Стендал
Пармският манастир (18)

Седемнадесета глава

Графът не се смяташе вече за министър. „Я да видим — каза си той — колко коня ще можем да имаме след изпадането ми в немилост, както ще нарекат моята оставка.“ Графът направи сметка на състоянието си; беше станал министър с осемдесет хиляди франка пари; за свое голямо учудване намери, че цялото му сегашно богатство не възлиза и на петстотин хиляди франка: „Това са двадесет хиляди ливри рента най-много — каза си той. — Трябва да призная, че съм бил голям нехайник! Всеки буржоа в Парма е уверен, че имам сто и петдесет хиляди ливри рента; а принцът в това отношение е по-голям буржоа от всички. Когато ме видят сиромах, ще кажат, че ме бива да крия богатството си. Дявол да го вземе — извика той, — ако остана още три месеца министър, ще удвоя състоянието си.“

Той съзря в тая мисъл предлог да пише на херцогинята и се залови жадно за него; но за да се извини за писмото при сегашните им отношения, той ги изпълни с цифри и пресмятания. „Ние ще имаме само двадесет хиляди ливри рента — писа й той, — за да живеем и тримата в Неапол: Фабрицио, вие и аз. Фабрицио и аз ще имаме един яздитен кон за двамата.“

Тъкмо изпрати министърът писмото си и му доложиха за пристигането на главния прокурор Расси; той го прие с високомерие, достигащо до безочливост.

— Как, господине — каза му той, — вие заповядвате да се залови в Болоня един заговорник, когото покровителствам, нещо повече: искате да му отрежете главата, а не ми казвате нищо! Знаете ли поне кой ще е моят заместник? Генерал Конти ли, или вие самият?

Расси онемя; той не бе свикнал с висшето общество и не можеше да разбере говори ли графът сериозно; изнерви се силно, смотолеви нещо; графът го гледаше и се наслаждаваше на смущението му. Изведнъж Расси се освести и извика съвсем непринудено, също като Фигаро, когато Алмавива^[1] го залавя на местопрестъплението:

— Бога ми, господин графе, няма да я усуквам с ваше превъзходителство: какво ще ми дадете, за да ви отговоря на всички въпроси като на свой изповедник?

— „Кръста на свети Павел“ (ордена на Парма) или пари, ако ми измислите предлог да ви ги дам.

— Предпочитам „Кръста на свети Павел“, защото той ми дава звание на благородник.

— Как, драги прокуроре, вие още придавате някакво значение на нашето жалко благородническо съсловие?

— Ако бях се родил благородник — отвърна Расси с безсрамие, достойно за занятието му, — роднините на тези, които пращам на бесилката, щяха да ме мразят, но нямаше да ме презират.

— Добре тогава, аз ще ви спася от презрението — каза графът, — а вие ме избавете от неведението ми. Какво смятате да правите с Фабрицио?

— Честна дума, принцът е много смутен: страхува се, че прелъстен от хубавите очи на Армида^[2] — простете ми тоя малко остричък език, това са точно думите на господаря, — страхува се, че прелъстен от прекрасните очи, които са позасегнали и него, вие ще го оставите, а само вие можете да ръководите държавните работи в Ломбардия. Дори ще ви кажа — додаде Расси, като сниши глас, — че се представя за вас един великолепен случай, за който заслужава напълно да ми дадете „Кръста на свети Павел“. Принцът е готов да ви даде като народна награда едно прекрасно имение на стойност шестстотин хиляди франка, което ще отдели от своите земи, или дарение от триста хиляди екюта, ако вие се съгласите да не се бъркате в участта на Фабрицио дел Донго или поне да не говорите за него на принца насаме.

— Очаквах нещо по-добро — каза графът. — Да не се бъркам в участта на Фабрицио, значи да се скарам с херцогинята.

— Така е, това точно казва и принцът: той, между нас казано, наистина е страшно разгневен на госпожа херцогинята; и се страхува за обезщетение срещу скарването с тази прелестна дама да не би вие сега, когато сте вдовец, да поискате ръката на братовчедка му, старата принцеса Изота, която е само на петдесет години.

