Георгий Мартинов
Гианея (3)

1.

Скъпи Виктор,

Много те моля, ела при мен. Веднага. Най-после успяхме да намерим в пространството обекта, чието присъствие в Слънчевата система са подозирали още през миналия век. Помниш ли, аз ти бях разказвал за него. Но не всичко ми е ясно. Някакви странности. Пристигай! Ще си спомним младите години — ще помислим заедно. Проблемът е интересен, няма да съжаляваш. Непременно ела! Ти си ми много, много необходим!!!

Сергей.

Муратов два пъти прочете късото писмо на приятеля си.

Беше ясно, че Синицин го е писал много развълнуван или е бил в състояние на нервна възбуда. За това говореха несвойствената му небрежност на стила и три пъти повторената молба да отиде. Пък и почеркът му бе необичаен — неравен, явно беше писал бързо. Това не се връзваше с облика на винаги сдържания, спокоен в думите и жестовете си астроном. И защо е трябвало да пише, когато същото е могъл много по-бързо и лесно да каже по радиофона.

За какъв обект става дума? Муратов съвсем не помнеше приятелят му да е разказвал нещо подобно.

Разбира се, става дума за астрономическо откритие. „Пространство“, „Слънчева система“ — това е достатъчно ясно. Но нали Сергей добре знае, че Виктор никога не се е интересувал особено от небесните тела, запознат е с астрономията само в пределите на училищната програма. Каква помощ очаква той от него?

Най-лесно беше да отиде до радиофона и да позвъни в обсерваторията, където работи Синицин. Но Муратов просто органически не понасяше макар и най-дребната загадка да не бъде разгадана от него самия.

Така беше и сега. В писмото имаше нещо неясно. Сергей го моли да отиде, но не пише защо. Значи, трябва сам да се досети.

Муратов внимателно се вглеждаше във всяка дума.

„Колкото и небрежно и бързо да е писал човек — разсъждаваше той, — мисълта, която го владее, трябва да се отрази.“

„Странности!“ Май това е ключът към разгадката. Сергей е успял да открие /така пише самият той/ нещо ново в Слънчевата система. Факт, който сам по себе си е чудесен. Всеизвестно е, че Слънчевата система е изследвана напълно. И ето, че откритият от него „обект“ се държи „странно“. Сергей не разбира причината. За това говорят думите: „ще помислим заедно“.

Така! Сега по-нататък…

„Ще си спомним младите години“. За какво може да става дума? Във всеки случай не за спорт. Като юноши и двамата обичаха да решават заедно трудни математически задачи. Така! В какво могат да се проявяват „странностите“ в астрономията? Само в движението на телата, в орбитите им. И накрая, „проблемът е интересен“! Всичко е ясно! Сергей има нужда от помощта на математик, за да разгадае по каква орбита се движи „обектът“.

Муратов се усмихна. Трябваше ли да мисли цели пет минути, когато всъщност няма никаква загадка.

Той имаше задължения и не беше склонен да зарязва работата си. Не би ли могъл да помогне на Сергей, без да напуска мястото си? Толкова ли е необходимо неговото лично присъствие?

Муратов се приближи до апарата. Но така и не можа да поговори със Сергей. Някой от сътрудниците в обсерваторията съобщи, че „Синицин вече втори ден не излиза от кабинета си. Заключил се е и не отговаря на никакви повиквания“. „Какво, той не яде и не спи ли?“ — попита Муратов. „Така изглежда“ — беше отговорът.

Това напълно отговаряше на характера на Сергей. Ако нещо погълнеше мислите му напълно, той беше способен да работи цели денонощия без почивка.

Да, изглежда проблемът наистина е много интересен.

Какво да се прави, не може да остави три пъти повторената молба на приятеля си без внимание.

Без да се колебае, още същия ден, Муратов излетя.

