Георгий Мартинов
Гианея (2)

2.

Двете момичета не знаеха, че човекът, за когото говориха преди малко, бе в експреса, току-що профучал край тях.

Виктор Муратов седеше в дълбокото меко кресло до стената на вагона и внимателно прелистваше страниците на някакъв ръкопис.

И той, като всички, знаеше от вестниците, че Гианея е заминала за Полтава, а заедно с нея, разбира се, и неговата по-малка сестра. Но мисълта, че само преди минута се е намирал съвсем близо до тях, естествено не му идваше в главата. Даже и да беше гледал през прозореца, при такава скорост все едно не би могъл да забележи малката група хора на хълмчето.

Виктор Муратов беше много висок, силно загорял, с атлетическо телосложение мъж, на около тридесет и пет години. Имаше същите като на сестра си гъсти черни коси и тъмни очи, повдигнати към носа, което му придаваше някаква прилика с Гианея.

Но той не забелязваше това сходство, което се набиваше в очите на всеки. Наистина, в един паметен за него ден, му го казаха, но той скоро забрави това.

Не си го спомняше и сега, когато пред очите му беше фотографията на Гианея, залепена върху една от страниците на ръкописа.

Даже не погледна снимката. Нямаше никаква нужда да прави това, тъй като именно той бе в числото на малката група хора, които първи бяха видели пришелката от друг свят и чертите на лицето й завинаги се бяха врязали в паметта му. Твърде необичайни бяха обстоятелствата на тази първа среща и мястото, където стана.

Като прочете бързо последната страница, по-точно само хвърли поглед върху нея, Муратов събра листовете, внимателно изравни ъглите им и като ги сгъна наполовина, прибра ги в джоба си.

— Не, това съвсем не е така! — каза той, като сви рамене.

— Кое не е така? — попита седналият до него възрастен, по-скоро даже стар човек с белоснежна коса.

— Това, което пише авторът — Муратов докосна джоба си, където беше ръкописът. — Поредната теория за появяването на Гианея. Помолиха ме да я прочета и да си кажа мнението.

— И то е отрицателно?

— Да, както виждате.

— Извинете, а вие кой сте?

Муратов се представи.

— Чувал съм — каза старецът. — Чувал съм и не веднъж. Да, нали същият този кълбекс, в който пътуваме сега, е ваше изобретение?

Муратов се усмихна. Странно беше да срещне човек, който не знае, кой е конструкторът на кълбекса.

— Не — отговори той, — към изобретяването, както вие се изразихте, на кълбекса нямам никакво отношение. Единственото, което съм направил, е че измених формата на релсите, но нищо повече.

— Да, да — каза старецът. — Вие сте прав, сега си спомних. Моля за извинение. Но след като вече сме се срещнали, ако не възразявате, ще се осмеля да ви задам един въпрос.

„Кой е той? — помисли Муратов. — Даже начинът му на изразяване е някак странен.“

— Моля — отвърна той гласно.

— Ето, пътувам — започна старецът. — Цялото пътуване трае само два часа. По мое време за това би било необходимо цяло денонощие с бърз влак. Пътувам, а не зная всъщност какво позволява на кълбекса да лети с такава безумна скорост…

— Защо безумна?

— Е, не зная — сърдито каза старецът. — На вас това може да ви се струва съвсем естествено, но за мен… за мен това не е така. Та ако вие бъдете така любезен, моля да ми обясните.

Муратов внимателно погледна събеседника си. Да, този човек е стар, много стар. Сега, когато науката многократно продължи младостта на човешкия организъм, такова набръчкано лице можеше да се срещне рядко. Пък и самият факт, че той не знае неща, добре известни и на децата, говори за много, много почтена възраст.

— Извинете — започна да се нагажда той към начина на изразяване на своя спътник, — бихте ли ми казали на колко години сте?

Старецът неочаквано весело се разсмя.

— Готов съм да се обзаложа — каза той, — че си задавате въпроса: откъде се взе този невежа? Не възразявайте, не съм се обидил. Това, че сте помислил така е напълно естествено. Да, от съвременна гледна точка аз знам малко. А някога ме смятаха за образован човек. Учех другите. Трудно е да се повярва, нали? — той отново се засмя и Муратов почувствува лек оттенък на горчивина.

В мозъка му проблесна догадка. Нима е същият? Изглежда, че е така. През онези времена са се обръщали към хората не само с имената, но и с презимената им…

— Вие грешите, Николай Адамович — каза, той, — никой не ви смята за невежа.

Старецът се учуди.

— Сетихте се — усмихна се той. — Да, това съм аз — Болотников Николай Адамович, доктор на биологическите науки от втората половина на миналия век. Сега съм на деветдесет и седем години. А ако се прибавят и годините, които съм прекарал в сън, ще станат сто двадесет и две.

— В сън… — машинално повтори Муратов.

— Е, не в сън, а в анабиоза. Разликата е малка. Анабиозата — това е пак сън, но по-дълбок.

Муратов си спомни всичко.