— Отгатнал е вярно — извика графът, — нашият господар е най-досетливият човек в държавата си.

На графа никога не бе хрумвала смешната мисъл да се ожени за старата принцеса; нищо не можеше да бъде по-неприятно за един човек като него, който се отегчава до смърт от придворните церемонии.

Той почна да тропа с табакерата по мраморната плоча на една масичка до креслото му. Расси видя в тия почуквания смущение и възможност за изгодна сделка; очите му засвяткаха.

— Бъдете така добър, господин графе — извика той, — ако искате да приемете било имението от шестстотин хиляди франка, било паричното дарение, моля ви, ваше превъзходителство, изберете само мене за посредник. Наемам се — добави той, като сниши глас — да издействам да се увеличи паричното дарение или да се придаде към подарената земя една доста голяма гора. Ако ваше превъзходителство се съгласи да говорите по-меко и по-предпазливо с принца за този сополанко, когото сме турили в дранголника, признателното отечество ще може да ви предложи заедно със земята и херцогска титла. Повтарям ви, ваше превъзходителство: принцът сега ненавижда херцогинята, но е доста смутен, та понякога ми се струва, че има някаква тайна, която той не се осмелява да ми довери. Всъщност тук може да се открие цяла златна мина, ако аз ви продавам най-съкровените му тайни, а аз мога да сторя това съвсем свободно, тъй като всички ме мислят за ваш заклет враг. Наистина той е разярен срещу херцогинята, но разбира също, както всички ние, че едничък вие можете да осъществите всичките му тайни кроежи по отношение на Милано. Ще ми позволите ли, ваше превъзходителство, да повторя точно думите на господаря? — допита Расси разгорещен. — Често разположението на думите дава някакъв смисъл, който никакво преразказване не може да предаде, а вие може би ще видите в тях повече, отколкото виждам аз.

— Позволявам ви всичко — каза графът, като все още тропаше разсеян по мраморната маса със златната табакера, — позволявам ви всичко и ще бъда признателен.

— Дайте ми освен кръста и грамота за наследствено благородство и аз ще остана предоволен. Когато заговоря за благородническа титла на принца, той ми отговаря: „Негодник като тебе да направя благородник! Тогава ще трябва да затворим дюкяна още на другия ден; никой в Парма няма да иска след това да стане благородник.“ Но да се върнем на миланския въпрос — няма и три дни, как принцът ми каза: „Само тоя хитрец може да плете нишката на нашите интриги; ако го изпъдя или той последва херцогинята, ще трябва да се откажа от надеждата да се видя един ден свободолюбив и обожаван вожд на цяла Италия.“

При тия думи графът въздъхна с облекчение: „Фабрицио няма да умре“ — каза си той.

Никога досега на Расси не беше се случвало да завърже интимен разговор с първия министър: той не се помнеше от щастие и уверен бе, че скоро-скоро ще може да се прости с името Расси, станало в страната синоним на всичко низко и подло, простите хорица кръщаваха с името Расси бесните кучета; неотдавна войници се бяха сбили, защото един от другарите им ги беше нарекъл Расси. Най-сетне не минаваше седмица да не вмъкнат това нещастно име в някой жесток сонет. Неговия син, млад и безобиден шестнадесетгодишен ученик, натирваха от кафенето зарад името му.

Парливият спомен за всички тия приятни страни на положението му тласна Расси към едно непредпазливо признание.

— Имам едно имение — каза той на графа, като приближи стола си до креслото на министъра, — нарича се Рива, бих желал да стана барон Рива.

— Защо да не може! — каза министърът.

Расси се почувства на седмото небе.

— Хубаво тогава, господин графе, аз ще си позволя да бъда нескромен, ще се опитам да отгатна целта на вашите желания: вие се домогвате до ръката на принцеса Изота и това е благороден стремеж. Сродите ли се веднъж с нашия приятел, за вас не е страшна немилостта, вие ще го водите за носа. Няма да скрия от вас, че той се бои страшно от брака ви с принцесата; но ако вие поверите работата си на някой ловък и добре платен човек, можете да се надявате на успех.

