Стендал
Пармският манастир (1)

Предисловие на автора

Тази повест бе написана през зимата на 1830 г., на триста левги от Париж, така че в нея няма никакъв намек за събитията от 1839 година.

Много години преди 1830, когато нашите войски прекосяваха Европа, по една случайност бях настанен в дома на един каноник: това беше в Падуа, очарователен град в Италия. Тъй като престоят ми продължи, каноникът и аз се сприятелихме.

Когато минах отново през Падуа към края на 1830, ДОТЪРЧАХ в дома на добрия каноник: знаех, че е починал, но исках да видя пак салона, дето бяхме прекарали толкова приятни вечери, за които отсетне често си спомнях със съжаление. Намерих племенника на каноника и жената на племенника, които ме приеха като стар приятел. Дойдоха няколко души и ние се разделихме много късно. Племенникът поръча да донесат от кафене „Педроти“ едно прекрасно забайоне^[1]. Ала накара ни да се заседим главно историята на херцогиня Сансеверина, която някой загатна, а племенникът се съгласи да разкаже от край до край в моя чест.

— В страната, дето отивам — казах на приятелите си, — няма да намеря такова общество и за да убивам дългите вечерни часове, ще напиша повест за тая история.

— В такъв случай — каза племенникът — ще ви дам летописите на чичо ми, който в главата за Парма споменава някои интриги в тоя двор от времето, когато херцогинята е имала там пълно влияние; но внимавайте, тази история съвсем не е нравствена и сега, когато вие във Франция се хвалите с евангелска чистота^[2], тя може да ви спечели име на обесник.

Печатам тая повест, без да променя нищо в ръкописа от 1830 г., а това може да повлече две неудобства.

Първото за читателя: героите ми, като италианци, ще го интересуват може би по-малко, тъй като сърцата в тази страна се различават доста от френските сърца: италианците са искрени, добри хорица и когато не са наплашени, казват, каквото мислят, суетата ги обзема само в крайни случаи; тогава тя става страст и се нарича puntiglio^[3]. Освен това те не смятат бедността за смешна.

Второто неудобство засяга автора.

Признавам, че имах смелостта да оставя героите си с цялата суровост на характера им, но затова пък заявявам високо, че строго порицавам много от постъпките им. Защо да ги надарявам с високата нравственост и прелестните качества на французите, които обичат парите повече от всичко и не грешат никога от омраза или любов. Италианците в тая повест са съвсем различни. Впрочем мене ми се струва, че всеки път, когато изминем двеста левги от Юг към Север, ние имаме пред себе си нов пейзаж, както и нов роман. Милата племенница на каноника познавала и дори обичала много херцогиня Сансеверина и затова ме помоли да не променям нищо в нейните макар и осъдителни приключения.