Георгий Мартинов
Гианея (7)

5.

Третата експедиция не се състоя в набелязания ден. Тя въобще не можеше вече да се състои.

Спътниците изчезнаха.

Отначало беше забелязано тяхното отдалечаване от Земята. За първи път като достигнаха апогея на своята орбита, те не измениха скоростта, си. Спиралата се размиваше все по-широко и по-широко. И настана момент, в който и без това слабият сигнал на екраните на локаторите окончателно „изгасна“.

Каква беше причината за тяхното отдалечаване? Дали това бе последица от гонитбата на спътниците от земните звездолети или се изпълняваше предварително набелязана програма?

Беше изказано предположение, че спътниците не са обикаляли около Земята през цялото време, а са се появявали периодично. Така би могъл да се обясни фактът, че те не са били открити много по-рано. А може би са отлетели към базата си, за да се запасят с енергия.

Така или иначе, разузнавачите на чуждия свят временно, а може би завинаги бяха напуснали небето на Земята.

Но ако техните стопани са искали да „заличат следите си“, то те бяха закъснели. В ръцете на хората се намираше здрава нишка, която трябваше да ги доведе до самия център на тайната на спътниците.

Тази нишка бяха резултатите от пеленгацията. Сега вече разумът на Земята възтържествува над разума на неизвестния свят.

Обработката на записите на пеленгаторната апаратура на трите кораба показа точния адрес, откъдето беше изпратен радиосигналът или накъде беше насочен той от спътника, което също беше възможно.

Този адрес беше: Луна, районът на кратера Тихо.

Ето къде се намираше загадъчният „ръководител“ на разузнавачите! Ето откъде получаваха те заповедите на своите стопани или къде отправяха самите те получената информация.

Какво имаше там? Електронен мозък, както мислеха всички, или живи представители на друго човечество, както мислеше само Муратов.

Това трябваше да бъде изяснено в най-близко време.

Изследвания на постоянния спътник на Земята се правеха вече отдавна и системно. Все пак огромни пространства от дивата повърхност на Луната не бяха посещавани от никого. Но именно районът на кратера Тихо беше вече добре известен. Там се намираше една от лунните бази, строеше се космодрум, имаше астрономическа обсерватория. Този район беше населен.

Излизаше, че дълги години хората са живели и работили в непосредствена близост до механизмите, докарани от друга планета, в съседство с базата, построена от друго човечество. Живели са и даже не са подозирали, че само да „протегнат ръка“ и ще се открият примамливите тайни на друг свят.

Но защо тези тайни не са били открити досега? Най-вероятно, защото те се намират под лунната почва, скрити в дълбочините на планинския масив на кратера. Това напълно съответствуваше на стила на тези, които бяха изпратили към Земята двата спътника разузнавачи. Те бяха направили всичко, за да не могат хората да открият техните пратеници; естествено беше, че и базата си са скрили много добре.

Но след като местонахождението на тази база стана известно, нейното откриване беше само въпрос на време и възможно на търпение и настойчивост.

Общественото любопитство беше възбудено до краен предел. Институтът по космонавтика буквално беше засипан от безброй писма и радиограми, съдържащи едно и също искане — незабавно да бъде изпратена специална експедиция за откриването на базата.

Но и без тези писма ръководителите на космическата служба не мислеха да се бавят. Желязото трябваше да се кове, докато е горещо. Ако двата спътника са си отишли, защото са били открити, то и самата база можеше да прекрати своето съществуване по същата причина. Как би могло да стане това? Да се гадае беше безполезно: никой не знаеше нивото на техниката на неизвестната планета.

Подготовката вървеше с пълен ход.

И съвсем неочаквано светът беше разтърсен от друга сензационна новина.

Пак по цялата Земя прозвучаха имената на двамата скромни редови учени, които веднъж вече накараха всички да говорят за тях.

Синицин и Муратов стигнаха до една като че ли проста, но много ценна идея: да проверят къде води спиралата, по която се отдалечиха от Земята двата спътника разузнавачи?

Това, че се сетиха именно те, не беше чудно. И двамата бяха в много близък допир с тайната на спътниците и съвсем естествено беше мислите им да се въртят непрекъснато около тази тайна. Те не можеха да се занимават с нищо друго.

Резултатът от изчисленията беше сензационен. Ако спътниците не са изменили своята траектория, ако те са продължили да се отдалечават по една и съща спирала, то на техния път се оказваше Луната!

Нещо повече — спиралната линия на полета на двата спътника опираше в кратера Тихо!

Това можеше лесно да се предвиди, но кой знае защо никой не беше помислил за такава възможност.

Значи спътниците не са напуснали Слънчевата система, не са се върнали там, откъдето са били изпратени — на своята неизвестна родина. Те просто са отлетели към базата си. И сега се намират именно там.

