Стендал
Пармският манастир (14)

Тринадесета глава

При ненадейната поява на това мило същество Фабрицио забрави всичките си сериозни мисли. Той заживя в Болоня в дълбока и безгрижна радост. Простодушната склонност да се чувства щастлив от всичко, което изпълваше живота му, проличаваше и в писмата му до херцогинята, така че тя най-сетне се разсърди. Фабрицио едва забеляза това; написа само със съкратени знаци върху циферблата на часовника си: „Когато пиша на X, никога да не казвам: “когато бях прелат, когато бях духовно лице"; това я сърди." Той купи две кончета, от които остана много доволен: впрягаше ги в една наета каляска, колчем Мариета поискаше да навести някои от пленителните местности около Болоня; почти всяка вечер той я водеше на водопада Рено. На връщане спираха у гостоприемния Крешентини, който се смяташе донейде баща на Мариета.

„Да си кажа правичката, ако такъв е животът по кафенетата, който някога ми се струваше толкова смешен за един що-годе достоен човек, грешил съм, като съм го отблъсвал“ — казваше си Фабрицио.

Той забравяше, че ходеше в кафенето само да чете „Конститюсионел“ и сега, когато не познаваше никого от светското общество в Болоня, насладите от пустославието не се намесваха в блаженството му. Когато не беше с Мариета, отиваше в обсерваторията, дето следваше астрономия; професорът го обикна силно и Фабрицио му даваше неделно време конете си, за да се поперчи с жена си по Корсото на Монтаньола.

Противно му бе да огорчава когото и да е, било дори най-нищожното същество. Мариета не желаеше за нищо на света той да се среща със старицата; но един ден, когато тя бе на църква, той се качи при mammacia, която почервеня от яд, щом го видя. „Ето случай да се покажа истински дел Донго“ — каза си Фабрицио.

— Колко печели месечно Мариета, когато играе? — извика той с оня вид, с който един уважаващ се млад парижанин отива на балкон в театър „Буф“^[1].

— Петдесет екюта.

— Лъжете както винаги; кажете истината или, бога ми, няма да получите нито сантим!

— Добре тогава, в Парма тя печелеше двадесет и две екюта в нашата трупа, когато за нещастие се запознахме с вас, а аз печелех дванадесет екюта и ние давахме на нашия закрилник Джилети по една трета от това, което получавахме. Но пък Джилети комай всеки месец правеше подарък на Мариета и тоя подарък сигурно струваше около две екюта. — Пак лъжете; вие сте получавали само четири екюта. Но ако бъдете добра с Мариета, ще ви ангажирам, все едно че съм импресарио; всеки месец ще получавате дванадесет екюта за вас и двадесет и две за нея; но ако видя очите й червени, ще се обявя в банкрут.

— Ех, че сте горделив! Знайте тогава, че вашата голяма щедрост ни разорява — отвърна старицата разлютена. — Ние губим нашето avviamento (клиентелата). Когато за наше голямо нещастие се лишим от покровителството на ваше превъзходителство, никоя трупа няма да иска да ни знае, всички ще бъдат попълнени; няма да намерим ангажимент и зарад вас ще пукнем от глад.

— Върви по дяволите — каза Фабрицио и си тръгна.

— Няма да вървя по дяволите, проклети безбожнико, а ще ида направо в полицията и ще кажа, че сте монсиньор, захвърлил расото, и имате толкова право да се казвате Джузепе Босси, колкото и аз.

Фабрицио, слязъл вече няколко стъпала по стълбата, се върна.

— Най-напред полицията знае по-добре от тебе кое е моето истинско име; но ако дръзнеш да ме обадиш, ако имаш това безсрамие — каза и той много строго, — Лодовико ще поприказва с тебе и ти, стара мършо, ще получиш не шест удара с нож, а две дузини и ще лежиш шест месеца в болницата — без тютюн.

Старицата побледня и сграбчи ръката на Фабрицио да я целуне.

— С благодарност приемам издръжката, която предлагате на Мариета и мене. Вие изглеждате толкова добър, че аз ви взех за глупак; и гледайте други като мен да не направят същата грешка; съветвам ви да се държите винаги като голям благородник. — После добави с удивително безсрамие: — Помислете върху този добър съвет и тъй като зимата иде, подарете на Мариета и на мене по един хубав костюм от оня скъп английски плат, който дебелият търговец продава на площада Сан-Петронио.

Любовта на красивата Мариета даваше на Фабрицио всички радости на най-нежно приятелство и го караше да мисли, че би могъл да намери подобно щастие и при херцогинята.

„Но не е ли странно — казваше си той понякога, — че не съм способен за това всеотдайно и страстно вълнение, което наричат любов? Сред всички жени, с които случаят ме събираше в Новара и в Неапол, срещнах ли някога поне една, свиждането с която дори през първите дни да ми беше по-приятно от разходка върху нов красив кон? Нима това, което наричат любов, все пак е лъжа? Аз обичам, без съмнение, тъй както изгладнявам в шест часа вечерта! Мигар, от това доста просташко влечение лъжците са създали любовта на Отело, любовта на Танкред^[2]? Или трябва да смятам, че съм устроен по-инак от другите хора? Нима душата ми е лишена от страст? Защо така? Странна е тогава моята съдба!“

