Стендал
Пармският манастир (22)

Двадесет и първа глава

Приблизително година преди тия нещастия херцогинята има една странна среща: веднъж, когато тя имаше luna, както се казва по тия места, херцогинята ненадейно замина привечер за замъка си Сака, разположен отвъд Колорно, на рида, който се издига над По. Приятно й беше да разхубавява имението си; тя обичаше просторната гора, обрасла рида чак до замъка, и непрестанно прокарваше из нея пътеки в разни живописни посоки.

— Ще ви грабнат разбойници, прекрасна херцогиньо — каза й един ден принцът. — Не може да остане пуста гората, дето хората знаят, че вие се разхождате.

И принцът хвърли поглед на графа с желание да събуди ревността му.

— Не ме е страх от нищо, ваше височество — отвърна херцогинята с простодушен вид, — когато се разхождам из гората; успокоявам се с тази мисъл: не съм сторила никому зло, кой би могъл да ме мрази?

Думите й му се сториха дръзки, те напомняха хулите на местните либерали, твърде безочливи хора.

В деня на разходката, за която разказваме, херцогинята си спомни изведнъж думите на принца, щом зърна един много окъсан човек, който я следваше отдалеч из гората. Когато херцогинята, продължавайки разходката си, свърна на един неочакван завой, непознатият се намери толкова близо до нея, че тя се уплаши. В първия миг на уплахата си тя повика своя горски пазач, когото бе оставила на хиляда крачки оттам в цветарника до замъка. През това време непознатият успя да се приближи до нея и падна в краката й. Той беше млад, много хубав човек, но ужасно лошо облечен; от дрехите му висяха дълги парцали, ала в очите му гореше огънят на страстна душа.

— Осъден съм на смърт — аз съм лекарят Феранте Пала и умирам от глад заедно с петте си деца.

Херцогинята забеляза страшно изпитото му лице, но очите му бяха тъй прекрасни и изпълнени с такъв нежен унес, че тя отхвърли всяка мисъл за престъпление. „Паладжи^[1] — помисли си тя — е трябвало да изобрази с такива очи свети Йоан в пустинята, когото е изрисувал неотдавна в катедралата.“ Сети се за Йоан Кръстител поради невероятно съсухреното тяло на Феранте. Херцогинята му даде три цехина, колкото намери в кесията си, и се извини, че му дава толкова малко; току-що платила сметката на градинаря си. Феранте й благодари горещо.

— Уви! — каза й той. — Някога аз живеех в градове, виждах елегантни жени, но откакто изпълних гражданския си дълг, осъден съм на смърт и живея в горите. Тръгнах подире ви не за да ви искам милостиня, нито да ви ограбя, а като дивак, омаян от ангелска хубост. Толкова отдавна не съм виждал две хубави бели ръце!

— Станете — каза му херцогинята, тъй като той все още стоеше коленичил.

— Позволете ми да остана на колене — каза и Феранте. — Тази стойка ми показва, че сега не съм крадец и това ме успокоява; знайте — откакто не ми дават да упражнявам занаята си, аз крада, за да живея. Но в тоя миг аз съм само простосмъртен, който се прекланя пред небесната красота.

Херцогинята разбра, че е малко луд, но не се уплаши; по хубавите очи на този човек тя виждаше, че той има пламенна и добра душа, пък и необикновените лица й се харесваха.

— И тъй, аз съм лекар, някога ухажвах жената на пармския аптекар Саразине; той ни издебна и я натири заедно с трите й деца, които с право подозираше, че са мои, а не негови. По-сетне ни се родиха още две. Майката и петте деца живеят в страшна беднотия, сврени в една колибка, която направих със собствените си ръце, на една левга оттук, в гората. Нали трябва да се крия от стражарите, а клетата ми жена не иска да се раздели от мене. Бях осъден на смърт и напълно справедливо: съзаклятничех. Мразя принца, той е тиранин. Не забягнах, защото нямах пари. Но нещастието ми е още по-голямо и би трябвало да се убия хиляди пъти досега: аз не обичам вече злочестата жена, която ми дари тия пет деца и се погуби за мене: обичам друга. Но ако се убия, петте деца и майката буквално ще умрат от глад.

Човекът говореше очевидно искрено.

— Но от какво живеете? — го запита покъртена херцогинята.

— Майката преде, най-голямата дъщеря хранят в един чифлик на либерали, дето пасе овцете, а аз крада по пътя между Пиаченца и Генуа.

— А как примирявате кражбата с вашите либерални принципи?

— Държа си бележки за ограбените хора и ако някога спечеля, ще им върна откраднатите пари. Смятам, че един народен трибун като мене изпълнява работа, която заради опасността си заслужава сто франка на месец; затова гледам да не вземам повече от хиляда и двеста франка годишно. Греша — крада малко повече, защото по тоя начин посрещам разходите за отпечатване на произведенията ми.

— Какви произведения?

