Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Chartreuse de Parme, 1839 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1956 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- stomart (2010 г.)
- Допълнителна корекция
- NomaD (2011 г.)
Издание:
Стендал. Избрани произведения в четири тома. Том 2
Пармският манастир
Италиански хроники
„Народна култура“, София, 1982
Stendhal
La Chartreuse de Parme
© Bibliotheque de la Pleiade, Paris, 1933
Chroniques italiennes
© Garnier-Flammarion, Paris, 1977
История
- — Добавяне
Двадесет и втора глава
Сериозни и неприятни размишления връхлетяха през деня Фабрицио, но с биенето на часовете, които го приближаваха към момента на действие, той ставаше по-весел и по-добър. Херцогинята му беше писала, че чистият дух ще го зашемети и щом се намери вън от затвора, надали ще има сили да ходи; в такъв случай щяло да бъде по-добре де се изложи на опасността да го заловят отново, отколкото да скочи от високата сто стъпки стена. „Ако ме сполети такова нещастие — казваше си Фабрицио, — ще легна до парапета, ще поспя един час и след това ще почна отново. Аз дадох клетва на Клелия и затова предпочитам да падна от вала, отколкото вечно да мисля на какво мирише хлябът, който ям. Какво ли страшни болки изпитва човек, когато умира от отрова! Фабио Конти няма да му мисли много, а ще накара да ми дадат мишеморка, с която трови плъховете в своята цитадела.“
Към полунощ една от ония гъсти и бели мъгли, които По разстила понякога върху бреговете си, се простря отначало над града, а сетне над площадката и бойниците, между които се издига голямата кула на цитаделата. На Фабрицио се стори, че от парапета на площадката вече не се виждат малките акации около градините, уредени от войниците в подножието на високата сто и осемдесет стъпки стена. „Виж, това е прекрасно“ — помисли си той.
Малко след като часът удари дванадесет и половина, на прозореца на птичарника блесна мъничката лампа — сигналът. Фабрицио беше готов да действа; той се прекръсти, сетне върза за леглото малкото въже, по което трябваше да се спусне на тридесет и петте стъпки, които го деляха от площадката на двореца, стигна без спънка върху покрива на караулницата, се бяха настанили предната вечер двестате души подкрепление, за които вече споменахме. За нещастие, макар че бе дванадесет и три четвърти, войниците още спяха; като вървеше крадешком по покрива от големи вдлъбнати керемиди, Фабрицио чуваше как войниците разправяха, че по покрива ходи дяволът и че трябва да се опитат да го убият с някой куршум. Няколко гласа казаха, че е голям грях да се желаят такива веща; други пък възразиха, че ако гръмнат, без да убият някого, губернаторът щял да ги хвърли всички в затвора, задето вдигали напразна тревога сред гарнизона. Всички тия сладки приказки накараха Фабрицио да тръгне колкото може по-бързо по покрива и да вдигне още по-голям шум. Затова в мига, когато, увиснал на въжето, той минаваше пред прозорците, за щастие на разстояние четири или пет стъпки от тях, тъй като покривът беше издаден напред, прозорците бяха щръкнали от щикове. Някои после твърдяха, че Фабрицио, все още непоумнял, намислил да играе ролята на дявол и хвърлил на войниците шепа цехини. Вярното е, че той бе разпилял цехини по пода на стаята си, както и по площадката — из пътя си от кулата „Фарнезе“ до парапета, с надежда да отвлече по тоя начин вниманието на войниците, които биха се спуснали да го преследват.
След като стигна до площадката и се озова сред часовоите, които обикновено всеки четвърт час изкрякваха: „Всичко е в ред около моя пост“, той се упъти към западната стена и потърси новия камък.
