Георгий Мартинов
Гианея (16)

3.

През тези дни Виктор Муратов беше много зает и нищо не знаеше за новината, която бе развълнувала цялата Земя. Той спешно беше извикан в един от изчислителните центрове, свързани с експедицията на Жан Легерие и контролиращи движението на Хермес.

Беше възникнало непредвидено усложнение. По пътя си астероидът се беше срещнал с тялото на още неизвестна малка планета. Локаторната апаратура и гравитометрите своевременно бяха предупредили за срещата и бяха успели да избегнат катастрофалното сблъскване. Но траекторията на Хермес беше изменена. Трябваше да се дадат указания на Уестън каква реапаратура и за колко време да се пусне в ход, за да се поправи курсът.

Легерие и Уестън бяха пресметнали корекциите и ги съобщиха на Земята. Те съвпаднаха с изчисленията, направени в електронноизчислителния център. Сега беше необходима четвърта, окончателна проверка. Отдавна беше станало традиция, при подобни случаи, пресмятанията да се правят четири пъти.

Както винаги, потънал в работа, Муратов беше изключил всичко от съзнанието си.

А когато работата беше завършена (за четвърти път беше получен един и същ резултат), вече имаше много малко време и Муратов спешно тръгна за Полтава.

Той би могъл да узнае всичко от Болотников, но техният разговор още от самото начало прие друго направление. И когато тръгна за Селена, за да се срещне там с Гианея, Муратов даже не подозираше, че плановете му ще се изменят от ново и много съществено обстоятелство.

И то именно за него.

Испанският език беше почти роден за Виктор. Неговите родители имаха руски произход, но бяха живели много години в Испания, където баща му работеше в геоложка експедиция, а майка му, архитект, в строителството на гигантския детски град на южния бряг на Пиренейския полуостров.

Виктор бе роден и прекара първите години от своя живот в Алмерия. Там завърши и началното училище.

Ако той знаеше за световната сензация, щеше да разбере защо езикът на Гианея му се струва познат. Само преди четири дни той бе говорил за това с Болотников във вагона на кълбекса.

Но Муратов не знаеше нищо.

Селена го порази със своите размери. Тя беше значително по-голяма от Полтава, макар да се смяташе за предградие. Градът бе израснал за пет години върху празно място с приказна бързина. Къщите, улиците, даже градините и парковете изглеждаха някак си особено чисти, свежи, „новички“. Чувствуваше се единният архитектурен замисъл на целия град. Грандиозността на идеите и труда, вложени в този град, правеха силно впечатление.

Муратов, разбира се, знаеше за огромния размах на работите, които се провеждаха по цялата планета, за стотиците нови градове, за хилядите по-малки населени пунктове, снабдени с всички удобства, за безбройните научни и технически центрове. Човечеството се стремеше колкото е възможно по-бързо да приключи със стария живот, да приспособи своята планета към новите, постоянно растящи изисквания на комунистическия строй.

Но така се беше случило, че той винаги бе живял в стари градове, преустроени, реконструирани, но все пак стари, от столетия.

Селена беше като че ли първият нов, напълно съвременен град, който Муратов видя отблизо.

Той се усмихна като си спомни своята увереност, че първият срещнат ще му каже къде да намери Гианея. Опитай се да я откриеш в този гигант!

Селена имаше формата на пръстен. В центъра беше разположен огромен ракетодрум.

Вечебусът с кръгов маршрут прекара Муратов през целия град.

Той забрави за времето, за своето нетърпение, за всичко. Зрелището напълно погълна вниманието му. На всяка крачка, след всеки завой се откриваха ансамбли от здания, един от друг по-красиви и величествени. Къщите изглеждаха като от въздух, обилната зеленина подчертаваше лекотата на конструкциите, огромните прозорци бяха пронизали от слънчеви лъчи.

И хората, които живееха в тези град, неволно изглеждаха по-други, не такива, както в другите градове. Те самите като че ли излъчваха светлина.

„Непременно ще направя опит да се преместя тук — мислеше си Муратов. — Само дано градът не е затворен поради пренаселване. Трябва да поживея сред тази красота. Сигурно и работата тук няма да върви така, както в другите градове.“

Но изглежда не само Муратов беше оценил Селена, в която се бе въплътил целият опит, целият архитектурен и художествен гений на Земята. По улиците имаше много хора.

Когато вечебусът, след като затвори пръстена, спря там, където Муратов се бе качил в него, той погледна часовника си и слезе, макар да нямаше нищо против още веднъж да мине по същия път. Оставаше съвсем малко време.

До ракетодрума той отиде с планелет.

На огромното бетонно поле животът течеше по обикновения начин. Завръщането на Шестата лунна експедиция не беше нещо, което би могло да привлече особено внимание. Едва ли не всеки ден тук завършваха полетите си космически кораби, завръщащи се от Луната, Марс, Венера, без да се смятат вътрешнопланетните линии. И също толкова излитаха оттук. Шестата интересуваше само тесен кръг хора, свързани с космическата служба, а също и такива като Муратов, които имаха познати в състава на експедицията.