— Ами например: „Ще имаме ли някога парламент и бюджет?“

— Какво? — каза смаяна херцогинята. — Значи, вие сте, господине, прочутият Феранте Пала, един от най-великите поети на века!

— Прочут може би, но несъмнено много нещастен.

— И един човек с вашите дарби е принуден да краде, за да живее!

— Може би затова имам и някаква дарба. До днес всички наши писатели, които са се прославили, са били хора, платени от правителството или от църквата, които са искали да подкопаят. Аз, първо, излагам живота си; второ — представете си, госпожо, какви мисли ме вълнуват, когато отивам да крада! „Дали имам право — питам се. — Принася ли трибунската длъжност на обществото такава полза, че да заслужава действително сто франка на месец?“ Имам две ризи, дрехите, които виждате на мене, някое и друго калпаво оръжие и съм сигурен, че ще свърша на бесило. Осмелявам се да мисля, че съм безкористен човек. Щях да бъда щастлив, ако не беше тази съдбоносна любов, зарад която само страдам при майката моите деца. Сиромашията ми тежи с грозотата си: обичам красивите дрехи, белите ръце…

Той гледаше ръцете на херцогинята с такъв поглед, че я обхвана страх.

— Сбогом, господине! — каза му тя. — Мога ли да ви бъда полезна с нещо в Парма?

— Мислете понякога върху този въпрос: неговото предназначение е да буди сърцата и да не им позволява да заспят в това лъжовно, напълно материално щастие, което дават монархиите. Ползата, която той принася на съгражданите си, заслужава ли сто франка месечно?… Нещастието ми е, че обичам — каза той меко, — и приблизително от две години душата ми живее само с вас, но досега ви виждах, без да ви плаша.

И той побягна с невероятна бързина, която учуди херцогинята и я успокои. „Стражарите ще видят голяма мъка да го настигнат — помисли си тя. — Той наистина е луд.“

— Луд е — казаха й нейните прислужници, — ние всички знаем отдавна, че клетникът е влюбен във вас, госпожо; когато сте тук, виждаме го как скита по най-високите места на гората и щом си заминете, винаги дохожда да седне на същите места, където вие сте се спирали; ще вдигне от земята цветята, изпадали от букета ви, ще им се любува и дълго ще ги пази, затъкнати на скъсаната си шапка.

— Но вие никога не сте ми казвали за тия безумства — каза херцогинята почти с укор.

— Бояхме се, госпожо, да не го обадите на министър Моска. Клетият Феранте е истинско дете! Не е сторил никому никога зло. И само защото обича нашия Наполеон, осъдиха го на смърт.

Тя не каза нито дума на министъра за срещата и тъй като от четири години насам това беше първото нещо, което криеше от него, трябваше неведнъж да се прекъсва по средата на някое изречение. Тя се върна в Сака, взела със себе си злато, Феранте вървя подире й някое време на стотина крачки далеч, подскачайки лудешки в гората, и изведнъж връхлетя върху й бърз като ястреб и падна на колене както първия път.

— Къде бяхте преди две седмици?

— В планината, оттатък Нови, за да ограбя едни мулетари, които се връщаха от Милано, дето бяха продали зехтин.

— Вземете тази кесия.

Феранте отвърза кесията, извади един цехин, целуна го и го скри в пазвата си, после върна кесията.

— Вие ми връщате кесията, а крадете!

— Разбира се; завел съм си ред никога да нямам повече от сто франка, а сега майката на децата ми има осемдесет франка, а аз — двадесет и пет, значи, превишил съм с пет франка и ако ме обесеха сега, щеше да ме гризе съвестта. Взех този цехин, защото вие ми го давате и аз ви обичам.

Тая проста дума прозвуча прекрасно в устата му. „Той действително обича“ — каза си херцогинята.

Него ден той изглеждаше съвсем побъркан. Каза, че в Парма някои хора му дължали шестстотин франка и че с тези пари той би могъл да поправи колибата си, дето сега горките му деца често пъти простивали.

— Аз ще ви заема тия шестстотин франка — каза съвсем трогната херцогинята.

— Но аз съм общественик и няма ли противната партия да ме оклевети тогава и да каже, че се продавам?

Херцогинята, умилена, му предложи скривалище в Парма, ако се съгласи да й се закълне, че сега-засега няма да раздава правосъдие в този град и главно няма да изпълни ни една от смъртните присъди, които, както той казваше, носел in petto^[2].

— А ако поради моето неблагоразумие ме обесят — каза важно Феранте, — всички тези негодници, тъй вредни за народа, ще живеят още дълги години. И кой ще е виновен за това? Какво ще ми каже баща ми, когато ме посрещне там горе?

Херцогинята му говори дълго за дечицата му, които от влагата можеха да заболеят и да умрат. Той се съгласи най-сетне да приеме предложеното му скривалище в Парма.

