Стендал
Пармският манастир (15)

Четиринадесета глава

Докато Фабрицио бе зает да тича подир любовта в съседното до Парма село, главният прокурор Расси, без да подозира, че е толкова близо до него, продължаваше да води следствието на делото му, като да беше то заведено срещу либерал: той се престори, че не може да намери свидетелите на защитата, а всъщност ги заплаши. Най-сетне след много изкусна, почти едногодишна работа и около два месеца след последното завръщане на Фабрицио в Болоня един петък маркиза Раверси, опиянена от радост, заяви в салоните си пред всички, че присъдата, издадена преди един час срещу младия дел Донго, щяла да бъде на другия ден поднесена на принца за подпис и потвърдена от него. Няколко минути по-късно херцогинята научи тия думи на своята неприятелка.

„Изглежда, че агентите на графа не му служат много добре! — каза си тя. — До тая заран той мислеше, че присъдата няма да излезе по-рано от седмица. Може би няма да му бъде неприятно, ако отстранят от Парма моя млад главен викарий, но — добави тя, тананикайки — той ще дойде пак при нас и един ден ще бъде наш архиепископ.“

Графинята позвъни.

— Съберете в чакалнята всички слуги, дори готвачите — каза тя на своя камериер, — идете да вземете от коменданта на града необходимото позволително за четири пощенски коня и в по-малко от половин час конете да бъдат впрегнати в ландото ми.

Всички слугини в къщата се заловиха да стигат куфарите, а херцогинята се облече набързо в пътнически дрехи, без да обади нищо на графа; мисълта да му се присмее малко я изпълваше с радост.

— Приятели мои — каза тя на събраните слуги, — научавам се, че клетият ми племенник ще бъде осъден задочно, задето се е осмелил да защити живота си срещу един побеснял човек; Джилети е искал да го убие. Всеки от вас знае колко благ и безобиден е Фабрицио по нрав. Аз съм с право възмутена от тази жестока обида и заминавам за Флоренция; наредила съм всеки от вас да получава заплатата си в продължение на десет години; ако изпаднете в нужда, пишете ми и докато аз имам един цехин, ще има нещо и за вас.

Херцогинята мислеше точно това, което говореше, и при последните й думи слугите се обляха в сълзи; нейните очи бяха също овлажнели; тя додаде с развълнуван глас:

— Молете бога за мене и монсиньор Фабрицио дел Донго, пръв главен викарий в епархията, който утре заран ще бъде осъден на тежка работа или — това ще е все по-умно — смърт.

Плачовете на слугите се засилиха и малко по малко се превърнаха комай в бунтарски викове; херцогинята се качи в каретата си и заповяда да карат в двореца на принца. Въпреки необичайния час тя поиска аудиенция чрез дежурния адютант генерал Фонтана; тя не бе в придворното си облекло и това смая дълбоко адютанта. Колкото за принца, той никак не се изненада, нито се разсърди от молбата за аудиенция. „Сега ще видим как ще се леят сълзи от хубавите очи — каза си той, като потриваше ръце. — Тя иде да моли милост, най-сетне тази горда хубавица ще се унижи! Станала беше непоносима с независимия си вид. При най-малкото нещо, което я дразнеше, изразителните й очи сякаш ми казваха винаги: «В Неапол или Милано ще бъде много по-приятно да се живее, отколкото във вашата малка Парма.» Аз не царувам наистина в Неапол и Милано; но дотрябва най-сетне на тази знатна дама да ми поиска нещо, което зависи единствено от мен и което тя гори от желание да получи; винаги съм мислил, че дохождането на племенника й ще ми помогне да й изляза наглава.“

Като се усмихваше при тия мисли и се предаваше на какви ли не приятни предвиждания, принцът се разхождаше в кабинета си, пред вратата на който генерал Фонтана стоеше изпънат като войник на пост. Като видя светналите очи на принца и си спомни пътническото облекло на херцогинята, той реши, че монархията се сгромолясва. Неговото смайване нямаше граници, когато принцът му каза:

— Помолете госпожа херцогинята да почака четвърт час.

Генерал-адютантът се обърна кръгом като войник на парад; принцът се усмихна пак: „Фонтана не е; свикнал — каза си той — да вижда гордата херцогиня да чака; учуденото му лице, с което ще й каже да почака четвърт час, ще подготви прехода към трогателните сълзи, които тя ще зарони в кабинета ми.“

Този четвърт час беше истинско блаженство за принца; негово височество се разхождаше с твърди и равномерни крачки, той царуваше. „Нужно е да не кажа нищо, което да не е напълно на мястото си; каквито и да са чувствата ми към херцогинята, не бива да забравям, че тя е една от най-знатните дами в моя двор. Как ли е говорил Луи XIV на дъщерите си, принцесите, когато не е бил доволен от тях?“ И очите му се спряха върху портрета на великия крал.

