Стендал
Пармският манастир (3)

Втора глава

… Щом Веспер разпростре тъмите си над нас

от бъдното пленен, небето гледам аз,

де с ясни знаци бог от времена най-стари

е писал жребия на всички земни твари.

Погледне грешника от своя свят покой

и милостив и благ, му сочи пътя той.

Със писмената на звездите от небето

предрича ни добър късмет или несрета,

но хората, чада на вечна тлен и смърт,

презрели знаците, не щат да ги четат.

Ронсар

Маркизът изпитваше силна омраза към просветата. „Идеите — казваше той — погубиха Италия“; той не знаеше как да помири този свещен ужас от образованието с желанието неговият син Фабрицио да усъвършенства учението си, започнато така бляскаво при езуитите. Той сметна за най-безопасно, ако натовари добрия абат Бланес, свещеник в Грианта, да продължи с Фабрицио изучаването на латински език. Но за това бе необходимо самият свещеник да знае тоя език; а той го презираше; неговите познания по този предмет се ограничаваха с това, че той четеше наизуст молитвите от своя требник, смисъла на които можеше криво-ляво да предаде на паството си. Но все пак в областта уважаваха много свещеника, дори се бояха от него; той беше винаги поддържал, че прочутото пророчество на свети Джовита, закрилника на Бреша, няма да се изпълни в тринадесет седмици, нито, в тринадесет месеца. Когато разговаряше със сигурни приятели, добавяше, че на числото тринадесет трябва да се даде тълкуване, което би учудило мнозина, ако е позволено да се каже всичко (1813).

Работата бе там, че абат Бланес, първобитно честен и добродетелен, свръх това умен човек, прекарваше всяка нощ в своята камбанария; той се беше побъркал по астрологията. След като цял ден изчисляваше стечение то и положението на звездите, той използваше по-голямата част от нощта да ги наблюдава на небето. Поради сиромашията си за инструмент имаше само един далекоглед с картонена тръба. Можем да си представим какво презрение хранеше към изучаването на езиците един човек, който прекарваше живота си да открива кога точно ще загинат империите и революциите, променящи лика на света. „Какво повече ще узная за коня — разправяше той на Фабрицио, — като науча, че на латински се нарича equus?“

Селяните се бояха от абата Бланес като от голям магьосник: що се отнася до него, със страха, който внушаваха бденията му на камбанарията, той ги възпираше да крадат. Неговите събратя свещеници от околността му завиждаха силно за влиянието му и го мразеха; маркиз дел Донго просто го презираше, защото разсъждавал твърде много за човек с толкова ниско положение. Фабрицио го обожаваше: за да му угоди, понякога по цели нощи събираше и умножаваше огромни числа. После се качваше на камбанарията: то бе голямо благоволение, което абат Бланес не оказваше никога никому; но той обичаше това дете за неговото простодушие. „Ако не станеш лицемер — казваше му той, — може би от тебе ще излезе човек.“

Два-три пъти през годината Фабрицио, какъвто бе безстрашен и увлечен в забавите си, насмалко не се удавяше в езерото. Той беше главатар на всички големи походи, които предприемаха селянчетата от Грианта и Каденабия. Децата си бяха набавили няколко малки ключа и когато нощта бе много тъмна, опитваха се да отключат катинарите на синджирите, които свързват лодките с някой голям камък или някое близко до брега дърво. Трябва да кажем, че на езерото Комо рибарите слагат въдиците си на голямо разстояние от бреговете. Горният край на връвта е свързан с една дъсчица, подлепена с корк, а на тази дъсчица е закачено гъвкаво лешниково клонче със звънче, което дрънва, когато рибата, уловена на въдицата, раздруса връвта.

В тези нощни походи, предвождани от Фабрицио, децата се стремяха да стигнат поставените въдици, преди рибарите да са чули предупредителния звън на камбанките. Те избираха бурно време и за смелите си набези потегляха сутрин, един час преди разсъмване. Като се качваха на лодките, децата мислеха, че се впущат в най-големи опасности — това беше хубавата страна на тяхното приключение; и следвайки примера на бащите си, те шушнеха набожно „Аве Мария“. Често пъти при тръгване, веднага след молитвата, Фабрицио биваше поразяван от някоя поличба. Това беше плодът, който той беше извлякъл от астрологичните изучавания на своя приятел абата Бланес, в чиито предсказания не вярваше никак. Според както му диктуваше неговото младо въображение, поличбата му известяваше със сигурност сполука или несполука; и тъй като той бе по-решителен от кой да е от своите другари, цялата чета полека-лека свикна с поличбите така, че ако в мига на потеглянето съглеждаха на брега свещеник или видеха да изхвръква гарван от лявата им страна, те побързваха да турят на мястото катинара на веригата, с която бе вързана лодката, и всеки отиваше да си легне отново. И така абат Бланес не бе предал своята трудна наука на Фабрицио, но без да знае му бе вдъхнал безпределно доверие в знаците, които могат да предсказват бъдещето.