През едничкия полуден, който беше прекарал в Парма след сватбата си, херцог Сансеверина бе показал на херцогинята едно странно скривалище в южния ъгъл на двореца си. Лицевата стена, строена в средните векове, бе дебела осем стъпки; отвътре тя бе издълбана и там се намираше скривалище, високо двадесет стъпки, но само две широко. Досам него се издигаше прочутото водохранилище, за което споменават всички пътешественици — знаменито произведение на XII век, изградено по време на обсадата на Парма от императора Сигизмунд и включено по-късно в оградата на двореца Сансеверина.

В скривалището се влизаше, като се завъртваше един огромен камък около желязна ос, забита в средата му. Херцогинята беше тъй дълбоко покъртена от безумието на Феранте и от участта на децата му, за които той отказваше упорито да получи какъвто и да е ценен подарък, че му позволи да използва скривалището за доста дълго време. Тя го видя след месец пак в гората на Сака и тъй като тоя ден беше малко по-спокоен, той й прочете един от сонетите си, който й се стори равен и дори по-хубав от всичко създадено в Италия през последните два века. Феранте измоли от нея няколко срещи, но любовта му се възпламени, почна да й досажда и херцогинята забеляза, че неговата страст следва законите на всичка любовни увлечения, които подкрепя някакъв лъч от надежда. Тя го отпрати в гората му, забрани му да разговаря с нея; той се покори начаса с голяма кротост. Работите се намираха в това положение, когато арестуваха Фабрицио. След три дни, привечер, един капуцин се яви на портата на двореца Сансеверина и заяви, че имал да съобщи важна тайна на господарката. Тя беше толкова нещастна, че заповяда да го въведат: беше Феранте.

— Тук се извършва нова неправда и народният трибун трябва да знае за нея — каза й тоя човек, обезумял от любов — От друга страна, действайки като частно лице — добави той, — аз мога да дам на госпожа херцогиня Сансеверина само живота си — поднасям й го.

Искрената преданост на тоя крадец и безумец трогна силно херцогинята. Тя приказва дълго с човека, който минаваше за най-големия поет на Северна Италия, и плака много. „Ето кой разбира сърцето ми.“ — каза си тя.

На другия ден той дойде пак, все тъй в часа на Ave Maria, преоблечен като слуга, с ливрея.

— Не съм напуснал Парма; чух една ужасна история, която моята уста няма да повтори; но ето ме пред вас. Помислете, госпожо, кого отхвърляте! Пред вас стои не някаква придворна кукла, а мъж!

Той изрече това коленичил и изразът на лицето му придаваше дълбок смисъл на думите му. После добави:

— Вчера си казах; тя плака пред мене; значи, й е поолекнало малко.

— Но помислете, господине, какви опасности ви дебнат отвсякъде, ще ви арестуват в този град!

— На това трибунът ще ви отговори: „Госпожо, какво значи животът, когато говори дългът?“ А несретникът, който страда, задето не чувства вече влечение към добродетелта, откакто изгаря от любов, ще добави: „Госпожо херцогиньо, Фабрицио, един сърцат човек, може би ще загине; не отхвърляйте друг сърцат човек, който ви предлага услугите си! Ето едно желязно тяло и една душа, която се бои на света само от едно — да не би да не ви угоди.“

— Ако ми говорите още за вашите чувства, ще ви затворя вратата си завинаги.

Херцогинята смяташе тая вечер да обади на Феранте, че ще определи малка пенсия на децата му, но се побоя, че той ще си иде заради това и ще се убие.

Едва излезе той, и тя, обхваната от зловещи предчувствия, си каза: „И аз също мога да умра и дай боже това да стане по-скоро, щом намеря човек, достоен за това име, комуто да поверя моя клет Фабрицио!“

Изведнъж една мисъл осени херцогинята: тя взе едно листче и на него, като вмъкна няколко празни израза, които знаеше, написа разписка, че е получила от господин Феранте Пала сумата двадесет и пет хиляди франка при изрично условие да плаща всяка година пожизнена рента от хиляда и петстотин франка на госпожа Саразине и петте й деца. Херцогинята добави: „Освен това завещавам пожизнена рента от триста франка на всяко от петте деца при условие, че Феранте Пала ще се погрижи като лекар за моя племенник Фабрицио дел Донго и ще му бъде наместо брат. Моля го да стори това.“ Та се подписа, постави дата от миналата година и скъта листчето.

След два дни Феранте се яви отново. Тъкмо по това време мълвата за близкото екзекутиране на Фабрицио беше развълнувала града. В цитаделата ли щеше да стане печалната церемония, или под дърветата на булеварда, дето обичаха да се разхождат пармските жители? Нея вечер много хора от народа излязоха, да се разхождат пред портите на цитаделата, за да видят издига ли се там ешафод; тази навалица разтревожи Феранте. Той свари херцогинята потънала в сълзи, неспособна да промълви дума; тя го поздрави с ръка и му посочи едно кресло. Феранте, преоблечен този ден като капуцин, бе великолепен; вместо да седне, той падна на колене и благочестиво зашепна молитви към бога. Когато забеляза, че херцогинята се поуспокои, той прекъсна за миг молитвите си и без да става, каза:

— Отново ви предлагам живота си.