— Аз се съмнявам в успеха, драги бароне; отричам отнапред всички думи, които вие ще предадете от мое име; но в оня ден, когато този славен съюз увенчае най-сетне въжделенията ми и ме издигне на такова високо място в държавата, аз ще ви предложа триста хиляди франка от моите пари или пък ще посъветвам принца да ви даде такова свидетелство за благоволението си, каквото вие сам предпочитате пред тази парична сума.

Читателят ще намери дълъг този разговор, а ние му спестяваме повече от половината; разговорът продължи още два часа. Расси излезе от кабинета на графа обезумял от щастие; надеждата на графа да спаси Фабрицио порасна и той реши по-твърдо от всякога да даде оставката си. Той разбираше, че има нужди да засили наново влиянието си, като остави хора като Расси и генерал Конти да дойдат на власт; той с наслада мислеше, че по тоя начин ще си отмъсти на принца.

— Той може да накара херцогинята да замине — провикна се той, — но, дявол да го вземе, ще трябва да се откаже от надеждата да стане конституционен крал на Ломбардия. (Този блян бе смешен; но принцът, инак умен човек, беше толкова дълго живял с него, че бе повярвал страстно в него.)

Замаян от радост, графът отърча при херцогинята да й разправи за разговора си с прокурора. Вратата бе затворена за него; вратарят едва посмя да му каже за заповедта, получена от устата на самата господарка. Графът се върна тъжен в министерската си резиденция; сполетялото го нещастие помрачи изцяло радостта, получена от разговора с довереника на принца. Като нямаше вече сърце да се занимава с нищо, графът скиташе тъжен в картинната си галерия; неочаквано, четвърт час по-късно, той получи следното писъмце:

„Скъпи и добри приятелю, тъй като ние наистина сме вече само приятели, вие не бива да идвате повече от три пъти седмично при мене. След две седмици ще намалим тези посещения, все тъй скъпи на сърцето ми, на два пъти месечно. Ако искате да ме зарадвате, разгласете това наше скъсване; а ако искате да ви обичам както по-рано, изберете си нова приятелка. Колкото за мен, аз имам големи планове за развлечения; смятам да ходя често в обществото, може би дори ще намеря някой умен човек, който да ми помогне да забравя злочестините си. Разбира се, първото място в сърцето ми ще бъде винаги запазено за вас като мой приятел, но аз не искам вече да ми казват, че вие с вашата мъдрост ръководите постъпките ми; искам главно да се знае, че съм изгубила всяко влияние върху вашите решения. С една дума, скъпи графе, вярвайте, че ще останете винаги моят най-скъп приятел, но никога друго нещо. Откажете се, моля ви, от всяка мисъл за връщане, всичко е свършено. Разчитайте винаги на приятелството ми.“

Последните редове сломиха мъжеството на графа: той написа хубаво писмо до принца, в което си даваше оставката от всички длъжности, и го отправи до херцогинята с молба да го препрати в двореца. Не след много време получи писмото си, скъсано на четири, а на бялото поле на листа херцогинята беше написала: „Не, хиляди пъти не!“

Мъчно би било да се опише отчаянието на клетия министър. „Тя има право, признавам — казваше си той всяка минута, — изпускането на думите несправедливо дело е ужасна беда; то може би ще повлече смъртта на Фабрицио, а неговата смърт ще причини и моята.“

Понеже не искаше да се яви в двореца на владетеля, преди да бъде повикан, графът със смъртна мъка в душата си написа собственоръчно moto proprio^[3], което прогласяваше Расси за кавалер на ордена „Свети Павел“ и му даваше наследствено благородническо звание; графът прибави към него един доклад от половин страница, дето излагаше на принца държавническите си съображения за това отличие. С някаква тъмна радост той направи грижливо копия от тези две писма и ги прати на херцогинята.

