Стендал
Пармският манастир (26)

Двадесет и пета глава

Пристигането на нашия герой хвърли Клелия в отчаяние: благочестива и искрена към себе си, горката девойка не можеше да не си признае, че за нея никога не би имало щастие далеч от Фабрицио; но когато насмалко не отровиха баща й, тя бе дала обет пред Мадоната да направи жертва за него и да се омъжи за маркиз Крешенци. Тя бе дала също обет да не види никога вече Фабрицио и сега се измъчваше от страшни угризения на съвестта за признанието, което бе направила в писмото си до Фабрицио в навечерието на неговото бягство. Как да опишем онова, което стана в нейното опечалено сърце, когато, загледана тъжно как прехвръкват птиците й и по навик вдигнала с нежност очи към прозореца, отдето някога я гледаше Фабрицио, тя го видя отново и той я поздрави мило и почтително.

Тя помисли, че небето й праща някакво видение, за да я накаже; после изведнъж разбра, че това е жестоката действителност. „Пак са го хванали — каза си тя — и той е загубен!“ Спомни си какво се приказваше в крепостта след неговото бягство: и най-последните тъмничари се смятаха смъртно оскърбени. Клелия погледна Фабрицио и против волята й тоя поглед изрази цялата нейна отчаяна любов.

„Мислите ли — сякаш казваше тя на Фабрицио, — че ще намеря щастие в разкошния дворец, който тъкмят за мене? Баща ми час по час ми повтаря, че вие сте беден като нас, но, велики боже, с каква радост бих споделила тая бедност! Ала, уви, ние не бива никога да се видим!“

Клелия не намери сили да си послужи с азбуката: както гледаше Фабрицио, тя се почувства зле и падна на един стол до прозореца. Главата й се отпусна на перваза и сякаш тя искаше да го гледа до последния си миг, лицето й беше обърнато към Фабрицио, който можеше да я вижда цялата. Когато след няколко минути отвори очи, първият поглед бе отправен към Фабрицио: тя видя сълзи в очите му, но това бяха сълзи на върховното щастие — той виждаше, че не е бил забравен в раздялата. Нещастните две млади същества се гледаха някое време като омагьосани. Фабрицио се реши да запее и сякаш си пригласяше на китара, импровизира думите: „Върнах се в затвора, за да ви видя пак; ще ме съдят.“

Тия думи като че ли събудиха всичката добродетел на Клелия: тя скочи веднага, закри очи и с бързи жестове се опита да му обясни, че никога вече не трябва да го вижда — обещала това на Мадоната и преди малко го гледала само защото се забравила. Фабрицио отново дръзна да изрази любовта си, но Клелия избяга възмутена и се закле, че никога вече не ще го види, защото такива бяха точно думите на нейния обет пред Мадоната: „Очите ми никога вече не ще го видят!“ Тя ги бе записала на едно листче и нежният чичо Чезаре й бе позволил да изгори листчето върху олтара в момента, когато той през време на литургията принасяше даровете.

Но въпреки всички тия клетви присъствието на Фабрицио в кулата „Фарнезе“ върна Клелия към предишния й начин на живот. Обикновено тя прекарваше дните си сама в своята стая. Щом се съвзе от неочакваното вълнение, предизвикано от срещата с Фабрицио, тя почна да ходи из целия дворец и дето се казва, поднови познанството си с всички свои приятели измежду слугите. Една стара бъбрива жена, която работеше в кухнята, й каза с тайнствен вид:

— Тоя път господин Фабрицио вече няма да излезе от цитаделата.

— Той няма да повтори грешката си и няма да прескача стените — отвърна Клелия, — ще излее през вратата, ако го оправдаят.

— Казах и мога да повторя на ваше превъзходителство, че ще излезе от цитаделата само с краката напред.

Клелия силно пребледня и старата жена, зърнала това, прекъсна изведнъж потока на красноречието си. Тя се сети, че е извършила неблагоразумие, като е говорила така на комендантската дъщеря, която трябваше да разправя на всички, че Фабрицио е умрял от болест.

На връщане в стаята си Клелия срещна лекаря на затвора, честен, стеснителен човек, който с твърде уплашено лице й каза, че Фабрицио е много болен. Клелия едва не падна; тя потърси навред чичо си, добрия абат дон Чезаре, и най-после го намери в параклиса дето той горещо се молеше: лицето му беше съвсем смутено. Позвъниха за обед. На трапезата двамата братя не си казаха нито дума; едва към края на обеда генералът се обърна към брат си с няколко остри думи. Абатът погледна слугите и те излязоха.

— Генерале — каза дон Чезаре на коменданта, — имам честта да ви предупредя, че ще напусна цитаделата: давам си оставката.

— Браво! Брависимо! За да хвърлите подозрения върху мене!… И коя е причината, ако позволите да ви попитам?