— Мислете какво говорите! — извика херцогинята с див поглед, който след риданията показваше, че гневът взима връх над скръбта.

— Аз предлагам живота си, за да възпра убийството на Фабрицио или да отмъстя за него.

— Положението е такова — отвърна херцогинята, — че аз мога да приема самопожертвуванието ви.

Тя го изгледа втренчено и строго. В неговия поглед блесна светкавица от радост; той стана бързо и простря ръце към небето. Херцогинята се приближи до ореховия шкаф и извади от тайното чекмедже един лист.

— Четете — каза тя на Феранте.

Това беше дарение в полза на децата му, за което споменахме.

Сълзи и ридания попречиха на Феранте да го дочете докрай; той падна на колене.

— Върнете ми листа — каза херцогинята и го изгори пред него на свещта. — Не бива — добави тя — моето име да излезе наяве, ако ви заловят и накажат със смърт — в тая работа вие залагате главата си.

— С радост бих умрял, стига да напакостя на тиранина; с още по-голяма радост бих умрял за вас. Ако виждате и разбирате това, моля ви, не споменавайте вече за парични дреболии, инак ще сметна това за обидно недоверие.

— Изложите ли се вие, ще се изложа и аз — подзе херцогинята, — и Фабрицио подир мене; затова, а не защото се съмнявам във вашата храброст, искам човекът, който ми прониза сърцето, да бъде отровен, а не убит. По същата важна за мен причина заповядвам ви на всяка цена да се спасите.

— Ще изпълня заповедта ви вярно, точно и предпазливо. Предвиждам, госпожо херцогиньо, че моето отмъщение ще се слее с вашето: но и обратното да се случи аз пак ще изпълня всичко вярно, точно и предпазливо. Мога да не сполуча, но ще вложа всичките си мъжки сили.

— Въпросът е да се отрови убиецът на Фабрицио.

— Отгатнах това, пък и аз сам двадесет и седем месеца, откакто водя този скитнически и отвратителен живот, неведнъж съм мислил за подобно лично възмездие.

— Ако ме открият и осъдят като ваша съучастника — продължи херцогинята гордо, — не искам да ме обвинят, че съм ви съблазнила. Заповядвам ви да не ме търсите, преди да настъпи часът на нашето отмъщение: не бива да го убивате, преди да съм ви дала знак за това. Неговата смърт сега например не само не ще бъде полезна, но ще бъде и гибелна за мене. Вероятно убийството му ще трябва да се отложи за няколко месеца, но то ще се извърши. Аз искам той да умре от отрова и бих предпочела да го оставя жив, отколкото да го видя застрелян. По причини, които не ще ви обясня, искам вие да останете здрав и читав.

Феранте бе възхитен от властния тон, с който говореше с него херцогинята: очите му блестяха от безмерна радост. Както вече казахме, той беше ужасно мършав, но виждаше се, че е бил много хубав на младини, а и той мислеше, че е още такъв, какъвто е бил едно време. „Дали не съм луд? — запита се той. — Или херцогинята иска един ден, когато й докажа своята преданост, да направи от мене най-щастливия човек? Пък и наистина защо да не ме направи? Мигар съм по-лош от тая кукла граф Моска, който в случая не може да направи нищо за нея, дори не помогна на монсиньор Фабрицио да избяга?“

— Може да стане нужда да поискам смъртта му още утре — продължи херцогинята все със същия властен глас. — Вие знаете това огромно водохранилище, дето се намира в ъгъла на двореца, до скривалището, дето се укривахте понякога; по един таен начин цялата му вода може да се пусне на улицата: ето това ще бъде сигналът за отмъщението ми. Вие ще видите сам, ако сте в Парма, или ще чуете, ако живеете в гората, че голямото водохранилище в двореца Сансеверина се е пробило. Действайте начаса, но с отрова, и главно излагайте на опасност живота си колкото се може по-малко. Нека никога никой не знае, че съм замесена в тази работа.

— Излишни са всякакви думи — отвърна Феранте, като едва сдържаше възторга си: — аз вече реших какви средства да употребя. Животът на този човек ми стана още по-омразен от преди, тъй като сега няма да смея да ви виждам, докато той е жив. Ще очаквам сигнала — да се излее водохранилището на улицата.

Изведнъж той се поклони и си тръгна. Херцогинята гледаше подире му.

Когато той бе вече в другата стая, тя го повика.

— Феранте! — извика тя. — Благородни човече! Той се върна, сякаш недоволен, че го задържат; в този миг лицето му беше великолепно.

— А децата ви?

— Госпожо, те ще бъдат по-богати от мене; вие ще им оставите може би някаква пенсийка.