Ако той можеше да узнае какво ще последва след това писмо! Дали щеше да замине тогава при Сергей?…

Като освободи съзнанието си от предишната работа, Муратов, както винаги, бе обхванат от нетърпение да започне новата. Трите часа му се сториха много дълги.

Трансатлантическият лайнер трябваше да прелети точно над мястото, където беше разположена обсерваторията и да се приземи на повече от хиляда километра на запад. Значи, щеше да се наложи да се връща назад и да губи още два часа…

Муратов изяви желание да се приземи с парашут.

Бордрадистът се свърза с обсерваторията. Оттам отговориха, че към мястото, където ще се приземи Муратов, тръгва планелет автомат.

— По-рано случвало ли ви се е да скачате? — попита един от членовете на екипажа, като помагаше на Муратов да закопчее ремъците на парашута.

— Само веднъж, още в училище. А нима това има някакво значение?

— Работата е там, че ние летим на височина седем километра. Ще ви се наложи да направите скок със задържане при разтварянето на парашута.

— А това много ли е сложно?

— Не, няма нищо сложно. Парашутът ще се разтвори в нужния момент сам, той е автоматичен. Но за несвикнал човек свободното падане не е много приятно.

— Не се безпокойте, не страдам от нерви.

Планелетът се яви две минути след приземяването, което мина благополучно.

А след още пет минути Муратов вече влизаше в едно от зданията на научното градче, където, както му казаха, се намираше кабинетът на Синицин.

След почукването не последва никакъв отговор.

Муратов почука по-силно.

— Зает съм, моля да не ми пречите — чу се сърдитият глас на Сергей.

— В такъв случай — смеейки се отговори Муратов, — аз излитам обратно. Отвори, чудако! Аз съм — Виктор.

Чуха се бързи стъпки и вратата се отвори.

Муратов ахна от учудване и неудържимо се разсмя.

Синицин стоеше пред него по гащета и с обувки на бос крак. Лицето му беше изцапано с масло и някаква тъмна боя. Разрешените му къдрици стърчаха на всички страни.

От кабинета се разнасяше миризма на горещ, спарен въздух.

— Какво става тук? Ти изглежда, през свободното си време се занимаваш с ремонт? Защо е толкова горещо?

— Първо, здравей! — спокойно каза Синицин. — Благодаря ти, че дойде. Нужен си ми даже повече, отколкото когато ти писах писмото. Като въздух. А горещината — ето — той показа към една неголяма, кабинетен тип, електронно-изчислителна машина, която стоеше до бюрото: — Тази портативна машинка не е разчетена за тридесетчасова непрекъсната работа.

— А защо я изтезаваш така, нещастната? — Муратов огледа кабинета с бърз, внимателен поглед.

Подът беше засипан с огромно количество полиетиленови плочи-програми. Те се търкаляха навсякъде: до самата машина, по килима в средата на стаята, даже до вратата. Изглежда стопанинът на кабинета ги беше хвърлял, където му падне. Дрехите на Синицин също бяха пръснати по креслата и дивана. Прозорците бяха плътно закрити с тежки завеси. Светеха полилеят и няколко настолни лампи.

Красноречива картина. Сигурно Сергей даже не знае, че сега е ден, а не нощ.

— Нищо ли не се получава? — насмешливо попита Муратов.

— Проклета загадка! Просто да си скубеш косите от отчаяние.

— Виждам, че си се опитвал да правиш това. Слушай, драги мой, не мога да те позная. Нима разчиташ на успех в такова състояние? Не те питам дали си спал през нощта, ясно е, че не си. Но поне ял ли си нещо?

— Струва ми се.

— Именно, струва ти се. А на мен не ми се струва. Колко е часът?

— Какво колко е часът?

— Здрасти! — Муратов сви рамене. — Давам ти ултиматум: незабавно взимаш вана, закусваш и лягаш да спиш. Незабавно! В противен случай веднага си заминавам. Разбра ли?

