова, което ми открива? А тази прищявка може да промени живота ми — каза си той, като да се оправдаваше за безумието си. — Ако тя наистина го обича, може да тръгне с него всеки миг за Белджирате, за Швейцария, за някой кът в света. Ти е богата, пък и да е принудена да живее с няколко луидора на година, какво значение има за нея? Не ми ли призна преди седмица, че дворецът й с всичката му уредба и великолепие й е омръзнал? Тази толкова млада душа се нуждае от нови преживявания! И колко просто се явява пред нея това ново блаженство! Тя ще се увлече, преди да помисли за опасността, преди да помисли да ме съжали! А аз съм толкова нещастен!“ — извика графът и заплака.

Той се беше заклел да не отива при херцогинята тази вечер, но не можа да се сдържи; никога очите му не бяха жадували толкова да я видят. Към полунощ се яви при нея: намери я сама с племенника й; в десет часа тя беше отпратила гостите си и беше заповядала да заключат вратата.

Като видя нежната близост, която цареше между тези две същества, и чистосърдечната радост на херцогинята, пред него изведнъж израсна една ужасна мъчнотия: през време на дългите си размишления в картинната галерия той не беше мислил как да скрие ревността си.

Като не знаеше до какъв предлог да прибегне, той каза, че тази вечер принцът бил извънредно зле настроен срещу него, противоречил му на всички твърдения и т.н… Той видя с болка на сърцето, че херцогинята едва го слуша и не обръща никакво внимание на тия обстоятелства, които до вчера още можеха да я наведат на безкрайни разсъждения. Графът погледна Фабрицио: никога това хубаво ломбардско лице не беше му се виждало толкова просто и толкова благородно! Фабрицио слушаше с по-голямо внимание от херцогинята неприятностите, за които графът разказваше.

„Действително — каза си той, — това лице съчетава безкрайна доброта с израза на някаква простодушна и нежна радост, която е неотразима. То сякаш казва: «Само любовта и щастието, което дава тя, са важни на тоя свят.» Но стигне ли разговорът до някоя дреболия, дето се иска ум, неговият поглед се събужда, учудва и смущава.

Всичко му се вижда просто, защото гледа на всичко отвисоко. Велики боже! Как да се боря с такъв враг? А какво е за мене животът без любовта на Джина? С какво възхищение слуша тя прелестните духовитости на този млад ум, който на жените сигурно се струва единствен на света!“

Една жестока мисъл сграбчи графа като спазма: „Да го намуша ли с кинжала пред нея, а после да се убия?“

Той се разходи из стаята, като едва се държеше на краката си, и конвулсивно стискаше дръжката на кинжала. Никой от двамата не се досещаше за това, което той можеше да стори. Той каза, че отива да даде нареждане на лакея си, те не го чуха дори; херцогинята се смееше крехко над това, което току-що бе казал Фабрицио. Графът се приближи до една лампа в първия салон и погледна добре ли е наточен върхът на кинжала му. „Трябва да бъда приветлив и много ласкав към този млад човек“ — казваше си той, като се върна и приближи до тях.

Той полудяваше; стори му се, че наведени, те се целуват пред очите му. „Невъзможно е това в мое присъствие — каза си той, — умът ми се побърква. Трябва да се успокоя: ако бъда груб, херцогинята е способна от наранено самолюбие да го последва в Белджирате; а там, или из пътя, някоя случайно изпусната дума ще даде име на онова, което те чувстват един към друг; и в един миг ще повлече всички последици.

Уединението ще направи тая дума съдбоносна. А какво ще стане с мене, когато херцогинята ме остави? И дори ако, преодолял много мъчнотии от страна на принца, аз се покажа със старото си и угрижено лице в Белджирате, каква роля ще играя между тези хора, обезумели от щастие?

И тук аз съм само terzo incommodo (този хубав италиански език е създаден само за любов)! Terzo incommodo! (Третият, който досажда!) Колко тежко е за един умен човек да съзнава, че играе тая отвратителна роля, и да не може да намери сили да стане и да си иде!“

Графът чувстваше, че ще избухне или най-малко ще издаде мъката си с изкривеното си лице. Както се разхождаше из салона, той стигна вратата и изведнъж избяга, като извика благодушно и сърдечно:

— Сбогом, мили мои!

„Трябва да избягна кръвта“ — каза си той.