— Моята съвест.

— Хайде де! Прост поп! Та какво разбирате вие от чест.

„Фабрицио е умрял — каза си Клелия; — отровили са го през време на обеда или ще го отровят утре.“

Тя се затече в птичарника и реши да пее, като си акомпанира на пиано. „Ще се изповядам — каза си тя и ще ми се прости, че съм нарушила обета си, за да спася живота на един човек.“

Какъв беше ужасът й, когато влязла в птичарника видя, че вместо капаците бяха прикрепили дъски към железните решетки. Обезумяла, тя се опита да предупреди затворника с няколко думи, които по-скоро изкрещя, а не изпя. Никакъв отговор: в кулата Фарнезе цареше вече мъртва тишина.

„Всичко е свършено — каза си тя и извън себе си се затече надолу, после пак се качи, за да вземе малкото пари, които имаше, и малките обици с диаманти; пътем взе от бюфета и хляба, останал след обеда. — Ако е още жив, мой дълг е да го спася.“ Тя гордо се упъти към малката врата на кулата; вратата беше отворена, но в колонната зала на приземния етаж стояха на пост осем войника. Тя погледна смело войниците, като искаше да поговори със сержанта, техния командир; него го нямаше. Клелия се втурна по малката желязна стълба, която се виеше около една колона; войниците я гледаха смаяни, но, види се, поради дантеления й шал и шапката не посмяха да й кажат нищо. На първия етаж нямаше никой, но когато стигна на втория, пред входа към коридора, който — ако читателят си спомня — се затваряше с три врати с железни решетки и водеше за шията на Фабрицио, тя видя един познат пазач, който й каза:

— Той още не е обядвал.

— Зная — отвърна Клелия надменно.

Пазачът не посмя да я спре. Но след двадесет крачки върху първото от шестте дървени стъпала, които водеха за килията на Фабрицио, Клелия видя седнал друг доста възрастен червендалест пазач; той строго й каза:

— Госпожице, имате ли разрешение от коменданта?

— Нима не ме познавате?

В тоя миг Клелия бе обзета от някаква свръхестествена сила, тя не беше на себе си. „Трябва да спася мъжа си“ — казваше си тя.

Докато старият пазач извика: „Но моят дълг ми забранява“… Клелия бързо изкачи шестте стъпала и се втурна към вратата. В ключалката стърчеше грамаден ключ, с големи усилия тя го завъртя. В тоя миг полупияният тъмничар я хвана за полата на роклята; тя влезе бързо в килията, затръшна вратата, като скъса роклята си, и тъй като пазачът натискаше вратата, за да влезе след нея, сложи резето, което случайно напипа. Тя огледа килията и видя, че Фабрицио седеше до една мъничка маса, върху която бе сложен обедът му. Тя се спусна към масата, събори я и като хвана Фабрицио за ръката, каза:

— Ти яде ли?

Това „ти“ възхити Фабрицио. Във вълнението си Клелия за пръв път забравяше женската сдържаност и откриваше любовта си.

Фабрицио тъкмо се канеше да започне своя съдбоносен обяд: той взе Клелия в прегръдките си и я покри с целувки:

„В храната е имало отрова — помисли той; — ако й кажа, че не съм я докоснал, религията ще надделее отново и Клелия ще избяга. Напротив, ако мисли, че умирам, ще я предумам да не ме оставя. Тя сама търси средство как да осуети отвратителния си брак, случаят ни дава това средство: тъмничарите ще се съберат, издънят вратата и скандалът ще бъде толкова голям, че маркиз Крешенци може би ще се уплаши и сватбата ще се развали.“

В късия миг на мълчание, когато Фабрицио бе зает с тия размишления, той усети, че Клелия вече се опитва да се освободи от прегръдките му.

— Аз още не изпитвам болки — каза той, — но те скоро ще ме повалят в краката ти; помогни ми да умра.

— О, мой единствени приятелю! — отвърна тя. — Аз ще умра с тебе.

И в някакъв конвулсивен порив тя го стисна в прегръдките си. Тя беше толкова прекрасна — полуоблечена, обхваната от силна страст, — че Фабрицио не можа да устои на почти несъзнателния си стремеж. И не срещна никаква съпротива.

В опиянението на страстта и на великодушието, последвало възвишеното блаженство, той й каза непредпазливо:

— Първите мигове на нашето щастие не бива да бъдат опетнени с недостойна лъжа: без твоята смелост аз щях да бъда вече труп или щях да се гърча в жестоки болки, но когато ти влезе, тъкмо се канех да почна да обядвам и не бях се докоснал още до яденето.

Фабрицио нарочно се спираше на тия страшни картини, за да успокои възмущението, което четеше вече в очите на Клелия. Тя го гледа няколко мига, раздирана от две бурни противоположни чувства, сетне се хвърли в прегръдките му.