Маркизът разбираше, че една злополука с тайната му преписка може да го направи напълно зависим от сестра му; затова всяка година, когато наближеше Света Анджела, имен ден на графиня Пиетранера, на Фабрицио се позволяваше да прекара една седмица в Милано. Той живееше цялата година с надеждата или съжалението за тази седмица. За тези пътувания, необходими по политически съображения, маркизът отпущаше на сина си четири екю и както винаги не даваше нищо на жена си, която го завеждаше. Но един от готвачите, шест лакея и един кочияш с два коня тръгваха от Комо в навечерието на пътуването и всеки ден в Милано маркизата имаше карета на свое разположение и обяд за дванадесет души.

Тоя живот, който водеше озлобеният маркиз дел Донго, беше несъмнено не много весел; облагата от него бе там, че обогатяваше семействата, които се решаваха да живеят така. Маркизът имаше повече от двеста хиляди ливри рента, но харчеше само четвърт от тия пари; той живееше с надежди. През тринадесетте години, от 1800 до 1813, той вярваше непрестанно и твърдо, че Наполеон ще бъде свален, преди да минат шест месеца. Съдете за неговото ликуване, когато в началото на 1813 научи за погрома при Березина! Превземането на Париж и падането на Наполеон за малко не го подлуди; той си позволи тогава най-обидни думи против жена си и сестра си. Най-сетне след четиринадесет години чакане той видя с неизразима радост как австрийските войски влязоха в Милано. По заповед от Виена австрийският генерал прие маркиз дел Донго с внимание, граничещо с уважение; побързаха да му предложат едно от първите места в управлението и той го прие като изплащане на дълг. По-големият му син бе назначен за лейтенант в един от най-добрите полкове на монархията; но по-малкият не пожела за нищо на света да приеме предложения му кадетски чин. Това тържество, на което маркизът се радваше с рядка безочливост, трая едва няколко месеца и бе последвано от унизително злополучие. Той никога не бе имал дарбата да управлява и четиринадесетте години, прекарани на село, сред слугите, нотариуса и лекаря му, както и раздразнителността, дошла със старостта, бяха го направили напълно неспособен човек. А не беше възможно в едно австрийско владение да запазиш високата си служба, без да имаш онези дарби, които изисква бавната и сложна, но много разумна администрация на тази стара монархия. Грешките на маркиз дел Донго възмущаваха чиновниците, дори спираха хода на работата. Неговите крайно монархични изказвания дразнеха населението, което желателно бе да изпадне в дрямка и безгрижие. Един прекрасен ден той научи, че негово величество е благоволил да приеме милостиво оставката, която той даваше от поста си в администрацията, но в същото време му поверява длъжността втори помощник на главния майордом в ломбардо-венецианското кралство. Маркизът бе възмутен от жестоката несправедливост, на която беше станал жертва; той напечата „Писмо до приятеля“, макар да ненавиждаше толкова много свободата на печата. Накрая писа на императора, че министрите му изменят и са якобинци. След това се върна опечален в замъка си Грианта. Скоро получи утешение. След падането на Наполеон някои силни личности в Милано подкупиха хора, които убиха на улицата граф Прина^[1], бивш министър на италианския крал и много заслужил човек. Граф Пиетранера изложи живота си, за да спаси живота на министъра, когото убиха с чадъри и чието мъчение трая пет часа. Един свещеник, изповедник на маркиз дел Донго можеше да спаси Прина, като му отвори решетестата врата на църквата „Сан Джовани“, когато влачеха пред нея нещастния министър и дори за миг го оставиха в канавката насред улицата; но той с подигравка отказа да отвори вратата и шест месеца по-късно маркизът можа да му издейства хубаво повишение.

Маркизът ненавиждаше своя зет, граф Пиетранера, който, въпреки че нямаше петдесет луидора рента, осмеляваше се да бъде доволен, не изпущаше случай да се покаже верен на това, което бе обичал през целия си живот, и имаше дързостта да проповядва тази безогледна към личностите справедливост, която маркизът наричаше безсрамно якобинство. Графът беше отказал да служи в Австрия, отказът бе взет под внимание и няколко месеца след смъртта на Прина същите лица, които бяха платили убийците, издействаха хвърлянето на генерал Пиетранера в затвора. Тозчас жена му, графинята, извади паспорт и поръча пощенски коне, за да замине за Виена и каже истината на императора. Убийците на Прина се уплашиха и един от тях, братовчед на госпожа Пиетранера, й донесе среднощ, един час преди да замине за Виена, заповед за освобождаването на мъжа й. На другия ден австрийският генерал повика граф Пиетранера, прие го най-вежливо и го увери, че пенсията му ще бъде уредена скоро по най-благоприятен начин. Храбрият генерал Бубна^[2], умен и сърдечен човек, изглеждаше засрамен от убийството на Прина и хвърлянето на графа в затвора.

След тази буря, предотвратена от твърдия характер на графинята, двамата съпрузи заживяха криво-ляво с пенсията, която благодарение препоръката на генерал Бубна им бе отпусната скоро.