В Неапол, особено напоследък, Фабрицио беше срещал жени, които — горди с рода си, с красотата си и с общественото положение на пожертваните от тях зарад него обожатели — се опитаха да го водят за носа. Схванал намерението им, Фабрицио скъса с тях бързо и грубо. „Ала — казваше си той — ако някога се отдам на безспорно горещото си желание да се сближа с тази красива жена, която се казва херцогиня Сансеверина, ще постъпя досущ като оня смахнат французин, който убил един ден кокошката, носеща му златни яйца. Аз дължа на херцогинята единственото щастие, което съм изпитал от нежните чувства; на приятелството ми с нея се гради целият ми живот, пък и без нея какво съм аз? Беден изгнаник, обречен на жалко животуване в един порутен замък около Новара. Спомням си как през проливните есенни дъждове трябваше вечер, от страх да не се случи нещо, да закрепвам чадър над леглото си. Яздех конете на управителя; той търпеше това от уважение към синята ми кръв (към знатното ми потекло), но започна да намира престоя ми длъжичък; баща ми беше ми определил за издръжка хиляда и двеста франка и смяташе, че е осъдил на вечни мъки душата си, задето дава хляб на якобинец. Клетата ми майка и сестрите ми се лишаваха от рокли, за да мога аз да правя никои дребни подаръци на любовниците си. Тая моя щедрост на чужд гръб ми разкъсваше сърцето. Пък и всички захванаха да подозират моята сиромашия и младите благородници от околностите бяха на път да ме съжаляват. Рано или късно някой глупак щеше да покаже презрението си към бедния и несретен якобинец, защото в очите на тия хора аз не бях нещо друго. Щях да нанеса или получа някой хубав удар с шпага, който щеше да ме отведе в крепостта Фенестреле, или щях да забягна отново в Швейцария все с хиляда и двеста франка месечно. На херцогинята дължа спасението си от всички тия злочестини; нещо повече — тя чувства към мене възторженото приятелство, което аз би трябвало да изпитвам към нея.

Вместо да тъна в тоя смешен и жалък живот, който щеше да ме направи печална твар, глупак, аз живея от четири години в голям град, имам прекрасна карета и благодарение на това не познавам завистта и всички низки чувства на провинцията. Моята мила леля ми се кара постоянно, задето не вземам достатъчно пари от банкера й. Нима ще похабя завинаги това великолепно положение? Искам ли да загубя единствената си приятелка в света? Достатъчно е да промълвя една лъжа, достатъчно е да кажа на тая очарователна и може би единствена в света жена, към която храня най-горещо приятелство: «Обичам те», макар да не знам какво е обич към жена. Тогава по цял ден тя ще ми обвинява в престъплението, че ми са чужди любовните пориви. Напротив, Мариета не надниква в сърцето ми и приема всяка моя ласка за сърдечен изблик, мисли, че я обичам безумно и се смята за най-щастливата жена.

Всъщност това нежно вълнение, което наричат, струва ми се, любов, аз изпитах донейде само към младата Аникен от хана Зондерс до белгийската граница.“

Сега със съжаление ще трябва да разправим за една от най-лошите постъпки на Фабрицио; сред тоя спокоен живот някакво жалко настървение на суетата овладя недостъпното му за любовта сърце и го увлече далеч. Едновременно с него в Болоня се намираше знаменитата Фауста Ф…, несъмнено една от първите певици на нашето време и може би най-своенравната жена, която светът е виждал някога. Прочутият поет Бурати^[3] от Венеция беше написал за нея знаменит сатиричен сонет, който бе на езика както на принцовете, тъй и на последните улични хлапаци.

„Да иска и да не иска, да обожава и да ненавижда в един и същ ден, да бъде доволна само в непостоянството, да презира онова, което светът боготвори — ето какви са недостатъците на Фауста заедно с много други още. Затова постарай се да не видиш никога тази змия. Ако я видиш, безумецо, ще забравиш прищевките й. А сподобиш ли се с щастието да я чуеш, ще забравиш себе си и любовта в един миг ще направи от тебе онова, което Цирцея е направила някога от спътниците на Одисей.“

По него време това чудо на красотата беше така омаяно от грамадните бакенбарди и високомерната дързост на младия граф М…, че не се възмущаваше от отвратителната му ревност. Фабрицио видя графа по улиците на Болоня и се почувства засегнат от вида на превъзходство, с който той стъпваше по тротоара и снизходително показваше на хората своето изящество. Тоя младеж беше много богат, смяташе, че всичко му е позволено и тъй като неговите prepotenze^[4] му бяха навлекли много врагове, той се появяваше винаги ограден от осем-десет, облечени в ливреи bull (един вид разбойници), които беше довел от именията си в околностите на Бреша. Един-два пъти погледът на Фабрицио беше вече се кръстосал с погледа на страшния граф, когато един ден случаят му помогна да чуе Фауста. Той остана поразен от ангелската нежност на нейния глас — нищо подобно не можеше да си представи; изпита мигове на възвишено щастие, които бяха в пълно противоречие с безбурното течение на тогавашния му живот. „Дали това не е най-сетне любовта?“ — каза си той, пламнал от любопитство да изпита това чувство, от друга страна помамен от желанието да подразни граф М…, чието лице беше по-страшно от лицето на който и да е барабанчик, нашият герой започна от момчешко немирство да минава много често пред двореца Танари, нает от граф М… за Фауста.

Един ден, привечер, когато се мъчеше да бъде забелязан от Фауста, Фабрицио чу нарочния гръмогласен смях на графовите buli, които стояха на портата на двореца Танари. Той изтича в къщи, въоръжи се добре и мина отново край двореца. Фауста очакваше връщането му, притаена зад персиените, и оцени смелостта му. Ревнив към целия свят, граф М., стана особено ревнив към г. Джузепе Босси и избухна в смешни закани; в отговор на това нашият герой почна да му праща всяка заран по едно писмо, съдържащо само тези думи:

„Г. Джузепе Босси унищожава досадните насекоми живее в «Pelegrino», via Larga, №79.“

Граф М…, свикнал на уважението, което му осигуряваше навсякъде неговото огромно богатство, синята кръв и храбростта на тридесетте му слуги, не пожела да разбере езика на тези записчици.

Съвсем други записчици Фабрицио пишеше на Фауста; М… заобиколи с шпиони своя съперник, който може би се харесваше; отначало научи истинското му име, а после, че не може засега да се покаже в Парма. След няколко дни граф М…, неговите bull, великолепните му коне и Фауста заминаха за Парма.