— Да спя? — Синицин изсумтя. — Намерил време. Сядай и слушай.

— Нищо няма да слушам. Голямо удоволствие е да разговарям с такова плашило. На какво приличаш? Жалко, че тук няма огледало.

Муратов се приближи до прозореца и вдигна завесата. Слънчевите лъчи блеснаха в кабинета. Той отвори широко прозореца.

— Точно така! — усмихна се Муратов на учудения поглед на приятеля си. — Сега е два часа през деня! През деня, а не през нощта, както сигурно мислиш.

— Два часа?

— Да, по местно време.

Синицин изведнъж се сви.

— Добре, приемам твоя ултиматум. Излиза — той се усмихна, — че аз „изтезавам“ машината не тридесет часа, а повече от петдесет. Затова се е нагряла толкова.

— Още по-добре. Две денонощия без сън и храна! И този човек иска да реши сложна математическа задача! Та тук не твоята машинка, а даже електронно-изчислителният мозък на Института по космонавтика няма да помогне.

— Той и не може да помогне. Нищо не може да помогне, ако аз или ти не дадем правилни алгоритми на програмите. Сто двадесет и седем варианта! — възкликна Синицин. — Сто двадесет и седем! И всичко напразно.

— Обличай се! — Муратов вдигна и втората завеса, изключи машината и изгаси светлината. — Така ли ще тръгнеш към къщи? Тук не е плаж.

Синицин бавно започна да се облича.

Нещо като съжаление или досада се появи в душата на Муратов. Сергей ще легне и ще проспи не по-малко от десет часа. А какво ще прави той през това време?

— А ако ми кажеш съвсем накратко — нерешително попита той, — в общи линии? Каква е работата?

Синицин учудено погледна приятеля си и двамата се разсмяха.

* * *

Нощта покри Южна Америка със звездното си покривало. Луната не се виждаше. От прозореца на кабинета ясно се различаваше блестящият Южен Кръст. В кадифеночерната бездна светеха непознати съзвездия. Някъде там, между тях, но близо, съвсем близо до Земята, може би именно сега преминава тайнствената загадка.

Муратов бавно крачеше по кабинета, за кой ли път вече го пресичаше. Прозорците бяха широко отворени. Беше запалена само една настолна лампа, която осветяваше част от бюрото и таблото на изчислителната машина.

В кабинета цареше образцов ред. Програмните плочи, разхвърляни по целия кабинет от Синицин, сега събрани и подредени в три купчинки, лежаха на края на бюрото. На другия край имаше доста голяма купчинка нови, използувани от самия Муратов.

Всичко е напразно! Загадката си остава загадка.

Сто двадесет и седем варианта на Синицин и седемнадесет на Муратов. И нито крачка напред!

През деня те говориха около два часа. Сергей си възвърна спокойствието и присъщата си точност. Подробно и обстойно той запозна Муратов с целия проблем. Сега Виктор знаеше толкова, колкото и Сергей.

Разбира се, можеха да се обърнат за помощ към Института по космонавтика. Но Сергей не искаше и Виктор добре разбираше приятеля си. Щом си започнал, сам доведи всичко до край. И без това ще се наложи да се обърнат към института, но едно е да се явят със завършено откритие, а съвсем друго — с празни ръце. Винаги е неприятно да признаеш своята безпомощност. Сергей е прав! Той, Виктор, не влиза в сметката. Те никога не са имали тайни помежду си. Ако Виктор разреши загадката — все едно, че Сергей я е разгадал.

Но как да се направи това?

Външно Муратов бе спокоен. Но вътре в него бушуваше буря. Ето вече десет часа, откакто Синицин непробудно спи. А той все тъпче на едно място и нито крачка не се е приближил към решението. Такова нещо още не бе му се случвало. Наистина, с подобна задача се срещаше за първи път.

