Георгий Мартинов
Гианея (6)

4.

Изминаха няколко дни.

Юрий Верьосов отново зае мястото си до пулта за управление. Екипажът на неговия звездолет се състоеше от същите трима души.

Но този път „Герман Титов“ не беше сам. Заедно с него излетяха още два кораба от техническата ескадрила на Института по космонавтика — „Валентина Терешкова“ и „Андриан Николаев“. Всички звездолети от тази ескадрила носеха имената на първите космонавти на Земята.

Започна втората експедиция със същата цел, но с други методи, открити в тишината на кабинетите.

През тези дни спътниците се държаха спокойно. По-близкият от тях се „успокои“ веднага след като „Титов“ прекрати гонитбата и пое курс към Земята. Обиколка след обиколка, двата разузнавача невъзмутимо кръжаха около Земята по своите спирални орбити, от време на време изменяйки скоростта си в съответствие с разстоянието и законите на физиката и още по-рядко по собствена инициатива.

Локационните устройства без особен труд ги следяха. Сигналите на екраните бяха странно слаби, но не изчезваха. Наблюденията се водеха денонощно.

По молба на Института по космонавтика един от звездолетите, който се завръщаше на Земята от Венера, се приближи към по-далечния спътник, за да провери как ще се държи той. Разузнавач номер две допусна кораба съвсем близо и както и първият се отдалечи, увеличавайки скоростта си.

И двата спътника действуваха съвсем еднакво.

Съпоставянето на резултатите от този опит с това, което се наблюдаваше по време на първата експедиция на „Титов“, доведе до създаването на нова теория, почти противоположна на първата. Синицин и Стоун, независимо един от друг, стигнаха до извода, че никой не управлява спътниците, по-точно не ги управляват хора, живи разумни същества. Приборите-автомати реагират на приближаването на друга маса и дават сигнал на двигателите, които също така автоматично се включват и тласкат спътника напред или назад, при което направлението е случайно. Никакъв разум в действията на спътниците няма.

— По същия начин — отбеляза Стоун — тези прибори реагират на приближаването на спътниците към Земята или Луната. С това може да се обясни спираловидността на орбитите. И напълно естествено е, че те чувствуват масата на Земята или Луната на значително по-голямо разстояние, отколкото на „Титов“.

Това мнение като че ли обясняваше всичко. То имаше също такова право на съществуване, както и всяко друго, тъй като истината оставаше неизвестна. Но имаше един факт, който даваше съществено основание да се съмняват в правилността на цялата хипотеза. Това беше сигналът на радиопеленгатора, забелязан от Синицин при второто приближаване на „Титов“ до спътника. Наистина този сигнал беше единствен и повече не се повтори нито веднъж. И ако не беше лентата на самопишещия прибор, която неоспоримо доказваше, че такъв сигнал наистина е имало, биха могли да сметнат, че Синицин е сгрешил.

— Това нищо не доказва — упорито стоеше на своето Хенри Стоун. — Сигналът е бил изпратен от единия спътник към другия. Това просто е означавало: „Внимание!“. Напълно достъпно предупреждение за кибернетичните устройства.

На следващото заседание на научния съвет Муратов внесе конкретно предложение.

— Ние имаме — каза той — две изходни точки за нашите по-нататъшни действия. Първата — спътниците усещат приближаването на странична маса към тях, като чувствителността на приборите им е много голяма. Втората — наличието на радиопредавания. И двете обстоятелства могат да бъдат използувани за получаване на информация. Как? Сега ще кажа. Ще започна от втората точка. Ако другарят Стоун е прав и спътниците взаимно се предупреждават при опасност, то те трябва да го направят пак, когато ние отново се приближим до един от тях. Аз обръщам вниманието ви на факта, че сигналът на пеленгатора се появи едва при второто приближаване на „Титов“, а не при първото, което би било по-логично. Защо се случи така? Нима кибернетичният автомат би могъл да пропусне първото ни приближаване? Да не е спал? Аз виждам само едно обяснение на този повече от странен факт. Това би могло да се случи само ако сигналът е изпратен не от автомат, а от живо същество. Но в такъв случай той е изпратен не от спътника, а отвън. Виждам, че някои от вас искат да възразят. Почакайте малко да завърша мисълта си и тогава… Аз предлагам: веднъж завинаги да установим откъде идва сигналът. Това може да се направи с помощта на пеленгация. Разбира се, ако имаме работа с предавател, разположен в пространството, няма да са ни достатъчни обикновените две линии, трябват три. Значи, трябва да изпратим три кораба, които да зафиксират един и същ сигнал. Между другото, единствената линия, която вече имаме, по моите изчисления не минава през точката, където в този момент се намираше вторият спътник. Сега да преминем към първата изходна точка. Ние се убедихме, че спътниците допускат звездолета много близо до себе си и едва тогава бягат от него. Повтарям още веднъж: това доказва малката чувствителност на приборите им. Нека да не ги безпокоим с такава голяма маса като звездолета. Да се приближим до спътника на безопасно разстояние, а останалото да поверим на хора, облечени в скафандри. С увереност може да се каже, че тези прибори няма да почувствуват приближаването на такава малка маса.