Той се губеше в предположения; мъчеше се да отгатне какво ще бъде бъдещото поведение на любимата му жена. „И тя самата нищо не знае — каза си той, — сигурно е едно: за нищо на света няма да отстъпи от решенията, които ми съобщи.“ Той страдаше още повече от това, че няма в какво да укори херцогинята. „Тя се показа милостива към мене, като ме обикна, и престана да ме обича след моята грешка, която е наистина неволна, но може да има страшни последици; нямам никакво право да роптая.“

На другата заран графът узна, че херцогинята е почнала отново да посещава обществото: предната вечер беше се явила във всички къщи, дето приемаха. Какво ще стане с него, ако се срещнат в някой салон? Как да й говори? С какъв тон да се обърне към нея? И как може да не й заговори?

Следният ден бе злокобен; разнесе се навсякъде слух, че Фабрицио ще бъде екзекутиран; градът се развълнува. Добавяха, че като уважил благородния му произход, принцът проявил благоволение — Фабрицио да бъде обезглавен.

„Аз съм неговият убиец — каза си графът, — как ще искам да видя сега херцогинята?“ Въпреки това естествено разсъждение той не се въздържа и мина три пъти покрай вратата й; наистина, за да не го забележат, той отиваше при нея пеша. В отчаянието си дори дръзна да й пише. Два пъти праща да повикат Расси; прокурорът не се яви никакъв. „Негодникът ми измени“ — каза си графът.

На другия ден три големи новини развълнуваха пармското висше общество и дори гражданството. Екзекутирането на Фабрицио бе по-сигурно от всякога и — странно допълнение към тази новина — херцогинята не оглеждаше много отчаяна. Ако се съди външно, тя се показваше не кой знае колко опечалена за своя млад любовник; затова пък използваше извънредно изкусно бледнината, която беше добила от доста тежкото си неразположение, съвпаднало със залавянето на Фабрицио. По тези подробности буржоата се убедиха още веднъж в безсърдечието на знатните придворни дами. Все пак от приличие, сякаш принасяйки жертва за душата на младия Фабрицио, тя беше скъсала с граф Моска. „Каква безнравственост!“ — негодуваха пармските янсенисти^[4]. Но — невероятно нещо! — херцогинята слушаше като че най-благосклонно ласкателствата на младите хубавци в двора. Между другите странности забелязаха, че тя много весело разговаря с граф Балди, сегашния любовник на Раверси, и се шегува с него за честите му посещения в замъка Велея. Дребните буржоа и простият народ се възмущаваха за близката смърт на Фабрицио, която тези добри хорица отдаваха на ревността на граф Моска. Придворното общество се занимаваше също тъй много с графа, но само за да му се подиграва.

Третата от споменатите големи новини беше тъкмо оставката на графа; всички се подиграваха със смешния любовник, който на петдесет и шест годишна възраст жертваше великолепното си положение от скръб, че го напуснала една безсърдечна жена, която отдавна предпочела един младеж. Само архиепископът можа с ума си или по-скоро със сърцето си да схване, че чувството на чест не позволяваше на графа да остане пръв министър в страната, дето се готвеха, без да се допитат до него, да отсекат главата на момъка, когото той покровителстваше. Новината за оставката на графа излекува отведнъж генерал Фабио Конти от подаграта, както ще разправим по-нататък, когато опишем как клетият Фабрицио прекарваше времето си в цитаделата, докато целият град се мъчеше да узнае часа на смъртното му наказание.

На следния ден графът видя отново Бруно, верния си човек, когото беше изпратил в Болоня; когато той влезе в кабинета му, графът се разнежи, виждайки го, той си спомни колко щастлив бе, когато го изпращаше в Болоня почти придобрен с херцогинята. Бруно се връщаше от Болоня, без да е открил там нещо; той беше намерил Лодовико — кметът на Кастелново го задържал в затвора на селото.

