Георгий Мартинов
Гианея (28)

5.

Сабо изруга грубо и злобно.

— Наредихме се! — раздаде се в микрофона гласът на Синицин.

Стоун се намръщи, но не каза нищо, макар че забележката на Синицин явно се отнасяше до него.

— Дали Рийагейа не е говорил за това — каза Муратов. — Може би той е имал предвид точно това като е споменавал за „катастрофа“.

— Не виждам катастрофа — отговори Стоун. — Спътниците се отправиха в полет. Ние ще ги настигнем там. Базата остана на наше разположение.

— Съмнително! — забеляза Верьосов.

— Точно така е!

На площадката на базата всичко беше спокойно, както и преди. Но изведнъж започна движение. Многобройните маркучи бързо започнаха да се скъсяват, докато напълно се скриха в куполите.

И отново всичко замря.

Внезапно се разнесе смях — смееше се Гианея.

— Какво направихте? — каза тя.

— Откъде можехме да знаем? — отговори Муратов. — Вие не ни предупредихте.

— Аз самата не очаквах.

— Ние още по-малко.

Неочакваният обрат на събитията смути всички участници в експедицията. Думите на Муратов ги накараха да се замислят. Излизаше, че командата за излитане е била дадена от ромба и то защото на базата са се появили хора и са я видели. Такъв случай е бил предвиден от строителите и предварително са били взети мерки. Изглеждаше, че те не са имали нищо против „земляните“ да се запознаят с базата, но в никакъв случай със спътниците. И изпълнявайки тяхната воля двете „яйца“ бяха избягали от нежеланото съседство.

Но дали само бяха излетели? Дали това беше само извънреден полет около Земята? Рийагейа едва ли би нарекъл обикновеното бягство катастрофа.

Беше съвсем безсмислено да се гадае.

— Вие не знаете ли — обърна се Гарсиа към Гианея, — след какъв интервал от време тези спътници ще се завърнат тук?

— Не зная. Но те летят дълго.

— Ще трябва да ги догонваме в небето — каза Сабо. — Това е по-трудно и по-сложно. Жалко, че се получи така. Много по-лесно беше да ги унищожим тук. Но всяко зло за добро. Сега ще можем детайлно да се запознаем с устройството на базата. И няма смисъл да я унищожаваме.

— Не се знае — възрази Токарев. — Може би точно обратното: трябва да унищожим базата и по този начин да лишим спътниците от възможността да се зареждат. А след време, когато се върнат, ще се окажат в ръцете ни.

— Това вече е съвсем неприемливо — каза Верьосов. — Първо, те могат да се защищават неопределено дълго, даже когато загубят способността си да летят. Второ, те едва ли биха могли да се върнат в базата, ако ромбът бъде унищожен.

Стоун дълго мълча.

— В някои отношения аз сгреших — каза той. — Ето моето решение. Ще унищожим базата, но след като детайлно я изследваме. Спътниците също ще унищожим — в небето. Има ли възражения?

— Изследването трябва да се провежда изключително внимателно — каза Синицин. — Кой знае какви сюрпризи са ни приготвени.

— Ще бъдем внимателни.

Предложението на Стоун беше прието.

Робот номер две все още стоеше неподвижно до ромба. Четвъртият стоеше там, където го беше заварило неочакваното излитане на спътниците. Явно, че кълбото му бе дало заповед да спре.

И двата робота се задвижиха. Електронният мозък на кълбото беше изяснил обстановката и бе приел решение да продължи работата. Номер две отново вдигна „ръце“ и ги сложи върху ромба, а четвърти тръгна напред.

— Всъщност, той вече не е нужен — каза Сабо.

— Няма значение — отговори Стоун. — Противоанихилационната защита няма да му попречи.

Гианея се обърна към Муратов.

— Защо продължавате да правите грешки? — каза тя. — Искате да погубите машините си? Жал ми е за тях, изглеждат много умни.

— Нима ги грози опасност, когато спътниците ги няма?

— Аз ви казах — унищожете я!

— Обяснете по-ясно, Гианея.

— Стига да можех — каза тя и на Муратов му се стори, че долови тъга в гласа й. — Аз зная толкова малко.

— Тогава защо така настойчиво ни съветвате да я унищожим и то по-бързо?

— Защото чух. Рийагейа каза на някого от нашите, че никога земните хора няма да узнаят устройството нито на спътниците, нито на базата, даже и да ги намерят. Той добави: „Такъв опит ще им струва скъпо.“ Той беше осведомен.

Муратов бързо преведе думите й на останалите.