Макар и да изглеждаше невероятно и би могло да породи у някои съмнение, ако целият град не беше свидетел на успеха на това събитие, часовоите, разположени край парапета, не съгледаха и не спряха Фабрицио, и наистина мъглата, за която споменахме, почваше да се вдига и по думите на Фабрицио, когато той бил на площадката, струвало му се, че мъглата стигнала вече до средата на кулата „Фарнезе“. Но тая мъгла съвсем не била гъста и той много добре различавал часовоите, някои от която се разхождали. Той добавяше, че тласкан сякаш от някаква свръхестествена сила, дръзко застанал между двама часовои, която били доста наблизо. Фабрицио спокойно размотал опасаното около тялото му голямо въже, което на два пъти се заплело; трябвало му много време, за да го разплете и да го опъне по парапета. Той чувал от всички страни разговорите на войниците, решен да прободе с камата си първия, който се приближи към него. „Аз съвсем не се вълнувах — добавяше той, струваше ми се, че изпълнявам някакъв обред.“
Най-после Фабрицио разплете въжето и го върза за един отвор, направен в парапета за изтичане на водата, покатери се на парапета и горещо се помоли богу; сетне като герой от рицарските времена си помисли за Клелия. „Колко малко приличам сега — каза си той — на оня лекомислен и разюздан Фабрицио, който влезе тук преди девет месеца!“
Най-после той почна да се спуска от тая шеметна височина. Според собствените му думи той действал механически и така, както би постъпил посред бял ден, ако се спуснеше пред приятели, за да спечели някой облог. Към средата на височината той изведнъж усети, че ръцете му отмаляват; стори му се дори за миг, че изпуснал въжето, но веднага го хвана отново; помисли си, че се е заловил за храстите, над които се плъзгаше и които го дращеха. От време на време изпитваше страшна болка между плещите, която му отнемаше дъха. Спускането му беше твърде неудобно и вълнообразно; въжето непрекъснато го люшкаше насам-натам над храстите.
Докоснаха го няколко големи птици, които той събуди и които, отлитайки, се блъскаха в него. Първия път му се стори, че са го настигнали хора, слезли от цитаделата по същия път, за да го преследват, и той се приготви за отбрана. Най-после стигна благополучно подножието на голямата кула, като си разкървави само ръцете. Той разправяше после, че от средата на кулата нататък наклонът, образуван от нея, му помогнал твърде много; при спускането той подскачал по стегната, а поникналите между камъните растения доста го придържали. Когато стигна долу, в градините на войниците, той падна върху една акация, която, гледана отгоре, му се струваше само четири-пет стъпки висока, а всъщност имаше по петнадесет до двадесет стъпки височина. Един пиян, който бе заспал под акацията, го взе за крадец. Падайки от дървото, Фабрицио едва не изкълчи лявата си ръка. Той се затече към вала, но по собствените му думи „нозете му били сякаш от памук“ съвсем бил вече изнемощял. Въпреки опасността той седна и изпи малкото ракия, която му оставаше. За няколко минути задряма така дълбоко, че не знаеше вече где се: намира; когато се събуди, не можа да разбере как тъй, макар и да е в килията си, вижда дървета. Най-после страшната истина се възвърна в паметта му.
Той тръгна веднага към вала; изкачи се на него по една голяма стълба. Часовоят, който беше наблизо, хъркаше в будката. Фабрицио намери в тревата едно оръдие, върза за него третото си въже; то излезе малко късо и той падна в един тинест ров, в който имаше може би една стъпка вода. Докато се изправяше и се мъчеше да разбере къде е, усети, че двама души го хващат; за миг се уплаши, но веднага някой съвсем тихо му каза на ухото: „Ах, монсиньор, монсиньор!“ Разбра смътно, че това бяха хората на херцогинята веднага изпадна в дълбоко безсъзнание. След известно време почувства, че го носят хора, които вървят мълчаливо и много бързо; сетне те се спряха и това го разтревожи много. Но той нямаше сили нито да продума нещо, нито да отвори очи; усети, че някой го притиска изведнъж позна парфюма от дрехите на херцогинята. Парфюмът го съживи; той отвори очи и можа да продума: „Ах, скъпа приятелко!“, сетне отново изпадна в дълбоко безсъзнание.
Верният Бруно с един отряд предани на графа полицаи стоеше на стража на двеста крачки от тях; самият граф беше се скрил в една къщичка, съвсем близо до мястото, дето чакаше херцогинята. В случай на нужда той и неколцина негови близки приятели, офицери в оставка, нямаше да се поколебаят да извадят шпагите си; той се смяташе длъжен да спаси живота на Фабрицио, който му се струваше изложен на голяма опасност и чието помилване щеше да бъде подписано от принца, ако той, Моска, не бе имал глупавото желание да избави владетеля си от подписването на едно глупаво писмо.
Заобиколена от въоръжени до зъбите хора, херцогинята още от полунощ обикаляше мълчалива край вала на цитаделата; не я свърташе на едно място, струваше й се, че трябва да се бори, за да избави Фабрицио от хората, които го преследват. Тая жена с пламенно въображение бе взела безброй предпазни мерки, за които би трябвало много време да се описват тук и които бяха невероятно безразсъдни. Изчисляваха, че повече от осемдесет агенти са били на крак тая нощ, готови да се бият за нещо необикновено. За щастие Феранте и Лодовико ръководеха цялата работа, а министърът на полицията не беше против, но самият граф се увери, че херцогинята не бе издадена от никого и че той като министър не знаеше нищо.