Фабрицио, увлечен в играта, тръгна на другия ден след тях. Напразно добрият Лодовико го увещаваше с най-трогателни думи. Фабрицио му даде пътя и Лодовико, сам много храбър, се възхити от него; освен том пътуването го приближаваше до красивата му любовница в Казал-Маджоре. Благодарение грижите на Лодовико при г. Джузепе Босси постъпиха на служба като слуги осем-десет бивши войници от Наполеоновите полкове. „Стига да нямам никакви отношения с министъра на полицията граф Моска и херцогинята — каза си Фабрицио, последвал безразсъдно Фауста, — аз излагам на опасност само себе си. По-късно ще кажа на леля си, че съм тръгнал да диря любовта, това прекрасно чувство, което никога не съм срещал. Аз наистина мисля за Фауста, дори когато не я виждам… Но дали обичам спомена за гласа й, или самата нея?“

Забравил за църковното си поприще, Фабрицио беше пуснал мустаци и бакенбарди почти толкова страшни, колкото и тия на граф М…, и това донейде бе променило външността му. Той установи главната си квартира не в Парма — това щеше да бъде съвсем неразумно, — а в едно околно селце сред гори, по пътя за Сака, дето беше замъкът на леля му. По съвета на Лудовико представи се в това село за камериер на един английски благородник, голям чудак, който харчел сто хиляди франка годишно за лов и щял да дойде наскоро от езерото Комо, дето се спрял да лови пъстърва. За щастие красивият малък дворец, нает от граф М… за хубавата Фауста, се намираше на южния край на Парма, точно на пътя за Сака, и прозорците на Фауста гледаха към хубавите алеи с големи дървета, които се простират край високата кула на цитаделата. Никой не познаваше Фабрицио в този глух квартал; той проследи чрез хората си граф М… и един ден, когато графът излезе от двореца на очарователната певица, дръзна да се яви на улицата посред бял ден; вярно, че яздеше великолепен кон и бе добре въоръжен. Няколко музиканти от ония, които се скитат из улиците на Италия и понякога са много добри, нагласиха контрабасите си под прозорците на Фауста; след като изсвириха една прелюдия, те изпяха доста хубаво една кантата в нейна чест. На прозореца се показа Фауста и съзря лесно младия, много вежлив мъж, който, спрял на кон сред улицата, отначало я поздрави, а после започна да й отправя недвусмислени погледи. Въпреки прекалено английския костюм, който бе облякъл Фабрицио, тя скоро позна автора на страстните писма, зарад които бе принудена да замине от Болоня. „Ето един чуден момък — каза си тя. — Струва ми се, ще го обикна. Имам сто луидора, мога лесно да зарежа този страшен граф М… Всъщност той не се отличава ни с ум, ни с оригиналност и е забавен само със свирепите лица на хората си.“

На другия ден, научил, че всяка заран към единадесет часа Фауста отива да чуе литургия в центъра на града, в същата църква „Сан-Джовани“, дето се намираше гробницата на неговия прадядо архиепископ Асканио дел Донго, Фабрицио се осмели да я последва. Наистина Лодовико бе му намерил хубава английска перука с прекрасни червени коси. По повод цвета на теза коси, напомнящ пламъците, които изгаряха сърнето му, той написа сонет, който Фауста намери за очарователен; непозната ръка беше се погрижила да го сложи на пианото й. Цялата тая престрелка трая около една седмица, но Фабрицио видя, че въпреки всевъзможните си опити не беше направил съществен напредък: Фауста отказваше да го приеме. Той прекаляваше с чудатостите си и по-късно тя казваше, че се страхувала от него. Задържаше Фабрицио в Парма само слабата надежда, че ще изпита най-сетне онова, което наричат любов, но той често се отегчаваше.

— Да се махнем, господарю — повтаряше му Лодовико, — вие не сте никак влюбен: аз виждам у вас отчайващо хладнокръвие и здрав разум. Пък и вие не правите крачка напред; да си вдигаме чуковете, додето не сме се посрамили!

Фабрицио бе готов да замине още в първия момент на досада, но изведнъж научи, че Фауста ще пее у херцогиня Сансеверина. „Може би този дивен глас възпламени най-подир сърцето ми“ — каза си той и се осмели да се прокрадне преоблечен в тоя дворец, дето всички очи го познаваха. Съдете сами как се развълнува херцогинята, когато към края на концерта съгледа прав до вратата на големия салон един човек в лакейска ливрея: стойката му й напомни някого. Тя потърси граф Моска, който чак тогава й съобщи за нечуваната и наистина невероятна лудория на Фабрицио. Той посрещаше тая лудория твърде благосклонно. Харесваше му, че Фабрицио обича друга жена, а не херцогинята; като истински благороден човек, графът извън политиката следваше максимата, че за него няма друго щастие, освен щастието на херцогинята.

— Ще го спася от самия него — каза той на приятелката си. — Помислете колко ще се радват нашите врагове, ако той бъде арестуван във вашия дворец! Но аз имам тук повече от сто мои хора и затова ви поисках ключовете от кулата на водохранилището. Той си мисли, че е лудо влюбен във Фауста, а и досега не може да я отнеме от граф М…, който дава на тази лудетина царско съществуване.

По лицето на херцогинята се изписа дълбока скръб: Фабрицио е, значи, един безпътник, напълно неспособен за нежно и сериозно чувство.

— И да не иска да ни види! Никога няма да му простя това! — каза тя най-сетне. — А аз му пишех всеки ден в Болоня!

— Напротив, аз ценя много въздържаността му — отвърна графът. — Той не иска да ни изложи с безразсъдната си постъпка и ще бъде много забавно да чуя разказа му за нея.

Фауста беше твърде вятърничава и не премълча това, което я занимаваше; на другия ден след концерта, през време на който всичките си песни посвещаваше с погледа си на високия момък в лакейска ливрея, тя разправи на граф М… за непознатия поклонник.

— Къде го виждате? — каза графът разярен.

— По улиците, в църквата — отвърна смутено Фауста.