По полето загрижено сновяха бързите, пъргави служебни коли, бавно, солидно пълзяха чудовищно големите зареждащи цистерни, дежурните механици и диспечери летяха на малки планелети. Далеч, в центъра на полето, блестяха на слънцето с корпусите си корабите от вътрешните, „земни“, линии и ракетите, които превозват пътниците. Междупланетните кораби не кацат на ракетодрума. Те свалят или очакват пътниците си извън пределите на атмосферата.

В зданието на космогарата Муратов видя много хора. По всяка вероятност днес заминаваше космически кораб на далечно разстояние и това бяха пътниците и изпращачите.

Той веднага видя Стоун. Председателят на научния съвет се зарадва на Муратов (отдавна не бяха се виждали) и здраво стисна ръката му.

— И така — каза Муратов, — отново нищо!

— Да, за съжаление, отново — с въздишка отговори Стоун.

Ставаше въпрос за Шестата. И двамата вече знаеха, че експедицията пак се е върнала с празни ръце. Никакви признаци за присъствието на спътниците разузнавачи или на тяхната база на Луната не бяха успели да открият.

— Тази е последната — добави Стоун. Няма смисъл да се продължава търсенето, докато не узнаем нещо ново, например от Гианея.

— Внимание! — раздаде се тих, отчетлив глас. — Отлитащите за Марс да се приготвят за отвеждане към ракетата. Изпращачите могат да отидат само до вечебуса.

Залата забележимо се изпразни. И тогава Муратов видя Марина и Гианея. Те стояха до една от многобройните будки-автомати и оживено разговаряха. Минаващите покрай тях хвърляха любопитни погледи към тази двойка.

— Интересно защо е дошла тук? — каза Стоун, като проследи погледа на Муратов. — Изглежда, че Гианея много се интересува от нашите издирвания на Луната.

— Откъде може да знае за тях?

Стоун изумено погледна събеседника си.

— Как — възкликна той. — Вие нищо ли не знаете?

— Какво именно?

— Четохте ли вестници през тези дни, слушахте ли предаванията?

— Не — отговори Муратов, — нямах време. Вие знаете с какво се занимавах.

— Да, да! — Стоун поклати глава. — И никой нищо ли не ви е казал? Цялата планета говори за това, а вие даже не сте чул.

— Какво е станало? — разсеяно попита Муратов. Той си мислеше за това, как да се приближи до Гианея, за да се получи съвсем естествено. Двете момичета стояха с гръб към тях.

Но при първите думи на Стоун разсеяността му се изпари. Той слушаше съвсем изумен. Това се казва новина! Гианея знае испански език? Невероятно!

— Сега разбирате ли? — попита Стоун.

— И още как! Разбирам, че целият ми план рухна.

— Защо? — Стоун знаеше за намеренията на Муратов. — По-скоро обратното — това ще ви помогне. Но само трябва да бъдете много, много внимателен.

— Именно! А точно това означава, че е нужен нов, съвсем нов план.

— Не трябва да показваме на Гианея, че знаем тайната й. Аз бих ви посъветвал, като че ли случайно, в удобен момент, да заговорите пред нея със сестра си на испански. Изберете любопитна за Гианея тема. Интересно и важно е да се проследи как ще реагира.

Муратов с недоверие погледна към Гианея. Тя се намираше на повече от тридесет крачки от тях.

— Ние говорим много високо — прошепна той на Стоун. — Гианея чува повече от добре.

— Но ние не говорим на испански.

— Кой я знае. Може би разбира. След това, което ми разказахте, в нищо не мога да бъда сигурен.

— Да, така е.

Тълпа пътници, току-що влезли в залата, ги отдели от двете девойки. Сигурно беше кацнала пътническа ракета от пристигнал кораб или се бе приземил кораб от вътрешни линии. Погълнат от новината, Муратов не чу съобщението на диспечера.

Стоун погледна часовника си.

— Шестата трябва да пристигне след двадесетина минути — каза той. — Идете при тях.

— Малко ме е страх. Може би Гианея няма да поиска да разговаря с мен.

— Едва ли. Вашата сестра съобщи, че Гианея вчера пак е питала за вас.

„Аз отгатнах — помисли си Муратов. — Тя не случайно е рисувала пейзаж от Хермес.“

Но Марина и Гианея ги нямаше на предишното място. Те бяха отишли някъде.

Муратов тръгна да ги търси.

* * *

Още от сутринта Гианея беше нервна. Това се забелязваше в движенията й, по гласа, по израза на лицето. Марина виждаше, че някаква мисъл не дава покой на приятелката й.

Както винаги, преди закуска те отидоха в най-близкия плувен басейн.

В тази епоха гимнастическите зали и басейните бяха неотделима част на всеки населен пункт, на всяко по-голямо здание. Но малките домашни басейни не задоволяваха Гианея. Тя обичаше не само да се освежава, но и да плува.

