Стендал
Пармският манастир (13)

Дванадесета глава

Евреинът, собственик на жилището, доведе един потаен хирург, който, като разбра на свой ред, че пациентите му са пълни с пари, каза на Лодовико, че съвестта му го задължава да обади в полицията за раните на момъка, когото Лодовико наричаше свой брат.

— Законът е ясен — добави той; — очевидно вашият брат не се е наранил сам, както разправя, падайки от стълбата, когато държал в ръка отворен нож.

Лодовико отговори студено на честния хирург, че ако той послуша гласа на съвестта си, ще има честта, преди да напусне Ферара, да го нападне точно тъй с отворен нож в ръка. Когато научи от Лодовико за случката, Фабрицио му се скара, но те трябваше да бягат, без да губят минута, Лодовико каза на евреина, че иска да изведе на чист въздух брат си; той доведе файтон и нашите приятели напуснаха къщата, за да не се върнат вече в нея.

Читателят ще намери сигурно много дълъг разказа за всичките тия митарства, наложени поради липсата на паспорт: тоя род безпокойства не съществуват вече във Франция, но в Италия и главно в околностите на По се говори само за паспорти. Когато, без да срещнат някаква спънка, излязоха от Ферара уж да се поразходят, Лодовико освободи файтона, после влезе отново в града през друга порта и се върна да вземе Фабрицио с една sediola, която нае за дванадесет левги. Стигнали близо до Болоня, нашите приятели казаха на коларя да ги изкара през нивите на пътя, който води от Флоренция за Болоня; те пренощуваха в най-сиромашкия хан, който можаха да намерят, а на другия ден Фабрицио почувства в себе си сили да повърви и те влязоха в Болоня, уж връщайки се от разходка. Бяха изгорили паспорта на Джилети; за смъртта на актьора сигурно знаеха вече всички и по-малко опасно беше да бъдат спрени без паспорт, отколкото с паспорта на убит човек.

В Болоня Лодовико познаваше двама-трима слуги в богати домове, решено бе да отиде на разузнаване при тях. Той им каза, че идел от Флоренция заедно с брат си и тъй като на брат му се спяло още, тръгнал сам един час преди изгрев-слънце. Брат му щял да го настигне в селото, където Лодовико искал да се спре да почине през най-горещите часове. Но Лодовико като видял, че брат му не идва, решил да се върне назад; намерил го ударен с камък и намушкан на няколко места с нож, а отгоре на това и ограбен от хората, които се спречкали с него. Брат му бил хубаво момче, знаел да тимари и кара коне, да чете и да пише и много искал да намери работа в някоя добра къща. Лодовико възнамеряваше в удобния момент да добави, че когато Фабрицио паднал, крадците избягали и задигнали чантата, в която били бельото и паспортите им.

Когато, пристигна в Болоня, Фабрицио, капнал от умора, не посмя да отиде без паспорт в някой хан и влезе в грамадната църква „Сан-Петронио“. Там намери чудесна прохлада; скоро се почувства съвсем ободрен. „Колко съм неблагодарен — каза си той изведнъж. — Влизам в църква да поседя като в кафене!“ Той падна на колене и благодари горещо на бога за явната закрила, с която го е оградил от оня злополучен час, когато уби Джилети. Той още потръпваше, като си спомняше за опасността да го познаят в полицията на Казал-Маджоре, „Как тоя чиновник, чиито очи издаваха такова подозрение и който препрочете три пъти паспорта ми — питаше се той, — не забеляза, че не съм висок пет стъпки и десет пръста, че нямам тридесет и осем години, че съвсем не съм сипаничав? Колко много трябва да ти благодаря, господи! И как закъснях досега да сложа нищожеството си в твоите крака! От гордост си въобразявах, че само благодарение на някакво нищожно човешко благоразумие съм успял да избягна Шпилберг, който вече се отваряше да ме погълне.“

Фабрицио прекара повече от час в дълбоко умиление пред безграничната благост на бога. Той не чу как се приближи Лодовико и застана пред него. Най-сетне Фабрицио, скрил чело в ръцете си, вдигна глава и неговият верен слуга видя сълзи да браздят бузите му.