Тозчас тя се помъчи да поправи несправедливостта си или поне да отстрани всичко, което би могло да напомни за Фабрицио: впусна се в безкрайни описания на някакъв висок момък с червени коси и сини очи; без съмнение той е някой много богат и много несръчен англичанин или някой принц. При тия думи граф М., който не блестеше с наблюдателност, си помисли — нещо приятно за неговата суетност, — че съперникът му е не друг, а самият пармски престолонаследник. Този нещастен печален момък, варден от пет-шест възпитатели, помощник-възпитатели, наставници и тям подобни, които се събираха на съвещание, преди да го пуснат да излезе, хвърляше странни погледи към всички що-годе сносни жени, до които му беше позволено да се приближи. На концерта у херцогинята той, спроти ранга си, беше седнал пред всички слушатели на едно уединено кресло, на три крачки от хубавата Фауста, и погледите му бяха засегнали до немай-къде граф М… Глупавото и смешно предположение на суетния граф да има принц за съперник развесели много Фауста и тя с удоволствие го потвърди, като разправи простодушно множество подробности.

— Вашият род — запита тя графа — също така ли е стар, както и родът Фарнезе, от който е тоя младеж?

— Какво искате да кажете? Също така стар! В моя род няма незаконородени.^[5]

Случи се така, че никога граф М… не можа да разгледа добре своя мним съперник и това затвърди у него ласкаещата го мисъл, че има за противник принц. Наистина, когато ухажването не налагаше на Фабрицио да отиде в Парма, той се разхождаше в горите около Сака и бреговете на По. Граф М… се възгордя още повече, но стана и по-предпазлив, откакто си въобрази, че се бори за сърцето на Фауста с един принц; той я помоли много настойчиво да бъде колкото се може по-въздържана във всичките си постъпки. Паднал на колене пред нея като всеки ревнив и страстен любовник, той и заяви открито, че ще опозори честта му, ако се остави да бъде измамена от младия принц.

— Но, моля ви се, аз съвсем няма да бъда измамена от него, ако го обичам. Аз още никога не съм виждала принц в краката си.

— Ако отстъпите — възрази той с надменен поглед, — може би няма да мога да си отмъстя на принца, но на вас непременно ще си отмъстя.

И той излезе, като затръшна вратата след себе си. Ако Фабрицио беше се явил в тоя миг, щеше да спечели играта.

— Ако скъпите живота си — каза й графът вечерта като се сбогуваше с нея след представлението, — помъчете се никога да не узная, че младият принц е проникнал в дома ви. Аз не мога да сторя нищо на него, дявол да го вземе, но не ме карайте да си спомня, че на вас мога да сторя всичко!

„Ах, милички мой Фабрицио — извика Фауста, — да знаех къде да те намеря!“

Уязвената суетност може да отведе далеч един богат младеж, заобиколен от люлката си винаги с ласкатели. Напълно искрената страст на граф М… към Фауста запламтя бясно; той не се спря дори пред опасността да се бори с единствения син на владетеля, в чиито владения се намираше, но също тъй не се досети да види тоя принц или поне да го проследи чрез хората си. Като не можеше да го нападне иначе, М… намисли да го направи за посмешище. „Ще ме изгонят завинаги от владенията на Парма — каза си той. — Е, какво от това!“

Ако беше се погрижил да разузнае положението на противника си, граф М… щеше да научи, че клетият млад принц не излиза никога, без да е придружен трима-четирима старци, досадни пазители на етикета, и че единственото му позволено удоволствие беше любимата му минералогия. Денем и нощем малкият дворец на Фауста, дето се тълпеше най-доброто пармско общество, беше заобиколен от агенти; М… знаеше час по час какво върши тя и главно какво се върши от нея. Трябва да похвалим ловкостта, която ревнивецът проявяваше във вземаните мерки: отначало своенравната жена не забеляза дори, че бдителността се е засилила. От донесенията на всички агенти граф М… знаеше, че някакъв млад човек с червенокоса перука се явява много често под прозорците на Фауста, преоблечен винаги различно. „Явно, това е младият принц — каза си М…, — иначе защо ще се преоблича? Но дявол да го вземе, такъв човек като мене не може да му отстъпи. Ако не беше заграбила правата ми Венецианската република, и аз щях да бъда също принц-владетел.“

В деня на свети Стефан донесенията на шпионите добиха по-мрачна отсянка: те сочеха, че Фауста е започнала като че ли да отговаря на ухажванията на непознатия. „Аз мога да замина още сега с тази жена! — каза си М… — Но на какво прилича това? В Болоня избягах от дел Донго; тук пък ще избягам от принца! Какво ще каже този млад човек? Може би ще помисли, че ме е уплашил! Та аз съм, дявол да го вземе, от също такъв голям род, както и той!“

М… беснееше, но за свое най-голямо нещастие искаше преди всичко да скрие смешната си ревност от Фауста — той знаеше колко обича тя да се подиграва. Затова в деня на свети Стефан, след като прекара един час с нея, приет с топлота, която му се стори връх на лицемерието, той я остави към единадесет часа, когато тя почна да се облича, за да иде на литургия в църквата „Сан Джовани“. Граф М… се прибра в къщи, навлече една опърпана черна дреха на млад студент по богословие и отърча в „Сан Джовани“; избра си място зад една от гробниците, които украсяват третия параклис вдясно; изпод ръката на един кардинал, изваян наколене върху гроба си, той виждаше всичко, което ставаше в църквата; тази статуя засенчваше вътрешността на параклиса и скриваше достатъчно графа. Скоро той видя, че идва Фауста, по-хубава от всякога; облечена беше разкошно и я придружаваха двадесетина поклонници от най-висшето общество. Усмивка и радост блестяха в очите й и на устните й. „Очевидно — каза си злочестият ревнивец — тя разчита да срещне тук човека, когото обича, но когото отдавна може би не е виждала поради мене.“ Изведнъж радостта засия още по-силно в очите на Фауста. „Съперникът ми е тук“ — каза си граф М… и яростта му от нараненото самолюбие не знаеше вече граници. „Каква ли смешна фигура представлявам тук наред с младия предрешен принц“. Но каквито и усилия да правеше, той все не можеше да открие съперника си, макар жадните му очи да го диреха навсякъде.