В коридора се чу силен шум, с трясък отваряха и затваряха трите железни врати, говореха, крещяха.

— Ах, да имах оръжие! — извика Фабрицио — Принудиха ме да го предам, преди да ме пуснат тук. Идват сигурно да ме убият. Сбогом, моя Клелия, благославям смъртта, защото тя стана причина за моето щастие.

Клелия го прегърна и му подаде една малка кама с дръжка от слонова кост и с острие, голямо колкото джобно ножче.

— Не се оставяй да те убият — каза тя, — отбранявай се до последния миг. Ако моят чичо, абатът, чуе шума, той е смел и добродетелен човек и ще те спаси; отивам да поговоря с него.

При тия думи тя се втурна към вратата.

— Ако не те убият — каза тя крайно възбудена, хванала резето на вратата и извърнала глава към него, — по-добре умри от глад, но не се докосвай до нищо. Дръж тоя хляб винаги при себе си.

Шумът се приближаваше. Фабрицио я грабна, отдръпна я и зае нейното място до вратата, сетне силно отвори вратата и се спусна по дървената стълба с шест стъпала. Стискаше в ръка малката кама с дръжка от слонова кост и едва не я заби в жилетката на адютанта на принца, генерал Фонтана, ала той бързо отскочи и извика уплашено:

— Но аз идвам да ви спася, господин дел Донго!

Фабрицио изкачи шестте стъпала, извика през вратата в килията си: „Фонтана идва да ме спаси“, сетне се върна при генерала, застанал на дървената стълбичка, и почна студено да се обяснява с него. Дълго моли да го извини за внезапно избухналия му гняв.

— Искаха да ме отровят. В обяда, който ми донесоха, има отрова; досетих се и не се докоснах до него, но трябва да ви призная, че тоя начин на действие ме възмути. Като чух стъпките ви по стълбата, помислих, че идват да ме доубият с кинжал… Господин генерал, моля, заповядайте да не влиза никой в моята килия; те могат да изнесат отровата, а нашият добър принц трябва да узнае всичко.

Цял побледнял и съвсем смутен, генералът предаде заповедта на Фабрицио на придружаващите го висши тъмничари: страшно уплашени, че покушението е разкрито; тия хора веднага слязоха долу; те избързаха, наглед, за да сторят място на адютанта на принца по тясната стълба, а в същност, за да избягат. За голяма изненада на генерал Фонтана Фабрицио се забави повече от четвърт час при малката желязна стълба до колоната в приземния етаж; той искаше да даде време на Клелия да се скрие в първия етаж.

Генерал Фонтана бе пратен в цитаделата по искане на херцогинята, която преди това бе направила безброй отчаяни усилия; тя успя по една случайност. Като излезе от граф Моска, разтревожен не по-малко от нея, тя се затече в двореца. Принцесата, която имаше особено отвращение към всяка проява на енергия, защото я смяташе за просташка, помисли, че херцогинята е полудяла и не прояви никаква готовност да предприеме нещо необикновено в нейна полза. Извън себе си, херцогинята плачеше с горчиви сълзи и току повтаряше всеки миг:

— Но, ваше височество, след четвърт час Фабрицио ще умре от отровата!

Виждайки пълното хладнокръвие на принцесата, херцогинята обезумя от скръб. Тя не се отдаде на онова морално размишление, до което неизбежно би стигнала една жена, възпитана в някои от северните религии, които допускат личната самоанализа: „Аз първа си послужих с отрова и загивам от отрова.“ В Италия такъв род размишления в мигове на страстно вълнение изглеждат просташки, както би изглеждал в Париж при подобни обстоятелства някой каламбур.

В отчаянието си херцогинята се реши да влезе в салона, дето се намираше маркиз Крешенци, дежурен тоя ден. Когато херцогинята се върна от Парма, той беше й благодарил горещо за поста почетен кавалер, на който без нейна помощ не би могъл да се надява. Уверил я бе също в безграничната си преданост. Херцогинята се обърна към него със следните думи:

— Расси ще накара да отровят Фабрицио, който е в цитаделата. Сложете в джоба си шоколада и бутилката с вода, които ще ви дам. Качете се в цитаделата и ми върнете живота, като кажете на генерал Фабио Конти, че ще скъсате с дъщеря му, ако той не ви позволи лично вие да предадете на Фабрицио водата и шоколада.