— Каква роля определяте за тези хора? — попита Метюз.

— Да изследват спътника, да изяснят от какво е направен, защо е невидим и накрая, да се опитат да проникнат в него.

— Смятате ли, че такъв опит би имал успех?

— Не съм много убеден.

— И вие, мислите, че приближаването съвсем близо до спътника е безопасно?

— Е, на това вече — Муратов ски рамене — нищо не мога да отговоря. Много е възможно да е опасно. Ако ми доверят, аз ще се опитам да направя това.

— Вие самият?

— Разбира се. Не бих предлагал нещо, което не съм готов да извърша сам.

— От това, което ни казахте, може да се направи изводът: лично вие сте уверен, че спътниците се управляват от хора, в смисъл от „разумни същества“ — каза Синицин, който на официалните заседания, в присъствието на много учени и кореспонденти от печата, не смяташе за възможно да се обръща към приятеля си на „ти“. — Тогава как бихте обяснили, че спътникът, който ние преследвахме с „Титов“, изменяше така безпорядъчно посоката на полетите си? Защо веднага не се отдалечи от нас на голямо разстояние? Ние се убедихме, че той може да лети по-бързо от „Титов“. Защо изчакваше нашето приближаване и едва тогава бягаше? Нима това не прилича повече на реакция на механизъм? Ако ние имаме работа с разумно същество, излиза нещо като игра на котка и мишка.

— Аз бих могъл да отговоря, че хората, които управляват спътника, не искат ние да разберем за тяхното съществуване. Тогава привидната неразумност на техните действия се превръща в обикновена маскировка. Но ще отговоря по друг начин. На спътника е монтиран прибор, който включва двигателите при приближаването на някаква външна маса. Напред или назад — няма значение. Към него се приближават, той бяга. Но нали биха могли да се приближат и самите стопани на спътника. Ето тук, според мен, се крие причината на странния факт, че сигналът дойде едва при нашето второ приближаване. Това е била заповед — да продължава да избягва срещата. Ако се бе приближил звездолет на стопаните, нямаше да последва сигнал и спътникът щеше да остане на мястото си. Е, а всичко останало се обяснява с безсмислените действия на механизма — завърши Муратов, като се усмихна едва забележимо.

— Но къде се намират тези „стопани“?

— Именно, за да научим това, аз предлагам да направим пеленгация. Но бих искал да ме разберете правилно. Аз не твърдя категорично, че сигналът е даден от живо същество. В случая „стопанин“ би могъл да бъде и електронен мозък. Просто ми се струва, че някъде наблизо, сравнително близо, разбира се, се намира „живият стопанин“.

— За нашите цели това в крайна сметка няма значение — електронен или жив — каза Стоун. — Предложението на другаря Муратов — спътникът да се изследва от хора — изглежда примамливо. Аз също като него съм готов да направя това. Разбира се, отначало ние ще изпратим робота.

След кратка дискусия, отнасяща се предимно до технически детайли, и двете предложения на Муратов бяха приети.

Когато се обсъждаше въпросът точно какви прибори за пеленгация трябва да се монтират на трите кораба при такива необикновени условия, възникна още една идея. Никой не забеляза кой пръв се сети за нея, толкова проста и естествена беше. Тъй като дължината на вълната, на която е бил предаден сигналът, беше точно известна и нямаше основания да се мисли, че тя ще бъде изменена при втори или трети случай, то не би ли могло да се попречи на предаването и по този начин да се принуди спътникът „да не я чуе“, да остане на мястото си? Техническото осъществяване на радиосмущенията не представляваше никаква трудност.