— Ще ви пратя пак в Болоня — каза графът на Бруно, — херцогинята иска да узнае подробности около нещастието на Фабрицио, макар те да са тъжни за нея. Обърнете се към жандармерийския подофицер, началник на поста в Кастелново… Не, чакайте! — извика сепнат графът. — Заминете веднага за Ломбардия и раздайте повече пари на всички наши хора. Искам да получа от всички тях колкото се може по-насърчителни сведения.

Разбрал добре целта на мисията си, Бруно се залови да пише препоръчителните си писма. Тъкмо му даваше последните си наставления и графът получи едно подправено, но много добре стъкмено писмо, в което като че приятел молеше приятеля си за услуга. Приятелят, който пишеше, беше самият принц. Чул да се говори за някакви намерения за оставка, той молеше приятеля си граф Моска да не напуща министерството; искаше от него да стори това в името на приятелството и безопасността на Родината и му заповядваше като негов повелител. Той добавяше, че кралят на *** скоро е оставил на негово разположение два свои ордена и заявяваше, че един от тях запазва за себе си, а другия изпраща на своя скъп граф Моска.

— Това животно е виновно за нещастието ми! — извика в яростта си графът пред слисания Бруно. — И смята да ме съблазни със същите лицемерни фрази, които толкова пъти сме съчинявали заедно, за да впримчим някой глупак.

Той отказа предложения му орден и в отговора си писа, че поради здравословното си състояние надали ще може още дълго да се справя с мъчителната служба в министерството. Графът беше разярен. Малко след това му доложиха за пристигането на прокурора Расси, с когото се отнесе като със слуга.

— Така, значи! Направих ви благородник и вие започнахте да се държите нахално! Защо не дойдохте вчера да ми благодарите, както ви налага дългът, господин простако?

Расси беше неуязвим за обидите; всеки ден с такъв тон го приемаше принцът, но той искаше да бъде барон и съумя хитро да се оправдае. За него нямаше нито по-лесно от това.

— Принцът ме прикова на масата целия вчерашен ден; не можах да изляза от двореца. Негово височество ми заповяда да препиша с лошия си прокурорски почерк сума дипломатически писма, толкова глупави и толкова многословни, че уверен съм, единствената му цел беше да ме държи пленник. Когато най-после успях да се сбогувам към пет часа, умиращ от глад, той ми заповяда да си ида направо в къщи и да не излизам вечерта. И наистина аз видях как двама от неговите лични шпиони, които добре познавам, се разхождаха по моята улица чак до полунощ. Тая сутрин, щом ми се удаде възможност, повиках карета, която ме отведе до вратата на катедралата. Слязох от каретата полекичка, после изтичах през черквата и ето ме при вас. Ваше превъзходителство, аз горя от желание да ви угодя повече от всекиму другиму.

— А аз, господин негоднико, съвсем не вярвам на всичките тези повече или по-малко сполучливо съчинени приказки! Вие отказахте да ми говорите завчера за Фабрицио; аз уважих вашата съвестност и клетвата ви да запазите тайна, макар че клетвите за човек като вас са само средство за извъртане. Днес искам да ми кажете истината. Какви са тия глупави слухове, че младежът бил осъден на смърт като убиец на комедианта Джилети?

— Никой не може да ви обясни, ваше превъзходителство, по-добре тия слухове от мене, защото аз ги разпространих по заповед на господаря; и смятам, че той ме задържа вчера целия ден пленник може би за да ми попречи да ви съобщя за това. Принцът, който знае, че не съм луд, не е могъл да се съмнява, че ще дойда да ви донеса моя орден и да ви помоля да го окачите на петлика ми.

— На въпроса! — извика министърът. — И без фрази.

— Няма съмнение, че принцът би желал много да има смъртна присъда срещу господин дел Донго, но той, както вие знаете сигурно, е осъден на двадесет години затвор в окови, които принцът намали още на другия ден след присъдата на дванадесет години затвор в крепостта със спазване на всички черковни щуротии — в петък само хляб и вода и други такива.