Когато видя Фабрицио, херцогинята съвсем си загуби ума; тя го притисна конвулсивно в прегръдките си, сетне изпадна в отчаяние, като забеляза кръв по дрехите си: кръвта беше от ръцете на Фабрицио; тя помисли, че е опасно ранен. Подпомогната от едного от слугите си, тя му съблече дрехата, за да го превърже, но Лодовико, който за щастие бе там, почти силом качи херцогинята и Фабрицио в една от малките карети, скрити в градината до градската порта, и те с все сила препуснаха към По, за да я минат близо до Сака. С двадесет добре въоръжени хора Феранте образуваше ариергарда — той бе се заклел в живота си да спре потерята. Графът, останал сам, напусна мястото си около цитаделата чак след два часа, когато видя, че нищо не се помръдва. „Ето ме замесен в държавна измяна — каза си той, опиянен от радост.“
На Лодовико бе хрумнала прекрасната мисъл да настани в друга карета един млад хирург, който бе на служба у херцогинята и приличаше много на Фабрицио.
— Бягайте по посока на Болоня — каза му той; — Бъдете твърде несръчен, гледайте да ви заловят; заловят ли ви, запъвайте се, когато отговаряте, и най-после признайте, че сте Фабрицио дол Донго; главното е да спечелим време. Покажете се сръчен във вашата несръчност; ще се отървете с един месец затвор, а госпожата ще ви даде петдесет цехина.
— Нима може да се мисли за пари, когато служиш на госпожата?
Той тръгна и след няколко часа бе арестуван за голяма радост на генерал Фабио Конти и Расси, който разбираше, че с опасността за Фабрицио изчезва и неговото баронство.
В цитаделата узнаха за бягството едва към шест часа заранта и чак към десет се престрашиха да уведомят принца. Хората на херцогинята бяха свършили всичко толкова изкусно, че въпреки дълбокия сън на Фабрицио, който тя сметна за смъртен припадък и затова на три пъти накара да спрат каретата, те минаха По с лодка тъкмо когато биеше четири часът. На левия бряг ги чакаха коне за смяна; изминаха още две левги с голяма бързина, сетне ги спряха повече от един час за преглед на паспортите. Херцогинята имаше какви ли не паспорти за себе си и за Фабрицио, но тоя ден беше като луда — по някаква приумица тя даде десет наполеона на австрийския полицейски началник и заливайки се със сълзи, стисна му ръката. Чиновникът се уплаши много и за втори път провери паспортите им. Взеха пощенската кола; херцогинята плащаше тъй необикновено щедро, че будеше подозрение навсякъде в тая страна, в която всеки чужденец е подозиран. Лодовико отново й помогна: той каза, че госпожа херцогинята била обезумяла от скръб поради продължителната треска на младия граф Моска, син на пармския министър-председател, когото тя водела сега на преглед при лекарите в Павия.
Едва на десет левги оттатък По Фабрицио дойде напълно на себе си; едното му рамо беше навехнато и бе одраскан на много места. Херцогинята продължаваше да се държи тъй чудновато, че съдържателят на селския хан, гдето обядваха, я помисли за принцеса от императорски род и щеше да нареди да й отдадат дължимите почести, но Лодовико му каза, че принцесата ще заповяда да го хвърлят непременно в затвора, ако рече да се раздрънка за нея навън.
Най-после към шест часа вечерта те пристигнаха на пиемонтска територия. Едва тук Фабрицио беше в пълна безопасност; заведоха го в едно малко село, отстранено от шосето, превързаха ръцете му и той поспа още няколко часа.
Тъкмо в това село херцогинята извърши нещо, което не само бе ужасно от гледище на морала, но я лиши от спокойствие до края на живота й. Няколко седмици преди бягството на Фабрицио, един ден, когато цяла Парма беше се струпала пред портата на цитаделата, за да види в двора ешафода, издиган за него, херцогинята показа на Лодовико, станал нейна дясна ръка, секрет, с помощта на който от много добре скрита малка желязна рамка се изваждаше един от камъните, образуващи дъното на прочутото водохранилище в двореца Сансеверина, произведение на XII век, за което вече говорихме. Докато Фабрицио спеше в траторията на селцето, херцогинята повика Лодовико. Тя го гледаше така чудновато, че той я помисли за луда.
— Вие навярно очаквате — каза му тя — да ви дам няколко хиляди франка: ех, не; аз ви познавам, вие сте поет и лесно бихте похарчили тия пари. Подарявам ви малкото имение Ричиарда на една левга от Казал-Маджоре.