Забавното в цялата тая работа беше, че принцът не се и попита дори ще помилва ли Фабрицио и какво ще бъде това помилване. Най-сетне след двадесетина минути верният Фонтана се появи отново на вратата, без да каже дума.

— Херцогиня Сансеверина може да влезе — извика принцът театрално.

„Ей сега ще започнат сълзите“ каза си той и сякаш за да се приготви за това зрелище, извади кърпичката си.

Никога херцогинята не е била толкова пъргава и толкова хубава; сякаш нямаше двадесет и пет години. Като гледаше как леката й бърза стъпка едва докосва килимите, клетият адютант насмалко не се побърка.

— Моля, ваше величество, да ми простите много неща — каза херцогинята със звънливия си и весел глас, — аз си позволих да се явя пред вас в не напълно подходящо облекло, но вие, ваше височество, ме приучихте толкова на вашата снизходителност, че, смея да се надявам, няма да ми откажете и тая милост.

Херцогинята говореше доста полека, за да има време да се полюбува на лицето на принца, наистина забавно поради дълбокото си учудване и следите от високомерие, които все още се забелязваха в положението на главата и на ръцете му. Принцът стоеше като гръмнат, със своя креслив и смутен глас той извикваше от време на време смотолевено:

— Как! Как!

Като свърши извиненията си, херцогинята, сякаш от уважение, почака известно време принца да отговори, после добави:

— Надявам се, ваше височество, че вие ще благоволите да ми простите неприличното ми облекло.

Но като казваше това, присмехулните й очи блестяха така буйно, че принцът не можа да понесе блясъка им; той се загледа в тавана, а това у него беше сигурен белег за крайно смущение.

— Как! Как! — каза той отново: най-сетне удаде му се да намисли едно изречение: — Но седнете, госпожо херцогиньо.

Той приближи към нея доста любезно едно кресло. Херцогинята не остана равнодушна към тази учтивост и посмекчи пламъка на погледа си.

— Как! Как! — повтори пак принцът, като се размърда на креслото си, сякаш не можеше да си намери удобно положение.

— Ще използвам нощната прохлада, за да пътувам с пощенската кола — подзе херцогинята. — И тъй като моето отсъствие може да продължи известно време, не исках да изляза от владенията на ваше височество, без да ви благодаря за благоволението, което от пет години насам сте така добър да проявявате към мене.

При тия дума принцът най-сетне разбра; той пребледня: нямаше в света човек, който да страда повече от него, когато се видеше излъган в предвижданията си, после той взе величествена поза, напълно достойна за портрета на Луи XIV, който висеше пред очите му.

„На добър час — каза си херцогинята. — Това се казва мъж.“

— А коя е причината за вашето внезапно заминаване? — каза принцът с доста твърд глас.

— Отдавна имах това намерение — отвърна херцогинята — и малката обида, нанесена на монсиньор дел Донго, когото утре осъждат на смърт или на тежка работа, ме кара да избързам със заминаването си.

— И в кой град отивате?

— В Неапол, мисля. — И като стана, тя добави: — Остава ми само да се сбогувам с ваше височество и да ви благодаря почтително за вашите някогашни милости.

На свой ред тя каза това с такъв твърд вид, че принцът разбра: след две секунди всичко щеше да бъде свършено; станеше ли това скандално заминаване, той знаеше, че е невъзможно всяко помирение; тя не беше жена, която си променя решенията. Той се затече подир нея.

— Но вие добре знаете, госпожо херцогиньо — каза й той, като хвана ръката й, — че винаги съм ви обичал като приятелка и само от вас зависеше да се даде на това приятелство друго име. Че е извършено убийство — не може да се отрече; аз възложих разследването на най-добрите си съдии…

При тези думи херцогинята се изправи с целия си ръст; всякаква привидна почтителност и дори учтивост изчезна в един миг от лицето й: пролича ясно оскърбената жена и тази оскърбена жена говореше на същество, в чието вероломство бе убедена. С най-голям гняв и дори с презрение тя заговори на принца, като наблягаше на всяка дума:

— Напущам завинаги владенията на ваше височество, за да не чувам вече за главния прокурор Расси и другите безсрамни убийци, които осъдиха на смърт племенника ми и толкова други хора; ако вие, ваше височество, не искате да огорчите последните мигове, които прекарвам с владетел, учтив и умен, когато не е лъган, аз ви моля смирено да не ми спомняте за тези безсрамни съдии, които се продават за хиляда екюта или за един орден.