— Тъкмо защото знаех, че е осъден само на затвор, уплашиха ме слуховете за близкото му екзекутирана разпространени из града; спомням си как вие ловко подготвихте смъртта на граф Паландза.

— Ето кога трябваше да получа кръста! — извика Расси, без да се смути. — Трябваше да кова желязото, докато е горещо, докато принцът желаеше тази смърт. Излязох глупак тогава и тъкмо защото имам този опит, осмелявам се сега да ви посъветвам да не направите като мене.

Това съпоставяне се стори съвсем безочливо на събеседника му и той едва се въздържа да не ритне Расси.

— Най-напред — подзе Расси с логиката на юрисконсулт и с пълната увереност на човек, неуязвим от никакво оскърбление, — най-напред не може и дума да става за екзекутиране на поменатия дел Донго; принцът няма да посмее, времената се промениха много! Освен това аз съм сега благородник, надявам се с ваша помощ да стана барон и не се хващам на това хоро. Само от мен, както знаете, ваше превъзходителство, палачът може да получава заповеди, а кълна ви се, че кавалерът Расси няма да издаде никога заповед против господин дел Донго.

— И вие постъпвате разумно — каза графът, като го измери със строг поглед.

— Да бъдем наясно! — подзе Расси с усмивка. — Аз отговарям само за смърт, дошла по законен ред, а ако господин дел Донго умре от колики в корема, не приписвайте това на мене! Принцът е разгневен, не знам защо, на Сансеверина (преди три дни Расси би казал „херцогинята“, но сега, както целият град, той знаеше за скъсването й с първия министър).

Графът се смая, като чу от такава уста името на херцогинята без титлата й, и можем да си представим как му допадна това; той хвърли на Расси поглед, изпълнен с люта омраза. „Скъпи ми ангеле — каза си той после, — аз мога да ти засвидетелствам любовта си само като се подчинявам сляпо на заповедите ти.“

— Трябва да ви призная — каза той на прокурора, — че не ме е грижа за разните прищевки на госпожа херцогинята; ала понеже тя ми представи този нехранимайко Фабрицио, който беше по-добре да остане в Неапол и да не идва тук да ни обърква работите, аз държа той да не бъде екзекутиран, додето съм министър, и съм готов да ви дам честната си дума, че ще станете барон една седмица след като той излезе от затвора.

— В такъв случай, господин графе, аз ще стана барон чак след дванадесет години, защото принцът е вбесен и неговата омраза срещу херцогинята е толкова силна, че той не се мъчи дори да я скрие.

— Негово височество е чуден човек! Защо ще крие омразата си, щом неговият пръв министър не покровителства вече херцогинята? Само че аз не искам хората да ме обвиняват в низост, а още по-малко в ревност: аз станах причина да дойде в Парма херцогинята и ако Фабрицио умре в затвора, вие няма да станете барон, а ще бъдете може би намушкан с кинжал. Но да оставим тези дреболии; важното е друго: аз пресметнах състоянието си и установих, че имам едва двадесет хиляди ливри рента, поради това възнамерявам да подам най-смирено оставката си на господаря. Имам известна надежда да постъпя на служба у краля на Неапол: този голям град ще ми даде развлечения, от които се нуждая сега и които не мога да намеря в такава дупка като Парма; ще остана тук само ако ми помогнете да получа ръката на принцеса Изота и т.н., и т.н.

Разговорът в този дух се проточи безкрайно. Когато Расси стана, графът му каза с равнодушен вид:

— Както знаете, разправят, че Фабрицио ме е лъгал, сиреч е бил един от любовниците на херцогинята; аз не вярвам на този слух и за да го опровергая, искам вие да предадете чрез някого тази кесия на Фабрицио.

— Но, господни графе — каза Расси уплашен, като погледна кесията, — вътре има грамадна сума, а според правилника…

— За вас, драги ми, тя може да е грамадна — отвърна графът с дълбоко презрение. — Когато изпраща пари на приятеля си в затвора, такъв еснафин като вас мисли, че се разорява, като му дава десет цехина; а аз искам Фабрицио да получи тези шест хиляди франка и най-важното в цитаделата да не узнаят нищо за тази пратка.