Фауста току обхождаше с поглед всички кътчета на църквата и всеки път спираше очи, натежали от любов и щастие, в тъмния ъгъл, дето се беше притаил М… Любовта в едно изпълнено със страст сърце е склонна да преувеличава най-леките намеци и да извлича от тях най-смешни заключения; клетият М… се убеди най-сетне, че Фауста го е видяла и че — забелязала неговата смъртна ревност въпреки усилията му — е поискала да го укори за това и в същото време да го утеши с нежните си погледи.

Гробницата на кардинала, зад която наблюдаваше М…, се издигаше четири-пет стъпки над мраморния под на „Сан-Джовани“. Когато обичайната литургия свърши към един часа, повечето от богомолците си отидоха, а Фауста отправи светските си кавалери под предлог, че иска да се помоли сама; коленичила на стола си, тя впери в М…, очите си, станали още по-нежни и по-блестящи; откакто в църквата бяха останали малцина, погледите й не се рееха вече из нея, а бяха се спрели, грейнали от щастие, върху статуята на кардинала. „Колко е нежна!“ — казваше си граф М…, като си мислеше, че тя гледа него! Най-сетне Фауста стана и като направи някакви странни движения с ръцете си бързо излезе.

Опиянен от любовта и почти напълно освободил се от лудата си ревност, М… напусна мястото си, готов да полети към двореца на своята любовница, за да й благодари хилядократно, ала когато минаваше край гробницата на кардинала, изведнъж съгледа един млад човек, облечен целият в черно; това зловещо същество беше стояло досега коленичило досам надписа на гробницата, така че погледите на ревнивия любовник, които го търсеха, минаваха над главата му, без да го видят.

Младият човек стана, тръгна бързо и тозчас бе заобиколен от седем-осем доста груби мъже със странен вид, очевидно негови слуги. М… се спусна петите им, но на вратата, в притвора, сякаш случайно го задържаха грубияните, които вардеха съперника му; когато най-сетне се добра след тях до улицата, той можа да види само как се затвори вратичката на раздрънканата карета, която, теглена по странен контраст от два прекрасни коня, в един миг изчезна от погледа му.

Той се върна в къщи, задъхан от ярост, скоро пристигнаха неговите шпиони и му съобщиха равнодушно, че тоя ден тайнственият любовник, предрешен като свещеник, бил коленичил много набожно досам гробницата при входа на един тъмен параклис в църквата „Сан-Джовани“. Фауста останала там, докато църквата почти опустяла, и тогава разменила бързо някакви знаци с непознатия; с ръцете си правила сякаш кръстове. М… изтича при изменницата; за пръв път тя не можа да скрие смущението си; с престорената наивност на страстно влюбена жена тя му разправи, че отишла, както обикновено, в „Сан-Джовани“, но не видяла там човека, който я преследва. При тия думи М…, побеснял, се отнесе към нея като към най-долна твар, каза й всичко, което бе видял сам, и тъй като лъжите й ставаха все по-смели, колкото по-буйни бяха обвиненията му, грабна кинжала си и се хвърли върху нея. Фауста му каза съвсем хладнокръвно:

— Добре, всичко, от което се оплаквате, е чиста истина, но аз се опитах да я скрия, за да не би вашата смелост да ви хвърли в безумни планове за отмъщение, които могат да погубят и двама ни; защото запомнете веднъж завинаги, че човекът, който ме преследва с ухажванията си, не знае според мене прегради за желанията си, поне в тая страна.

След като намекна много ловко, че в края на краищата М… няма никакви права над нея, Фауста му каза, че тя навярно няма да ходи вече в църквата „Сан-Джовани“. М… беше безнадеждно влюбен — може би в сърцето на младата жена да има наред с благоразумието и малко кокетство; той се почувства обезоръжен. Мина му през ума да напусне Парма; младият принц, въпреки всичкото си могъщество, не можеше да го последва, пък и да го последваше, щеше да бъде вече на равна нога с него. Но гордостта му нашепна отново, че такова заминаване ще прилича на бягство и граф М… си забрани да мисля за това.

„Той не подозира, че моят мил Фабрицио е в Парма — каза си с възторг певицата — и сега ние ще можем да го мамим колкото си щем!“

Фабрицио не се досети за постигналото го щастие; когато на другия ден намери прозорците на певицата грижливо затворени и не я видя никъде, стори му се, че шегата става дълга. Започна да го бори съвестта. „В какво положение поставям аз бедния граф Моска. Та той е министър на полицията! Ще го вземат за мой съучастник. Моето дохождане в тая страна може би ще провали кариерата му. Но ако се откажа от толкова отдавна преследваната цел, какво ще кажа на херцогинята, когато й разправя за моите опити в любовта?“

Една вечер, когато, готов да изостави играта, си четеше така морал и се скиташе под големите дървета, които отделяха двореца на Фауста от цитаделата, той забеляза, че някакъв съвсем нисичък шпионин върви след него; напразно мина по няколко улици, за да се отърве от него — дребосъчето вървеше подире му неотстъпно като сянка. Изгубил търпение, той хукна по една глуха улица, която се точеше покрай Парма — там вардеха хората му; по негов знак те се нахвърлиха върху нещастния малък шпионин, който падна бързо на колене пред тях: беше Бетина, камериерката на Фауста; след три дни досада и затворничество тя се бе преоблякла като мъж, за да избегне кинжала на граф М…, от който тя и господарката й се бояха много, и беше се осмелила да дойде и да каже на Фабрицио, че Фауста го обича страстно и че гори от желание да го види, но че не може вече да ходи в църквата „Сан-Джовани“.

„Най-сетне — каза си Фабрицио. — Да живее настойчивостта!“

Младата камериерка беше много хубава и това отвлече Фабрицио от нравствените му размишления. Тя му съобщи, че булевардът и всички улици, по които беше минал тая вечер, грижливо се пазят, без да личи това, от шпионите на М… Те наели стаи в партерите или в първите етажи; скрити зад персиените, в дълбоко мълчание, наблюдавали какво става на улицата, наглед съвсем пуста, и подслушвали какво се говори там.