— Вземете — каза херцогинята и му подаде едно ковчеже от маслиново дърво, — ето всички диаманти, които са ми останали; те ще струват петдесет хиляди франка.

— Ах, госпожо! Вие ме унижавате! — каза Феранте, като се дръпна в ужас, и лицето му се промени съвсем.

— Няма да ви видя, преди да настане време да се действа: вземете, аз искам това — додаде херцогинята с надменен вид, който срази Феранте.

Той сложи ковчежето в джоба си и излезе. Вратата се затвори след него. Херцогинята го повика отново; той влезе разтревожен: херцогинята стоеше права сред салона; тя се хвърли в прегръдките му. Феранте насмалко не припадна от щастие; херцогинята се освободи от ръцете му и му показа с очи вратата.

„Ето единствения човек, който ме разбра — каза си тя, — така би постъпил и Фабрицио, ако можеше да ме чуе.“

Имаше две черти в характера на херцогинята: тя пожелаваше завинаги онова, което беше пожелала веднъж; никога не разсъждаваше отново върху това, което веднъж бе решила. По тоя довод тя привеждаше думите на първия си мъж, прекрасния генерал Пиетранера: „Каква безочливост спрямо себе си! — казваше той. — От къде на къде ще смятам, че съм по-умен днес, отколкото тогава, когато съм взел това решение?“

От тоя миг някаква веселост се появи отново у херцогинята. Преди съдбоносното решение, каквото и да мислеше, каквото и да видеше, тя се чувстваше по-малоценна от принца, по-слаба и по-лековерна; принцът по нейно мнение я беше измамил подло и граф Моска със своето придворно угодничество, макар и невинно, беше помогнал на принца. Но откакто реши да си отмъсти, тя почувства силата си, всеки ход на нейния ум й доставяше радост. Аз съм склонен да мисля, че безнравствената наслада, която намират италианците в отмъщението, се дължи на силното въображение, което има тоя народ; хората от другите страни, собствено казано, не прощават, а забравят.

Херцогинята видя Пала чак към последните дни от затворничеството на Фабрицио. Както читателят навярно е отгатнал, негова бе мисълта за бягството: в горите, на два часа от Сака, имаше една средновековна кула, полусрутена, висока повече от сто стъпки; преди да заговори повторно на херцогинята за бягство, Феранте я помоли да изпрати Лодовико с верни хора, които да изправят няколко стълби върху стените на тая кула. Пред очите на херцогинята той се качи на кулата по стълбите и се спусна оттам по едно обикновено въже с възли; той повтори и потрети опита, после обясни отново мисълта си. След седмица Лодовико пожела също да се спусне от тази стара кула по едно навързано на възли въже; чак тогава херцогинята обади на Фабрицио плана за бягството.

През последните дни преди бягството, което можеше по много причини да докара смъртта на затворника, херцогинята намираме малко спокойствие само когато при нея беше Феранте; мъжеството на тоя човек наелектризирваше нейната смелост, но читателят разбира добре, че тя трябваше да крие от графа тая странна дружба. Тя се боеше не че той ще възнегодува, а че възраженията му ще засилят нейните опасения и ще я обезсърчат. Как! Да вземе за близък съветник един луд или признат за луд, отгоре на това осъден на смърт! „И — добавяше херцогинята, като говореше на себе си — един човек, който по-късно можеше да направи какви ли не чудновати неща!“ Феранте се намираше в салона на херцогинята, когато графът дойде да я уведоми за разговора между принца и Расси; и щом графът излезе, тя с големи усилия удържа Феранте да не изпълни веднага ужасния план.

— Аз съм силен сега! — извика безумецът. — Не се съмнявам вече в законността на постъпката си!

— Но в изблика на ярост, който ще настъпи неизбежно след това, Фабрицио ще бъде посечен!

— Но така ние ще го избавим от опасността, която го заплашва при спускането от кулата: спускането е възможно, лесно дори — добави той, — но на този младеж липсва опит.

Извършиха венчавката на сестрата на маркиз Крешнци и на празненството, дадено по този случай, херцогинята срещна Клелия и можа да поприказва с нея без да събуди подозрение у високопоставените съгледвачи. Херцогинята сама предаде на Клелия пакета с въжетата в градината, дето двете излязоха за минута да подишат чист въздух. Тези въжета, изплетени най-грижливо наполовина от коноп, наполовина от коприна, бяха много тънки и жилави и на тях бяха навързани възли. Лодовико беше изпитал тяхната здравина и по цялата си дължина те можеха да издържат товар от осем квинтала, без да се скъсат. Бяха ги стегнали така, че да могат да направят от тях няколко пакета, които имаха формата на един том in quatro^[3], Клелия ги взе и обеща на херцогинята всичко, което е по силите на човека, за да достави пакетите в кулата „Фарнезе“.

— Но аз се боя от вашата плахост; пък и какво съчувствие — добави учтиво херцогинята — може да ви вдъхва един непознат?