На другия ден след тази ужасна вечер, прекарал без сън нощта, като ту изреждаше в ума си предимствата на Фабрицио, ту изпадаше в ужасни припадъци на най-жестока ревност, графът реши да повика един свой млад камериер, който задиряше едно младо момиче на име Чекина, камериерка на херцогинята и нейна любимка. За щастие този млад слуга беше много порядъчен, дори скъперник, и желаеше да стане портиер в едно от държавните учреждения на Парма. Графът му заповяда да повика веднага любовницата си Чекина. Момъкът се съгласи и след един час графът се яви ненадейно в стаята, дето тя се намираше с годеника си. Графът им даде толкова злато, че и двамата се уплашиха, после запита разтрепераната Чекина, като я гледаше между двете очи:

— Има ли херцогинята любов с монсиньора?

— Не — каза момичето след минута мълчание, — не още, но той често целува ръцете на госпожата, наистина смеешком, но с жар.

Това свидетелство бе допълнено от стотина отговори на също толкова свирепи въпроси на графа; неспокойната му страст даде възможност на тия сиромаси да си изкарат парите, които им бе хвърлил: той повярва най-сетне в думите им и се почувства по-малко нещастен.

— Ако някога графинята узнае за този разговор — каза той на Чекина, — ще изпратя годеника ви да лежи двадесет години в крепостта и вие ще го видите само с побелели коси.

Минаха няколко дни и Фабрицио на свой ред изгуби веселостта си.

— Уверявам те — казваше той на херцогинята, — граф Моска ме ненавижда.

— Толкова по-зле за негово превъзходителство — отвръщаше тя с някакъв яд.

Но не това беше истинската причина за безпокойството, което пропъди веселостта на Фабрицио. „Положението, в което ме постави случаят, не се търпи — мислеше той. — Сигурен съм, че тя няма да продума за това никога, от една по-определена дума би се ужасила като от кръвосмешение. Но ако някоя вечер, след лекомислено и буйно прекаран ден, тя попита съвестта си, ако си помисли, че съм отгатнал влечението, което тя има май към мене, какъв ще изглеждам в очите й? Досущ като casto Giuseppe (италианска пословица, намек за смешната роля, която Йосиф е играл спрямо жената на евнуха Понтифар).

Дали да й призная откровено, че не съм способен за истинска любов? Нямам толкова самообладание да й обадя това така, че признанието ми да не прилича като две капки вода на нахалство. Едничкият изход е да кажа, че съм имал голямо увлечение в Неапол и в такъв случай да се върна там за двадесет и четири часа: това решение е умно, но струва ли си труда? Остава да завъртя някоя долнопробна любов в Парма, тя може да не се хареса, ала все пак е за предпочитане, пред ужасната роля на недосетлив мъж. Последното решение би могло наистина да навреди на бъдещето ми; ще трябва с много предпазливост, като подкупвам хората да мълчат, да намаля опасността.“ Мъчителното във всички тия мисли беше, че Фабрицио наистина обичаше херцогинята много повече от всяко друго същество на света. „Трябва да съм много несръчен — казваше си той гневно, — щом се боя толкова, че няма да я убедя в това, което е истина.“ И като не умееше да се измъкне от това положение, той стана мрачен и тъжен. „Какво ще стане с мене, велики боже, ако се скарам с единственото същество на света, към което изпитвам страстна привързаност?“ От друга страна, Фабрицио не се решаваше да разруши с някоя непредпазлива дума едно такова прелестно щастие. Положението му беше изпълнено с толкова чар! Сърдечното приятелство на една тъй мила и тъй хубава жена бе така сладко! От грубо житейско гледище нейното покровителство му създаваше приятно положение в двора, чиито големи интриги благодарение на нейните обяснения го забавляваха като някоя комедия! „Но всеки миг аз мога да бъда събуден от някоя гръмотевица! — казваше си той. — Ако тия весели и нежни вечери, прекарани почти насаме с една такава пленителна жена, ме доведат до по-голяма близост с нея, тя ще почне да вижда в мене любовника; ще поиска от мене възторзи, безумства, а аз мога да й предложа само горещо приятелство, но не любов; природата ме е лишила от това възвишено безумие. Какви ли не укори трябваше да понасям за това! Струва ми се, още чувам херцогинята д’А…, а мене не ме бе еня за херцогинята! Джина ще помисли, че не я обичам, когато всъщност аз не мога да обичам: никога не ще пожелае да ме разбере. Често пъти, след като ми е разправяла някой поучителен за мене придворен анекдот с оня чар, с оная жар, която единствено на света тя притежава, аз я целувам по ръцете, а понякога и по бузата. Какво ще стане, ако нейната ръка стисне многозначително моята?“

Фабрицио се явяваше всеки ден в най-тачените и най-отегчителните домове на Парма. Следвайки мъдрите съвети на херцогинята, той ухажваше умело двамата принца, баща и син, принцесата Клара-Паолина и монсиньор архиепископа. Той имаше успехи, но те не можеха да разсеят смъртния му страх от скарване с херцогинята.