Това се бе случило в началото на века — той беше още дете. Сънят или състоянието на анабиоза, като средство за продължение на живота, тогава беше тема за безкрайни дискусии сред медиците и биолозите. Този метод, както и другите, беше признат за заслужаващ внимание, но не във всички случаи. Опитите с животни показаха, че най-голям ефект се постига, когато анабиозата се прилага върху вече състарен организъм. Необходимо беше да се направи опит с човек. Деветдесет и три годишният професор Болотников предложи себе си. Муратов си спомни снимките в списанията, които той, още дете, разглеждаше с любопитство. Изглежда лицето на Болотников не бе му направило впечатление, защото той съвсем беше го забравил и не можа да го познае веднага. Значи Болотников е бил съживен преди четири години. Точно тогава Муратов се намираше далеч, увлечен от своята работа и не бе обърнал внимание на това събитие.

Виктор с любопитство разглеждаше своя събеседник. Та той е бил връстник на Октомврийската революция! Именно този факт преди двадесет и девет години най-много поразяваше малкия Виктор.

— Сега вече не трябва да ви учудва моето невежество по редица въпроси — продължаваше старият професор. — Четири години не са много. Едва ми стигна времето да се запозная с достиженията на биологията — моята област. Всичко останало някак не влизаше в полезрението ми.

— Разбирам — каза Муратов. — Интересна среща. Аз съм толкова доволен. На мен въобще ми върви в това отношение. Много пъти съм се срещал отблизо със знаменити хора. Може би вие не знаете, но и Гианея…

— Това зная — прекъсна го Болотников. Той погледна часовника си. — Имаме на разположение само петнадесет минути. Аз слизам в Полтава.

— Времето ще ни стигне — каза Муратов. — Вие искате да разберете как се движи кълбексът.

— Да, ако това не ви затруднява.

— Вие, разбира се, знаете за токовете с ултрависока честота?

Болотников кимна с глава.

— Ако не се лъжа, по времето, когато вие се оттеглихте от живота, тези токове се предаваха по подземни кабели. Автобуси, които черпят енергия за своите мотори от тези кабели, или както сега ги наричат, вечебуси, са съществували още тогава…

— Вие искате да кажете, че кълбексът…

— Именно. Само че сега токовете с ултрависока честота се движат не по кабели. Намерен е начин да бъдат предавани направо по въздуха, като радиовълните, и при това без загуби. На определена височина над земята се разлива, ако може така да се каже, непрекъсната пелена от енергия. Ако по-рано например вечебусите бяха принудени да се движат само по тези пътища, под които бяха прокарани кабели, то сега те могат да пътуват навсякъде. Но двигателите на вечебусите са електромотори, а на кълбекса са реактивни. Енергия с практически безгранична мощност се взима „от въздуха“, а принципът на плъзгане… той е известен отдавна. Например лагерите. Триенето между кълбекса и неговите опори, във вид на идеално гладки полукръгли „релси“, е съвсем незначително. Всичко това дава възможност да се развие… безумна скорост — усмихна се Муратов.

— Гледай ти, какъв бил злопаметен! — пошегува се Болотников. — Благодаря, гълъбче. Всичко е ясно. Не случайно в миналото са казвали: „Работата се бои от майстора си“. Вие ми обяснихте всичко просто и изчерпателно. Наближаваме Полтава — добави той, като погледна през огромния, по цялата дължина на вагона, прозорец.

Кълбексът продължаваше да лети с предишната скорост. Зад огледалното стъкло, докъдето стигаха очите, се беше разгърнала панорамата на огромен град. Нагоре в небето се издигаха кулите на високи здания.

— Не, това още не е Полтава — каза Муратов. — Това е Селена, съвсем нов град, израснал през последните пет години край ракетодрума. Това е предградие на Полтава.

— Ама че предградие — усмихна се Болотников. — По-голямо от предишните столици. Между прочем, бил съм тук точно преди сто години, това беше сравнително малък град. Говоря, разбира се, за Полтава, а не за Селена.

Кълбексът започна да забавя хода си. Мощният тътен, който едва се чуваше във вагона, сега като че ли съвсем заглъхна. А може би автоматът, управляващ влака, бе изключил двигателите, като беше изчислил, че инерцията ще стигне до перона на гарата.

Селена беше останала назад. Бързо се приближаваха грамадните здания от покрайнините на самата Полтава.

По-нетърпеливите пътници започнаха да стават от местата си. Във вагона нямаше никакви прегради или купета — едно цяло помещение, постлано с мек, пухкав килим. Малки масички, бюфетчета и библиотечки, портативни телевизионни приемници — такава беше обстановката вътре. Креслата можеха да се местят навсякъде, по желание на пътниците.

Метален глас произнесе:

— Полтава!

— Сбогом, гълъбче! — каза Болотников. — Много ми беше приятно да се запозная с вас.

— Дълго ли ще останете в Полтава?

— Две седмици.

— Тогава не сбогом, а довиждане. Аз ще бъда тук след три дни.

— Ще посрещате Шестата?