Обезумял от радост, Лодовико се хвърли в краката й и почна от все сърце да я уверява, че не за пари е помогнал да бъде спасен монсиньор Фабрицио, че винаги е хранел към него особена обич, откакто имал честта да го вози веднъж като трети кочияш на госпожата. Сетне тоя човек, който наистина имаше сърце, реши, че достатъчно е занимавал със себе си една такава важна дама и тръгна да си върви; но тя му рече със светнали очи:
— Останете!
Тя се заразхожда мълчаливо из кръчмарската стая, като сегиз-тогиз поглеждаше Лодовико с необикновен поглед. Най-после, като видя, че тая чудновата разходка няма край, той сметна за необходимо да каже нещо на господарката си.
— Госпожо, вие ми направихте толкова голям дар, тъй надминаващ всичко, което един беден човек като мене би могъл да си въобрази, тъй надвишаващ дребните услуги, които имах честта да ви окажа, че съвестта не ми позволява да приема вашето имение Ричарда. Имам честта да ви върна това имение, госпожо, и да ви помоля да ми отпуснете една пенсия от четиристотин франка.
— Колко пъти в живота си — каза му тя е мрачна надменност, — колко пъти сте чували аз да се отказвам от намеренията си?
След тия думи херцогинята продължи още няколко минути да се разхожда; после изведнъж се спря и извика:
— Значи, Фабрицио спаси живота си случайно и само защото можа да се хареса на тая девойка! Ако не беше тъй мил, щеше да умре! Можете ли да отречете това пред мене? — каза тя, пристъпила към Лодовико, с очи, блеснали от най-мрачна ярост.
Лодовико отстъпи няколко крачки и я помисли за луда, а това му вдъхна живо безпокойство да не би да не стане собственик на имението Ричарда.
— И тъй — продължи херцогинята с внезапно променен най-кротък и весел тон, — аз искам добрите ми жители в Сака да преживеят един безумно радостен ден, за който дълго да си спомнят. Вие ще се върнете в Сака, имате ли да възразите нещо? Мислите ли, че се излагате на опасност?
— Едва ли, госпожо; никой от жителите на Сака никога не ще издаде, че съм придружавал монсиньор Фабрицио. Освен това, ако смея да ви кажа, госпожо горя от желание да видя моето имение Ричарда; така ми е смешно, че съм собственик!
— Твоята веселост ми харесва. Чифликчията в Ричарда ми дължи наема, струва ми се, за три-четири години; аз му опрощавам половината от това, което ми дължи, а другата половина от всички тия недоимъци подарявам на тебе, но с едно условие: ще идеш в Сака и ще кажеш, че вдругиден е празник на една от светиците, мои покровителки, а на следната вечер от пристигането си ще осветиш с огньове най-бляскаво моя замък. Не жали нито пари, нито труд: помни, че става въпрос за най-голямото щастие в моя живот. От дълго време аз подготвях тая илюминация; от три месеца събрах в зимниците на замъка всичко, което може да послужи за тоя великолепен празник; при градинаря оставих разни ракети за фойерверки: ще му кажеш да ги пусне на терасата, която гледа към По. В зимниците си имам осемдесет и девет големи бъчви с вино; ще накараш да направят в парка осемдесет и девет чешми с вино. Ако на другия ден остане макар и една неизпита бутилка, ще кажа, че не обичаш Фабрицио. Когато чешмите с вино, илюминацията и фойерверките бъдат в разгара си, измъкни се предпазливо, защото може би, както се и надявам, в Парма всички тия прекрасни неща ще бъдат сметнати за дързост.
— Това е не само възможно, но и сигурно: както е сигурно, че прокурорът Расси, който подписа присъдата на монсиньор ще се пръсне от яд. И дори… — добави плахо Лодовико — ако искате, госпожо, да зарадвате вашия беден слуга повече, отколкото като му давате половината от недоимъците в Ричарда, ще ми позволите да изиграя една малка шега на тоя Расси…
— Ти си чудесен човек! — извика буйно херцогинята. — Но изрично ти забранявам да сториш нещо на Расси: аз смятам да наредя да го обесят публично по-късно. А ти се пази да не те арестуват в Сака, защото всичко ще пропадне, ако те загубя.
— Мене ли, госпожо! Щом кажа, че празнувам деня на една от вашите светици-покровителки, ако ще би полицията да прати и тридесет жандарми да разтурят празника, бъдете уверена, че преди да стигнат до червения кръст насред селото, никой от тях не ще бъде на коня си. Не, жителите на Сака не си поплюват; всички са изпечени контрабандисти и ви обожават, госпожо.