А всичко изглеждаше толкова просто. В течение на една седмица радиолокаторът осем пъти показва неизвестно тяло в пространството. Осем точки на орбитата! А даже три са достатъчни, за да може бързо и точно да се определи коя и да е орбита.

Но всеки път изчисленията водеха до задънена улица, влизаха в крещящо противоречие със законите на небесната механика.

Може би тялото не е едно? Може би са две, три или повече? Но Сергей е мислил и Муратов е съгласен с него, че това е невероятно. Да има няколко тела близо до Земята и нито едно от тях досега да не е попаднало в зрителното поле на телескопа. Това е немислимо! Все пак, най-вероятно тялото е едно.

Сергей беше изчислил всевъзможните орбити на едно и две тела според всички допустими съчетания на известните осем точки. Нито една от тези орбити не се оказа подходяща. Муратов започна да изчислява орбитите на три тела, но скоро изостави тази идея.

Към разрешаването на загадката трябваше да се тръгне по друг път. Муратов знаеше: задачата е проста. Иначе не може и да бъде. Тя само изглежда сложна. Стига да му хрумне вярната мисъл, изчисленията няма да го затруднят. Но къде е тя, тази вярна мисъл? В какво се състои работата?

Муратов седна на дивана, облегна се на меката възглавница, сложи ръцете си зад главата. Така се мисли по-добре.

От прозореца вееше приятна хладина. Тропическият зной си бе отишъл заедно със Слънцето в другата половина на планетата.

Часовникът показваше девет. Но по московско време, а по местно — два часа през нощта.

Муратов се усмихна. Изгони Сергей да спи, а той… зае неговото място и не спи вече двадесет и пет часа.

За нищо на света не би легнал, преди Сергей да се наспи. Така, сменяйки се, те ще работят, докато не решат задачата или не намерят що-годе приемлива хипотеза. А тогава вече, без да се червят, ще могат да се обърнат към Института по космонавтика.

И така, какво знаем?

Муратов си припомни разказа на Сергей…

Първото съобщение се появило още през двадесети век. През 1927 година К. Стармер забелязал необяснимо отразяване на радиолъча от някакво тяло, което се намирало недалеч от Земята. Но какво? Това останало неизвестно. Тогава не обърнали особено внимание на известието на Стармер. След петдесет години историята се повторила. И отново никой не се заинтересувал от странното явление — радиолъчът се отразявал като че ли от празно място. И двата факта били обяснени с грешка на наблюдателя. В края на двадесети век с маршрутния звездолет „Земя-Марс“ се случило нещо, което едва не завършило трагично. На двеста хиляди километра от Земята звездолетът се срещнал с неизвестно небесно тяло, чието приближаване към кораба не е било забелязано своевременно от точните и чувствителни прибори в щурманската кабина. Нещо одраскало борда като оставило дълбока вдлъбната следа. За щастие всичко се разминало благополучно — звездолетът още не бил развил пълната си скорост. И за това се намерило „естествено“ обяснение — метеорит, неизправност на локаторите. И ето, че съвсем неотдавна се появил четвърти факт. И отново това се случило на звездолет. Търговски кораб стартирал към Венера. На борда му имало строителни материали и научна апаратура за строящата се на планетата станция на службата за изучаване на Слънцето. Екипажът на кораба се състоял от командир, щурман и радист. Почти веднага след излитането постъпило съобщение, че локаторите са открили някакво тяло с диаметър четиридесет метра, което пресичало курса на кораба. И този път скоростта не била много голяма и това дало възможност да се включат спирачните устройства на звездолета и да се избегне сблъскването. Щурманът успял да насочи намиращия се на борда малък телескоп точно по лъча на локатора, но не видял нищо. Радистът на кораба съобщил, че колкото повече неизвестното тяло се приближавало към звездолета, толкова повече сигналът върху екрана на локатора отслабвал, докато в момента на най-голямо приближение — съвсем изчезнал. Това вече по никакъв начин не могло да бъде обяснено. Невъзможно било и да се говори за метеорит или за неизправност на приборите — записите на автоматите потвърждавали факта. В Института по космонавтика се разтревожили. Неизвестното тяло, заплашващо безопасността на междупланетните пътища, трябвало да бъде открито на всяка цена. Обсерваториите започнали издирвания. Синицин взел участие в тях още от самото начало. На негово разположение била най-съвременната и много мощна радиолокационна апаратура, с помощта на която се извършвали работите по „лунния профил“. По цели денонощия невидимият лъч опипвал пространството в радиус четиристотин хиляди километра от Земята. Преди една седмица, когато дошъл сутринта на работа, Синицин видял върху лентата на самопишещия апарат дългоочаквания сигнал. В три часа петдесет и девет и половина минути, на височина двеста и осемнадесет хиляди километра прелетяло някакво тяло с диаметър четиридесет метра. То се движело от изток на запад, т.е. срещу въртенето на Земята. След две денонощия, но вече през деня, на същия участък, но на друга височина, локаторът отново „видял“ нещо със същите размери, но летящо с друга скорост. И така осем пъти. Всички наблюдения били еднакви по отношение на размерите, но се различавали във височината и скоростта. Нито едно пълно съвпадение. Опитът да видят тайнственото тяло с визуален телескоп не дал никакви резултати; не могли да го открият. Това не учудило никого: насочвали телескопа приблизително, пък и тялото било много малко. При това орбитата му била неизвестна. В Института по космонавтика вече знаеха, че първият успех е постигнат и очакваха подробен доклад от Синицин…