— Господин дел Донго се намира в беда и аз ви обещавам да го спася!

Но тъй като се осланяше много малко на самообладанието на двадесетгодишната девойка, херцогинята взе други мерки, за които не съобщи на дъщерята на коменданта. Както и трябваше да се очаква комендантът също дойде на сватбеното празненство на сестрата на маркиз Крешенци. Херцогинята съобрази, че ако му се даде силна упойка, хората могат да помислят на първо време, че е получил апоплектичен удар и тогава, вместо да го турят в каретата му, за да го отведат в цитаделата, би могло с известно умение да се склонят да го закарат с носилка, която ще се намери уж случайно в къщата, дето става празненството. Там по това време ще има сръчни хора, преоблечени като работници, заети с уредбата на празненството, и те в общата бъркотия учтиво ще предложат да пренесат болния до двореца му, разположен толкова високо. Тези хора, предвождани от Лодовико, ще носят умело скрити под дрехите си доста много въжета. Явно бе, че умът на графинята беше се действително побъркал, откакто тя мислеше сериозно за бягството на Фабрицио. Опасността, която заплашваше свидното й същество, тегнеше страшно на душата й и главно траеше от много дълго време. От прекалени грижи тя насмалко не провали бягството, както ще види читателят. Всичко стана, както беше го замислила, с тази само разлика, че упойката оказа много силно действие; всички, дори лекарите, помислиха, че генералът има апоплектичен удар.

За щастие отчаяната Клелия не се усъмни в престъпния опит на херцогинята. Когато внасяха в цитаделата носилката, дето генералът лежеше полумъртъв, бъркотията беше толкова голяма, че Лодовико и хората му минаха свободно; претърсиха ги само за формалност на „мостчето на роба“. Когато те пренесоха генерала до леглото му, отведоха ги в трапезарията, дето прислужниците ги нагостиха богато; а след гощавката, която свърши близо към зазоряване, им обясниха, че по заведения в затвора обичай ще ги заключат за останалите часове в долните зали на двореца, отдето на другия ден, по видело, помощник-комендантът ще ги пусне на свобода.

Хората на Лодовико съумяха да му предадат въжетата, които носеха, но Лодовико видя голяма мъка, додето привлече макар и за минута вниманието на Клелия. Най-сетне, когато тя минаваше от една стая в друга, той и показа пакетите с въжетата в тъмния кът на салоните от първия етаж. Клелия бе дълбоко поразена от това странно обстоятелство; тозчас в ума й изникна жестокото подозрение.

— Кой сте вие? — запита тя Лодовико.

И след неговия неопределен отговор добави:

— Би трябвало да поискам да ви арестуват; вие или вашите хора сте отровили баща ми!… Признайте веднага каква отрова му дадохте, за да може лекарят от цитаделата да му предпише съответните лекарства; признайте веднага или вие и вашите съучастници няма да излезете никога от тази цитадела!

— Напразно се тревожите, госпожице — отговори Лодовико със съвършена учтивост и изящество, — за никаква отрова не може да става дума; от непредпазливост е дадена на генерала една доза от лауданум и изглежда, че слугата, комуто е била възложена тази престъпна задача, е сипал в чашата няколко капки повече; ние ще се разкайваме вечно за всичко, но можете да бъдете уверена, госпожице, че няма, слава богу, никаква опасност: ще трябва да полекувате господин коменданта от взетата по погрешка много силна доза лауданум; ала аз имам чест да повторя пред вас, госпожице, че лакеят, комуто е възложена престъпната задача, не е употребил истинска отрова както Барбоне, когато искаше да отрови монсиньор Фабрицио. Съвсем не сме имали намерение да си отмъщаваме за опасността, на която бе изложен монсиньор Фабрицио; дадохме само на този несръчен лакей едно стъкълце лауданум, кълна ви се, госпожице! Но, разбира се, ако ме разпитат официално, аз ще отрека всичко. Впрочем, госпожице, ако вие кажете някому за лауданума и за отровата — бил той и предобрият отец Чезаре, — вие със собствената си ръка ще погубите Фабрицио. Ще направите невъзможен завинаги всякакъв план за бягство; а вие, госпожице, знаете по-добре от мене, че не с прост лауданум искат да отровят монсиньора; знаете също, че известна особа е дала срок един месец за това престъпление и че е изтекло повече от седмица, откакто е дадена съдбоносната заповед. Затова, ако заповядате да ме арестуват или кажете само дума било на дон Чезаре, било някому другиму, вие ще забавите всичките ни почини с повече от месец и аз имам право, както казах, че ще погубите със собствената си ръка монсиньор Фабрицио.

Странното спокойствие на Лодовико уплаши Клелия.