— Ако шпионите познаеха гласа ми — каза Бетина, — щяха да ме намушкат безмилостно на връщани в къщи, а заедно с мене може би и моята клета господарка.

Ужасът я правеше очарователна в очите на Фабрицио.

— Граф М… — продължи тя — е побеснял и госпожата знае, че е способен на всичко… Тя ми заръча да ви кажа, че би искала да бъде на сто левги далеч от тук заедно с вас!

И тя разправи за сцената, станала в деня на свети Стефан, и за яростта на М…, защото той не пропуснал нито един от погледите и любовните знаци, които полудялата този ден по Фабрицио Фауста му отправила. Графът извадил кинжала си, хванал Фауста за косите и ако не било самообладанието й, щял да я погуби.

Фабрицио заведе красивата Бетина в малкото жилище, което беше наел наблизо. Той разправи, че е от Торино, син на знатен благородник, който сега се намира в Парма, и затова трябва да бъде много предпазлив. Бетина му отговори със смях, че е много по-голям благородник, отколкото иска да мине. Необходимо бе известно време, докато нашият герой разбере, че прекрасното момиче го взема не за друг, а за самия престолонаследник. Фауста беше започнала да се страхува и да обича Фабрицио, тя бе решила да не казва името му на камериерката си, а да й приказва за принца. Фабрицио призна най-сетне на красивата девойка, че е отгатнала истината.

— На ако се разчуе името ми — добави той, — въпреки голямата страст, за която дадох толкова доказателства на господарката ти, аз ще бъда принуден да престана да я виждам и тозчас министрите на баща ми, тия зли, негодници, които един по един ще натиря, ще я изпратят заповед да напусне страната, която досега тя красеше с присъствието си.

Призори Фабрицио състави заедно с камериерката няколко плана за среща с Фауста; той повика Лодовико и друг един от хората си, много сръчен човек, които се споразумяха за всичко с Бетина, докато той пишеше на Фауста едно съвсем безумно писмо; положението търпеше всевъзможни трагични преувеличения и Фабрицио не пропусна нито едно. Чак на развиделяване той се раздели с камериерката, много доволна от държането на младия принц.

Повторено бе безброй пъти, че сега, когато Фауста се бе условила с любовника си, той ще идва под прозорците на малкия дворец само когато тя може да го приеме и тогава ще му се даде знак. Но Фабрицио, влюбен в Бетиня и уверен, че е наближила развръзката на историята му с Фауста, не можа да се сдържи в селото на две левги от Парма. На другия ден, към полунощ, той дойде на кон, съпроводен от хората си, за да изпее под прозорците на Фауста една модна по онова време песен, в която беше поизменил думите. „Нали така постъпват влюбените?“ — каза си той.

Откакто Фауста бе проявила желание да се среща с него, цялата тази гонитба се виждаше на Фабрицио много дълга. „Не, аз съвсем не съм влюбен — мислеше си той, додето пееше доста лошо под прозорците на малкия дворец. — Бетина ми се струва сто пъти по-приятна от Фауста и бих желал тя да ме приеме сега.“

Фабрицио си тръгна отегчен за селото, когато на петстотин крачки от двореца на Фауста петнадесет-двадесет души се нахвърлиха върху него; четирима от тях хванаха юздата на коня му, двама сграбчиха ръцете му. Лодовико и юначагите на Фабрицио бяха също нападнати, но те можаха да се спасят, като гръмнаха няколко пъти с пистолетите си. Всичко това стана в един миг; завчас, като по някаква магия, в улицата се появиха петдесет заплени факли. Всички факлоносци бяха добре въоръжени. Фабрицио скочи от коня си, въпреки, че здраво го държаха; помъчи се да си пробие път; рани дори един от хората, който го стискаше за мишниците като с менгемета; но той много се учуди, когато чу, че тоя човек му казва най-почтително:

— Ваше височество, вие ще ми определите добра пенсия за тази рана, а това би било по-добре за мен, отколкото да извърша покушение срещу личността на владетеля, като изтегля сабя срещу моя принц.

„Ето заслужено наказание за моята глупост — каза си Фабрицио. — Ще погубя душата си за грях, който съвсем не ми беше приятен.“

Щом завърши тая лека схватка, появиха се няколко лакеи в дълги ливреи с едно позлатено и странно изпъстрено кресло-носило: такива смешни кресла употребяват маските през време на карнавала. Шестмина с кинжали в ръка помолиха негово височество да седне вътре, като му казаха, че свежият нощен въздух може да повреди гласа му; те се държаха най-почтително към него и повтаряха всяка минута почти виком името на принца. Шествието потегли. Фабрицио преброи на улицата повече от петдесет души със запалени факли. Навярно беше един часът заранта, всички се трупаха на прозорците; цялата работа се вършеше с известна тържественост. „Аз се боях, че граф М… ще употреби кинжали — каза си Фабрицио, — а той се задоволява да се подиграва с мен; не допущах, че има толкова вкус. Но дали наистина мисли, че има работа с принца? Ако узнае, че съм Фабрицио, ще играе камата!“

Петдесетте души с факли и двадесетте въоръжени слуги, след като постояха дълго под прозорците на Фауста, отидоха да се поперчат пред най-хубавите дворци на града. Майордомите, застанали от двете страни на носилото, от време на време запитваха негово височество има ли да им даде някаква заповед. Фабрицио не изгуби самообладание; в светлината, която разливаха факлите, той виждаше как Лодовико и хората му следват, доколкото могат, шествието. Фабрицио си каза: „Лодовико има само осем-десет души и не смее да нападне.“ От носилото Фабрицио виждаше много добре, че изпълнителите на тая лоша шега бяха въоръжени до зъби. Той се шегуваше с майордомите, натоварени да се грижат за него. След повече от два часа тържествен марш той видя, че ще минат през долния край на улицата, дето се издигаше дворецът Сансеверина. Когато шествието зави по улицата, която води нататък, той бързо отвори вратичката на носилото отпред, прескочи през една от дръжките, повали с кинжала си един от въоръжените слуги, които вдигна факлата си към лицето му, и получи удар с кама в рамото; друг слуга му изгори брадата със запалената си факла, но най-сетне той стигна Лодовико и му извика:

— Убивай, убивай всеки, който носи факла!