Да се спуснат на Луната, без да бъдат забелязани от малобройната колония от хора, които съставляват персонала на научната станция в кратера Тихо, не беше никак трудно, като се има предвид, че телата са невидими за окото.

Значи, ако успеят да открият базата, в ръцете на хората ще се окаже не само „ръководният център“, но и двата спътника, които смятаха, че са загубени завинаги.

Това ги караше да бързат още повече. Не трябваше да се изпуска щастливият случай. Всеки момент спътниците можеха да се отправят отново в полет около Земята, а да ги хванат там, както вече хората се убедиха, ще бъде много по-трудно.

Ако хипотезата за периодичното появяване на спътниците около Земята е вярна, то те биха могли да прекарат на своята база много дълго време, а ако са се върнали само за да се заредят с гориво, то това време би могло да бъде съвсем кратко.

Учените се зарадваха, когато получиха неочакваната и примамлива възможност да „хванат“ спътниците, но същата тази възможност внесе и допълнителни трудности в подготовката на експедицията. Съдбата на робота разузнавач беше страшно предупреждение. Не трябваше да се забравя за нея. Спътниците биха могли по един и същ начин да се „защищават“ от опитите да се приближат до тях и по време на полет, и в базата.

В заводите за кибернетични машини по най-бърз начин се конструираха и създаваха специални роботи, които можеха да издържат атака с антивещество. Изработваха се защитни костюми за хората. Стараеха се да намалят големите по обем устройства за създаване на вихрови магнитни полета до предела на възможното. Тази групова защита се смяташе за най-надеждната. Цялата Земя участвуваше в подготовката на експедицията, която обещаваше да стане най-знаменателната в историята на човечеството. Нали ставаше дума за пръв допир с друг разум!

* * *

— Значи, ти твърдо си решил да не участвуваш? — попита Синицин.

— Не виждам каква полза може да има експедицията от мен — отговори Муратов.

— Същата, както и от всички останали; от мен например. А нима на „Титов“ ти прави нещо особено?

— Там е работата, че не.

— Ние двамата тясно сме свързани с тази тайна — опитваше се да убеди приятеля си Синицин. — Ние намерихме спътниците, ние изчислихме орбитите им, ние разкрихме загадката на тяхното отдалечаване. Напълно естествено е, че именно ние трябва да участвуваме до края.

— Не е убедително. Едно са изчисленията, това е моята област, а съвсем друго — търсенето. За това са нужни не математици, а учени…

— И инженери.

— Да, но от друг профил.

— Значи, ти искаш аз да тръгна за Луната без тебе? Но това е още по-опасно от експедицията с „Титов“ — Синицин пусна в ход последния коз. — Там ние може би ще намерим твоите „стопани“. Нима не ти е интересно да ги видиш?

— Ще ги видя, както всички останали хора. Вие ще ги докарате на Земята. Ако те поискат, разбира се — добави Муратов. Той седеше в креслото, втренчил поглед в тавана. — Знаеш ли, Серьожа, аз нещо престанах да вярвам в тяхното присъствие на Луната. Какво да правят там? Без въздух, без вода, зазидани в недрата на лунната планина! И така години наред!

— Тогава защо така настойчиво защищаваше тази хипотеза?

— Именно, защо? И сам не зная. Струваше ми се… Пък и сега все още ми се струва — призна той. — Не мога да си представя, че информацията, която са събирали спътниците, се е предавала в съседна планетна система. Такова исполинско разстояние! Защо е това? Кому е необходимо? Ами ако те самите са на Луната вече десетилетия? Това е още по-непонятно. Всички ваши теории ми се струват нестабилни, мътни, лишени от смисъл. Тук има нещо друго — събирането на информация за нашата Земя не е най-главното. Нещо такова, което ние даже не подозираме. И нека да бъда анахроничен — недобро. Да, недобро! Ти помниш ли историята от шестдесетте години на миналия век? Тогава са пускали в небето спътници шпиони… Представи си, че ние всички сме се излъгали, че спътниците не са събирали никаква информация, че те не са предназначени за научни цели. Тогава е много по-лесно да се разберат причините за тази толкова прецизна маскировка на спътниците. Не съм ли прав?

— Добре, да допуснем — отговори Синицин. — Но тогава е съвсем безсмислено тяхното обикаляне около Земята цял век, а може би, повече.

— Какво значи един век? За нас, за хората, един век това е цял живот. А от гледна точка на историята на човечеството — не е чак толкова много. Вие, астрономите, не познавате нито една планетна система от близките до Слънцето звезди, където би могъл да възникне разумен живот. Нали така? Именно! Значи, стопаните на спътниците живеят много далече. Пътят от тях до нас може би трае години наред. А на тяхната планета минават векове. Е, разсъждавай. Те са долетели при нас преди столетия. И когато са отлитали, са оставили около Земята „нещо“. Вероятно това „нещо“ трябва да дочака тяхното второ долитане. Защо? Това ние не знаем.