Великолепният тон и най-вече искреността, с които бяха казани тези думи, накараха принца да потрепери; за миг той се изплаши да не би някое още по-открито обвинение да накърни достойнството му, но изобщо това му чувство скоро се превърна в удоволствие; той се възхищаваше от херцогинята; цялото й същество в тая минута излъчваше възвишена красота. Боже мой, колко е хубава! — каза си принцът. — Трябва да се простят някои и други неща на тая необикновена жена, равна на която няма може би в цяла Италия… Какво пък, с малко повече хитрост може би ще успея да я направя един ден моя любовница; каква разлика между това създание и тая кукла маркиза Балби, която на всичко отгоре всяка година краде най-малко по триста хиляди франка от нещастните ми поданици… Но добре ли чух? — помисли той изведнъж. — Тя каза „Осъдиха племенника ми и толкова други хора.“ — Отново гневът изплува над всички чувства и с надменност, достойна за високия му ранг, принцът каза след известно мълчание:

— А какво трябва да се направи, за да не замине госпожата?

— Нещо, на което вие не сте способен — отвърна херцогинята с горчива насмешка и открито презрение.

Принцът кипна, но благодарение на опита си, който имаше като самодържец, смогна да сподави яростта си. „Трябва да притежавам тази жена — каза си той, — това е мой дълг към самия мене, а после трябва да я погубя с презрението си… Ако излезе от кабинета, няма да я видя вече никога.“

Но както бе в тоя миг обезумял от гняв и омраза, къде можеше да намери думи, които в едно и също време да задоволят дълга му към него и да убедят херцогинята да не напусне веднага двора?

„Невъзможно е нито да се повтори, нито да се направи смешен един жест“ — каза си той и застана между херцогинята и вратата на своя кабинет. След малко чу, че се хлопа тихо на вратата.

— Кой е този мазник? — изкрещя той, колкото му глас държи. — Кой е този мазник, който идва да ми досажда със своите глупави приказки?

Клетият генерал Фонтана показа бледото си и уплашено лице и с вид на умиращ едва прошепна:

— Негово превъзходителство граф Моска моли да благоволите да го приемете.

— Да влезе! — извика принцът и когато граф Моска се поклони, каза му: — Как ви харесва, госпожа херцогиня Сансеверина иска да напусне още сега Парма и да отиде да се установи в Неапол, а на всичко отгоре ми говори и дързости.

— Нима — каза Моска побледнял.

— Как? Вие не знаете ли за намерението й да замине.

— За пръв път чувам; оставих госпожата в шест часа весела и доволна.

Тези думи направиха невероятно впечатление на принца. Първо той изгледа Моска и от неговата все по-голяма и по-голяма бледност разбра, че говори истината и не е съучастник на херцогинята в нейната необмислена постъпка.

„В такъв случай — каза си той — аз я губя завинаги; наслада и отмъщение — всичко ми се изплъзва едновременно. В Неапол тя ще съчинява с племенника си Фабрицио епиграми за големия гняв на малкия пармски принц.“

Той погледна херцогинята; в сърцето й бушуваше силно презрение и гняв; очите й бяха вперени тоя миг в граф Моска и в тънките очертания на нейната хубава уста личеше най-дълбоко презрение. Цялото й лице казваше: „Подъл царедворец!“

„И тъй — помисли си принцът, след като я огледа, — аз губя и това средство да я върна в държавата си. И ако в тоя миг тя излезе от кабинета ми, загубена е за мене. Бог знае какво ще разправя в Неапол за съдиите ми… И с тоя ум и тази дивна сила да убеждава, с които небето я е надарило, тя ще накара да й повярват всички. Зарад нея ще спечеля славата на смешен тиранин, който става нощем да гледа под леглото си…“

Като си послужи тогава с ловка маневра — уж се разхожда, за да се успокои, — принцът застана отново пред вратата на кабинета; графът стоеше отдясно, на три крачки от него, бледен, сломен и така треперещ, че бе принуден да се опре върху облегалото на креслото, което херцогинята заемаше в началото на приема, а принцът в изблик на гняв беше тласнал далече. Графът беше влюбен. „Ако херцогинята замине, ще я последвам — каза си той, — но ще се съгласи ли тя да отида с нея? Ето де е въпросът.“

Вляво от принца херцогинята, права, със скръстени и притиснати до гърдите ръце, го гледаше с възхитителна дързост; силна бледнина бе сменила свежите багри, които току-що оживяваха прекрасното й лице.

За разлика от двамата принцът беше почервенял изглеждаше неспокоен; с лявата си ръка дърпаше конвулсивно кръста на ордена, окачен на голямата лента, която носеше под фрака си; с дясната гладеше брадичката си.

— Какво да се прави? — попита той графа, без да съзнава добре какво прави сам, подчинявайки се на навика си да се съветва с него за всичко.

— Не знам наистина, ваше височество — отвърна графът с такъв вид, като че изпускаше последната си въздишка. Той едва можа да промълви тия думи. Тонът на гласа му бе първото удовлетворение, което наранената гордост на принца получи през време на аудиенцията, и тази малка радост му подсказа един щастлив за неговото самолюбие отговор.