— Сега ми се струва — прибави той, — че разбирам какво е имал предвид този Рийагейа. Ако пипнем базата, ние ще приведем в действие нещо, което се отнася до спътниците и което е явно опасно.

— Да, вие сте прав — с тревога се съгласи Стоун. — Ние съвсем не обърнахме внимание, че веднага след като беше открита базата, спътниците излетяха. Може да последва команда за действие.

— И даже сигурно — раздаде се гласът на Синицин. — Безусловно те са били длъжни да предвидят възможността, че ние можем да намерим тази база и отлично са разбирали, че в този случай тя ще бъде унищожена от нас.

— Номер първи! — този път гласът на Сабо не беше така невъзмутимо спокоен. — Прекратете търсенето! Назад! — той се обърна към Стоун. — Рискът наистина е много голям. По-добре да не изкушаваме съдбата.

— Колкото и да е жалко, но така ще бъде най-добре.

— Унищожаваме ли?

— Да — твърдо отговори Стоун.

Решението беше прието.

Но то закъсня.

Стопаните на базата бяха решили всичко по-рано.

На луната няма звуци. Първия взрив хората видяха. Робот номер едно още не беше изгасил прожектора си, изчаквайки докато двамата му помощници излязат от изкопа. Те точно се бяха показали на края на площадката, когато един от куполите изведнъж сякаш се отвори, от него излязоха сноп пламъци и след миг на това място имаше само дълбока яма.

Веднага се взриви вторият, след него третият…

Четвъртият взрив стана вече на тъмно. Кълбото бързо пълзеше към всъдеходите. Пред него „бягаха“ двата робота-„човека“.

А там, в черната мъгла на сянката, с методична точност, през равни интервали от време излитаха стълбове огън, които унищожаваха неизвестната на хората сложна апаратура на базата, доставена тук от съотечествениците на Гианея от друга планета — концентрирана техническа мисъл на неизвестен народ.

Земните хора бяха безсилни. Нищо не можеше да спре разрушението. Никой, никога вече нямаше да узнае какво представляваха тези куполи и ромбът. Оставаше им само да се досещат.

Беззвучно „прогърмя“ и последният взрив, най-мощният.

Настъпи поредната „тишина“.

Пет прожектора, без ничия команда, едновременно, осветиха изровената от ями площадка.

Всичко бе превърнато в прах. Там, където беше ромбът, силата на взрива беше разрушила част от скалата, парчета гранит бяха засипали половината от изкопа.

И само равните линии на границите й показваха, че тук се е намирало изкуствено съоръжение.

Това беше всичко, което остана да напомня на хората за пришелците от космоса.

Не, не всичко!

Оставаха още двата спътника!

Някъде в пространството те отново кръжаха около Земята, носейки в себе си неизвестната опасност.

Нямаше съмнение, че „командата за действие“, както каза Стоун, вече е дадена. Това произтичаше логично от факта, че базата беше престанала да съществува. Ромбът би трябвало да изпълни и разбира се, бе изпълнил своето последно предназначение.

Какво заплашваше Земята в близките няколко часа, а може би и минути?

А на Земята не знаят нищо!

Щабният всъдеход с пълен ход се понесе обратно към станцията. Вълнението и тревогата бяха толкова силни, че си спомниха за останалите коли едва по пътя и по радиото им обясниха причината за своето стремително тръгване.

След десет минути Сабо и Стоун вече бяха в радиокабината. За по-малко от минута установиха пряка връзка с Института по космонавтика и Сабо, външно спокоен, предаде, тревожното съобщение.

— Вие трябва незабавно да отлетите — каза Стоун на Верьосов, — да настигнете тези спътници и да ги унищожите. Ах, да — възкликна той с отчаяние, — аз забравих, че на вашия кораб няма антигазови катапулти!

— Такива има на „Титов“ — спокойно отговори Верьосов. — Нима вие мислите, че на Земята няма да се досетят какво трябва да правят?

— Вие сте прав — каза Стоун. — Аз се обърках.

Веднага след пристигането в станцията Гианея отиде в басейна. Нейната любов към водата беше просто странна.

Муратов искаше да й зададе няколко въпроса. Без да се замисля, той отиде там.

Както винаги Гианея плуваше бързо. Той почака да се приближи до него и я извика.

Тя спря и стоеше във водата почти без да се движи. Способността на тялото й да се държи над водата беше поразителна. Мократа й коса като черен шлейф се диплеше зад гърба й.

— Извинете — каза Муратов, — аз ви попречих.

— Няма нищо — усмихна се Гианея.

— Ние ви молим да си спомните дали Рийагейа е говорил с какво спътниците заплашват хората от Земята.

— Не съм чувала.