Лодовико почна да нанася удари с шпагата си и го отърва от двама души, които упорито го преследваха; Фабрицио стигна тичешком до вратата на двореца Сансеверина; вратарят от любопитство беше отворил малката врата, висока три стъпки, направена в голямата, и гледаше втрещен многобройните факли. Фабрицио влезе на един скок и затвори след себе си вратичката; изтича през градината и се измъкна през една врата, която водеше на пуста улица. След един час той бе извън града; по съмнало мина границата на Моденското херцогство и се намери в безопасност. Вечерта пристигна в Болоня. „Ама че поход — каза си той. — Не можах дори да поприказвам с изгората си.“

Той побърза да напише извинителни писма на графа и на херцогинята — благоразумни писма, които описваха онова, което ставаше в сърцето му, без да дадат никакви сведения на враговете.

„Аз бях влюбен в любовта — пишеше той на херцогинята, — направих всичко на света, за да я позная, но природата, изглежда, не ми е дала сърце да обичам и тъгувам; аз не мога да се издигна над просташката наслада“ и т.н., и т.н.

Слабо е перото да опише какъв шум вдигна това приключение в Парма. Тайната разпалваше любопитството: безброй хора бяха видели факлите и креслото-носило. Но кого бяха задигнали и кому бяха оказали всички тия белези на уважение? На другия ден нито една видна личност не липсваше от града.

Простите хорица, които живееха на улицата, дето пленникът беше избягал, казваха, че са видели на нея труп; но когато се развидели хубаво и жителите се осмелиха да излязат от къщите си, едничката следа, която намериха от сражението, бе изобилната кръв, разляна върху плочите. Повече от двадесет хиляди любопитни се извървяха да гледат улицата през деня. Градовете в Италия са свикнали на странни зрелища, но знаят винаги защо и какво е станало. В дадения случай хората в Парма се възмущаваха главно от това, че дори след месец, когато шествието с факли престана да бъде единствен предмет на разговори, никой благодарение мерките на граф Моска не можа да отгатне името на съперника, който бе се опитал да отвлече Фауста от граф М… Ревнивият и отмъстителен любовник бе избягал още щом започна шествието. По заповед на граф Моска затвориха Фауста в цитаделата. Херцогинята се смя много на тая малка несправедливост, която графът трябваше да си позволи, за да пресече напълно любопитството на принца, който инак можеше да се добере до името на Фабрицио.

В Парма се появи някакъв учен, дошъл от север да пише историята на Средновековието; той търсеше ръкописи в библиотеките и графът му беше дал всички възможни позволителни. Но този учен, още много млад, беше много сприхав; той мислеше например, че всички в Парма гледат да му се присмиват. Вярно, че уличните хлапета понякога вървяха подире му зарад огромната му светлочервена коса, горделиво пусната на показ. Ученият мислеше, че в хана му искат за всичко надути цени и не плащаше и най-малката дреболия, без да потърси цената й в „Пътешествието на мадам Старк“,^[6] претърпяло двадесето издание, защото посочва на благоразумните англичани колко струва една пуйка, една ябълка, чаша мляко и т.н.

Същата вечер, когато Фабрицио направи своята принудителна разходка, ученият с червената грива се развилня в хана и извади от джоба си два малки пистолета, за да отмъсти на „камериера“, който му поиска две су за една развалена праскова. Арестуваха го, защото носенето на пистолети е голямо престъпление.

Тъй като сприхавият учен беше дълъг и мършав, на графа му хрумна на другата сутрин да го представи пред принца за оня нахалник, който възнамерявал да отвлече Фауста от граф М…, и затова бил подигран. Носенето на джобни пистолети бе наказуемо в Парма с три години тежка работа, но това наказание не се прилагаше никога. След две седмици затвор, през които ученият се видя само с един адвокат, който го сплаши силно с жестоките закони, създадени от малодушни властници срещу носителите на скрити оръжия, друг адвокат посети затвора и му разказа за шествието, устроено от граф М… на съперника, който останал неизвестен. Полицията не искала да признае на принца, че не е могла да научи кой е този съперник.

— Признайте, че сте искали да се харесате на Фауста, че са ви отвлекли петдесет разбойници, когато сте пели под прозореца й, че са ви разхождали цял час, но са се отнасяли с вас почтително. В това признание няма нищо унизително, от вас се иска само една дума. Щом я кажете и избавите полицията от затруднението, тя ще ви настани в пощенската кола, ще ви отведе на границата и там ще ви пожелае добър път.

Ученият се противи цял месец: на два-три пъти принцът насмалко не заповяда да го доведат в Министерството на вътрешните работи и лично да присъства на разпита. Но когато престана най-сетне да мисли за него, историкът, отегчил се от затвора, реши да признае всичко и бе отведен на границата. Принцът остана с убеждението, че съперникът на граф М… е имал цяла гора от червени коси.

Фабрицио, който се криеше в Болоня, търсеше с верния си Лодовико как да намери граф М… Три дни след бягството си той научи, че и графът се крие в едно планинско село на Флорентинския път. Графът беше останал само с трима от своите buli; на другия ден, тъкмо се връщаше от разходка, той бе грабнат от осем маскирани хора, които му се представиха за пармски пандури. Те му превързаха очите и го поведоха към един хан, две левги навътре в планината, дето той намери обикновено внимание и изобилна вечеря. Поднесоха му най-хубавите италиански и испански вина.

— Като държавен престъпник ли съм задържан? — попита графът.

— Съвсем не — отвърна му много вежливо маскираният Лодовико. — Вие сте обидили едно частно лице, като сте възложили на хората си да го разхождат с носило; това лице иска утре сутринта да се бие на дуел с вас. Ако го убиете, ще намерите два бързи коня, пари и други коне за смяна по пътя за Генуа.