— Върнете се след час — каза му Фабрицио доста троснато.

Лодовико прости тона на господаря си зарад благочестието му, Фабрицио прочете няколко пъти седемте псалми на покаянието, които знаеше наизуст, той се спираше дълго върху стиховете, които имаха връзка със сегашното му положение.

Фабрицио молеше прошка от бога за много неща, но забележително е, че не му дойде на ум да причисли към прегрешенията си намерението да стане епископ само защото граф Моска беше пръв министър и намираше този сан и разкошния живот, който тоя сан осигуряваше, достойни за племенника на херцогинята. Наистина Фабрицио не желаеше силно това, но все пак беше мислил за него досущ както за министерски или генералски пост. Не му беше и хрумвало, че това намерение на херцогинята има някакво отношение със съвестта му. Това бе забележителна черта на вярата, добита от поученията на миланските езуити. Тази вяра те лишава от смелостта да мислиш върху необичайните неща и забранява главно самоанализа като най-големия от всички грехове, защото е крачка към протестантството. За да знаеш в какво си сгрешил, трябва да питаш свещеника си или да прочетеш списъка на греховете, както е отпечатан в книгите, онасловени: Подготовка за тайнството на покаянието. Фабрицио знаеше наизуст стъкмения на латински език списък на греховете, който беше научил в Неаполската духовна академия. Сега, когато си повтаряше този списък и стигна до параграфа за убийството, той се разкая дълбоко пред бога, че е убил човек, макар в самозащита. Но премина бързо, без ни най-малко внимание, разните параграфи относно греха симония (достигане на църковни санове с пари). Ако му бяха предложили да даде сто луидора, за да стане пръв главен викарий на пармския архиепископ, той би отхвърлил с ужас тази мисъл, но макар да не му липсваше нито ум, нито логика, не му хрумна нито веднъж, че влиянието на граф Моска в негова полза е симония. Такава е силата на езуитското възпитание: приучва те да не обръщаш внимание на неща, ясни като бял ден. Един французин, възпитан в среда, дето цари личният интерес и парижката ирония, би могъл най-добросъвестно да обвини Фабрицио в лицемерие тъкмо когато нашият герой разкриваше душата си пред бога с най-голямо искреност и най-дълбоко умиление.

Фабрицио излезе от черквата чак след като се приготви за изповедта си, която смяташе да направи на другия ден; той свари Лодовико седнал въз каменните стъпала на просторния перистил, който се издига на големия площад пред фасадата на „Сан-Петронио“. Както след силна буря въздухът е по-чист, тъй и душата на Фабрицио беше спокойна, щастлива и сякаш освежена.

— Чувствам се много добре, раните почти не ме болят — каза той на Лодовико, когато се приближи до него. — Но най-напред трябва да ви поискам прошка, задето ви отговорих сопнато, когато дойдохте да ми говорите в черквата, изпитвах тогава съвестта си. Е, как вървят нашите работи?

— Все по-добре: наех жилище, наистина не съвсем прилично за ваше превъзходителство, у жената на един мой приятел, която е много хубава, а освен това се намира в близки връзки с един от главните полицейски агенти. Утре ще ида да заявя, че са ни откраднали паспортите; тази заява ще бъде приета благосклонно; само че ще трябва да платя разноските по писмото, което полицията ще прати в Казал-Маджоре, за да разбере живее ли в тамошната община някой си на име Лодовико Сан-Микели, който има брат на име Фабрицио, на служба у госпожа херцогиня Сансеверина в Парма. Всичко е уредено, siamo a cavallo (италианска пословица: спасени сме).