— Тогава — каза той — аз съм най-разумният от тримата: готов съм да забравя напълно общественото си положение. Ще говоря като приятел — и с хубава снизходителна усмивка, заета от Луи XIV, когато той е бил щастлив, добави: — като приятел със своите приятели. Госпожо херцогиньо — довърша; той, — какво трябва да се направи, за да забравите прибързаното си решение?

— Право да си кажа, не знам — отвърна херцогинята с дълбока въздишка, — не знам, такъв ужас ми вдъхва Парма.

В тия думи нямаше никакъв намек за подигравка, виждаше се, че самата искреност говори чрез устата й.

Графът се обърна живо към нея: възмутена бе у него душата на царедвореца; после той отправи умоляващ поглед към принца. С голямо достойнство и хладнокръвие принцът помълча една минута, а след това каза на графа:

— Разбирам защо вашата очарователна приятелка не е на себе си; много просто, тя обожава племенника си. — И като се обърна към херцогинята, с любовен поглед и едновременно с вида на човек, който цитира някои фраза от комедия: — Какво да сторя, за да се харесам на тия хубави очи?

Херцогинята през това време успя да поразмисли: с твърд и бавен глас, като да диктуваше ултиматум, тя отговори:

— Негово височество ще ми напише мило писмо, както той умее, в него ще ми съобщи, че тъй като не е никак убеден във вината на Фабрицио дел Донго, пръв главен викарий на архиепископа, няма да подпише присъдата, когато му я поднесат, и че това несправедливо дело не ще има никакви последици.

— Как? Несправедливо! — извика принцът и се изчерви до крайчеца на ушите си, обхванат отново от гняв.

— Това не е всичко! — отвърна херцогинята, горда като римлянка. — Още тази вечер, а сега — добави тя, като погледна стенния часовник — е вече единадесет и четвърт, още тази вечер негово височество ще изпрати да кажат на маркиза Раверси, че я съветва да отиде на село, за да си отпочине от уморителните грижи около едно известно ней дело, за което е говорила в салона си в началото на тая вечер.

Принцът се разхождаше из кабинета си като побеснял.

— Виждали ли сте някога такава жена?… — извика той. — Тя няма никакво почитание към мене.

Херцогинята отговори с прелестна непринуденост.

— Никога през живота си не съм помисляла да бъда непочтителна към вас, ваше височество; вие бяхте, ваше височество, извънмерно снизходителен да забележите, че говорите като приятел с приятели. Впрочем аз нямам ни най-малко желание да остана в Парма — добави тя, като изгледа графа с дълбоко презрение.

Тоя поглед склони принца, който се колебаеше до тоя миг, макар думите му да съдържаха като че някакво обещание: него не го беше еня за думите.

Разменени бяха още няколко фрази и накрал граф Моска получи заповед да напише любезното писъмце, което херцогинята искаше настойчиво. Той пропусна изречението: това несправедливо дело няма да има никакви последици. „Достатъчно е — каза си графът, — че принцът обещава да не подписва присъдата, когато му я поднесат.“ Принцът му благодари с поглед и се подписа.

Графът сбърка много; принцът беше уморен и щеше да подпише всичко. Той смяташе, че се измъква щастливо от това неприятно положение, пък и смисълът на цялата работа за него се заключаваше в следното: „Ако херцогинята замине, дворът в една седмица ще ми стане досаден.“ Графът забеляза, че господарят поправя деня и слага утрешна дата. Той погледна стенния часовник стрелките показваха близо полунощ. В поправката на датата министърът видя само желание за точност и безукорно управление. Що се отнася до изгнанието на маркиза Раверси, то не срещна пречки у принца — той пращаше хората в изгнание с особено удоволствие.

— Генерал Фонтана! — извика той, като открехна вратата.

Генералът се яви с такова учудено и любопитно изражение на лицето, че херцогинята и графът си размениха весел поглед и тоя поглед ги помири.

— Генерал Фонтана — каза принцът, — качете се в колата ми, която чака под колонадата; идете у маркиза Раверси, поискайте да доложат за вас; ако тя си е легнала, добавете, че идвате от моя страна и когато влезете в нейната спалня, кажете й точно следното и нещо друго: „Госпожо маркиза Раверси, негово височество ви подканва да заминете утре заранта преди осем часа за вашия замък във Велея; негово височество ще ви уведоми кога ще можете да се върнете в Парма.“

Принцът потърси с поглед очите на херцогинята, но тя, без да му благодари, както той очакваше, направи дълбоко почтителен поклон и бързо излезе.

— Каква жена! — каза принцът, като се обърна към граф Моска.

Зарадван от изгнанието на маркиза Раверси, което му развързваше ръцете като министър, Моска разговаря повече от половин час с принца като истински придворен; той искаше да утеши самолюбието на монарха и се раздели с него чак когато го видя убеден, че анекдотичната история на Луи XIV не съдържа по-хубава страница от тази, която принцът беше подготвил днес за бъдещите си историци.