— Всъщност — отвърна херцогинята необикновена безгрижно, — щом давам вино на добрите си хорица от Сака, искам да напоя и жителите на Парма; същата вечер, в която моят замък бъде илюминиран, вземи най-добрия кон от моята конюшня, препусни в моя дворец в Парма и отвори водохранилището.
— Ах, великолепна мисъл, госпожо! — провикна се Лодовико и почна да се смее като луд. — Вино за добрите хорица в Сака, а вода за гражданите в Парма, я мерзавци, които бяха уверени, че монсиньор Фабрицио ще бъде отровен като клетия Л…
Радостта на Лодовико нямаше край; херцогинята го гледаше благосклонно как се смее като луд; той непрекъснато повтаряше:
— Вино за хората в Сака и вода за хората в Парма! Не ще съмнение, госпожо, вие знаете по-добре от мене, че когато преди двадесетина години по непредпазливост опразниха водохранилището, много улици на Парма бяха залени с вода до една стъпка височина.
— И вода за хората в Парма — отвърна херцогинята със смях. — Булевардът пред цитаделата щеше да бъде изпълнен с хора, ако бяха прерязали гърлото на Фабрицио… всички го наричат големия престъпник… Само че направи всичко това изкусно, така че никога никой да не разбере нито че ти си причинил наводнението, нито че то е станало по моя заповед. Ни Фабрицио, ни графът не бива да знаят за тая луда шега… Но аз забравих за бедните в Сака: върви напиши до моя управител едно писмо, което ще подпиша; пиши му за празника на моята света покровителка да раздаде сто цехина на бедните в Сака и да те слуша във всичко по въпроса за илюминацията, фойерверките и виното; главното — на другия ден в моите зимници да не остане нито една пълна бутилка.
— Вашият управител, госпожо, ще срещне само едно затруднение: от пет години, откакто владеете замъка, в Сака не са останали благодарение на вас и десет души бедни.
— И вода за хората в Парма! — повтори херцогинята, тананикайки. — Но как ще изпълниш тая шега?
— Моят план е напълно готов: тръгвам за Сака към девет часа, в десет и половина конят ми е в хана „Тримата хапльовци“ на пътя за Казал-Маджоре и моето имение Ричарда; в единадесет часа съм в стаята си в двореца, а в единадесет и четвърт хората в Парма ще имат вода, и то повече, отколкото им трябва, за да пият за здравето на големия престъпник. Десет минути по-късно излизам от града по Болонския път. Пътем покланям се дълбоко на цитаделата, опозорена от смелостта на монсиньора и от ума на госпожата; после поемам по една полска пътека, която добре познавам, и влизам в Ричарда.
Лодовико вдигна очи към херцогинята и се уплаши: тя втренчено гледаше голата стена на шест стъпки от себе си и трябва да се признае, погледът й беше свиреп. „Ах, отиде ми имението — помисли си Лодовико. — Наистина е луда!“ Херцогинята го погледна и отгатна мисълта му.
— Аха, господин Лодовико, велики поете, вие искате дарението да бъде направено писмено: тичайте да ми донесете лист хартия!
Лодовико не чака да му се повтори тая заповед и херцогинята собственоръчно написа с дата от преди година разписка, в която потвърждаваше, че е получила от Лодовико Сан-Микели сумата от осемдесет хиляди франка, като му е дала в залог имението Ричарда. Ако до дванадесет месеца херцогинята не върнеше на Лодовико поменатите осемдесет хиляди франка, имението Ричарда ставаше негова собственост.
„Хубаво е — каза си херцогинята — да дадеш на верен слуга приблизително една трета от онова, което ти остава!“
— Още нещо — каза тя на Лодовико, — след шегата с водохранилището аз ти давам само два дни да се повеселиш в Казал-Маджоре. За да бъде продажбата валидна, кажи, че тая работа е от преди повече от една година. Върни се при мене в Белджирате, и то незабавно; Фабрицио може би ще отиде в Англия и ти ще го придружиш.
Рано на другата сутрин херцогинята и Фабрицио бяха в Белджирате. Настаниха се в това чаровно село; но край хубавото езеро смъртна скръб очакваше херцогинята. Фабрицио беше се променил съвсем; още от първите мигове след събуждането му от полулетаргичния си сън подир бягството херцогинята беше забелязала, че в него става нещо необикновено. Дълбокото чувство, което той криеше много грижливо, беше доста странно: то беше отчаяние, че не е в затвора. Той се пазеше да издаде причината на тъгата си, защото тя би породила въпроси, на които не му се искаше да отговаря.