Фабрицио изведнъж стана много сериозен: помоли Лодовико да го почака една минута, върна се почти тичешком в църквата и едва влязъл, падна отново на колене; той целуваше смирено каменните плочи. „Това е чудо, господи! — възкликна той със сълзи на очи. — Щом видя душата ми готова да встъпи отново в пътя на дълга, ти ме спаси. Велики боже, някой ден може да ме убият при някоя схватка: спомни си в мига на смъртта ми за състоянието, в което душата ми се намира сега.“

В изблик на най-голяма радост Фабрицио прочете отново седемте псалми на покаянието. Преди да излезе, приближи се до една стара жена, седнала пред големия образ на Мадоната до железен триъгълник, изправен върху поставка от същия метал. По краищата на триъгълника стърчаха безчет шипове за вощениците, които благочестивите богомолци палят пред прочутата Мадона на Чимабуе^[1]. Когато Фабрицио се доближи, горяха: само седем свещи; той запомни тази подробност, решен да помисли върху нея после при свободно време.

— Колко струват свещите? — попита той жената.

— Две байоко^[2] едната.

И действително те не бяха по-дебели от паче перо и по-дълги от една стъпка.

— Колко свещи може да се поставят още на вашия триъгълник?

— Шестдесет и три, тъй като седем са вече запалени.

„Аха — каза си Фабрицио, — шестдесет и три и седем правят седемдесет: това също трябва да се отбележи.“ Той плати свещите; сам постави и запали седемте първи, после коленичи, за да направи приношението си и когато се изправи, каза на старицата.

— От благодарност за ниспосланата милост. Умирам от глад — каза Фабрицио на Лодовико, когато отиде при него.

— Да не влизаме в кръчма, да идем в жилището ви, хазайката ще ви купи каквото трябва за обед; тя ще открадне двадесет су, но затова пък ще услужва още по-ревностно на новия си квартирант.

— Значи, да гладувам още цял час — каза през смях Фабрицио, безгрижен като дете, и влезе в една кръчма до „Сан-Петронио“.

Когато седнаха, за своя голяма изненада той видя на съседната маса Пепе, главния камериер на леля си, същия, който някога беше дошъл да го посрещне чак в Женева. Фабрицио му направи знак да мълчи; после, след като се наобядва набързо, стана с блуждаеща щастлива усмивка на устните си; Пепе го последва и за трети път нашият герой влезе в „Сан-Петронио“ . За да не го стеснява, Лодовико остана да се разхожда площада.

— Ах, боже мой, монсиньор! Как са раните ви? Госпожа херцогинята страшно се безпокои: цял един ден ви смяташе за умрял и изоставен на някой остров в По, ще пратя до нея куриер още сега. Търся ви от шест дни, три прекарах във Ферара, дето обиколих всички ханища.

— Носите ли паспорт за мене?

— Нося три различни: единият с имената и титлите на ваше превъзходителство; вторият само с вашето име, а третият с измислено име — Джузепе Босси; всеки паспорт е в два преписа според това иска ли ваше превъзходителство да каже, че пристига от Флоренция или от Модена. Трябва само да се поразходим извън града. На господин графа ще бъде приятно, ако се настаните в хана „Pelegrino“ — съдържателят му е приятел.

Фабрицио, сякаш случайно, се отправи в десния кораб на църквата към мястото, дето горяха неговите свещи; той втренчи очи в Мадоната на Чимабуе, после каза на Пепе, коленичейки:

— Трябва да благодаря за минутка на господа.

Пепе последва примера му.

На излизане от църквата Пепе забеляза, че Фабрицио даде една монета от двадесет франка на първия просяк, който му поиска милостиня; от благодарност просякът нададе такива викове, че по стъпките на благодетеля се спусна орляк всевъзможни просяци, които красят обикновено площада Сан-Петронио. Всички искаха да получат по нещо от наполеона. Отчаяни, че не могат да се вредят в схватката, която ставаше около него, жените се нахвърлиха върху Фабрицио, като крещяха и го питаха не е ли дал наполеона, за да бъде разделен между всички божи бедняци. Пепе, размахал бастуна си със златна топка накрая, им заповяда да оставят негово превъзходителство на мира.