Когато се върна в къщи, херцогинята заключи вратата и заръча да не пускат никого, дори графа. Тя искаше да остане сама и да поразмисли върху одевешната сцена. Тя беше действала наслуки, за да се позабавлява; но и до каквото решение да беше я довело увлечението й, тя щеше да държи на него твърдо. И когато си възвърна хладнокръвието, тя не се укори, нито пък се разкая: такъв беше характерът й, благодарение на който и на тридесет и шест години тя си оставаше най-красивата жена при двора.

Тя мислеше в тоя миг какви удоволствия може да й предложи Парма, сякаш се връщаше от някое дълго пътуване: до такава степен бе уверена между девет и единадесет часа, че напуска тази страна завинаги.

„Какъв забавен вид имаше клетият граф, когато узна за заминаването ми в присъствието на принца… Наистина той е мил и рядко сърдечен човек! Би напуснал министерствата си, за да ме последва… Но и той през тия пет дълги години не може да ме укори в никаква изневяра. Колко жени, венчани пред олтара, биха могли да кажат същото на своя повелител и господар? Трябва да си призная, че не е никак важен, не е никак педант, не събужда, никакво желание да го лъжеш; сякаш винаги се срамува пред мене от могъществото си… Колко смешен беше в присъствието на своя повелител и господар; да беше сега тук, щях да го разцелувам… Но за нищо на света не ще се наема да забавлявам един изгубил поста си министър; това е болест, от която можеш да се излекуваш само когато умреш и… която е смъртоносна. Какво нещастие би било да си министър на младини! Трябва да му пиша; нека да знае положително това, преди да се скара с владетеля си… Но аз забравих добрите си прислужници.“

Херцогинята позвъни. Слугините й още стягаха багажа, колата беше докарана под портика и вече я товареха; всички слуги, незаети с работа, бяха наобиколили колата и плачеха. Всички тия подробности разправи на херцогинята Чекина, която в изключителни случаи едничка влизаше направо при нея.

— Кажи им да дойдат горе — каза херцогинята.

След минута тя влезе в чакалнята.

— Обещаха ми — каза им тя, — че присъдата срещу племенника ми няма да бъде подписана от господаря (така казват в Италия); аз отлагам заминаването си. Ще видим дали враговете ми ще имат влияние да променят това решение.

След кратко мълчание слугите се развикаха: „Да живее госпожа херцогинята!“ и изръкопляскаха бурно.

Херцогинята, която беше отишла в съседната стая, се яви отново като аплодирана артистка, поклони се мило на слугите си и им каза:

— Приятели мои, благодаря ви.

Една дума да кажеше, всички начаса щяха да потеглят срещу двореца и да го нападнат. Тя кимна на един пощальон, някогашен контрабандист и доверен човек, и той я последва.

— Облечи се като заможен селянин, излез по някой начин от Парма, наеми една седиола и иди час по-скоро в Болоня. Влез в Болоня пешком, уж се връщаш от разходка, през Флорентинската порта и предай на Фабрицио, който е в хана „Pelegrino“, плика, който ще ти даде Чекина. Фабрицио се криел там под името г. Джузепе Босси; гледай да не го издадеш от лекомислие, не давай вид, че го познаваш; враговете ми може би ще пуснат по петите ти шпиони. Фабрицио ще те изпрати пак насам след няколко часа или няколко дни; на връщане трябва да бъдеш двойно по-предпазлив, за да не го издадеш.

— Ах, тия слуги на маркиза Раверси! — извика пощальонът. — Ние ги чакаме и ако госпожата пожелае веднага ще ги очистим.

— И това ще стане може би един ден, но пазете се да не предприемете нищо без моя заповед, ако ви е мила главата.

Херцогинята искаше да изпрати на Фабрицио препис от писъмцето на принца; тя не можа да се въздържи от удоволствието да го позабавлява и добави няколко думи за сцената, която беше довела до това писъмце; тия няколко думи станаха писмо от десет страници. Тя заповяда да повикат отново пощальона.

— Ти можеш да тръгнеш — каза му тя — едва в четири часа, когато отворят градската порта.

— Аз смятах да мина през големия канал; да газя във вода до гуша, но щях да мина…

— Не — каза херцогинята, — не искам един от най-верните ми слуги да хване треска. Познаваш ли някого в дома на монсиньор архиепископа?

— Помощник-кочияшът е мой приятел.

— Ето едно писмо за негово преосвещенство; промъкни се безшумно в двореца му, кажи да те заведат у камериера; не бих желала да събуждат монсиньора. Ако се е прибрал вече в спалнята си, прекарай нощта в двореца и тъй като той е свикнал да става със зората, утре заранта в четири часа кажи да доложат, че идваш от моя страна, поискай благословията на светия архиепископ, предай му ей този плик и вземи писмата, които може би ще ти даде за Болоня.