За щастие от пет-шест години голямо приятелство свързваше графинята с един много богат младеж, който беше близък приятел и на графа и предоставяше на тяхно разположение най-хубавите английски коне по това време в Милано, своята ложа в „Скалата“ и замъка си вън от града. Ала графът имаше съзнание за своята храброст, благородна душа, която лесно кипваше и тогава си позволяваше странни постъпки. Веднъж, когато бе на лов с млади хора, един от тях, който беше служил под други знамена в армията, започна да се присмива на храбростта на войниците на Цизалпинската република. Графът го шамароса; тозчас произлезе дуел, и графът, стоящ пред препятствието сам, без секундант, сред всички тези млади хора, бе убит. За този удивителен дуел щеше много да се говори, и лицата, взели участие в него, благоразумно се отправиха на пътешествие в Швейцария.

Това нелепо мъжество, което назовават смирение — мъжество на глупаци, готови безпрекословно да отидат на бесилото, съвсем не беше свойствено на графиня Пиетранера. Смъртта на мъжа й предизвика в нея яростно негодувание: тя си пожела, че Лимеркати — този богат млад човек, който беше неин приятел — също би възприел нейната фантазия — да се отправи на пътешествие, да потърси убийците на граф Пиетранера и да им се отплати с изстрел с пушка или шамар в лицето.

Лимеркати счете този проект за връх на нелепостта, и графинята се убеди, че презрението е убило в нея любовта. Тя усилили вниманието си към Лимеркати — искаше й се да пробуди в него угасващата любов, а след това да го зареже и да го доведе до отчаяние. За да направя този план разбираем във Франция, аз бих отбелязал, че в Ломбардия, страна, която е на голямо разстояние от Франция, нещастната любов все още може да доведе хората до отчаяние. Графиня Пиетранера, даже в дълбок траур, засенчваше всички свои съперници, позволяваше си да кокетничи с най-блестящите светски лъвове, един от тях, граф Н…, който винаги е казвал, че намира Лимеркати някак груб и скован за такава умна жена, страстно се влюби в графинята. Тогава тя написа на Лимеркати:

„Не можете ли Вие един път в живота да постъпите като умен човек?

Представете си, че никога не сте бил мой познат.

Приемете уверения за моето презрение към Вас,

Ваша покорна слуга Джина Пиетранера“.

След като прочете тази бележка, той незабавно замина в една от своите къщи в провинцията; любовта в него се бе възпламенила, той безумствал, говорил, че ще се застреля — намерение, необичайно за тези страни, които вярват в ада.

Веднага щом се завърна от провинцията, той незабавно писа на графинята, че й предлага своите ръка и сърце, както и двеста хиляди франка годишен доход. Тя му върна писмото неразпечатано, изпращайки го чрез коняря на граф Н… След това Лимеркати прекара три години в своите имения в провинцията; на всеки два месеца се прибираше в Милано, но нямаше мъжеството да остане там и отегчаваше приятелите си с нескончаеми разговори за своята страстна любов към графинята и предишната й благосклонност към него. На първо време той неизменно добавяше, че с граф Н… тя ще погуби себе си, че такава връзка ще я опозори.

В интерес на истината, графинята не изпитваше никакви любовни чувства към граф Н… и тя му призна това, когато напълно се убеди в отчаянието на Лимеркати. Граф Н…, който беше светски човек, я помоли да не разгласява тази печална истина, която тя бе благоволила да му съобщи.

— Бъдете милостива, — добавил той, — приемайте ме, оказвайте ми всички предишни знаци на внимание, с каквито се даряват щастливите любовници, и, може би, тогава ще заема подобаващо място.

След това героическо обяснение графинята не пожела повече да ползва нито конете, нито ложата на граф Н… Но за петнадесет години тя бе привикнала към най-изнежен и улеснен живот и тепърва й предстоеше да разрешава една трудна, навярно неразрешима, задача: да живее в Милано с годишна пенсия от петнадесет хиляди франка. Тя се пресели от двореца в две малки стаи на петия етаж, разпусна всички слуги, дори и домашната й прислужница, като я замени с една стара приходяща чистачка. Тази жертва беше всъщност много по-малко героична и тежка, отколкото ни се струва на нас: в Милано над бедността не се присмиват и следователно не се страхуват от нея като от най-голямата от всички възможни злини.

Няколко месеца графинята прекара в тази благородна бедност; постоянно я бомбардираха писмата на Лимеркати, също и на граф Н…, който също мечтаеше да се ожени за нея; но стана така, че на маркиз дел Донго, отличаващ се със противното си скъперничество, му беше хрумнало, че неговите врагове може да злорадстват, виждайки бедността на неговата сестра. Как! Дама от рода дел Донго, принудена да живее от пенсия, която се отпуска на вдовиците на генералите в австрийския двор, това жестоко го оскърбяваше!