— Ти сам си противоречиш — каза Синицин. — Ту си убеден в присъствието им около Земята, ту „преди столетия“.

— Ами ако е и едното, и другото? — Муратов се наведе напред и втренчено погледна приятеля си в очите. — Ами ако те са пуснали спътниците по време на своето посещение при нас преди столетия, а след това непрекъснато, разбираш ли, непрекъснато ни наблюдават като сменят персонала на своята база на Луната? Нима не могат тези спътници да бъдат много важни за тях? Може би това е едно звено от голям, добре обмислен план?

— Насочен против човечеството на Земята?

— Видя ли! Сам направи логичния извод.

— Ти майсторски водиш събеседника си към своите изводи. Но от това те не стават истина. Ох, Витя, нещо си се объркал ти, както виждам. Но можем ли въобще да си представим, че човечеството от една планета ще създава заговори против човечеството на друга? Това е лишено от всякакъв смисъл. Извини ме, но ти говориш глупости.

— Нека да е така. Но ви съветвам да бъдете много внимателни, когато намерите тази база.

— Значи окончателно…

— Да. Аз няма да летя с вас. Предложиха ми да взема участие в по-интересна работа.

— Ако не е тайна, в каква?

— Не е никаква тайна. Нали си чувал за проекта на Жан Легерие?

— За полета по Слънчевата система на астероид?

— На Хермес.

— И ти искаш да летиш с него?

— Този полет няма да бъде скоро. Легерие предлага да се измени орбитата на Хермес, за да може астероидът да прелети през цялата Слънчева система от Меркурий до Плутон. И тогава, като се спусне на него голям звездолет, без всякаква енергия може да се обиколят всички планети.

— Какво общо имаш с това ти, след като не си астроном?

— Трябва така да се изчисли голямата орбита, че тя да мине край всяка планета по време на един и същ рейс. Това е много сложна задача. И още по-сложно е да се накара Хермес да мине на тази орбита с помощта на реактивни сили. Ето тук мога да помогна на Легерие като инженер и математик. Но нямам никакво намерение да летя с него.

— Желая ти успех! — по тона на приятеля си Муратов разбра, че той е обиден и огорчен. — Занимавай се с Хермес, след като това е по-интересно за тебе.

— Чудак си ти, Серьожа! За какво съм ви нужен аз?

— Никак не си ни нужен — Синицин изобрази върху лицето си пълно недоумение. — Просто исках да довършим тази работа заедно. А за експедицията… всеки друг ще бъде даже по-полезен.

Муратов се засмя.

— И ти си един артист, Серьожа, колкото аз съм балерина. Остави! Аз също съжалявам, но наистина не мога да губя време. И ще ти кажа под секрет: не ми хареса да летя в космоса. Не е за мен тази работа.

— Е, тогава недей! Стой си на Земята. По-спокойно е и… по-безопасно.

Муратов се намръщи.

— Това вече е злобно и несправедливо, Серьожа.

— Е добре, извинявай! Не мисля така, разбира се. Какво да правя като си толкова упорит. А пък аз, макар че няма да бъда особено полезен, в никакъв случай няма да се откажа. Тези спътници заемат всичките ми мисли.

— Разбирам те. Кога излитате?

— Вдругиден.

— Толкова скоро?

— Подготовката е завършена.

— Тогава ще ти кажа същото, което и ти на мене, но с друго чувство: „Желая ти успех!“

* * *

След шест месеца, в същата стая Синицин и Муратов се срещнаха отново…

Експедицията се бе завърнала с празни ръце.

Всички усилия да намерят тайнственото убежище, където бяха се скрили двата спътника разузнавачи, не се увенчаха с успех. По нищо не личеше, че в недрата на стръмните склонове на кратера Тихо се крие база на чужд свят. Нито с прослушването на планинските пластове, нито със сондирането им с ултразвук, нито с осветяването им, нито с обикновено пробиване на скалите — с нищо не можаха да открият някакви кухини. Изглеждаше, като че ли ничия ръка никога не бе тревожила вечния покой на кратера.

Търсенето се разпростираше и извън пределите му. През тези шест месеца участниците в експедицията с помощта на все по-мощни технически средства (един след друг от Земята бяха изпратени пет звездолета със съоръжения) изследваха лунната повърхност в радиус петстотин километра от центъра на кратера.

Всичко беше напразно! Ако базата действително съществуваше, то тя беше изключително добре замаскирана…

— Ти помниш думите ми, че аз не искам да летя с вас, за да не губя време, нали? — попита Муратов.

— Помня. Ти искаш да кажеш…

— Именно. Аз бях абсолютно сигурен, че вие няма да намерите тази база. Иначе непременно бих полетял.

— Но защо беше толкова сигурен?

— Защото предпазните мерки, взети по отношение на спътниците, ме убедиха, че техните стопани имат много сериозни причини да крият от хората на Земята своите намерения.