Маркизът пребледня, а лицето му, което съвсем не се въодушеви от тия думи, изрази най-глупаво смущение; той не можел да повярва, че е възможно такова ужасно престъпление в един тъй морален град като Парма, дето царува един толкова велик принц, и т.н.; дори тия изтъркани фрази той изрече бавно. С една дума, херцогинята видя пред себе си един почтен, но извънредно слаб човек, който не можеше да се реши да действа. След двадесетина подобни фрази, прекъсвани от нетърпеливите викове на госпожа Сансеверина, най-после му хрумна една отлична мисъл: клетвата, която е дал като почетен кавалер, му забранявала да участва в действия срещу правителството.

Би ли могъл някой да си представи тревогата и отчаянието на херцогинята, която чувстваше, че времето лети?

— Но поне срещнете се с коменданта, кажете му, че ще преследвам и в ада убийците на Фабрицио!…

Отчаянието увеличаваше вроденото красноречие на херцогинята, но целият тоя пламък само плашеше още повече маркиза и удвояваше неговата нерешителност, след един час той бе по-малко наклонен да действа, отколкото в първия миг.

Нещастната жена, която бе дошла до последните предели на отчаянието и добре разбираше, че комендантът няма да откаже нищо на богатия си зет, стигна дотам, че падна на колене: малодушието на маркиз Крешенци като че ли още повече нарасна, пред тая необикновена гледка той самият се уплаши да не би неволно да се е компрометирал; но случи се нещо чудно: маркизът, в същност добър човек, се трогна от сълзите и от това, че в краката му коленичи една толкова хубава и най-вече толкова могъща жена.

„Аз самият, колкото и да съм благороден и богат — каза си той, — може би един ден също ще коленича пред някой републиканец!“

Маркизът се просълзи и най-сетне те решиха, че херцогинята в качеството си на първа придворна дама ще го представи на принцесата, а тя ще му позволи да предаде на Фабрицио една малка кошница, като той ще заяви, че не знае какво има в нея.

Вечерта, преди херцогинята да научи, че Фабрицио бе имал безумието да се върне в цитаделата, в двореца играеха една комедия dell’arte и принцът, който винаги си запазваше ролите на влюбен в херцогинята, толкова страстно й говори за нежността си, че би станал смешен, ако изобщо в Италия един влюбен мъж или един владетел би могъл някога да бъде смешен!

И ето че принцът, макар и много плах, но отнасящ се винаги сериозно към въпросите на любовта, срещна в един коридор на двореца херцогинята, която водеше съвсем смутения маркиз Крешенци при принцесата. Той остана тъй изненадан и ослепен от вълнуващата хубост, която отчаянието придаваше на първата придворна дама, че за пръв път в живота си прояви характер. С властен жест той изпрати маркиза и почна по всички правила да се обяснява в любов на херцогинята. Принцът навярно се бе подготвил отдавна, защото говореше твърде разумно.

— Тъй като условностите, свързани с моя ранг, ми забраняват да постигна върховното щастие да стана ваш съпруг, ще ви се закълна в светите дарове, че никога няма да се оженя без ваше писмено разрешение. Разбирам — добави той, — че ще стана причина да се развали бракът ви с първия министър, умен и извънредно приятен човек, но в края на краищата той е на петдесет и шест години, а аз не съм навършил още двадесет и две. Мисля, че бих ви оскърбил и бих заслужил вашия отказ, ако ви говоря за предимствата, нямащи нищо общо с любовта; но в моя двор всички, които ценят парите, говорят с възторг за доказателствата на любов, които графът ви дава, като предоставя във ваше разположение цялото си състояние. Бих бил много щастлив да направя същото. Вие ще използвате по-добре от мене моето богатство и ще разполагате напълно с цялата сума, която моите министри предават всяка година на главния интендант на цивилната ми листа; така че вие, госпожо херцогиньо, ще решавате какви суми ще мога да харча всеки месец.

Всички тия подробности се сториха на херцогинята твърде дълги; опасността, която висеше над Фабрицио, разкъсваше сърцето й.

— Но нима не знаете, ваше височество — извика тя, — че в тоя миг дават отрова на Фабрицио във вашата цитадела! Спасете го! Ще повярвам на всичко.

Тая фраза се оказа съвсем неуместна. При думата „отрова“ цялата непринуденост, цялото чистосърдечие, което бедният благонравен принц влагаше в разговора си, в миг изчезна; херцогинята забеляза своята грешка, но беше късно да я поправи и отчаянието й се увеличи, макар и да смяташе, че това е невъзможно. „Ако не бях говорила за отрова — каза си тя, — той щеше да ми подари свободата на Фабрицио. О, скъпи Фабрицио! — добави тя. — Писано било аз да ти пронижа сърцето с глупостите си!“

Много време и кокетство бяха потребни на херцогинята, за да върне принца към страстните му любовни признания, но той си остана страшно уплашен. Говореше само умът му, а душата му се вледени първо от мисълта за отровата, после и от една друга мисъл, толкова досадна, колкото първата беше ужасна: „В моята държава тровят хората, и то без да ми кажат! Расси иска да ме опозори в очите на Европа! И бог знае какво ще чета идния месец в парижките вестници.“

И изведнъж, докато душата на тоя плах младеж се беше смълчала, през ума му мина една мисъл.