Той писа на сестра си, че в замъка Грианта я очакват апартамент и доход, достойни за фамилията дел Донго. Непостоянната душа на Джина с възторг прие в мисълта си образа на новия си живот; от двадесет години графинята не е била в този почтен замък, величествено издигащ се сред вековни кестени, посадени още от времето на херцозите Сфорца. „Там — казваше си тя — ще намеря покой, а на моята възраст не е ли това щастие? (Тъй като беше на тридесет и една години, тя смяташе, че е дошло време да се оттегли от живота.) Очаква ме най-сетне щастлив и мирен живот на това прекрасно езеро, дето съм родена.“

Не зная лъжеше ли се, но несъмнено е, че тази страстна душа, която се отказа толкова леко от две огромни богатства, донесе щастие в замъка Грианта. Нейните две племеннички не се помнеха от радост.

— Ти ми върна хубавите дни на младостта — каза й маркизата, като я целуваше, — преди да пристигнеш, бях на сто години.

Графинята пожела да види заедно с Фабрицио отново всички очарователни места около Грианта, толкова много хвалени от пътешествениците: вила Мелци на отвъдния бряг на езерото, срещу замъка, отдето се виждаше; горе свещената гора на Sfondrata и острият скалист нос, разделящ езерото на два ръкава, единият на Комо, изпълнен с нега, а другият — който тече към Лекко, суров и мрачен; величава и прелестна гледка, с която може да се сравни, но съвсем не я надминава най-прочутата местност на света — Неаполският залив. Графинята се връщаше с възторг към спомените от първата си младост и ги сравняваше със сегашните си впечатления. „Езерото Комо — казваше си тя — не е заобиколено както Женевското езеро с големи, здраво оградени и обработени по най-добрите методи парцели земя, които напомнят за пари и печалби. Тук на всички страни виждам нееднакво високи хълмове, покрити с китки случайно засадени дървета, които човешката ръка ни е още похабила и принудила да дават доход. След тези прекрасно очертани хълмове, които спущат към езерото чудноватите си склонове, аз мога да повярвам в описанията на Тасо и Ариосто.“ Всичко е благородно и нежно, всичко говори за любов, нищо не напомня грозотите на цивилизацията. Селата, пръснати по склоновете, се тулят сред големи дървета, а над върхарите им се издига очарователната архитектура на красивите им звънарни. Ако някоя нивица, петдесет стъпки широка, тук-там пресича горичките от кестени и диви череши, окото със задоволство вижда как растат на нея по-буйни и по-хубави растения, отколкото другаде. Оттатък хълмовете, по билото на които са накацали самотни къщички, дето човек би желал да живее, учуденото око съзира чуките на Алпите, покрити с вечен сняг, и тяхната мрачна суровост, напомняйки му злочестините на живота, усилва сладостта на сегашния миг. Въображението е покъртено от далечния звън на камбаната в някое малко селце, скрито от дърветата; звуците, понесени от водите и смекчени от тях, се изпълват със сладка меланхолия и примирение и сякаш казват на човека: „Животът отминава, не бъди толкова придирчив към щастието, което ти се представя, побързай да се насладиш.“ Говорът на тези пленителни, единствени в света места върна на графинята сърцето, което тя имаше на шестнадесет години. Тя недоумяваше как е могла да прекара толкова години, без да види пак езерото. „Не ме ли очаква щастието — казваше си тя — на прага на старостта?“ Тя купи една лодка, която Фабрицио, маркизата и тя украсиха със собствените си ръце, защото нямаха пари за всичко въпреки великолепието, което цареше в замъка; откакто беше изпаднал в немилост, маркиз дел Донго бе удвоил аристократическия си разкош. Така, за да увеличи с десет стъпки земята си на брега на езерото, до знаменитата алея на платаните откъм Каденабия, той строеше дига, разноските за която възлизаха на осемдесет хиляди франка. На края на дигата се издигаше, по рисунките на знаменития маркиз Каньола, параклис, целият иззидан от грамадни гранитни блокове, а в параклиса модният милански скулптор Маркези изграждаше гробница на маркиза, многобройните барелефи на която щяха да изобразяват славните подвизи на прадедите му.

Братът на Фабрицио, маркезино Асканио, поиска да участва в разходките на дамите; но леля му плискаше с вода напудрените му коси и всеки ден намираше да му подхвърля по някоя нова закачка за неговата сериозност. Най-сетне той отърва веселата компания, която не дръзваше да се смее в негово присъствие, от необходимостта да гледа подпухналото му жълтеникаво лице. Мислеха го за шпионин на баща му маркиза, а трябваше да щадят този мрачен и откакто бе принуден да се уволни, бесен деспот.

Асканио се закле да си отмъсти на Фабрицио.

Един ден се случи буря, при която те насмалко не загинаха; макар да имаха извънредно малко пари, заплатиха щедро на двамата лодкари, за да не казват нищо на маркиза, и без това доста сърдит, задето водят със себе си двете му дъщери. Попаднаха на друга буря; бурите са страшни и непредвидени в това хубаво езеро: вихрушките изхвръкват ненадейно от двете планински гърла, разположени на противоположните страни, и се сборичкват над водите. Графинята поиска да слезе на суша всред урагана и гръмотевиците; тя казваше, че като застане върху някоя самотна скала сред езерото, голяма, колкото стаичка, пред нея ще се открие необикновено зрелище; ще гледа как я обсаждат отвсякъде бесни вълни; но като скочи от лодката, падна във водата, Фабрицио се хвърли след нея да я спасява и двамата бяха повлечени надалеч. Разбира се, не е приятно да се давиш, но досадата — колкото и чудно да бе за нея — беше прокудена от феодалния замък. Графинята се пристрасти към първобитния характер и астрологията на абат Бланес. С малкото пари, които й бяха останали след покупката на лодката, тя купи един случайно попаднал й малък телескоп и почти всяка вечер с племенничките си и Фабрицио се настаняваше на площадката на една от готическите кули на замъка. Фабрицио беше единственият познавач между тях и те прекарваха там много часове весело, далеч от всякакви шпиони.