— А-а, ваше превъзходителство — подеха всички жени с още по-писклив глас. — Дайте един наполеон и на бедните жени.

Фабрицио ускори крачките си, жените го последваха с викове; притекоха се от всички улици и много мъже просяци; вдигна се нещо като малък бунт. Цялата тая ужасно мръсна и буйна тълпа викаше: превъзходителство. Фабрицио с голяма мъка се отскубна от навалицата; тая сцена го върна на земята. „Пада ми се — каза си той. — Защо трябваше да се събирам със сганта?“

Две жени го сподириха чак до Сарагоската порта, през която той излезе от града; Пепе ги спря, като ги заплаши строго с бастуна си, и им хвърли няколко монети. Фабрицио се изкачи на прекрасния хълм Сан-Микеле ин Боско, избиколи една част от града отвън стените, пое една пътека, след петстотин крачки стигна до Флорентинския път, после влезе в Болоня и подаде важно на полицейския чиновник паспорта, дето бяха посочени точно белезите му. Паспортът беше на името на Джузепе Босси, студент по богословие. Фабрицио съзря капчица червено мастило, капната уж случайно долу в десния ъгъл на листа. След два часа по петите му вървеше шпионин зарад титлата „Превъзходителство“, с която неговият спътник го беше нарекъл пред бедняците от Сан-Петронио, макар паспортът му да не носеше нито една от титлите, даващи право на слугите му да го наричат „превъзходителство“.

Фабрицио забеляза шпионина и го досмеша; той не мислеше вече нито за паспорти, нито за полиция и се радваше на всичко като дете. Пепе, комуто бе заповядано да остане при него, като видя, че той е много доволен от Лодовико, предпочете да занесе лично добрите известия на херцогинята. Фабрицио написа две дълги писма на своите скъпи приятели; после му хрумна да напише писмо и на достопочтения архиепископ Ландриани. Това писмо даде чудесен резултат; то съдържаше много точно описание на сбиването с Джилети. Трогнат до дъното на сърцето си, добрият архиепископ отиде начаса да прочете писмото на принца, който благоволи да го чуе, любопитен да види как младият монсиньор ще оправдае едно толкова страшно убийство. Благодарение на многобройните приятели на маркиза Раверси, принцът, както и целият град Парма, мислеше, че Фабрицио е повикал на помощ двадесетте-тридесетте селяни, за да убие бездарния актьор, дръзнал да му оспорва младата Мариета. В дворовете на тираните първият сръчен интригант диктува истината, както модата я диктува Париж.

— Но дявол да го вземе! — каза принцът на архиепископа. — Тези неща се възлагат на други; не е обичай да ги върши човек сам, освен това комедианти като Джилети не се убиват, а се подкупват.

Фабрицио съвсем не подозираше какво става в Парма. А всъщност въпросът бе дали смъртта на актьора, който приживе печелеше тридесет и два франка месечно ще повлече падането на крайнодясното правителство и на неговия шеф граф Моска.

Щом научи за смъртта на Джилети, принцът, ядосан от независимия вид, който си даваше херцогинята, заповяда на главния прокурор Расси да води делото така, като че се отнася до някой либерал. Фабрицио пък смяташе, че човек с неговото положение стои над законите и не допущаше, че в страни, дето знатните не се наказват никога, интригата е всесилна дори против тях. Той често казваше на Лодовико, че пълната му невинност скоро ще бъде официално оповестена; той се основаваше на това, че не е виновен. И ето че един ден Лодовико му възрази:

— Не разбирам как можете вие, ваше превъзходителство, който сте толкова умен и образован, да приказвате тия неща на мене, вашия предан слуга; вие, ваше превъзходителство, постъпвате много предпазливо с мене, добре е да кажете тия неща публично или пред съда.

„Тоя човек ме смята за убиец и при все това ме обича“ — каза си Фабрицио страшно смаян.