„И тъй, ето че говоря, като нищо да не е станало, с отровителя на моя баща — каза си тя — и той ми приказва с учтиви изрази! Любовта ме докара до всички тия престъпления!…“

От угризение на съвестта едва имаше сили да говори; тя каза на Лодовико:

— Аз ще ви заключа в тоя салон. Ще отърча да обадя на лекаря, че е даден само лауданум; но, господи боже, как да му кажа, че аз самата съм научила това? После ще дойда да ви пусна. А Фабрицио знаеше ли нещо за лауданума? — каза Клелия, като се върна тичешком от вратата.

— Бога ми — не, госпожице, той никога не би се съгласил. И после защо да издаваме напълно тайните си? Ние действаме с най-голяма предпазливост. Трябва да спасим монсиньора — ще го отровят след три седмици: заповедта е дадена от лице, което обикновено не среща пречки в желанията си; и нека не крия нищя от вас, госпожице, тая заповед, разправят, е получил страшният Расси.

Клелия хукна ужасена; тя се уповаваше много на съвършената честност на дон Чезаре и макар и с известна предпазливост се осмели да му каже, че на генерала са дали не друго, а лауданум. Без да отговори, без да разпитва, дон Чезаре отърча при лекаря.

Клелия се върна в салона, дето беше заключила Лодовико, с намерение да го поразпита по-настойчиво за лауданума. Не го намери там; той беше успял да се измъкне. Видя на масата една кесия, натъпкана с цехини, и една кутийка с различни отрови в нея. Зърнала отровите, потрепери цялата. „Кой може да ме увери — помисли си тя, — че са дали само лауданум на баща ми и че херцогинята не е поискала да си отмъсти за покушението на Барбоне? Велики боже господи — извика тя, — аз поддържам връзки с отровителите на моя баща! И ги оставям да избягат! А може би този човек, подложен на разпит, щеше да признае, че са дали друго нещо, а не лауданум!“

Клелия падна на колене, обляна в сълзи, и почна да се моли горещо на Мадоната.

През това време лекарят на цитаделата, силно учуден от съобщението на дон Чезаре, че трябва да лекува само от лауданум, даде съответните лекарства и скоро най-тревожните признаци изчезнаха. Генералът дойде малко на себе си, когато почна да се развиделява. Неговата първа постъпка, свидетелстваща за възвърналото му се съзнание, бяха ругатните, с които обсипа полковника, помощник-комендант на цитаделата, задето бе си позволил да даде няколко най-обикновени разпоредби, докато генералът лежеше в несвяст.

След това генералът се разсърди страшно на прислужницата от кухнята, която се изпусна да спомене думата апоплексия, когато му донесе бульона.

— Толкова ли съм стар — извика той, — че да имам апоплексия? Само върлите ми врагове могат да разпространяват такива слухове. Пък и пускано ли ми е кръв, за да се одързостят и сами клеветниците да говорят за апоплексия?

Погълнат от приготовленията за бягството си, Фабрицио не можа да разбере какъв е тоя странен шум, който изпълваше цитаделата, когато донесоха коменданта полумъртъв. Отначало му мина през ума, че присъдата му е променена и че идат да го екзекутират. Като видя после, че никой не дохожда в килията му, помисли, че са издали Клелия, че при завръщането й в крепостта са й взели въжетата, които вероятно е носела, и че най-сетне неговите планове за бягство стават отсега нататък невъзможни. На другия ден призори в килията му влезе непознат нему човек и без да каже дума, сложи на пода кошница с плодове; под плодовете беше скрито следното писмо:

„Изпълнена със силни угризения за това, което е сторено не с мое съгласие, слава богу, но във връзка с една мисъл, която ми дойде, аз дадох обет на пресветата Дева, че ако с нейното свето застъпничество баща ми бъде спасен, никога няма да се възпротивя на неговата воля; ще се омъжа за маркиза веднага, щом ме поиска, и никога няма да ви видя вече. Все пак мисля, че мой дълг е да довърша започнатото. Идната неделя на връщане от литургия, където ще ви отведат по моя молба (не забравяйте да подготвите душата си — вие можете да загинете при това трудно начинание); на връщане от литургия, казвам, гледайте да се качите в стаята си колкото се може по-късно; там ще намерите всичко необходимо за замисленото начинание. Ако загинете, сърцето ми ще бъде покрусено! Но ще имате ли право да ме обвините, че съм спомогнала за вашата смърт? Не ми ли повтори сама херцогинята няколко пъти, че партията на Раверси взима връх? Искат да обвържат принца с някакво жестоко деяние, което ще го раздели завинаги от граф Моска. Херцогинята със сълзи на очи ми се закле, че остава само този изход: вие ще загинете, ако не предприемете нищо. Аз не бива вече да ви гледам, дадох обет; но ако в неделя надвечер ме видите цялата облечена в черно на прозореца, както винаги, това ще бъде сигнал, че следната нощ всичко ще бъде готово, доколкото е възможно за моите слаби сили. След единадесет часа, може би към полунощ или един часа, на прозореца ми ще свети мъничка лампа, това ще рече, че е настъпила решителната минута; поверете съдбата си в ръцете на вашия светец-закрилник, облечете набързо свещеническите дрехи, които са ви донесли, и тръгвайте.