Нима ще се наложи да признаят своята безпомощност?…

Муратов вече повече от час седеше, без да помръдне и напрегнато мислеше. Първоначалното убеждение, че телата не могат да бъдат няколко, по-степенно започваше да избледнява, заменяше се с увереността, че все пак те са няколко. И не са три или четири, а две. Анализът на цялата работа, извършена от Сергей и от него самия, водеше до този извод. Две, само две! Те се въртят около Земята като се намират едно срещу друго от двете страни на планетата.

Сергей бе допуснал същото и беше изчислил възможните орбити. Стигнал бе до безсмислица.

Да се усъмни в правилността на изчисленията на приятеля си? Муратов не можеше даже да си помисли за това. Сергей е направил всичко вярно, всичко, с изключение…

Муратов скочи от дивана и се приближи до бюрото. Да, трябва да се провери и такъв вариант, дори да изглежда фантастичен. Сергей се базира на това, че има работа с две естествено възникнали тела, които се движат по законите на привличането. Тогава, разбира се, нито една от възможните орбити няма да съответствува на фактическото движение на телата, но ако те са… изкуствени…

Много неща говорят в полза на такова предположение.

Първо, телата са невидими през визуален телескоп даже от близко разстояние (случаят с товарния звездолет). Обяснението може да бъде такова — те са оцветени в абсолютно черен цвят, който не отразява слънчевите лъчи. Естествените тела не могат да имат такъв цвят. Второ, локаторите ги „виждат“ отдалеч, но не ги „виждат“ отблизо. Това е по-трудно обяснимо, но може да се предположи, че тези, които са ги изстреляли, са искали да затруднят хората при откриването на телата. Как е постигнато това е вече друг въпрос. И трето, телата се движат срещу движението на планетите, срещу въртенето на Земята. Наистина, такова явление се среща в природата, но много рядко.

И така, изкуствени спътници на Земята, изстреляни някъде отвън!

Силната памет на Муратов услужливо му напомни, че такава хипотеза е била изказана още в двадесети век. Той бе чел за нея. Как беше името на автора? Муратов напрегна паметта си. Да, Брайсуел.