— И така — обобщи Стоун в края на заседанието, — нашият план се свежда до следното. Обкръжаваме спътника с три кораба. Както и първия път „Титов“ ще се приближава до него, докато се появи сигнал. След като пеленгацията бъде осъществена, ще изпратим към тях ракета, заредена с антигаз.

* * *

Всичко се повтори точно, както преди.

Когато Верьосов, пак така бавно и внимателно, както и първия път, приближи „Титов“ към невидимия спътник, стрелката на гравитометъра започна движението си надясно, отчитайки присъствието на масата му. Както и преди няколко дни, като достигна същото деление на скалата, тя сякаш в нерешителност спря и… рязко се отклони наляво. Земната станция потвърди — спътникът е избягал напред!

Той се държеше по същия начин и това даваше надежда за успех на замисления план.

— Започвайте второто приближаване! — нареди Стоун.

Муратов трябваше да признае пред себе си, че се вълнува. Съгласно теорията му, трябва да очакват радиосигнала именно при второто приближаване. Ако той се появи при третото или четвъртото, ще се наложи да признае грешката си. В това няма нищо позорно, но все пак ще бъзе много неприятно. Виктор предчувствуваше ироничния поглед на Сергей и се мръщеше.

Измина един час и стрелката на гравитометъра оживя. Отново някъде наблизо летеше загадъчният разузнавач на чуждия свят.

Не само Муратов се вълнуваше. Вълнуваха се всички, като старателно криеха това един от друг. Незабелязано за хората в съзнанието им се появи нещо подобно на шовинизъм. Нима могъщата техника на Земята не е в състояние да преодолее упоритостта на чуждата техника, нежелаеща да открие секретите си? Нима хората са безсилни да я принудят към това?

Макар че беше решено в случай на повторен неуспех да унищожат двата спътника, всеки дълбоко в себе си не вярваше, че това наистина ще бъде направено. Не! Трябва да търсят и да търсят! Докато не постигнат пълна победа!

„Ние искаме да узнаем какво представляват те — значи, трябва да успеем!“

Тези думи, все още не произнесени от никого, владееха мислите на всички, които по един или друг начин бяха свързани с космическата загадка.

„Титов“ се приближаваше към спътника, по-точно към мястото, където той би трябвало да се намира, по-бавно от преди. Трябваше да се движат с равномерна скорост, която по-късно, при обработката на данните от пеленгацията ще се има предвид, за да не сгрешат с десетки километри. Източникът на предаването би могъл да се окаже много, много далеч. Най-малката неточност и трите линии посоки ще се срещнат не там, където се намира предавателят.

На корабите от експедицията бяха монтирани много точни апарати. Даже ако предаването се води от разстояние, равно на това до орбитата на Марс, то и в този, по общото убеждение, краен случай, нужното място ще бъде определено с точност до един кубически километър.

Стоун, Синицин и Муратов не откъсваха очи от скалите на гравитометъра и пеленгатора, разположени на пулта за управление близо една до друга. И тримата едновременно забелязаха дългоочаквания сигнал.

— Има! — възкликна Стоун.

Муратов облегчено въздъхна. Догадката се оказа вярна! Сигналът дойде в същия момент, както и първия път. И веднага спътникът забави ход и изостана. Пак като миналия път.

— Действията му са еднообразни, това е плюс в наша полза — отбеляза Стоун.

— Още едно доказателство, че там има не живо същество, а електронен мозък — каза Синицин.

„Ама че е упорит!“ — помисли си Муратов.

Сега, когато първата цел на експедицията беше достигната, не трябваше да се пази „тишина“. Заработи радиото. От спомагателните звездолети съобщиха, че и те са приели сигнала и са го фиксирали.

— Връщайте се на Земята — разпореди Стоун. — А ние ще пристъпим към втората част на нашия план.

— Желаем ви успех! — отговориха оттам.

„Титов“ намали скоростта, изчаквайки изостаналия спътник и скоро те пак полетяха един до друг.

— Дръжте се за пределното показание на гравитометъра — каза Стоун. — Само гледайте стрелката да не бъде на нулата и толкоз!

Верьосов мълчаливо кимна.

— А ще бъде ли достатъчно това? — попита Синицин. — Роботът ще намери ли целта?

— Ще намери — уверено отговори Стоун. — В това направление няма никакви други маси.