— Как се казва този побойник? — попита графът разгневен.

— Казва се Бомбаче. Вие имате право да избирате оръжието, свидетели ще ви бъдат добри и много честни хора, но един от двамата ви трябва да умре!

— Но това е убийство! — каза граф М… уплашен.

— Боже опази! Това е просто дуел на живот и смърт с младия човек, когото вие сте разходили из пармските улици посред нощ и който ще остане опозорен, ако вие останете жив. Един от двама ви е излишен на земята, затова помъчете се да го убиете; ще имате шпаги, пистолети, саби, всички видове оръжие, с които можахме да се сдобием в няколко часа, защото трябваше да се бърза; болонската полиция е много старателна, както вие сигурно знаете, и тя не бива да попречи на тоя дуел, необходим за честта на младия човек, над когото сте се подиграли.

— Ами ако този млад човек е принц…

— Той е простосмъртен като вас и дори далеч не е тъй богат, но иска да се бие на живот или смърт и ще ви накара да се биете, предупреждавам ви.

— Не се боя от нищо! — извика граф М…

— Това желае силно и вашият противник — отвърна Лодовико. — Пригответе се утре призори да браните живота си; ще ви нападне човек, който с право се е разгневил и няма да ви щади; повтарям, имате право да изберете оръжието; и напишете си завещанието.

На другия ден към шест часа заранта поднесоха закуска на граф М… после отвориха вратата на стаята, дето го пазеха, и го поканиха да излезе в двора на селския хан; дворът бе ограден с плетища и доста високи зидове, а портите бяха грижливо заключени.

В един ъгъл беше поставена маса, поканиха го да се приближи до нея, графът видя няколко шишета с вино и ракия, два пистолета, две шпаги, две саби, листа и мастило; от прозорците на хана, обърнати към двора, гледаха двадесетина селяни. Графът им се помоли да се смилят над него.

— Ще ме убият — викаше той, — спасете ми живота!

— Вие се лъжете или искате да лъжете хората — извика му Фабрицио, който се намираше в срещуположния ъгъл на двора до друга маса, отрупана с оръжие.

Той беше свалил сакото си и беше скрил лицето си зад зелена маска, каквито се виждат във фехтовалните зали.

— Поканвам ви — добави Фабрицио — да вземете телената маска, която е пред вас, после да пристъпите към мене със сабя или пистолети; както са ви обяснили снощи, вие имате право да избирате оръжието.

Граф М… почна да изтъква безброй затруднения и, изглежда не бе склонен да се бие; Фабрицио от своя страна се страхуваше да не дойде полицията, макар че бяха в планината на повече от пет левги от Болоня. Най-после той обсипа противника си с много жестоки хули и сполучи да го разгневи — граф М… грабна една шпага и престъпи към Фабрицио. Дуелът почна доста бездушно.

След няколко минути дуелът бе прекъснат от голяма врява. Нашият герой много добре разбираше, че се спуска в една работа, която може да го изложи през целия му живот на укори или поне на клеветнически обвинения. Затова беше изпратил Лодовико в селото да ме събере свидетели. Лодовико даде пари на дърварите, които сечаха дърва в съседната гора; те се юрнаха с викове, като мислеха, че човекът, който им плащаше, иска от тях да убият неговия враг. Когато стигнаха в хана, Лодовико ги помоли да си отварят очите на четири и да следят дали някой от тези млади хора, които се бият, не постъпва вероломно и не взема с непозволени средства преднина над другия.

Дуелът, прекъснат за миг от заплашителните крясъци на селяните, дълго не почваше: Фабрицио засегна отново самолюбието на графа.

— Господин графе — извика му той, — когато човек е безочлив, трябва да бъде храбър. Разбирам, че положението е тежко за вас; вие предпочитате да действате чрез платени храбри хора.

Жегнат отново, графът почна да крещи, че е посещавал дълго време фехтовалната зала на прочутия Батистини в Неапол и че ще го накаже за дързостта му, гневът на граф М… най-сетне избухна и той се би доста решително, но това не попречи на Фабрицио да му нанесе с шпагата си сполучлив удар в гърдите, който го задържа на легло няколко месеца. Лодовико, когато даваше първа помощ на ранения, му пришепна на ухото:

— Ако донесете в полицията за дуела, ще накарам да ви намушкат в леглото.

Фабрицио избяга във Флоренция; тъй като беше живял тайно в Болоня, чак във Флоренция получи всички писма на херцогинята, изпълнени с укори; тя не можеше да му прости, че е идвал на концерта в дома й и не е пожелал да говори с нея. Писмата на граф Моска възхитиха Фабрицио — от тях лъхаше искрено приятелство и най-благородни чувства. Фабрицио се досети, че графът е писал нарочно в. Болоня, за да отстрани подозренията, които можеха да паднат върху неговата връзка с дуела. Полицията излезе напълно безпристрастна: тя установи, че двамата чужденци, от които само единият — раненият — беше известен (граф М…), са се били с шпаги пред повече от тридесет селяни; между тях бил в края на борбата и селският свещеник, който се мъчил напразно да разтърве дуелистите. Тъй като името Джузепе Босси не бе споменато никъде след около два месеца Фабрицио се осмели да се върне в Болоня, по-убеден от всякога, че съдбата го е осъдила да не познае никога благородната и духовна сила на любовта. Това той се опитва с удоволствие да обясни надълго и нашироко на графинята: самотният живот омръзнал и той копнеел страстно по очарователните вечери, които прекарвал между графа и леля си. Откак се разделил с тях, вече не намерил сладостите на доброто общество.

„Толкова се отегчих от любовта, която исках да позная, и от Фауста — пишеше той на херцогинята, — че ако тая своенравна жена се покажеше сега благосклонна към мене, не бих изминал и двадесет левги, за да искам от нея да изпълни обещанието си; напразно се страхуваш, че ще ида в Париж, дето, както научавам, имала страшен успех. Но аз бих извървял безкрайно много левги, за да прекарам една вечер с тебе и графа, който е толкова добър към приятелите си.“