Три дни след заминаването на Пепе, той, за своя голяма почуда, получи едно грамадно писмо с печат върху копринен шнур, както във времето на Луи XIV, надписано за негово превъзходителство високоуважаемия монсиньор Фабрицио дел Донго, първи главен викарий на Пармската епархия, каноник и т.н.

„Мигар аз съм още всичко това?“ — каза си той през смях.

Посланието на архиепископ Ландриани беше образец на логика и яснота; то съдържаше над деветнадесет големи страници и излагаше много точно всичко, станало в Парма около смъртта на Джилети.

„Ако една френска армия под командата на маршал Ней би настъпила срещу града, не би произвела по-силно впечатление — пишеше му добрият архиепископ. — С изключение на херцогинята и мен, скъпо мое чадо, всички са убедени, че сте си направили удоволствието да убиете смешника Джилети. И да бе се случило с вас това нещастие, подобни неща се потулят с двеста луидора и шестмесечно отсъствие от града; но Раверси иска да използва случая, за да събори от власт граф Моска. Обществото ви осъжда не за ужасния грях на убийството, а единствено за несръчността или по-скоро за дръзкото ви нежелание да прибегнете до някой bulo (наемен побойник). Аз ви предавам тук сбито и ясно приказките, които слушам отвсякъде, защото, откак стана това навеки печално злополучие, аз отивам всеки ден в три от най-тачените домове на града, за да мога при случай да ви оправдая. И никога, мисля, не съм използвал за по-свята цел малкото красноречие, с което небето се е смилило да ме надари.“

Пелената падна от очите на Фабрицио; в многобройните си писма, изпълнени с възторжена искреност, херцогинята не му съобщаваше никога нищо. Тя му се кълнеше, че ще напусне завинаги Парма, ако той не се върне скоро като победител.

„Графът ще направи за тебе — пишеше му тя в писмото, приложено към писмото на архиепископа — всичко, което е по силите на човека. Що се отнася до мене, с твоята хубава лудория ти ми промени съвсем характера; сега съм свидлива като банкера Томбоне; освободих всичките си прислужници, нещо повече: продиктувах на графа списъка на имуществото си, което се оказа много по-незначително, отколкото предполагах. След смъртта на прекрасния граф Пиетранера — за него, казано в скоби, ти би трябвало по-скоро да отмъстиш, вместо да излагаш живота си срещу такова нищожество като Джилети — аз останах с хиляда и двеста ливри рента и пет хиляди франка дългове; спомням си между другото, че имах две и половина дузини бели атлазени пантофки, изписани от Париж, а само един чифт обувки за улицата. Почти съм решена да взема ония триста хиляди франка, които ми остави херцогът и които смятах по-рано да похарча изцяло, за да му издигна великолепен паметник. Впрочем твоя, значи, и моя главна неприятелка е маркиза Раверси; ако се отегчаваш в Болоня, кажи ми само една дума, и аз ще дойда при тебе. Пращам ти четири нови полици и т.н., и т.н.“

Херцогинята не пишеше нито дума на Фабрицио какво бе мнението на хората в Парма за неговата работа; тя искаше преди всичко да го утеши, пък и смъртта на такова глупаво същество като Джилети не можеше според нея в никой случай да бъде сериозен удар срещу един дел Донго.

— Колко джилетовци са изпратили на оня свят нашите прадеди — казваше тя на графа — и никому не е дохождало на ум да ги укори за това!

Съзрял с голяма почуда за първи път истинското положение на нещата, Фабрицио се залови да разучи писмото на архиепископа. За зла чест и сам архиепископът го смяташе по-осведомен, отколкото бе в действителност. Фабрицио разбра, че тържеството на маркиза Раверси се заключава главно в това, че е невъзможно да се намерят очевидци на съдбоносния двубой. Камериерът, който пръв беше донесъл новината в Парма, бил в хана на село Сангуиня през време на сбиването; Мариета и старицата, която й беше вместо майка, бяха изчезнали, а маркизата беше подкупила коларя, който ги бе возил, и сега той даваше отвратителни показания.