Двигателят на „Титов“ млъкна. Сега и двете тела се движеха по инерция с еднаква скорост. Но спътникът всеки момент би могъл да измени режима на своя полет, не трябваше да се бавят.

Стоун натисна бутона.

Върху обзорния екран се появи силуетът на робота — удължена пура с къси пипала. Зад нея се носеше дълъг шлейф от бял пламък.

Няколко секунди роботът вися в пространството редом със звездолета, като че ли не знаеше накъде да тръгне. След това започна да се отдалечава все по-бързо и по-бързо.

— Подуши! — каза Верьосов.

— А той няма ли да се удари в повърхността на спътника? — попита Муратов, който не познаваше устройството на космическите роботи.

— Не, той ще спре до самата цел.

Белият пламък от дюзите се превърна в точка.

— Далече е! — отбеляза Стоун.

Екранът върху пулта светна с небесносиня светлина, заработи телевизионната камера на робота.

И Муратов отново видя това, което се мярна пред очите му в окуляра на телескопа преди няколко дни, по време на първата експедиция.

Неясно тъмно петно закри блестящия рой на звездите. Призрачните контури на огромно яйце (по всяка вероятност роботът се намираше съвсем близо до спътника) като черна дупка в бездната на космоса пулсираха, трептяха, вибрираха. По екрана бързо-бързо минаваха ивици, които от време на време покриваха целия екран като мрежа.

Но не се чуваше характерното при смущения съскане.

— Спътникът пречи на телевизионното предаване — каза Стоун. — Но как и с какво?

И изведнъж… нетърпимо ярък бял пламък избухна на мястото, където току-що се виждаше малката огнена точица от дюзите на робота. Ослепителната светлина от обзорния екран заля целия пулт за управление на „Титов“ и хората, неволно закриха лица с ръце, страхувайки се да не ослепеят.

— „Титов“!… „Титов“!… Какво се случи?… Какво се случи?… Отговаряйте!… — прозвуча от говорителя тревожен глас от Земята.

Избухналият пламък беше толкова ярък, че го бяха видели през деня в безоблачното небе.

— Още не знаем — машинално отговори Стоун, като внимателно отваряше очите си, пред които в буен танц се въртяха разноцветни петна. — Звездолетът е цял. Изглежда, че е унищожен роботът, а може би и самият спътник.

— Спътникът е на мястото си.

— Значи само роботът.

След чудовищната светлина помещението изглеждаше потънало в мрак. Те нищо не виждаха — нито пулта, нито себе си. Само ярките лампи по тавана се различаваха смътно като жълти петна.

— Другари, не си отваряйте очите — посъветва Стоун. — Нека да си починат.

Но самият той не последва съвета си. Нетърпеливото желание да узнае какво се е случило с робота го караше напрегнато да се вглежда в мястото, където се намираше екранът на телевизора.

След няколко минути зрението им се възстанови почти напълно.

— Ние бяхме на косъм от слепотата — каза Синицин.

Екранът беше изгаснал — това означаваше, че телевизионната камера на робота не действува.

— Добре, че изпратихме робота, а не направо човек — каза Стоун. — Изглежда, че до този спътник не трябва да се приближаваме. Ще се наложи да го унищожим.

— Опитайте! — с някакъв странен тон произнесе Верьосов.

— Какво искате да кажете с това?

— А нима вие не разбрахте? Стана анихилация.

— Спътникът не е от антивещество. Това е установено точно.

— И все пак нашият робот бе унищожен при анихилация. Те са обкръжили своя разузнавач с облак от антигаз.

— А защо при срещата на този спътник с кораба „Земя-Марс“ в края на миналия век не се е извършила анихилация?

Верьосов сви рамене.

— Не зная — каза той, — но в това, което се случи сега, е невъзможно да се съмняваме.

— Аз съм съгласен с Юрий — каза Муратов. — Възможно е облакът от антигаз да не окръжава винаги спътника. Пък дали това е облак? Може би той е изхвърлил нещо срещу робота. Може би именно радиосигналът е включил защитната система.

Стоун втори път натисна бутона за управление на робота. Ако той беше цял, трябваше да се върне на кораба.

Но роботът не се върна. И с никакви прибори не успяха да открият присъствието му. Ракетата разузнавач бе изчезнала безследно.

— Да кацаме — реши Стоун.

— И да се опитаме да осъществим третия вариант на нашия план — добави Синицин.

— Да, разбира се. Но ще е необходима много добра подготовка.