— Скъпа херцогиньо, вие знаете колко съм привързан към вас. Искам да вярвам, че страшните ви подозрения за отровата са неоснователни; но все пак те ме карат да се замисля и за миг почти да забравя пламенната любов, която изпитвам към вас и която е единствената в моя живот. Чувствам, че не ви харесвам; аз съм само едно влюбено хлапе, но подложете ме на изпитание.

Като говореше така, принцът се въодушевяваше.

— Спасете Фабрицио и ще повярвам всичко! Няма съмнение, аз съм обхваната и от безумния страх на една майчинска душа; но пратете веднага да доведат Фабрицио от цитаделата, за да го видя. Ако той е още жив, изпратете го в градския затвор, нека остане там цели месеци, ако ваше височество пожелае, докато бъде съден.

Херцогинята забеляза с отчаяние, че вместо да даде веднага съгласието си за нещо толкова просто, принцът се намръщи; той се изчерви, погледна херцогинята, сетне наведе очи и страните му пребледняха. Мисълта за отровата, изказана съвсем не на място, му внушила една мисъл, достойна за баща му или за Филип II, но той не се решаваше да я изрази.

— Слушайте, госпожо — каза най-после той твърде нелюбезно, сякаш направи усилие над себе си, — вие ме презирате като някакво хлапе, нещо повече — като непривлекателно същество: добре тогава, аз ще ви кажа нещо ужасно, но то ми бе внушено сега от дълбоката ми, истинска страст, която изпитвам към вас. Ако допусках поне за миг мисълта за отрова, щях вече да действам, тъй като така ми повелява моят дълг, но във вашата молба аз виждам само пламенно въображение и нейния истински смисъл, позволете ми да ви го кажа, не мога да разбера. Вие искате да действам, без да се съвещавам с министрите си, аз, който царувам едва от три месеца! Вие искате от мене да направя едно голямо изключение от обикновения начин на действие, който, признавам, е според мене много разумен. Госпожо, вие сте тук в тая минута всевластната повелителка, вие ми давате надежди за онова, което е всичко за мене, но след един час, когато това ваше въображение за отровата, когато тоя ви кошмар изчезне, моето присъствие ще ви стане неприятно и аз ще изпадна в немилост пред вас, госпожо. Щом е така, аз искам клетва: закълнете се, госпожо, че ако Фабрицио ви бъде върнат здрав и читав, аз ще получа от вас до три месеца онова щастие, което моята любов може да желае; вие ще направите щастлив целия ми живот, като ми дадете на разположение само един час от вашия и бъдете напълно моя.

В тоя миг часовникът на кулата в двореца удари два часа. „Ах, може би е късно вече!“ — каза си херцогинята.

— Заклевам се! — извика тя с обезумели очи.

Изведнъж принцът стана друг човек; той се затече към другия край на галерията, дето се намираше салонът на адютантите.

— Генерал Фонтана, препуснете презглава за цитаделата, качете се час по-скоро в килията, в която е затворен господин дел Донго, и ми го доведете; аз трябва да говоря с него, преди да са минали двадесет минути, дори петнадесет, ако е възможно.

— Ах, генерале — извика херцогинята, която бе вървяла след принца, — една минута може да реши целия ми живот. Едно донесение, сигурно лъжливо, ме кара да се опасявам, че Фабрицио може да бъде отровен: наближите ли килията му, викнете му да не яде. Ако е хапнал от яденето, дайте му нещо да повърне; кажете му, че аз искам това; ако е нужно, употребете насилие; кажете му, че аз идвам веднага след вас; повярвайте, че ще ви бъда задължена за цял живот.

— Госпожо херцогиньо, конят ми е оседлан, минавам за добър ездач, ще препускам презглава и ще бъда в цитаделата осем минути преди вас.

— А пък аз, госпожо херцогиньо — извика принцът, — ви моля да ми отделите четири от тия осем минути.

Адютантът изчезна; единственото качество на тоя човек беше умението да язди. Щом той затвори вратата зад себе си, младият принц, изглежда, човек с характер, хвана ръката на херцогинята.

— Благоволете, госпожо — каза той разпалено, — да дойдете с мене в параклиса.

Уплашена за пръв път в живота си, херцогинята го последва, без да каже дума. Те минаха тичешком дългата дворцова галерия, тъй като параклисът се намираше на другия й край. Когато влезе в параклиса, принцът падна на колене, но почти толкова пред херцогинята, колкото и пред олтара.