„Но нали изкуствените спътници, направени от хората, се движат по законите на привличането — помисли той. — Да, но само защото летят по инерция — нямат двигатели. При наличието на външна сила орбитата може да приеме най-невероятни очертания.“

Облекчава ли задачата тази нова предпоставка? Не, по-скоро я затруднява. Как да отгатне траекторията, след като не е известна целта й?

Но все пак трябва да опита. Известни са осем точки. Те принадлежат на две орбити. Кои на коя — не е ясно. Но комбинациите от осем точки по четири не са чак толкова много. А ако на едната орбита принадлежат три, а на другата — пет? Или са в някакво друго съотношение?

Неочаквано се сети за още нещо. Муратов даже трепна — толкова беше просто, а всъщност много, много важно. Ако се предположи, че телата са изкуствени, то от това произтича и друго съображение: те не са плътни, а кухи. Тогава се изменя и масата, а следователно и всички изчисления. И, разбира се, те не са от камък, а метални. В такъв случай една от орбитите, изчислени от Сергей за две тела, може да се окаже правилна, ако в нея се внесат поправки на масата. Муратов започна да преглежда всички записки на Сергей от начало. Колкото и да е бил възбуден Синицин по време на работа, записките и изводите са пределно ясни, лаконични и точни. Вкоренените навици са действували подсъзнателно…

В тропиците се разсъмва бързо. Лъчите на изгрялото слънце прогониха мрака в ъглите на кабинета. Лампата хвърляше мътно жълто петно светлина. Но Муратов не забелязваше нищо. Плочите-програми една по една изчезваха в машината. На малкия екран ясно се появяваха резултатите от изчисленията. Електронният математик помагаше на живия.

Орбити, орбити, орбити! Само за тях можеше да мисли Муратов, само те бяха в съзнанието му.

Нямаше място за нищо друго!

* * *

Точно в девет часа сутринта, току-що избръснат, гладко сресан, облечен в лек, бял костюм, оживен и даже весел на вид, Синицин се приближи до вратата на своя кабинет. Но веселостта му беше само външна, в душата му бе тревожно и объркано. Дали Виктор е успял макар отчасти, макар малко, да се приближи към разгадката? Възникнала ли е някаква нова мисъл, която да освети мрака на космическата тайна?

Синицин добре познаваше проницателния ум на Виктор, неговите огромни математически способности. В него силно беше развита една много полезна за изследователя черта, която Синицин не притежаваше — силата на въображението. Синицин бе практик, а Муратов — теоретик.

Седемнадесет часа работа (Синицин нито за миг не се съмняваше, че Виктор е работил през цялата нощ) би трябвало да доведат до нещо.

Нямаха време за бавене. От Института по космонавтика всеки момент можеха да поискат материалите. И те в никакъв случай не биха могли да откажат да ги предадат. Синицин добре знаеше, че международните трасета временно са затворени, звездолетите стоят по ракетодрумите в очакване да бъде изчистено пространството около Земята. А многочислените експедиции, които са на Венера, на Марс, по спътниците на големите планети, по астероидите! За тях пътят към Земята е закрит. Всички чакат!

Като отвори вратата, Синицин учуден спря на прага.

Пердетата спуснати, в стаята цари полумрак. Сложил ръце под главата си (позната поза), Виктор безметежно спи на дивана!

Учудването веднага се смени от силно вълнение. Нима?!

Радост, безмерна радост, изпълни цялото същество на Сергей. Той стремително се спусна към бюрото, без да се съмнява, че ще намери там нещо много важно, решаващо!

Нима Виктор би могъл да заспи, ако не е намерил разгадката!

И не се излъга!

На малък лист, откъснат от тефтерче. Синицин прочете:

Серьожка, викай ура! Довечера ще получим снимка на твоя „обект“. А утре сутринта — на втория. Орбитата е на екрана. Любувай се! Втората изчислявай сам. Аз да не съм ти камила? Уморих се като куче! Лека нощ!

Виктор

От мен да мине, ще ти подскажа! И двата обекта имат еднаква маса. Имай предвид!