Сбогом, Фабрицио! Докато вие се излагате на тия големи опасности, вярвайте ми, аз ще се моля за вас и ще проливам най-горчиви сълзи. Ако загинете, няма да ви преживея; велики боже, какво говоря? Но ако сполучите, няма да ви видя никога вече. В неделя след литургията ще намерите във вашата килия парите, отровите, въжетата, изпратени от тази страшна жена, която ви обича страстно — тя ми повтори три пъти, че трябва да вземете това решение. Нека ви пази бог и пресветата Мадона!“

Фабио Конти бе винаги неспокоен, винаги нещастен тъмничар; насъне винаги виждаше как побягва някой от затворниците му: всички, които живееха в цитаделата, го мразеха; но тъй като нещастието води всички хора до едни и същи решения, клетите затворници, дори и ония, които лежаха оковани в килии, високи три стъпки, широки три и осем дълги, дето не можеха да се изправят, нито да седнат, всички затворници, дори и тия, казвам, намислиха да заръчат на свои разноски благодарствен молебен, когато научиха, че техният комендант е вън от опасност. Двама-трима от тия нещастници написаха сонети в чест на Фабио Конти. Ето какво прави нещастието с хората! Нека ономува, който ги съди, съдбата даде да прекара една година в килия, висока три стъпки, дето да получава осем унции хляб дневно и да пости всеки петък!

Клелия, която излизаше от стаята на баща си само за да се помоли в параклиса, каза, че комендантът е решил веселбата да стане в неделя. В неделя заранта Фабрицио отиде на литургията и на благодарствения молебен; вечерта имаше фойерверки и в долните зали на замъка раздадоха на войниците вино в четири пъти по-голямо количество, отколкото беше отпуснал комендантът; някой дори бе пратил няколко бъчви ракия, които войниците издъниха. В своето великодушие напилите се войници не оставиха петимата часовои, поставени около двореца, да пострадат от дежурството си; щом дойдеха в будките си, един доверен слуга им даваше вино, а онези, които бяха на стража от полунощ до края на нощта, получиха от нечия непозната ръка и по чаша ракия и всеки път забравяха бутилката до будката (както бе установено после на съдебния процес).

Буйната веселба продължи по-дълго, отколкото бе смятала Клелия, и чак към един часа след полунощ Фабрицио, който преди повече от седмица беше прерязал две железни пръчки от решетката на прозореца си, обърнат не към птичарника, почна да разглобява капака; той работеше, кажи-речи, над главите на часовоите, които вардеха комендантския дворец, но те не чуха нищо. На огромното въже, по което трябваше да се спусне от тая страшна височина, от сто и осемдесет стъпки, той добави само няколко нови възела. Въжето омота около тялото си през рамото: с грамадния си обем то му пречеше много; възлите не позволяваха да се пристегне плътно и то стърчеше на повече от осемнадесет пръста от тялото. „Ето де е бедата“ — каза си Фабрицио.

Като нагласи криво-ляво въжето, Фабрицио взе другото, с което смяташе да се спусне на тридесет и пет стъпки, които отделяха прозореца му от площадката, дето се издигаше дворецът на коменданта. Но колкото и да бяха пияни часовоите, той не можеше да се спусне над главите им и затова се измъкна, както казахме, през другия прозорец на стаята си, който гледаше над покрива на една голяма караулница. По една прищявка, каквато имат болните, щом му се върна говорът, генерал Фабио Конти заповяда да докарат двеста войника в тази стара караулница, изоставена от един век. Той твърдеше, че след като са се опитали да го отровят, ще се опитат да го убият в леглото му, затова тези двеста войника трябвало да го пазят. Можем да си представим как се отрази на Клелия тази непредвидена мярка: благочестивата девойка разбираше много добре, че предава баща си, когото едва не бяха отровили зарад обичния й затворник. В неочакваното пристигане на двестате войника тя видя пръста на провидението, което й забраняваше да отиде по-нататък и да върне свободата на Фабрицио.

Но в Парма всички говореха за близката смърт на затворника. За тази печална новина бяха приказвали дори на празненството, дадено по случай женитбата на синьора Джулия Крешенци. Щом като за подобни дреболии като несръчния удар с шпага, нанесен на един комедиант, човек с произхода на Фабрицио, който отгоре на това имаше покровителството на първия министър, не бе освободен след девет месеца затвор, явно бе, че в неговата работа е замесена политика. „В такъв случай безполезно е да се занимаваме повече с него — казваха хората, — ако на властта не изнася да го убие на публично място, той скоро ще умре от болест.“ Един железар, повикан по работа в двореца на генерал Фабио Конти, разправяше, че били изпратили Фабрицио отдавна на оня свят и за смъртта му мълчали от политически съображения. Думите на този човек накараха Клелия да се реши.