„Макар следствието да е оградено с най-дълбока тайна — пишеше добрият архиепископ със своя цицероновски стил — и да се води от главния прокурор Расси, за когото само от християнско милосърдие ще се въздържа да не говоря лошо, но който спечели състоянието си, преследвайки стръвно нещастните обвиняеми, както ловджийското куче преследва заека; макар Расси — казвам, — за чието безчестие и продажност не можете да имате и представа, да е натоварен от разгневения принц с воденето на делото, аз можах да прочета трите показания на коларя. За неизказана моя радост този нещастник си противоречи. И тъй като пиша на моя главен викарий, който след мен ще ръководя епархията, ще добавя, че повиках свещеника, в чиято енория живее този заблуден грешник. Ще ви кажа, скъпо мое чадо, при условие, че ще запазите тайната на изповедта, че тоя свещеник знае вече от жената на коларя колко екюта е получил той от маркиза Раверси; не смея да кажа, че маркизата е поискала от него да ви клевети, но това е вероятно. Екютата му предал един нещастен свещеник, който изпълнява не много достолепна служба при маркизата и комуто бях принуден да забраня за втори път да служи литургия. Няма да ви уморявам с разказа на много други мои постъпки — вие сте в правото си да ги очаквате от мене, пък и те са мое задължение. Един каноник, ваш колега в катедралата, който впрочем си спомня твърде често какъв авторитет му създават богатствата на рода му, чийто единствен наследник по божие съизволение е останал той, си е позволил да каже в дома на господин граф Дзурла, министър на вътрешните работи, че смята доказана вашата вина в тази дребна история (говорил за убийството на злочестия Джилети). Аз го повиках при себе си и в присъствието на останалите ми трима главни викарии, на моя епархиален свещеник и на двама свещеника, които се намираха в чакалнята, аз ги помолих да ни съобщи като на свои братя на какво гради пълната си увереност във виновността на едного от колегите си в катедралата; нещастникът едва измънка някакви несъстоятелни доводи; всички въстанаха срещу него и макар да сметнах за свой дълг да прибавя само няколко думи, той се разплака и призна искрено своята пълна заблуда, след което аз от мое име и от името на всички присъстващи на това събрание лица му обещах да запазим тайна, но при условие все пак, че той ще положи всичките си усилия да поправи погрешните впечатления, които са могли да породят неговите думи през последните две седмици.

Няма да ви повтарям, скъпо мое чедо, онова, което вие сигурно знаете отдавна, а именно, че от тридесет и четиримата селяни, работещи на предприетите от граф Моска разкопки — на които Раверси смята, че сте платили, за да ви помогнат в престъплението, — тридесет и двама са били в рова, заети с работата си, когато вие сте извадили ловджийския нож, за да защитите живота си срещу човека, който ви е нападнал изневиделица. Двамата измежду тях, които са били извън рова, викнали на другите: «Убиват монсиньора!» Само тоя вик вече доказва напълно ясно вашата невинност. А ето главният прокурор Расси твърди, че тези двама души изчезнали; нещо повече, намерени са осем от хората, които са били в рова; при първия им разпит шестимата са заявили, че са чули вика: «Убиват монсиньора!» Знам по околен път, че при техния пети разпит, който е станал снощи, петима са заявили, че не си спомнят добре дали са чули сами този вик, или им е казал за него някой другарите. Дадох нареждане да ми обадят къде живеят тези копачи и техните свещеници ще им внушат, че осъждат душата си на вечни мъки, ако за няколко екюта са готови да изопачат истината.“

Добрият архиепископ се впущаше в безкрайни подробности, както може да се съди от приведените. После той добавяше, но вече на латински език:

„Това дело е само опит да се смени правителството. Ако ви осъдят, то ще бъде на каторжна работа или на смърт; в такъв случай аз ще се намеся и ще заявя от висотата на моя архиепископски амвон, че съм сигурен във вашата невинност, че вие чисто и просто сте защитавали живота си срещу един разбойник и че най-сетне съм ви забранил да се връщате в Парма, докато тук тържествуват вашите врагове; възнамерявам дори да заклеймя главния прокурор, както той го заслужава: омразата против тоя човек е толкова всеобща, колкото е рядко уважението към характера му. Но освен това в навечерието на деня, в който главният прокурор ще произнесе несправедливата си присъда, херцогиня Сансеверина ще напусне града и може би дори пармските владения: в такъв случай никой не се съмнява, че графът ще подаде оставката си. Тогава твърде вероятно е генерал Фабио Конти да дойде на власт и маркиза Раверси да възтържествува. Най-лошото във вашето дело е, че с разследването не е натоварен някой опитен човек, който да изясни вашата невинност и да осуети опитите за подкупване на свидетелите. Графът мисли, че изпълнява тази длъжност, но той е твърде знатен благородник, за да се унижи да се занимава с някои подробности; нещо повече, като министър на полицията, той трябваше на първо време да издаде най-строги заповеди срещу вас. Най-сетне — да се осмеля ли да ви го кажа? — нашият върховен господар ви смята за виновен или поне показва такава увереност и внася с това известно озлобление във вашето дело.“

Думите „нашият върховен господар“ и „показва такава увереност“ бяха написани на гръцки и Фабрицио бе безкрайно благодарен на архиепископа, че беше се осмелил да ги напише. Той изряза с ножчето си този ред от писмото и го унищожи веднага.

Додето четеше писмото, Фабрицио се спира двадесетина пъти; вълнуван от най-гореща признателност, той отговори начаса с писмо от осем страници. Често трябваше да вдига главата си, за да не капят сълзите му върху листа. На другия ден, когато се готвеше вече да затвори плика, намери, че тонът му е много светски. „Ще го напиша на латински — каза си той, — така ще се види още по-благопристойно на почтения архиепископ.“ Но като се мъчеше да стъкмява хубави и дълги латински фрази, наподобяващи много добре Цицерон, спомни си, че един ден архиепископът, говорейки му за Наполеон, го наричаше упорито Буонапарте^[3], начаса изчезнаха всичките му чувства, които предната вечер го трогнаха до сълзи. „О, кралю на Италия! — извика той. — Верността, в която толкова други ти се клеха приживе, аз ще запазя и след смъртта ти. Архиепископът ме обича, няма съмнение, но само защото съм дел Донго, а той е син на буржоа.“ За да не се изгуби хубавото му писмо, написано на италиански, Фабрицио го промени, дето трябваше, и го адресира до граф Моска.

Същия ден Фабрицио срещна на улицата Мариета; тя се изчерви от радост и му кимна да я последва отдалеч. Скоро тя се мушна в една пуста портика; там спусна още по-ниско черната дантела, която според местния обичай й покриваше главата, така че никой да не може да я познае: после се обърна живо и каза на Фабрицио:

— Какво значи това? Вие си вървите така спокойно из улиците?

Фабрицио й разправи историята си.

— Господи боже, вие сте били във Ферара, а аз ви търсих толкова много там! Нека ви кажа, скарах се с моята старица, защото искаше да ме заведе във Венеция, но аз знаех, че вие нямаше да дойдете никога там, защото сте вписан в черния списък на австрийските власти. Продадох златната си огърлица, за да дойда в Болоня, някакво щастливо предчувствие ми казваше, че ще ви срещна тука; старата жена пристигна два дни след мене. Затова няма да ви карам да дохождате при нас, тя ще ви досажда пак с тези мръсни молби за пари, а мене ме е толкова срам. Ние живяхме напълно прилично от оня съдбоносен ден — знаете кой — и не сме похарчили дори четвърт от онова, което ни дадохте. Не бих желала да идвам при вас в хана „Pelegrino“, би значило да се афиширам. Помъчете се да наемете стаичка на някоя пуста улица и в часа на Ave Maria (привечер) ще ви чакам тук под същата портика.

Като каза това, тя побягна.