— Но как е възможно? — казваше му смаяна херцогинята. — Нима не беше ужасно чувството, когато, за да не паднеш от глад, си бил принуден да се храниш с отвратителните гозби, донасяни от кухнята на затвора — чувството: „Тая гозба има някакъв особен вкус, дали в тоя момент не поглъщам отрова?“ — това чувство не те ли ужасяваше?
— Аз мислех за смъртта — отговори Фабрицио, — навярно както войниците мислят за нея: тя беше нещо възможно, но аз смятах да я избягна със своята сръчност.
Каква тревога, каква печал за херцогинята! Това обожавано същество, своеобразно, живо, самобитно, се измъчваше сега пред очите й от потайни блянове; дори предпочиташе самотата пред удоволствието да говори отровено за всичко с най-добрата приятелка, която имаше на тоя свят. С херцогинята той беше все тъй мил, внимателен и благодарен, беше готов, както по-рано, да даде за нея сто пъти живота си, но душата му бе другаде. Те често се возеха на лодка четири-пет левги по великолепното езеро, без да си кажат дума. Хладната размяна на мисли, единствено възможният сега разговор между тях, би се сторила може би приятна на други, ала и двамата, особено херцогинята, още помнеха какви бяха техните разговори преди злокобната борба с Джилети, която ги раздели. Фабрицио трябваше да разкаже на херцогинята за деветте месеца, прекарани в ужасния затвор, а излизаше, че тъкмо за престоя си там той можеше да говори само с откъслечни и непълни фрази.
„Рано или късно това трябваше да се случи — казваше си херцогинята с мрачна тъга. — Мъката ме е състарила или той наистина е влюбен и аз съм сега в сърцето му на второ място.“
Унизена, смазана от тая най-голяма от всички болки, херцогинята понякога си казваше: „Ако по волята на небето Феранте изведнъж полудееше или загубеше смелост, струва ми се, щях да бъда по-малко нещастна.“
Оттогава това полуугризение на съвестта отрови уважението, което херцогинята имаше към себе си.
„И тъй — горчиво си казваше тя, — аз се разкайвам за взетото решение. Значи, не съм вече от рода дел Донго! Такава е волята на небето — продължаваше мислено тя; — Фабрицио е влюбен и какво право имам аз да искам да не е влюбен? Нима сме разменили някога с него една-едничка любовна дума?“
Тая разумна мисъл я лиши от сън и освен това — нещо, което показваше, че старостта и душевната слабост са настъпили за нея заедно с изгледите за бляскаво отмъщение — тя беше в Белджирате сто пъти по-нещастна, отколкото в Парма. А кой можеше да бъде причина за странната замечтаност на Фабрицио, по това едва ли имаше за нея повече някакви съмнения Клелия Конти, тая тъй набожна девойка, е предала баща си, щом се е съгласила да опие гарнизона, а Фабрицио никога не говореше за Клелия! „Но — добавяше херцогинята, като се удряше в гърдите от отчаяние — ако гарнизонът не беше пиян, всички мои хитрости, всички мои грижи щяха да бъдат безполезни; значи, тя го е спасила!“
С извънредно голяма мъка херцогинята изтръгваше от Фабрицио подробности по събитията от оная нощ. „Едно време — казваше си тя — те щяха да бъдат за нас предмет на безкрайни разговори! В ония щастливи времена той би говорил цял ден, и то с ново увлечение и веселие за най-малката дреболия, за която бих се сетила да го попитам.“
Тъй като трябваше да се предвиди всичко, херцогинята настани Фабрицио в пристанището на Локарно, швейцарски град в края на Лаго Маджоре. Всеки ден тя отиваше да го вземе с лодка за дълги разходки по езерото. Но веднъж, когато реши да се качи при него, тя намери стаята му украсена с множество изгледи от Парма, които той бе поръчал в Милано или в самата Парма — град, който би трябвало да го отвращава. Малкият му салон, превърнат в ателие, беше отрупан с всевъзможни принадлежности за акварелна живопис, а когато влезе, той довършваше трета скица на кулата „Фарнезе“ и комендантския дворец.
— Остава само — каза му тя сърдита — да нарисуваш по памет портрета на тоя мил комендант, който искаше да те отрови. Не е зле, мисля, да му пишеш и да му искаш извинение, задето си си позволил да избягаш и да направиш за смях цитаделата му.