Херцогинята прати на архиепископа първообраза от писъмцето на принца; тъй като това писъмце засягаше първия му главен викарий, тя го молеше да го сложи в архивите на архиепископството, дето се надяваше, че господа главните викарии и каноници, колеги на племенника й, ще пожелаят да се запознаят с него; всичко това при условие да се пази най-дълбока тайна.

Херцогинята пишеше на монсиньор Ландриани с фамилиарност, която трябваше да очарова тоя добър буржоа; само подписът заемаше три реда. В края на сърдечното приятелско писмо беше написано:

Анджелина-Корнелия-Изолда Валсера дел Донго, херцогиня Сансеверина.

„Струва ми се, не съм се подписвала с толкова имена — каза си херцогинята със смях, — откакто сключих брачния си договор с клетия херцог; но на тия хора можеш да направиш впечатление само с такива неща и в очите на буржоата смешното изглежда хубаво.“

В края на вечерта тя не можа да устои на изкушението да напише и едно присмехулно писмо на клетия граф, в което му съобщаваше служебно, за негово знание и ръководство в отношенията му с коронованите глави, както казваше тя, че не се чувства способна да развлича изпаднал в немилост министър. „Принцът ви внушава страх; когато няма да можете вече да го виждате, аз ли ще трябва да ви внушавам страх?“

Тя заповяда да му занесат веднага писмото.

От своя страна, на другия ден още в седем часа заранта, принцът повика министъра на вътрешните работи Дзурла.

— Издайте отново — каза му той — най-строга заповед до всички кметове да се арестува господин Фабрицио дел Донго. Имаме сведения, че той може би ще се омели да се яви пак в нашите владения. Тъй като този беглец се намира в Болоня, дето, изглежда, нехае за преследванията на нашите съдилища, поставете полицаи, които го познават лично: първо, в селата по пътя от Болоня за Парма; второ, в близките места до замъка на херцогиня Сансеверина в Сака и до къщата й в Кастелново; трето, около замъка на граф Моска. Надявам се, господин графе, че с голямата си мъдрост вие ще съумеете да скриете тези заповеди на вашия господар от зоркото око на граф Моска. Помнете, че искам да се арестува господин Фабрицио дел Донго.

Щом излезе министърът, в кабинета на принца се вмъкна през една тайна вратичка главният прокурор Расси и пристъпи приведен одве, като се кланяше на всяка крачка. Изражението на този негодник бе достойно за художническа четка; то съответстваше напълно на гнусната му роля, докато бързите и лутащи се очи издаваха, че той знае заслугите си, нахалната и гримасничеща увереност на устните показваше, че умее да се бори срещу презрението.

Тъй като това действащо лице ще има доста голямо влияние върху съдбата на Фабрицио, заслужава да кажем няколко думи за него. Той беше висок, имаше хубави, много умни очи, но лице, загрозено от шарка; колкото за ум, той имаше и много, и твърде буден; всички му признаваха, че познава до съвършенство правната наука, но той блестеше главно с извъртливостта си. Каквото и дело да му попаднеше, той намираше лесно в няколко минути юридически обоснован начин да издейства осъждане или оправдание; той се славеше най-вече като майстор на прокурорските тънкости.

Тоя човек, за когото големи монархии биха завидели на пармския принц, имаше само една страст: да разговаря интимно с големците и да им се харесва с шутовства. Все едно му беше дали властникът се смее на думите му, или на собствената му личност, или подмята възмутителни шеги за госпожа Расси; стига да се смееха и да се държеха с него свойски — той беше доволен. Понякога, като не знаеше как още да се погаври с достойнството на главния съдия, принцът го риташе; ако от ритниците го заболяваше, Расси се разплакваше. Но инстинктът към шутовство беше толкова силен у него, че всеки ден той предпочиташе салона на министъра, който го подиграва, пред своя собствен салон, дето властваше деспотично над всички черни тоги в страната. Расси си беше създал особено положение: и най-безочливият благородник не можеше да го унижи; той си отмъщаваше за обидите, които търпеше целия ден, като ги разправяше на принца, пред когото беше си спечелил привилегията да казва всичко; наистина често пъти получаваше в отговор здрава плесница, но той не се докачаше никога. В минута на лошо настроение принцът се развличаше с главния съдия, като му нанасяше оскърбления. Както виждате, Расси беше почти съвършен придворен: нямаше ни чест, ни срам.

— Тайна преди всичко! — извика му принцът, без да го поздрави; той се отнасяше към него като към слуга, макар да беше извънредно вежлив с всички. — Откога е датирана присъдата ви?

— От вчера заранта, ваше височество.

— Колко съдии са я подписали?

— И петимата.

— А какво е наказанието?

— Двадесет години затвор в крепостта, както ми казахте, ваше височество.