Трябва да признаем, че имаше дни, когато графинята не искаше да говори с никого: виждаха я да се разхожда под високите кестени, потънала в мрачни мисли; тя беше твърде умна, за да не чувства понякога колко досадно е, когато няма с кого да споделяш мислите си. Но на другия ден тя се смееше както преди; оплакванията на нейната снаха, маркизата, навяваха мрачните настроения у тая тъй дейна по природа душа.

— Така ли ще мине остатъкът от младостта ни в тоя скръбен замък! — провикваше се маркизата.

Преди пристигането на графинята тя не се осмеляваше дори да изпитва подобни съжаления.

Така мина зимата на 1814–1815 година. Два пъти, въпреки бедността си, графинята отиде да прекара по няколко дни в Милано; трябваше да види един прекрасен балет от Вигано^[3] в „Скалата“ и маркизът не забрани на жена си да придружи своята зълва. Бедната вдовица на цизалпийския генерал получаваше пенсията си за тримесечието и заемаше няколко цехина на пребогатата маркиза дел Донго. Тези пътувания бяха очарователни; поканваха на обед стари приятели и се утешаваха, смеейки се за всичко като същински деца. Италианската веселост, пълна с жар и изненади, ги караше да забравят мрачната скръб, която погледите на маркиза и на неговия по-голям син пораждаха в Грианта. Фабрицио, едва шестнадесетгодишен, играеше много добре ролята на домовладика.

На 7 март 1815 година дамите, завърнали се предния ден от едно малко пътуване в Милано, се разхождаха из хубавата алея на платаните, продължена наскоро досам брега на езерото. Откъм Комо се появи една лодка и почна да дава странни знаци. На дигата скочи един служител на маркиза; Наполеон току-що дебаркирал в залива Жуан. Европа се изненада добродушно от това събитие, но то не изненада никак маркиз дел Донго; той написа на своя владетел писмо, дето изля сърцето си: предлагаше му дарбите и милионите си и му повтаряше, че министрите му са якобинци, които са се споразумели с парижките размирници.

На 8 март, шест часа заранта, маркизът, турил ордените си, преписваше под диктовката на по-големия си син черновата на трето известие с политическо съдържание. Той го пишеше важно с хубавия си грижлив почерк на хартия, на която беше изобразен с водни знаци ликът на господаря. По същото време на графиня Пиетранера долагаха, че Фабрицио е дошъл при нея.

— Аз тръгвам — й каза той, — отивам да се присъединя към императора, който е и крал на Италия; той обичаше толкова много твоя мъж! Ще мина през Швейцария. Тази нощ в Менаджо приятелят ми Вази, търговец на барометри, ми даде паспорта си; дай ми сега няколко наполеона, защото аз имам само два у себе си; но ако дотрябва, ще ида и пеша.

Графинята заплака от радост и безпокойство.

— Велики боже! Как ти е дошла на ум подобна мисъл! — извика тя, като стискаше ръцете на Фабрицио.

Тя стана и взе от долапа с бельо, дето я беше скътала грижливо, една кесийка, извезана с бисери — цялото й богатство на света.

— Вземи я — каза тя на Фабрицио, — но, за бога, пази се да не те убият! Какво ще стане с нещастната ти майка и мене, ако те загубим? Колкото до успеха на Наполеон — той е невъзможен, клети ми приятелю: нашите господа ще съумеят да го погубят. Не чу ли преди една седмица в Милано историята за двадесет и трите плана за убийство, всички така добре замислени, от които той се избавил по чудо? А тогава той беше всемогъщ. И ти видя, че на нашите врагове не липсва воля да го погубят; Франция не представляваше нищо след неговото заточение.

Графинята говореше на Фабрицио с най-живо вълнение за бъдещата съдба на Наполеона.

— Като ти позволявам да отидеш при него, аз му принасям в жертва най-скъпото, което имам на света — каза тя.

Очите на Фабрицио овлажняха, той заплака, като прегръщаше графинята, но решението му да замине не се разколеба нито за миг. Той почна да обяснява разпалено на скъпата си приятелка причините, които го караха да вземе такова решение, и ние си запазваме свободата да ги смятаме за много забавни.