— Повторете клетвата — каза той разпалено; — ако бяхте справедлива, ако нещастното обстоятелство, че съм принц, не ми вредеше, вие от състрадание към моята любов щяхте да ми дадете онова, което ми дължите сега, защото се заклехте.

— Ако видя пак Фабрицио жив, ако той бъде жив и след една седмица, ако, ваше височество, го назначите за викарий с право да наследи архиепископ Ландрини, аз ще потъпча честта си, женското си достойнство, всичко и ще принадлежа на ваше височество.

— Но, скъпа приятелко — каза принцът с глас, в който се чувстваше някак смешно хем плаха тревога, хем нежност, — боя се да няма тук някоя хитрост, която още не схващам и която би могла да погуби моето щастие; това би ме убило. Ами ако архиепископът ми противопостави някое от ония църковни съображения, които протакат работите с цели години — какво ще стане с мене? Както виждате, аз постъпвам напълно добросъвестно; нима вие ще постъпите с мене по йезуитски?

— Не, честно ви казвам, ако Фабрицио бъде спасен, ако с цялата си власт вие съдействате да го направят викарен епископ и бъдещ архиепископ, аз ще се опозоря и ще бъда ваша. Обещайте ми, ваше височество, че ще напишете „Одобрявам“ на полето на молбата, която монсиньор архиепископът ще ви представи след една седмица.

— Ще ви подпиша един чист лист хартия: царувайте над мене и над държавата ми! — извика принцът извън себе си, като се изчерви от щастие.

Той поиска втора клетва. Толкова беше развълнуван, че забрави вродената си плахост и в дворцовия параклис, дето бяха сами, той й каза тихичко неща, които, ако бяха казани три дни по-рано, щяха да променят мнението й за него. Но сега отчаянието, породено от опасността за Фабрицио, бе отстъпило място на ужаса от изтръгнатото от нея обещание.

Херцогинята беше потресена от онова, което направи. Ако още не чувстваше цялата страшна болка от дадената дума, то бе, защото вниманието й беше изпълнено с мисълта дали генерал Фонтана ще успее да стигне навреме в цитаделата.

За да се отърве от безумно нежните приказки на това момче и да промени донякъде разговора, тя похвали картината на прочутия Пармиджанино, окачена над главния олтар на параклиса.

— Бъдете тъй добра и ми позволете да ви я пратя — каза принцът.

— Приемам — отвърна херцогинята, — но позволете да избързам да посрещна Фабрицио.

Съвсем объркана, тя каза на кочияша да кара в галоп. На моста над рова на цитаделата срещна генерал Фонтана и Фабрицио, които излизаха оттам пеша.

— Яде ли?

— Не, по някакво чудо.

Херцогинята се хвърли на шията на Фабрицио и падна в безсъзнание, което трая цял час и породи отначало опасения за живота й, а сетне за ума й.

Комендантът Фабио Конти пребледня от гняв, когато видя генерал Фонтана: той толкова бавно почна да изпълнява заповедта на принца, че адютантът, който предполагаше, че херцогинята ще заеме мястото на всесилна любовница, в края на краищата се разсърди. Комендантът се надяваше, че ще продължи болестта на Фабрицио два-три дни. „А ето че генералът — казваше си той, — човек на двора, ще види как тоя нахалник се гърчи от болки, с които му отмъстиха за бягството.“

Фаби Конти се спря дълбоко замислен в караулното помещение в приземния етаж на кулата „Фарнезе“, отдето побърза да изпрати войниците; той не искаше да има свидетели на предстоящата сцена. След пет минути той се вкамени от смайване, като чу гласа на Фабрицио, като го видя как живо и весело описваше на генерал Фонтана затвора. Той офейка.

В разговора си с принца Фабрицио се показа истински джентълмен. Преди всичко никак не искаше да го помислят за дете, което безпричинно се е уплашило. Принцът любезно го попита как се чувства.

— Като човек, който умира от глад, ваше височество, тъй като за щастие нито съм закусвал, нито съм обядвал.

След като има честта да благодари на принца, той помоли да му се позволи да посети архиепископа, преди да отиде в градския затвор. Принцът бе силно пребледнял: в детинския му ум най-после проникна мисълта, че отравянето съвсем не е било рожба на въображението на херцогинята. Погълнат от тая ужасна мисъл, той отначало не отговори на молбата на Фабрицио да му позволи да види архиепископа, сетне помисли, че трябва да заглади своята разсеяност с особена любезност.

— Вървете сам, господине, ходете из улиците на моята столица без всякаква стража. Към десет-единадесет часа идете в затвора, дето, надявам се, не ще оставете дълго.