— Смъртното наказание щеше да извика негодувание — каза принцът, като да приказваше на себе си. — Жалко! Какво въздействие щеше да има върху тази жена! Но нали той е дел Донго, а това име се тачи в Парма зарад тримата архиепископи, които са заемали архиепископския престол почти един след друг… Та казвате — двадесет години затвор в крепостта?

— Да, ваше височество — подзе главният прокурор Расси, все тъй приведен одве, — с предварително публично разкаяние пред портрета на ваше височество, освен това всеки петък и срещу главните празници строг пост: само вода и хляб, тъй като лицето е известно с нечестивостта си. Това с оглед на бъдещето, за да се провали попрището му.

— Пишете — каза принцът: — „Негово височество, като изслуша милостиво коленопреклонните молби на маркиза дел Донго, майка на обвиняемия, и на херцогиня Сансеверина, негова леля, които изтъкнаха, че по време на престъплението техният син и племенник е бил много млад, а освен това заслепен от безумна страст към жената на нещастния Джилети, благоволи, въпреки отвращението си от подобно злодеяние, да смекчи наказанието, на което Фабрицио дел Донго е осъден, с наказание от дванадесет години затвор в крепостта.“ Дайте да подпиша.

Принцът подписа и сложи вчерашна дата; после върна присъдата на Расси и му каза:

— Напишете непосредствено под подписа ми: „Тъй като херцогиня Сансеверина падна отново на колене пред негово височество, принцът позволи всеки четвъртък осъденият да се разхожда един час на площадката на четвъртитата кула, която народът нарича кула «Фарнезе»“.

— Подпишете това — каза принцът — и дръжте си езика, каквото и да чуете в града. На члена от съда Де Капитани, който е гласувал за две години затвор и дори се е раздрънкал в полза на това свое смешно предложение, кажете, че го задължавам да прочете отново законите и наредбите. И тъй, мълчание и лека нощ.

Главният прокурор Расси отмери много бавно три дълбоки поклона, но принцът не го и погледна.

Това ставаше в седем часа заранта. Няколко часа по-късно новината за изгнанието на маркизи Раверси се пръсна из града и кафенетата; всички се надпреварваха да приказват за това голямо събитие. Изгнанието на маркизата пропъди за някое време от Парма досадата, този неумолим враг на малките градове и малките княжески дворове. Генерал Фабио Конти, който се мислеше вече министър, няколко дни не излиза никъде от крепостта под предлог, че има пристъп от подагра. Буржоазията, а след нея и народът, извади заключение от станалото, че принцът явно е решил да даде пармското архиепископство на монсиньор дел Донго. Тънките политици от кафенетата твърдяха дори, че сегашният архиепископ отец Ландриани бил заставен да подаде оставка, като се престори на болен; щяла да му бъде отпусната срещу това голяма пенсия от данъците върху тютюна — те знаели това сигурно; тази мълва стигна до архиепископа, който се разтревожи силно, и няколко дни усърдните му грижи за нашия герой до голяма степен отслабнаха. След два месеца тази шумна новина се появи в парижките вестници с тая малка промяна, че архиепископ щял да стане граф Моска, племенник на херцогиня Сансеверина.

Маркиза Раверси се мяташе като бясна и сноп в своя замък във Велея, но тя не бе от ония слабохарактерни женички, които си отмъщават само с обидни приказки против враговете си. Още на другия ден след изпадането й в немилост кавалерът Рискара и трима други нейни приятели се явиха по нейна заповед при принца и му поискаха позволение да я споходят в нейния замък. Негово височество прие господата необикновено любезно и тяхното пристигане във Велея бе голяма разтуха за маркизата. Преди да изтече втората седмица, тя имаше вече тридесетина души в замъка си — всички ония, на които либералното правителство щеше да даде постове. Всяка вечер маркизата имаше редовно съвещание с най-осведомените от приятелите си. Един ден тя получи много писма от Парма и Болоня и вечерта се прибра в стаята си рано. Любимата й камериерка въведе при нея най-напред общопризнатия любовник граф Балди, млад, с пленителна външност, но съвсем незначителен човек, а по-късно неговия предшественик — кавалера Рискара, нисичък човек, черен и телом, и духом, който беше започнал като репетитор по геометрия в колежа за благородници в Парма, а сега беше държавен съветник и кавалер на много ордени.

— Аз имам хубавия навик — каза маркизата на двамата си гости — да не унищожавам никога никакви книжа и това сега ще ми послужи; ето девет писма, писани от Сансеверина до мене по разни поводи. Тръгнете и двамата за Генуа, потърсете между каторжниците един бивш нотариус на име Бурати, както се казва великият венециански поет, или Дурати. Граф Балди, седнете на моето писалище и пишете това, което ще ви продиктувам.