— Снощи, в шест без седем минути, ние се разхождахме, както знаеш, по брега на езерото из алеята с платаните, под Каза Сомарива, и вървяхме на юг. Там за пръв път съзрях в далечината лодката, която идеше от Комо и носеше голямата вест. Като гледах лодката, без да мисля за императора, и само завиждах на съдбата на ония, които могат да пътуват, изведнъж ме обзе дълбоко вълнение. Лодката доближи сушата, служителят пошушна нещо на баща ми и той пребледня и ни дръпна настрана, за да ни съобщи страшната новина. Аз се обърнах към езерото не за друго, а за да скрия радостните сълзи, рукнали от очите ми. Изведнъж на една огромна височина от дясната си страна видях орел, птицата на Наполеона; орелът летеше величествено по посока към Швейцария и следователно към Париж. „И аз също — казах си начаса — ще премина Швейцария с бързината на орела и ще ида да предложа на тоя велик човек малкото нещо — но за мене всичко, — което мога да му предложа — помощта на моята слаба десница. Той пожела да ни даде родина и обичаше моя чичо.“ Докато гледах още орела, кой знае защо, сълзите ми пресъхнаха: и доказателство, че тази мисъл иде свише, бе, че същата минута, без да разсъждавам, взех решението си и видях по какъв начин ще мога да осъществя пътуването. В един миг всички скърби, които, както знаеш, тровят живота ми, особено в неделите, бяха сякаш отвени от някакъв божествен дъх. Видях Италия с нейния величав образ да се възправя от калта, дето немците я бяха низвергнали (Говори едно пламенно същество; то превежда в проза някои стихове на прочутия Монти^[4]. — Б.а.); тя простираше изранените си и още оковани с вериги ръце към своя крал и освободител. И аз — казах си, — още незнаен син на тази злочеста майка, ще тръгна, ще ида да умра или да победя с този белязан от съдбата човек, пожелал да ни измие от презрението, с което ни гледат и най-робските и подли обитатели на Европа.

— Ти знаеш — прибави той ниско, като се приближи до графинята и впери в нея очите си, от които избликваха пламъци, — ти знаеш оня млад кестен, който майка ми — през зимата, когато съм се родил — е посадила сама край големия извор в нашата гора, на две левги оттук: преди да предприема нещо, поисках да го видя. „Пролетта настъпи отскоро — казах си, — ако моето дърво се е разлистило, това ще е поличба за мене. И аз ще трябва да изляза от вцепенението, в което крея в тоя скръбен и студен замък.“ Не намираш ли, че тия стари, почернели стени, сега символи, а някога оръдия на деспотизма, са истински образ на тъжната зима? Те са за мене това, което е зимата за моето дърво.

— Ще повярваш ли, Джина? Снощи в седем и половина часа отидох при моя кестен; по него бяха покарали листа, хубави, доста големи вече листенца! Целунах ги, без да ги повреждам. Разкопах с любов пръстта около моето скъпо дърво. И тутакси, изпълнен с нов възторг, прекосих планината; стигнах в Менаджо; трябваше ми паспорт, за да вляза в Швейцария. Времето бе хвърчало, беше вече един часът сутринта, когато се намерих пред вратата на Вази. Мислех, че ще трябва да хлопам дълго, за да го събудя; но той беше буден и приказваше с трима свои приятели. При първите ми думи извика: „Ти отиваш да се присъединиш към Наполеона!“ — и се хвърли на шията ми. И другите ме прегърнаха с възторг. „Защо съм женен!“ — каза един от тях.

Госпожа Пиетранера се замисли: тя сметна за свой дълг да му направи няколко възражения. Ако Фабрицио имаше и най-малък опит, щеше да види, че графинята сама не вярва в благоразумните доводи, които бързаше да му приведе. Но ако нямаше опит, той имаше решителност и не пожела дори да чуе доводите й. Графинята се задоволи скоро да изтръгне от него обещанието поне да сподели с майка си своето намерение.

— Тя ще го разправи на сестрите ми и тия жени ще ме издадат, без да искат! — извика Фабрицио с някакво героично високомерие.

— Говорете с повече уважение — каза графинята, като се усмихваше през сълзи — за пола, който ще създаде щастието ви; защото вие няма да се харесвате никога на мъжете: много огън има у вас, за да допаднете на прозаичните души.

Маркизата се обля в сълзи, щом научи за чудноватото намерение на сина си; тя не чувстваше колко героично е то и направи всичко възможно да задържи сина си. Когато се убеди, че нищо на света, освен затворнишките стени, не ще му попречи да тръгне, тя му даде малкото пари, които притежаваше; после си спомни, че предната вечер маркизът й беше дал осем или десет диамантчета, на стойност може би десет хиляди франка, за да ги сложат на един накит в Милано. Докато графинята зашиваше тези диаманти в пътническата дреха на нашия герой, сестрите на Фабрицио влязоха в стаята на майка си; той върна на клетите жени жалките им наполеони. Сестрите му бяха тъй възхитени от неговото намерение, целуваха го с такава шумна радост, че той взе в ръка няколко незашити още диамантчета и реши да тръгне тутакси.