— Но нали знаехте защо летите към Земята?

— Знаехме.

— Защо?

— За да осъществим отдавна замислен план.

— Какъв?

Гианея се засмя.

— Вие не сте последователен, Виктор — каза тя насмешливо. — Ако аз можех да ви отговоря на този въпрос, то бих могла да ви отговоря и на първия. Това е едно и също. Аз знаех, че ние искаме да осъществим нашия план. А какъв е той? За това знаеха само Рийгейа и още трима.

Марина беше говорила на брат си, че Гианея е способна на лъжа. И сега той беше напълно убеден, че тя лъже. Неговата увереност се подкрепяше още и от нейната собствена фраза: „Земните хора не заслужават участта, която ние им готвехме“. За да каже така, тя би трябвало да знае какво се е готвело.

— Вие знаете, Гианея — настоя той тихо.

Отново се раздаде нейният мелодичен смях.

— Да допуснем — каза тя, без ни най-малко да се смущава. — Но не е нужно вие да знаете това.

Муратов кипна.

— След всичко онова, което вече ни съобщихте — обърна се той рязко към нея, — вие сте длъжна да кажете.

— Упреквате ли ме?

Муратов разбра, че трябва да измени тона. Огънчето в очите на Гианея беше опасно.

— В нищо не ви упреквам, Гианея. Напротив, възхищавам се от вашата благородна постъпка. Вие ни оказахте огромна услуга. Но бъдете последователна. Ние много се тревожим от неизвестността.

— Разбира се, тя трябва да ви тревожи. Но дори и да ви кажа, вие няма да разберете това — Гианея за трети път повтори тази фраза.

Муратов с усилие на волята се принуди да не реагира.

— Опитайте — промълви. — Може би сме способни да ви разберем.

Тя се хвана с ръце за края на басейна, леко изскочи от водата (движенията й винаги бяха леки, а тук, на Луната, особено) и непринудено седна до него. Електрическата светлина хвърляше игриви отблясъци по влажното й зеленикаво тяло.

— За това е нужно да знаете каква е била причината за възникването на нашия план.

— Тогава разкажете за това.

— Ще разкажа.

— Кога?

— Някога по-късно. Тук не е място за толкова дълъг разговор.

— Но докато вие се каните — отново не издържа Муратов, — може да се случи непоправимото.

— Възможно е. Но сега вече нищо не може да се поправи или измени. Не ми говорете рязко — аз не обичам това. Нашият план вече се осъществява независимо от нас. Това стана по ваша вина. Аз ви предупреждавах.

Нейното хладнокръвно спокойствие и необяснимо упорство бе в състояние да вбеси човек. Муратов едва се сдържаше. Нали веднъж самата тя беше казала, че „спасява“ хората. А сега даже с една дума не се опитва да помогне на същите тези хора.

Може би само една нейна дума би била достатъчна!

Той изпитваше нещо подобно на ненавист към тази жена от чужд свят, която така равнодушно говореше за опасността, заплашваща човечеството.

„Тя самата вече се е смирила с участта да не се върне в родината си — мислеше той. — А нашата участ никак не я интересува. Може би даже се радва.“

Той разбираше, че не е справедлив към Гианея. Нейната поразителна, до тъждество, външна прилика с кората, често го караше да забравя, че тя е човек от друг свят, който разсъждава, мисли и се държи по друг начин. Нейното поведение се диктува от други възгледи, представи, понятия, от съвсем различно възпитание. В какво можеше да обвини Гианея? В това, че тя не е като земните хора? Тя и не можеше да бъде.

Имаше момент, още на Земята, когато Муратов помисли, че думите на Гианея „спасявам ви“ са предизвикани не от опасения за съдбата на хората, а от инстинкт за самосъхранение. Нали живеейки на Земята Гианея би разделила участта на земното човечество. Но сега той разбра, че тогава тя е била искрена. Нейната собствена участ й беше безразлична. Ако не беше така, Гианея незабавно би казала всичко.

— Това, което направи Рийагейа се оказа напразно — тихо произнесе Гианея, явно мислейки на глас. — Но така и трябваше да се случи.

Муратов чу тези думи, макар че бяха казани много тихо.

Той не зададе натрапващия се въпрос — тя говореше не на него, а на себе си.

И изведнъж осъзна, че Гианея произнесе фразата на испански.

Той още не беше успял да разбере докрай значението на този факт, когато Гианея с рязко движение се хвърли във водата. Пръските го окъпаха от главата до краката.

— Няма причини да се вълнувате — извика тя, плувайки. — Марина ми е говорила, че вие ще се справите с всяка опасност.