Тази сутрин, като че ли забравила за времето, Гианея много дълго не излизаше от водата. Марина отдавна вече беше се облякла и очакваше приятелката си седнала в сламено кресло.

Без умора, с бързо темпо Гианея много пъти пресече стометровата пътечка с класически красив кроул. И както винаги, постепенно се събраха много зрители. Единици земни спортисти имаха такъв изискан стил.

Зеленикавите ръце на Гианея излизаха от водата и отново се врязваха в нея равномерно, правилно, като машина. Тежката маса черни коси, като диплите на пелерина, почти закриваха гъвкавата фигура на девойката.

В зелената вода на басейна, ярко осветена от лъчите на слънцето, които преминаваха безпрепятствено през прозрачния покрив, Гианея изглеждаше като призрак.

Марина добре помнеше първото посещение на плувен басейн, скоро след пристигането на гостенката на Земята. Помнеше как неохотно се съгласи Гианея да облече бански костюм. Много трудно беше със жестове да й се обясни, че не може да се забрани достъпа на други хора в басейна. Като си спомняше жестовете на гостенката в отговор на нейните, Марина вече разбираше, че Гианея е искала да й каже, че не вижда причини да облича бански костюм, дори ако има някой в басейна. И сега, след година и половина, тя също не разбираше това.

Отдавна беше станало ясно на всички, че Легерие неправилно е изтълкувал поведението на Гианея в самото начало на пребиваването й сред хората. Тя се бе съблякла пред всички, не защото се отнасяше високомерно или пренебрежително към хората, а просто защото така е прието сред нейните сънародници. Те не виждат причини да крият тялото си от чужди погледи.

Марина чака повече от час. И когато най-сетне Гианея излезе от басейна, в нея не се забелязваше никаква умора. Изглеждаше, че може да плува още толкова.

Те се върнаха в къщи.

По време на закуската Гианея неочаквано помоли Марина да й покаже Селена. Досега тя с нито една дума не беше обяснила защо поиска да дойде в Полтава. Градът явно не я интересуваше, през трите дни тя почти не излизаше от къщи.

Но молбата никак не учуди Марина. Тя я очакваше, отдавна вече не се съмняваше, че именно пристигането на Шестата лунна експедиция е накарало Гианея да дойде тук. Сега вече не се учудваха откъде знае. Осведомеността на гостенката за земните работи вече не беше тайна.

Но какво би могло да я заинтересува в тази експедиция?

Непонятна беше и нервността на Гианея днес. Дългото плуване явно имаше за цел да успокои възбудените й нерви.

Какво тревожеше Гианея?

„Е, добре — разсъждаваше Марина, — да допуснем, че тя иска да посрещне Шестата. В състава на експедицията няма нито един човек, когото тя познава. Резултатите? За тях тя може да прочете или просто да попита. Нямаше нужда да идва тук за това. Ако тя чете испански списания, то трябва да знае, че петте предишни експедиции бяха неуспешни. Няма причини да се тревожи, даже ако наистина принадлежи към стопаните на разузнавачите. Дали ще ги намерят или не — това наистина може да я интересува, но не е причина да посреща експедицията лично.“

Предния ден Гианея учуди Марина с въпроса дали нейният брат ще пристигне в Полтава Тя не прибави: „Да посрещне Шестата“ — но беше явно, че пита именно за това.

Марина отговори, че Виктор ще пристигне.

Гианея не реагира, с нищо не показа какво впечатление й е направил отговорът. Можеше да се помисли, че въобще не го е чула.

Вече няколко пъти Гианея беше молила Марина да я запознае с Виктор, но досега с нищо не показваше, че тя знае за тъждеството на брата на Марина с човека, който я беше докарал от Хермес на Земята. Сега излизаше, че знае и това!

А когато Гианея започна да рисува пейзаж от Хермес с Виктор на преден план, без да крие този път рисунката, Марина окончателно се убеди в осведомеността на Гианея.

Кого искаше да види девойката от чуждия свят — брата на своята приятелка или спътника от полета си? Дали искаше да са запознае с близкия на Марина човек или отново да се срещне със стария си познат? Ако е вярно второто, то за това трябва да съществува някаква причина.

Може би не пристигането на лунната експедиция, а именно предстоящата среща с Виктор беше развълнувала така силно Гианея?

Марина незабавно съобщи за всичко на Стоун. Научният съвет посрещна това съобщение с голямо удовлетворение. Въпросът на Гианея даваше всички основания да се смята, че девойката е решила да „открие картите си“, че при линията на кълбекса тя не случайно, а нарочно е показала, че знае много неща, които не би могла да знае, ако не владееше земен език.

Но тогава защо направо не каже за това? Изглеждаше, че Гианея все още се страхува от нещо.

Посъветваха Марина и към втория случай на „откровеност“ на Гианея да се отнесе така, както към първия — да се престори, че нищо не е забелязала.