— Вие ще ме издадете, без да искате — каза той на сестрите си. — Щом имам толкова пари, излишно е да вземам всякакви дрипи; навред мога да ги купя. Той прегърна толкова скъпите нему същества и тръгна начаса, без да влезе дори в стаята си. Тъй като все още се боеше да не бъде пратена потеря след него, вървеше толкова бързо, че още същата вечер стигна в Лугано. Слава богу, той беше в швейцарски град и не се боеше, че ще го хванат по пустия път платени от баща му стражари. Оттам писа на баща си едно хубаво писмо — детска слабост; то усили гнева на маркиза. Фабрицио нае кон, мина Сенготарския проход; пътуваше бързо и влезе във Франция през Понтарлие. Императорът беше в Париж. Там започнаха нещастията на Фабрицио. Той беше тръгнал с твърдото намерение да говори на императора; никога не му бе минавало през ума, че това е мъчно нещо. В Милано десет пъти на ден виждаше принц Евгений и би могъл да му заприказва. В Париж всяка заран отиваше в двора на Тюйлери да гледа как Наполеон правеше преглед на войските; но нито веднъж не можа да се доближи до императора. Нашият герой мислеше, че всички французи са като него дълбоко развълнувани от страшната опасност, която заплашваше родината. На трапезата в хотела, дето беше отседнал той, не скри своите намерения и предаността си към императора; събра се с извънредно приятни и приветливи младежи, още по-възторжени от него, които в няколко дни сполучиха да му откраднат всичките пари. За добра чест, от скромност само, той не беше споменавал за дадените от майка му диаманти. Една заран, когато след една оргия се видя напълно обран, купи два хубави коня, нае за слуга един бивш войник, коняр при джамбазин, и с презрение към сладкодумните парижани, се отправи за армията. Той знаеше само, че тя се събира някъде към Мобьож. Щом пристигна на границата, намери за смешно да се настани в някоя къща и да се грее пред топла камина, докато войниците стоят на бивак. Както и да го разубеждаваше слугата му, комуто не липсваше здрав разум, той побърза да се вмъкне неразумно в биваците, които се намираха на самата граница на пътя за Белгия. Щом стигна в първата дружина, разположена настрани от пътя, войниците започнаха да оглеждат младия буржоа, в чието облекло нямаше и помен от униформа.

Свечеряваше се, духаше студен вятър. Фабрицио се приближи до един огън и помоли да се посгрее, като каза, че ще си плати. Войниците се спогледаха, учудени най-вече от мисълта за плащане, и му сториха добродушно място край огъня; слугата му направи заслон от вятъра. Но когато след един час минаваше покрай бивака полковият писар, войниците му разказаха, че е дошъл при тях един чужденец, който говори лошо френски. Писарят разпита Фабрицио, който му говори за своя възторг към императора, но произношението му беше доста подозрително; подофицерът го помоли да го последва при полковника, настанен в един съседен чифлик. Слугата на Фабрицио се приближи с двата коня. Техният вид, изглежда, порази толкова силно подофицера, че той промени начаса намеренията си и почна да разпитва и слугата. Слугата, бивш войник, отгатнал още отначало стратегията на своя събеседник, заговори за протекциите, които имал неговият господар, като добави разбира се, че никой няма да посмее да задигне хубавите му коне. Тозчас един войник, повикан от писаря, го хвана за яката; друг войник се погрижи за конете, а писарят заповяда строго на Фабрицио да го последва безпрекословно. Като го накара да измине цяла левга пеша в тъмнината, станала сякаш още по-дълбока от бивачните огньове, които отвсякъде озаряваха кръгозора, писарят предаде Фабрицио на един жандармерийски офицер, който важно му поиска документите. Фабрицио показа паспорта си, дето бе записан като търговец на барометри, носещ своята стока. — Ама глупци! — извика офицерът. — Това е вече прекалено!

Той зададе въпроси на нашия герой, който говори за императора и за свободата с най-възторжени думи; жандамерийският офицер избухна в луд смях.

— Ей богу! Ти не си много хитър! — извика той. — Те прекаляват малко, като се осмеляват да ни изпращат такива хлапетии като тебе!

И каквото и да казваше Фабрицио, както и да се мъчеше да обяснява, че наистина не е търговец на барометри, офицерът го изпрати в затвора на Б…, съседно градче, дето нашият герой пристигна чак в три часа заранта, побеснял от ярост и капнал от умора.

Отначало смаян, после разярен, непроумяващ съвсем нищо от всичко, което ставаше с него. Фабрицио прекара тридесет и три дълги дни в този жалък затвор; той пишеше писмо след писмо до коменданта, а с доставянето им се нае жената на тъмничаря, хубава фламандка на тридесет и шест години. Но тъй като съвсем не й се искаше да разстрелят един толкова красив момък пък и той плащаше добре, тя хвърляше редовно в огъня всички писма. Късно вечер тя идваше да слуша поплаците на затворника; беше казала на мъжа си, че хлапето има пари и благоразумният тъмничар й даде пълна свобода на действие. Тя използва позволението и получи няколко златни наполеона, защото полковият писар бе задигнал само конете, а жандармерийският офицер не бе конфискувал нищо. В един юнски следобед Фабрицио чу доста отдалечена силна канонада. Най-сетне биеха се, значи! Сърцето му подскачаше от нетърпение. Той чу и голяма врява в града; наистина ставаше голямо раздвижване, три дивизии минаваха през Б… Когато към единадесет часа вечерта жената на тъмничаря дойде да сподели мъките му, Фабрицио беше още по-любезен от обикновено; после като й взе ръцете, каза:

— Помогнете ми да изляза оттук, кълна се в честта си, че ще се върна в затвора, щом престане сражението.