„Хрумна ми една мисъл и бързам да ти пиша няколко думи. Отивам във вилата си край Кастелново; ако дойдеш да прекараш един ден с мене, ще се чувствам много щастлива. В това няма, струва ми се, голяма опасност след всичко, което стана; облаците се разчистват. Все пак поспри се, преди да влезеш в Кастелново: на пътя ще намериш един от слугите ми: те всички те обичат безумно. Запази, разбира се, за това малко пътуване името Босси. Разправят, че си пуснал брада като истински капуцин, а в Парма те знаят само с благопристойния лик на главен викарий.“

— Разбираш ли, Рискара?

— Отлично; но пътуването до Генуа е излишен разкош; познавам в Парма един човек, който наистина не е още в каторгата, но няма да закъснее да отиде там. Той ще подправи чудесно почерка на Сансеверина.

При тия думи хубавите очи на граф Балди се разшириха прекомерно; той разбра едва сега.

— Ако ти познаваш тоя достоен мъж в Парма, който се надяваш да напредне — каза маркизата на Рискара, — очевидно и той също те познава; любовницата му, изповедникът му, приятелят му могат да бъдат подкупени от Сансеверина; предпочитам да отложа моята невинна шега с няколко дни, но да не се излагам на никакъв риск. Тръгнете след два часа като кротки агънца, не се срещайте с никого в Генуа и се върнете бърже, бърже.

Кавалерът Рискара избяга от стаята, като се смееше и гъгнеше, също като Полишинел. „Да вървим да се стягаме“ — казваше той, тичайки смешно.

Той искаше да остави Балди насаме с дамата.

След пет дни Рискара домъкна на маркизата нейния граф Балди, целият изподран: за да скъси пътя с шест левги, бяха го накарали да мине планината, яхнал на муле; той се кълнеше, че друг път няма да се излъже да предприема такова дълго пътешествие. Балди предаде на маркизата три екземпляра от писмото, което тя му беше продиктувала, и пет-шест други писма със същия почерк, съчинени от Рискара — те можеха да дотрябват в бъдеще. В едно от тия писма се осмиваха много сполучливо нощните страхове на принца и плачевната изпосталялост на неговата любовница маркиза Балди, която уж пробождала с костите си възглавницата на всяко кресло, дето седнела за минута. Човек можеше да се закълне, че всички тези писма са писани от ръката на госпожа Сансеверина.

— Сега знам със сигурност — каза маркизата, — че изгорникът й Фабрицио е в град Болоня или в околностите му…

— Много съм болен — извика граф Балди, като я прекъсна, — сторете милост, освободете ме от второ такова пътуване или поне ми дайте няколко дни почивка, за да си възвърна здравето.

— Аз ще се застъпя за вас — каза Рискара; той стана и зашепна нето на маркизата.

— Добре, нека бъде така, съгласна съм — отговори маркизата усмихната. — Успокойте се, няма да заминете — каза тя на Балди доста презрително.

— Благодаря — извика той, зарадван от сърце.

И наистина Рискара се качи сам в пощенската кола. Едва прекарал два дни в Болоня, той зърна в една каляска Фабрицио и Мариета. „Дявол да го вземе! — каза си той. — Изглежда, че нашият бъдещ архиепископ никак не се отегчава; ще трябва да се съобщи това на херцогинята — тя ще бъде очарована.“

Рискара проследи Фабрицио и без много труд научи жилището му; на другата заран Фабрицио получи по един куриер писмото, измайсторено в Генуа. То му се стори малко късо, но не събуди у него никакво съмнение. При мисълта да види пак херцогинята и графа той обезумя от щастие и въпреки увещанията на Лодовико нае кон от пощенската станция и потегли в галоп. Той не подозираше, че на малко разстояние зад него върви кавалерът Рискара, който, щом стигна пощенската станция преди Кастелново, на шест левги от Парма, видя с удоволствие голяма навалица на площада пред местния затвор: там току-що бяха довели нашия герой, когото двама избрани и изпратени от граф Дзурла пандури познали на пощата, когато сменял коня.

Очичките на кавалера Рискара светнаха от радост; с примерно търпение той разузна всичко, което беше се случило в селцето, и изпрати куриер до маркиза Раверси. А след това, кръстосвайки улиците, уж за да разгледа много интересната черква и да види една картина от Пармиджанино^[1], която се намирала, както му бяха казали, в селището, срещна най-сетне кмета, който побърза да изкаже почитанията си на държавния съветник. Рискара се показа зачуден, че кметът не е изпратил веднага в Пармската цитадела заговорника, когото имал късмет да залови.

— Има опасност — добави Рискара студено — вашите стражари да срещнат многобройните му приятели, които са го търсили завчера, за да му помогнат да се промъкне през владенията на негово височество; тия бунтовници били около дванадесет-петнадесет човека и всички били на коне.

— Intelligenti pauca^[2] — извика кметът хитро.