— Именно.

— Е, значи ще се видим, ако пожелаете, разбира се.

— Непременно ще пожелая. Да, знаете ли, че Гианея също ще бъде тук?

— Зная и бих искал да я видя. Досега не ми се е удал такъв случай. Само на снимки и по екраните…

— Искате да се запознаете с нея?

— Даже много, но как?

— Моята сестра придружава Гианея като преводач. Идете при нея, предайте й поздрави от мен и тя ще ви запознае.

— Благодаря! Непременно ще направя това. Гианея много ме интересува. Да, а така ли е истинското й име? Искам да кажа, така ли звучи то на техния език?

— Не съвсем — като разтягаше сричките Муратов бавно произнесе: — Гий-аней-йа. Приблизително така звучи това име. Тя така се представи при първата среща с хората, преди година и половина. Започнахме да я наричаме по-просто — Гианея.

— А тя?

— Веднага започна да отговаря на това име.

— Вие знаете ли техния език?

— Зная всички думи, които можах да запомня. Около двеста.

— Труден ли е?

— Не, не много. Това, което сега ще кажа, ще ви учуди. В този език има нещо познато.

— Как е възможно? Език на чужда планета…

— И на мен ми се струва странно. Но не мога да се отърва от впечатлението, че думите звучат познато. Може би, когато стане известно повече… Засега знаем много малко. Тази странна девойка не иска да ни запознае със своя език.

— Но защо?

— На този въпрос може да отговори само Гианея. Опитайте!

Кълбексът спря. Перонът на гарата беше скрит зад стената на предпазния тунел. В пода се образува отвор (килимът, който изглеждаше цял, се разтвори на това място). Някъде от долната част на вагона се спуснаха стъпалата на широка стълба.

Болотников още веднъж се сбогува с Муратов, още веднъж му благодари и излезе. Заедно с него слязоха десетина души. Веднага се качиха други пътници.

Муратов не слезе на перона — той знаеше, че кълбексът ще стои само четири минути.

Прозвуча сигналът за тръгване. Люкът в пода на вагона се затвори. Килимът се съедини и не можеше да се познае къде минава шевът на отвора.

Вагонът едва забележимо се заклати. Заплуваха, отдръпнаха се и изчезнаха стените на тунела, влакът излетя под открито небе. Все по-бързо и по-бързо се мяркаха зданията на Полтава, кълбексът стремително набираше скорост.

Скоро градът се скри зад хоризонта. От двете страни на пътното платно се разстилаха безкрайни жълти полета. Навсякъде се виждаха вечелектри. Огромни, тромави на вид, те бавно пълзяха сред пшеничното море и като че ли нямаха брой. Това беше второто прибиране на реколтата през тази година.

Муратов почувствува, че е гладен. Барчето го „снабди“ с чаша горещо кафе и сандвичи.

Като се връщаше към креслото Виктор си спомни за Болотников.

„Чудесен старец! — помисли той. — Малко странен, но много симпатичен. Интересно, как ще се отнесе към него Гианея.“

С откровеност, каквато не се срещаше често у земните хора, девойката от друг свят се отнасяше към хората различно. На едни се усмихваше, охотно позволяваше да й стиснат ръката (самата тя явно не беше запозната с ръкуването), към други от пръв поглед проявяваше антипатия. Случваше се да се обърне с гръб към човек, който иска да се запознае с нея. И никога не отговаряше на въпроса, защо този или онзи човек не й харесва. Бяха забелязали, че най-често тя се отнася добре към високите хора, докато ниските, почти като правило, не предизвикваха симпатиите й.

През първите месеци от пребиваването й на Земята, Гианея приветствуваше хората с вдигната до рамото открита длан, но след това престана да прави това. Мълчаливо подаваше ръка за поздрав, но никога не отговаряше.

„Дали скучае на Земята? — мислеше си Муратов. — Тъгува ли за родината си? Защо не иска по-отблизо, по-задълбочено да се запознае със Земята и нейните обитатели? Каква цел преследва Гианея със своето упорито мълчание?“

В това, че Гианея преднамерено се държи така, Муратов не се съмняваше. Имаше някаква причина и то сериозна. Но каква беше тя?

Загадъчността на Гианея дразнеше Муратов. Именно затова той напусна гостенката веднага след като я достави на Земята. Той не понасяше загадките, които не се поддават на разгадаване. А тук имаше даже не загадка, а необяснима тайна. От първия ден, от първия момент на своето появяване Гианея се затвори по себе си, явно, предварително бе набелязала линията на поведението си. Муратов знаеше това най-добре от всички, беше свидетел на първите й часове и дни на Земята.

„Има причина, има! — често си мислеше той. — И кой знае, може би тази причина е много по-важна, отколкото това, което се стремят да научат от нея нашите учени.“

Ръкописът, който той прочете, разговорът с Болотников отново, за кой ли път, върнаха мислите му към събитията от миналото.

Той помнеше, помнеше до най-малки подробности всичко, което предшествуваше появяването на Гианея…