Клетата жена дори не подозираше колко истина имаше в думите й: щом пристигна на сигурно място, първата грижа на Фабрицио беше да напише на генерал Фабио Конти едно напълно учтиво и в известен смисъл много смешно писмо; той му искаше прошка за бягството си, сочейки като извинение основателните опасения, които имал, че един дребен чиновник от затвора е натоварен да го отрови. За Фабрицио бе все едно какво пише, той се надяваше, че очите на Клелия ще видят това писмо и лицето му бе обляно в сълзи, когато го пишеше. Той завърши писмото с едно доста забавно изречение: позволяваше си да каже, че сега, когато се намира на свобода, често пъти съжалява за малката си килия в кулата „Фарнезе“. Това беше главната мисъл на писмото и той се надяваше, че Клелия ще я разбере. Настроил се да пише и все с надеждата, че някой ще прочете и това му писмо, Фабрицио отправи благодарности и на добрия свещеник дон Чезаре, който му бе давал богословски книги. Няколко дни по-късно той помоли собственика на една малка книжарница в Локаро да отиде до Милано и там тоя книжар, приятел на прочутия библиоман Реина, купи най-разкошните издания, които можа да намери, на трудовете, давани на Фабрицио от дон Чезаре. Свещеникът получи книгите заедно с едно хубаво писмо, в което се казваше, че в часовете на нетърпение, може би извинителни за един беден затворник, белите полета на книгите му са били покрити със смешни бележки. Ето защо той го моли да замени тия книги в библиотеката си с екземплярите, които с най-дълбока признателност си позволява да му поднесе.
Фабрицио твърде снизходително наричаше бележки безкрайните драсканици, с които бе покрил белите полета на един екземпляр in folio[1] от съчиненията на свети Йероним. Като се надяваше, че някога ще може да върне книгата на добрия свещеник и я замени с друга, той беше водил върху белите й полета ден след ден доста точен дневник на всички събития, които му се случваха в затвора; тия големи събития не бяха друго, а възторзите на божествена любов (думата божествена беше сложена вместо друга, която той не смееше да напише). Божествената любов ту водеше затворника към дълбоко отчаяние, ту нечий глас, доловен във въздуха, му вдъхваше известна надежда и предизвикваше у него изблик на блаженства. За щастие всичко това беше писано с мастилото на затвора, съставено от вино, шоколад и сажди, и дон Чезаре само го погледна набързо, когато слагаше в библиотеката си книгата на свети Йероним. Ако беше прегледал по-внимателно белите й полета, той щеше да види, че един ден затворникът се е смятал отровен и се е радвал, че поне ще умре на четиридесет стъпки разстояние от тая, която обичал най-много на света. Но друго око, а не окото на добрия свещеник, прочете тая страница след бягството. Подир хубавата мисъл: Да умреш близо до тая, която обичаш, изразена по всевъзможни начини, следваше един сонет, в който се казваше, че душата, разлъчена след жестоки терзания от немощното тяло, дето е обитавала двадесет и три години, и тласкана от инстинкта за щастие, присъщ на всяко живо същество, няма да се възземе на небето, за да се смеси с хора на ангелите, щом се освободи, ако Страшният съд й опрости греховете, а — по-щастлива след смъртта, отколкото приживе — ще иде на няколко крачки от затвора дето тъй дълго е стенала, да се съедини с всичко онова, което е обичала на тоя свят. И по тоя начин, казваше последният стих от сонета — „аз ще намеря своя рай на земята“
Макар че в пармската цитадела говореха за Фабрицио само като за безчестен изменник, нарушил най-свещените си задължения, добрият свещеник дон Чезаре се възхити от хубавите книги, пратени му от един непознат, защото Фабрицио бе тъй предпазлив, че му писа едва няколко дни след изпращането им от страх да не би поради неговото име цялата пратка да бъде върната с възмущение. За тоя знак на внимание дон Чезаре не каза нищо на брат си, който побесняваше само като чуеше името на Фабрицио; но след бягството на Фабрицио той отново се сближи с милата си племенница и тъй като някога я бе научил на няколко латински думи, показа й получените хубави книги. Тъкмо на това се надяваше беглецът. Клелия изведнъж силно се изчерви — тя позна почерка на Фабрицио. На разни места в книгата имаше сложени като знаци дълги и много тесни ивици жълта хартия. И колко са прави думите, че след грубите парични интереси и безцветната студенина на просташките мисли, изпълващи нашия живот, постъпките, вдъхновени от истинска страст, почти винаги постигат целта си, сякаш се грижи да ги направлява някакво доброжелателно божество. Клелия, водена от инстинкта и от мисълта само за едно нещо на тоя свят, помоли чичо си да й позволи да сравни стария екземпляр от съчинението на свети Йероним с току-що получения. Как да опишем възторга й сред мрачната тъга, в която я бе потопило отсъствието на Фабрицио, когато тя намери върху белите полета на стария свети Йероним споменатия сонет и записваните ден по ден бележки за любовта към нея!