— Глупости! Имаш ли мангизи?

Обхвана го безпокойствие, не разбираше думата мангизи. Тъмничарката, като забеляза това, сметна, че той е останал без пари и вместо да говори за златни наполеони, както бе решила, заприказва само за франкове.

— Слушай — каза му тя, — ако можеш да ми дадеш стотина франка, ще сложа по един двоен наполеон върху всяко едно от очите на ефрейтора, който ще дойде да смени караула през нощта. Той няма да види, когато офейкаш от затвора, и ако неговият полк трябва да замине през деня, той ще се съгласи.

Пазарлъкът беше сключен скоро. Тъмничарката се съгласи дори да скрие Фабрицио в стаята си, отдето той можеше по-лесно да избяга на заранта.

На другия ден, преди зори, жената, съвсем разнежена, каза на Фабрицио:

— Гълъбчето ми, още си много млад, за да вършиш тоя мръсен занаят: послушай ме, зарежи го.

— Но защо? — повтаряше Фабрицио. — Престъпно ли е да защищаваш родината си?

— Стига. Не забравяй никога, че аз ти спасих живота; твоята работа е ясна, ти щеше да бъдеш разстрелян. Но не казвай това никому, защото мъжът ми и аз ще си изгубим мястото; главно, не повтаряй никога нескопосния си разказ за някакъв милански благородник, предрешен като търговец на барометри: съвсем глупаво е. Чуй ме хубавичко, ще ти дам дрехите на един хусар, която умря завчера в затвора; отваряй си устата колкото се може по-рядко; но ако някой вахмистър или офицер почне да те разпитва и те принуди да отговаряш, кажи, че си лежал болен у някой селянин, който те е прибрал от състрадание, както си треперел от треска в крайпътния ров. Ако не останат доволни от отговора ти прибави, че отиваш да настигнеш полка си. Може би ще те арестуват зарад твоето произношение; тогава кажи, че си от Пиемонт, че си новобранец, оставал миналата година във Франция и т.н., и т.н.

За пръв път след тридесет и три дни на ярост Фабрицио отгатна тайната за всичко, случило се с него. Взимаха го за шпионин. Той се зае да убеждава тъмничарката, която тая сутрин беше много нежна, и додето с игла в ръката тя стесняваше хусарските му дрехи, разправи много разбрано историята си на учудената жена. Тя повярва за миг, той имаше такъв простодушен вид и беше тъй хубав в хусарската униформа!

— Щом като ти се ще толкова да се биеш — каза му най-сетне тя почти убедена, — трябвало е, когато си пристигнал в Париж, да постъпиш в някой полк. Почерпиш ли вахмистъра, работата ти щеше да бъде опечена!

Тъмничарката прибави много добри напътствия как да се държа занапред и най-сетне на разсъмване изведе Фабрицио от стаята си, след като го накара да се закълне сто пъти, че никога няма да споменава името й, каквото и да му се случи. Щом Фабрицио излезе от градчето с бодра походна и хусарска сабя под мишница, става му някак съвестно. „Ето ме — каза си той — с мундира и пътния лист на някакъв хусар, умрял в затвора, дето го е довела, както казват, кражбата на една крава и няколко сребърни вилици и лъжици! Аз съм, така да се каже, наследник на неговото съществуване… без да съм искал това, нито да съм го предвиждал някак. Пази са от затвора!… Поличбата е ясна, ще страдам навярно много по затворите!“ Не мина час, откакто Фабрицио напусна благодетелката си, и заваля такъв силен дъжд, че новият хусар едва можеше да върви, спъван от грубите чизми, правени не за него. Той срещна един селянин, яхнал дръглив кон; купи коня, като се обясняваше със знаци; тъмничарката го беше посъветвала да говори колкото се може по-малко поради лошото му произношение.

Тоя ден армията, спечелила битката при Лини^[5], вървеше в усилен марш към Брюксел; беше навечерието на битката при Ватерло. Към обяд — дъждът продължаваше да вали все така проливно — Фабрицио чу топовни тътнежи; от щастие той забрави напълно жестоките мигове на отчаяние, които беше изпитал в зловещия затвор. Вървя до късно през нощта и тъй като бе почнал да става по-разумен, отиде да нощува в една доста отдалечена от пътя селска къщичка. Селянинът плачеше и разправяше, че са му взели всичко; Фабрицио му даде едно екю и в къщата се намери овес. „Конят ми не е хубав — каза си Фабрицио, — но все пак може да се хареса на някой фелдфебел.“ И той отиде да легне в обора до коня си. На другия ден, един час преди развиделяване, Фабрицио вече вървеше по пътя и с много гладене и галене сполучи да подкара коня си в тръс. Към пет часа чу канонада; започваше битката при Ватерло.^[6]