Изплашеният Расси искаше да възрази, но графът затръшна нетърпеливо вратата зад него.

„За тези хора — каза си той — безочливостта е едничък белег на властта.“ След това високопоставеният министър направи такова смешно нещо, че се стесняваме да го разкажем. Той изтича до писалището си, извади едно мъничко портретче на херцогинята и го покри със страстни целувки. „Прости ми, скъпи ангеле — извика той, — че не изхвърлих през прозореца със собствените си ръце този слуга, който се осмели да говори за тебе малко непочтително; ако аз проявявам такова прекалено търпение, то е само за да ти бъда покорен! Но аз няма да се забавя да му платя!“

След като разговаря дълго с портретчето, на графа, който чувстваше сърцето си изстинало в гърдите, хрумна една смешна мисъл и той се зае с детско увлечение да я осъществи. Заповяда да му донесат фрака с ордените и отиде да направи посещение на старата принцеса Изота. Досега той беше ходил у нея само на Нова година. Завари я заобиколена от сюрия кучета и накичена с всичките си накити, дори с диаманти, сякаш се канеше да отиде в двореца. Графът изказа опасение да не попречи на намеренията на нейно височество — вероятно тя иска да излезе, но нейно височество отговори на министъра, че една пармска принцеса е длъжна да бъде винаги така облечена от уважение към себе си. За пръв път, откакто беше го сполетяло нещастието, графът се поразвесели. „Добре направих; че дойдох тук — каза си той, — още днес трябва да й се обясня в любов.“

Принцесата бе във възторг, че при нея е дошъл един толкова прочут с ума си човек, и при това пръв министър; клетата стара мома не беше свикнала с подобни посещения. Графът започна с едно умело предисловие за грамадното разстояние, което разделя винаги простия благородник от членовете на царствуващия дом.

— Трябва да се прави разлика — каза принцесата, — дъщерята на френския крал например не може да има никаква надежда, че ще наследи короната; но въпросът не стои така с пармската династия. Затова ние жените от рода Фарнезе трябва да запазим известно достойнство във външния си вид и макар аз да съм бедна принцеса, както виждате, не е напълно изключено вие да бъдете един ден мой пръв министър.

Тази мисъл със своята неочаквана глупост достави на клетия граф още една минута искрено веселие.

На излизане от дома на принцеса Изота, която се изчерви силно, когато изслуша признанието на първия министър в любов, графът срещна един дворцов адютант; принцът го викаше да отиде при него незабавно.

— Болен съм — отговори министърът, зарадван, че може да се покаже непочтителен към своя принц.

„О-хо! Вие ме оскърбявате — извика той яростно — и искате да ви служа! Но знайте, принце, че в наше време не е достатъчно да си получил властта от провидението, необходими са голям ум и твърд характер, за да успееш да бъдеш деспот.“

Като отпрати дворцовия адютант, крайно смаян от съвършеното здраве на болника, графът сметна, че ще бъде забавно да се види с двама придворни, които имаха голямо влияние върху генерал Фабио Конти. Най-много плашеше и обезсърчаваше министъра обвинението, че комендантът на крепостта едно време се отървал от един капитан, свой личен неприятел, с помощта на „перуджинска водица“.

Графът знаеше, че от една седмица насам херцогинята пилееше луди пари, за да установи връзка с цитаделата, но според него съществуваше слаба надежда за успех, бдителността бе още голяма. Ние няма да разправяме на читателя всички опити за подкуп, направени от тази злочеста жена, тя беше се отчаяла, макар че й помагаха всевъзможни, искрено предани нейни агенти. Но в дворовете на малките деспоти може би само с една работа се справят много добре: с охраната на политическите затворници. Златото на херцогинята постигна само това, че от цитаделата уволниха осем-десет души от различни чинове.