Още същия ден тя научи сонета наизуст; пееше го, облегната на прозореца в своята стая срещу празния сега прозорец, дето толкова често бе виждала да се отваря в капака едно малко прозорче. Капакът беше свален, за да бъде сложен върху масата на съда и да послужи като веществено доказателство в смешния процес, възбуден от Расси срещу Фабрицио, който бе обвинен, че е избягал или както казваше прокурорът със смях, че се е отклонил от милосърдието на великодушния принц!
Всичко, което бе направила, будеше у Клелия остри угризения на съвестта и откакто се чувстваше нещастна, угризенията бяха станали още по-остри. Тя се опитваше да смекчи донякъде укорите, които си отправяше, като си спомняше за обета никога вече да не види Фабрицио, който бе дала на Мадоната през време на полуотравянето на генерала и който оттогава всеки ден си повтаряше.
Баща й се поболя от бягството на Фабрицио и отгоре на това едва не загуби службата си, когато принцът в гнева си уволни всички тъмничари от кулата „Фарнезе“ и ги изпрати като затворници в градския затвор. Генералът се спаси отчасти благодарение на застъпничеството на граф Моска, който предпочиташе той да седи затворен на върха на своята цитадела, но да не му бъде деен и интригуващ съперник в придворните кръгове.
Тъкмо през двете седмици, докато не се знаеше дали генерал Фабио Конти, който наистина беше болен, не е изпаднал в немилост. Клелия има смелостта да направи жертвата, за която бе съобщила на Фабрицио. Тя се досети да се престори на болна в деня на всеобщото празненство, който, както читателят може би си спомня, беше и денят на бягството на затворника; тя боледува и на другия ден, с една дума, се държа толкова добре, че с изключение на тъмничаря Грило, натоварен специално да пази Фабрицио, никой не се усъмни в нейното съучастничество, а Грило не я издаде.
Но щом Клелия се успокои откъм тая страна, започна да я измъчва съвестта. „Има ли нещо на света — казваше си тя, — което би могло да смекчи престъплението на една дъщеря, предала баща си?“
Една вечер, след като бе прекарала почти целия ден разплакана в параклиса, тя помоли чичо си дон Чезаре да отидат заедно при генерала, тъй като се плашете от неговите припадъци на гняв, още повече че при всеки повод той отправяше проклятия срещу „отвратителния изменник Фабрицио“.
Когато се яви при баща си, тя се осмели да му каже, че винаги е отказвала да даде ръката си на маркиз Крешенци само защото не изпитвала никаква склонност към него и защото била убедена, че не ще намери щастие в тоя брак. При тия думи генералът побесня и Клелия едва можа да продължи. Тя добави, че ако баща й, съблазнен от голямото богатство на маркиза, смята за свой дълг да й заповяда да се омъжи за него, тя е готова да се подчини. Генералът се смая от това съвсем неочаквано за него заключение, но в края на краищата се зарадва.
— Значи — каза той на брат си, — не ще бъда принуден да живея някъде на втория етаж, ако лошата постъпка на тоя уличник Фабрицио стане причина да загубя службата си.
Граф Моска побърза да се покаже силно възмутен от бягството на негодника Фабрицио и при случай повтаряше измислената от Расси фраза за низката постъпка на тоя всъщност нищожен младеж, който се бил отклонил от милосърдието на принца. Тая духовита фраза възприета от доброто общество, не можа да пусне корен сред народа. Опрян на своя здрав смисъл, макар и да смяташе Фабрицио за виновен, народът се възхищаваше от решителността, която трябвало да има, за да се спусне от една толкова висока стена. Никой от придворните не се възхищаваше от тая смелост. А полицията, опозорена твърде много от тоя неуспех, официално заяви, че един отряд от двадесет войника, подкупени с парите на херцогинята — тая тъй страшно неблагодарна жена, чието име сега се произнасяше само въздишка, — подали на Фабрицио четири свързани една за друга въжени стълби, всяка четиридесет и пет стъпки дълга; Фабрицио спуснал едно въже, вързали за него стълбата и едничката му заслуга била, че изтеглил тая стълба към себе си. Някои известни с непредпазливостта си либерали, в това число и лекарят К…, златен агент на самия принц, добавяха, рискувайки да се изложат, че жестоката полиция разстреляла варварски осем от нещастните войници, които улеснили бягството на неблагодарния Фабрицио. След това дори и истинските либерали почнаха да го осъждат, задето с неблагоразумието си причинил смъртта на осем нещастни войници. Ето как малките тирани заличават значението на общественото мнение.