На сутринта след тоя велик ден, най-забележителния в неговия живот, принцът се помисли за малък Наполеон; той беше чел, че тоя велик човек се радвал на благосклонността на няколко хубави придворни дами. Станал Наполеон в сърдечните си работи, той си спомни, че бе стоял като него и под куршумите. Сърцето му беше още изпълнено с възхищение от твърдото му държане с херцогинята. Съзнанието, че е извършил нещо мъчно, го направи за две седмици съвсем друг човек; той стана способен за смели преценки; прояви известен характер.

Тоя ден той изгори най-напред графската грамота, приготвена за Расси и сложена от един месец на писмената му маса. Уволни генерал Фабио Конти и поиска от новия комендант полковник Ланге да открие истината по отравянето. Ланге, храбър офицер, поляк, сплаши тъмничарите и донесе, че са искали да сложат отрова в закуската на господин дел Донго, но за това трябвало да посветят в тайната премного хора. Всичко се уредило по-ловко с обеда и ако не се явил генерал Фонтана, господин дел Донго щял да загине. Принцът се ужаси, но тъй като беше наистина много влюбен, утеши се с думите: „Излиза, че наистина съм спасил живота на господин дел Донго и херцогинята няма да посмее да не устои на дадената дума.“ Сетне му хрумна друга мисъл: „Моят занаят е много по-мъчен, отколкото мислех; всички признават, че херцогинята е извънредно умна, ще рече, в случая политиката е в съгласие със сърцето ми. Би било великолепно за мене, ако тя приеме да стане мой пръв министър.“

Вечерта принцът бе толкова възмутен от ужасите, за които беше научил, че не пожела да участва в комедията.

— Ще бъда много щастлив — каза той на херцогинята, — ако искате да царувате в държавата ми, както царувате в сърцето ми. За начало нека ви кажа какво съм правил днес.

И той й разказа подробно всичко: изгарянето на графската грамота за Расси, назначаването на Ланге, неговия доклад за отравянето и т.н., и т.н.

— Смятам, че не съм много опитен, за да царувам. Графът ме унижава с шегите си, той се шегува дори в заседанията на министерския съвет, а в обществото говори работи, с които вие няма да се съгласите; той казва, че съм момче, което той водел, където искал. Макар и да съм принц, госпожо, аз все пак съм човек и тия работи ме сърдят. За да опровергая измислиците на господин Моска, накараха ме да назнача за министър опасния мошеник Расси, а ето че генерал Конти го смята за още много силен и не смее да признае, че тъкмо Расси или маркиза Раверси са го накарали да погуби вашия племенник; много ми се иска чисто и просто да дам под съд генерал Фабио Конти; съдиите ще установят дали е виновен в опит за отравяне.

— Но, ваше височество, имате ли съдии?

— Как! — каза принцът смаян.

— Вие имате учени юристи, които ходят важно из улиците, но те ще съдят винаги така, както би се харесвало на партията, която господства във вашия двор.

Докато възмутеният млад принц произнасяше фрази, които свидетелстваха повече за неговата наивност, отколкото за прозорливостта му, херцогинята си мислеше:

„Имам ли интерес да допусна опозоряването на Конти? Разбира се, не, защото тогава бракът на дъщеря му с глупавия и честен маркиз Крешенци ще стане невъзможен.“

По тоя въпрос херцогинята и принцът водиха безкраен разговор. Принцът бе замаян от възторг. За да не попречи на сватбата на Клелия Конти с маркиз Крешенци, но само при това условие, както принцът гневно съобщи на бившия комендант, той му прости опитите за отравяне, ала по съвета на херцогинята го изгони от държавата си до сватбата на дъщеря му. Херцогинята мислеше, че не е вече влюбена във Фабрицио, но все още страстно желаеше брака на Клелия Конти с маркиза; в нея живееше смътната надежда, че по тоя начин безпокойствата на Фабрицио постепенно ще изчезнат.

Замаян от щастие, принцът искаше още същата вечер да уволни скандално министъра Расси. Херцогинята му каза със смях:

— Знаете ли какво е казал Наполеон? „Човек, който заема високо място и е на показ пред всички, никога не бива да си позволява силни вълнения.“ Но тая вечер е много късно, да отложим работите за утре.

Тя искаше да спечели време, за да се посъветва с графа, комуто разправи много точно целия си диалог с принца, като премълча само честите му загатвания за обещанието, което тровеше живота й. Херцогинята се ласкаеше от надеждата да стане толкова необходима, че да може да постигне едно отлагане за неопределено време, като каже на принца: „Постъпите ли така варварски да ме подложите на това унижение, никога няма да ви го простя и още на другия ден ще напусна държавата ви.“

Запитан от херцогинята какво да се прави с Расси, графът отговори твърде философски. Генерал Фабио Конти и Расси тръгнаха да пътуват из Пиемонт.

По делото на Фабрицио се яви една необикновена мъчнотия: съдиите искаха да го оправдаят единодушно още на първото заседание. Графът трябваше да си послужи със заплашвания, за да продължи делото поне една седмица и съдиите да си дадат труд да изслушат всички свидетели. „Тия хора са винаги едни и същи“ каза си той.

На другия ден след оправдаването си Фабрицио дел Донго най-после зае поста главен викарий на добрия архиепископ Ландриани. Същия ден принцът подписа необходимите писма, в които се искаше Фабрицио да бъде назначен за викарен епископ и бъдещ наследник на архиепископа, а след по-малко от два месеца той зае тая длъжност.

Всички поздравяваха херцогинята за сериозното държание на нейния племенник, но той беше в отчаяние. Още на другия ден след неговото освобождаване, последвано от уволнението и изгнанието на генерал Фабио Конти и от височайшето благоволение към херцогинята, Клелия потърси подслон у леля си, графиня Кантарини, много богата и твърде възрастна жена, заета само с грижи за здравето си. Клелия би могла да се вижда с Фабрицио, но ако някой знаеше как се беше държала по-рано и я видеше какво прави сега, би могъл да помисли, че заедно с опасностите за нейния възлюбен е престанала и любовта й към него. Фабрицио не само минаваше много често край двореца Кантарини, доколкото позволяваше приличието, но след безкрайни усилия можа да наеме и едно малко жилище срещу прозорците на първия му етаж. Веднъж Клелия лекомислено застана на прозореца, за да види някаква процесия, но веднага се отдръпна, сякаш поразена от ужас: тя съгледа Фабрицио, който — облечен в черно, като съвсем беден работник — я гледаше от един прозорец на къщицата, дето вместо стъкла беше залепена омаслена хартия, също както в неговата килия в кулата „Фарнезе“. Фабрицио много искаше да се увери, че Клелия го избягва поради изпадането на баща й в немилост, което мълвата приписваше на херцогинята, но той много добре знаеше истинската причина на това странене и нищо не можеше да разсее скръбта му.

Той посрещна равнодушно и оправдаването си, и високия си пост, първия, който заемаше в живота си, и доброто си положение в обществото, и най-после усърдното ухажване на всички духовни лица и набожни хора в епархията. Прекрасното му жилище в двореца Сансеверина не беше вече достатъчно. С най-голяма радост херцогинята се видя принудена да му отстъпи целия втори етаж от своя дворец и два хубави салона в първия, които винаги бяха препълнени с хора, чакащи да изкажат почитта си на младия викарен епископ. Признаването му за наследник на архиепископа направи поразително впечатление в страната; сега издигаха в добродетел на Фабрицио цялата тая твърдост на характера му, която по-рано бе толкова много възмущавала нещастните и глупави царедворци.

За Фабрицио беше голям урок по философия това, че остана напълно равнодушен към всички почести и че във великолепния му апартамент с десет лакеи, облечени в особена ливрея, той се чувствуваше много по-нещастен, отколкото в дъсчената си килия в кулата „Фарнезе“, обграден от отвратителни тъмничари и принуден постоянно да се опасява за живота си. Майка му и сестра му, херцогиня В…, дошли в Парма да се порадват на славата му, бяха поразени от дълбоката му тъга. Маркиза дел Донго, сега най-неромантичната жена, толкова се разтревожи, че помисли да не би в кулата „Фарнезе“ да са му давали някоя бавно действаща отрова. Въпреки голямата си сдържаност, тя сметна за свой дълг да му говори за тая необикновена тъга, но Фабрицио й отвърна само със сълзи.

Много предимства, свързани с бляскавото му положение, само го ядосваха. Брат му, суетна и разяждана от най-груб егоизъм душа, му писа едно почти официално поздравително писмо, придружено от запис за петдесет хиляди франка, за да може той, както пишеше новият маркиз, да си купи коне и каляска, отговаряща на името му. Фабрицио прати парите на по-малката си омъжена сестра, която живееше бедно.

Граф Моска нареди да направят хубав италиански превод на родословието на семейството Валсера дел Донго, обнародвано някога на латински от пармския архиепископ Фабрицио. Преводът излезе в разкошно издание с успореден латински текст; гравюрите бяха произведени с великолепни литографии, правени в Париж. Херцогинята пожела до портрета на предишния епископ да бъде поместен хубав портрет на Фабрицио. Отбелязано бе, че преводът е направен от Фабрицио през време на първото му затваряне. Но у нашия герой всичко бе опустошено, дори естествената за един човек суетност; той не благоволи да прочете нито една страница от тоя приписван нему труд. Положението му в обществото го задължи да поднесе един великолепно подвързан екземпляр на принца, а той сметна за свой дълг да го възнагради, задето е бил така близко до мъчителната смърт, и му разреши свободен достъп в интимните му покои — благоволение, което дава правото да те наричат превъзходителство.