Георгий Мартинов
Гианея (10)

8.

Легерие се спусна към пулта.

Едно движение на ръката му и тежките херметични врати в целия спътник се затвориха като отрязаха всякакъв достъп от едно помещение в друго. Обсерваторията се раздели на изолирани една от друга части.

Сега вече можеха да се надяват, че катастрофата няма да доведе до обща гибел.

Но къде ще се стовари страшният удар от сблъскването на космическите тела?

Хората замряха в очакване…

През тези минути Муратов кой знае защо мислеше не за себе си и не за хората, които бяха заедно с него, а за корабите от своята ескадрила. Те бяха сравнително близо, зад стената на гранитната яма, която ограждаше обсерваторията. Дали там са се сетили да направят това, което току-що направи Легерие тук?

Да даде заповед по радиофона беше вече късно.

„Впрочем — помисли Виктор, — ако тялото удари звездолета от него няма да остане нищо. Масата на това тяло е прекалено голяма. Никаква изолация няма да спаси хората“.

А стрелката на гравитометъра неумолимо се приближаваше към червената черта, която означаваше катастрофа. Защитните антигравитационни и магнитни полета бяха напълно безполезни. Те бяха твърде слаби, за да въздействуват на такава грамада. Смъртта, случайна и нелепа, плътно се изправяше пред хората и те не бяха в състояние да я предотвратят.

— Гледайте! — каза Легерие, като посочи с ръка гравитометъра.

Това, което видяха, беше съвсем странно, необяснимо.

Стрелката още повече беше забавила движението си. Напук на законите на притеглянето, тя не го ускоряваше, а го забавяше и сега се движеше едва забележимо.

И изведнъж… спря съвсем, замря неподвижно на милиметър от чертата.

Това означаваше, че неизвестното тяло е прекратило движението си и виси неподвижно над Хермес на разстояние не повече от сто метра от повърхността му.

Шумна въздишка на облекчение се изтръгна едновременно от гърдите на всички, които бяха в каютата.

Спасени са! Опасността, която току-що им се струваше непредотвратима, неизвестно как беше отминала.

— Това би могъл да направи само управляем кораб — каза Легерие.

— Но тогава какви са размерите му! — изумено възкликна Муратов.

Нямаше място за съмнение. Всичко, което беше неразбираемо в поведението на неизвестното тяло, ставаше напълно понятно, ако това беше космически кораб с мощни двигатели.

Но откъде би могъл да дойде той? Земята не бе съобщавала за полет на някакъв кораб в този район. Всеки звездолет отдавна би изпратил своите сигнали, ако командирът му по една или друга причина бе решил да кацне на астероида. Локаторите отдавна щяха да го забележат. И най-важното, нито един от съществуващите космически кораби нямаше такива огромни размери и не притежаваше „способността“ напълно да поглъща радиоизлъчванията.

Съдейки по масата, неизвестният звездолет беше гигант, но през прозрачния покрив на каютата не се виждаше нищо друго, освен звезди.

— Той е спрял малко встрани — каза Легерие, а гласът му забележимо трепереше от вълнение. — Но не може да има никакво съмнение — този звездолет не е наш!

Той още говореше, когато стрелката на гравитометъра отново трепна и бързо се задвижи наляво.

Космическият кораб се отдалечаваше.

Но защо се бе приближил към Хермес? Ако неизвестните астронавти са забелязали изкуственото съоръжение върху астероида, те би трябвало да се заинтересуват и да опитат да си изяснят какво е това. Но те стояха по-малко от минута и излетяха. За това време нищо не можеше да се разгледа. Освен това, за извършената маневра беше необходим разход на енергия, макар и не много голям.

Каква е причината за това странно поведение?

Инженерите и учените мълчаливо се гледаха. Никой нищо не разбираше и хората неволно си задаваха въпроса: имаше ли в действителност посещение?

Легерие наруши дългото мълчание.

— Корабът се отдалечава по права линия, като постепенно увеличава скоростта си — каза той. — Защо беше необходимо да я намаляват и напълно да спират? Съвсем непонятно.

Внезапно блесна ярка светлина. Тези, които успяха да вдигнат глави, забелязаха как точно над тях, върху черното кадифе на небето избухна във вихрени пламъци чудовищен взрив.

Той беше много далече, но именно там, където трябваше да се намира отлитащият кораб. Каютата за миг се освети от мъртвешка бяла светлина.

И всичко изгасна.

Стрелката на гравитометъра, като обезсилена, падна на нулата. Действуващата върху нея маса на чуждия космически кораб, който току-що се беше приближил до Хермес, изчезна внезапно.

— Катастрофа! — извика Муратов. — Корабът се взриви!

— Да, той се взриви — бавно и тъжно каза Легерие. — Това е анихилация. И ние вече никога няма да узнаем какво се случи пред нашите очи.

— На кого, на кое човечество принадлежеше той — добави Муратов.

Внезапната катастрофа потресе дълбоко всички. Хората се задъхваха от вълнение. Макар че не беше известно кой се намираше в този кораб, макар че това бяха същества, чужди на земните хора. Това бяха разумни представители на единното човечество на Вселената!

Така близо, на една крачка, се намираше разум от друг свят, току-що би могла да се състои дългоочакваната среща между хората-братя! За първи път в историята! И не се състоя! Вестителят на друг свят, долетял може би от далечните глъбини на пространството, безследно изчезна.

Това беше толкова нелепо, толкова непоносимо обидно, така безсмислено!

Легерие машинално натисна бутона, възстановявайки връзката между помещенията в обсерваторията.

— Но защо, защо не кацнаха? — каза Уестън. — Те не са могли да не забележат нашата обсерватория. Защо тогава така бързо излетяха?

— Може би именно поради това — отговори Муратов, — че тези същества са дошли при нас от антисвета. Те са се убедили, че нашият астероид за тях е от антивещество и са побързали да се отдалечат от опасността. При отдалечаването са се сблъскали с метеорит. Станала е анихилацията, от която те са се страхували.

— Вашата хипотеза, Муратов, е несъстоятелна — каза Легерие. — По две причини. Първо, никакви едри метеорити по това време не са минавали. На такова разстояние, на каквото стана взривът, нашите локатори биха забелязали и най-малкия метеорит. А второ, космически кораб, долетял на чужда планета, трябва да бъде защитен от възможността да стане анихилация. Те би трябвало отдавна да са определили от какво вещество се състои нашата планетна система. Ние не се срещнахме с тях в покрайнините, а почти в центъра.

— Те биха могли да не преминават през цялата наша система, а да се приближат към нея отгоре или отдолу спрямо равнината на еклиптиката.

— Невъзможно. Такова лекомислие никак не прилича…

Той не се доизказа — целият се превърна в слух.

Откъм входната камера — външната врата на обсерваторията — се чу отчетливо чукане. Кой би могъл да чука?

Ако това беше някой от екипажите на корабите от ескадрилата, той нямаше защо да чука. Съществуваше сигнализация, която беше известна на всички. Пък и никой не би могъл да дойде, без да предупреди предварително.

Една и съща мисъл проблесна у всички. Чукаха съществата от другия свят, които се бяха спуснали от кораба, загинал преди няколко минути.

Но нали този кораб не кацна на повърхността на Хермес. Тогава как би могъл някой да слезе от него?

Корабът бе отлетял и такъв „десант“ беше съвсем безсмислен!

Чукането се повтори, ясно, настойчиво!

Легерие включи екрана за външно наблюдение.

И те видяха…

До самия вход стоеше висока човешка фигура в скафандър.

Обикновена човешка фигура!

Обикновена?…

Не съвсем! Всички забелязаха веднага и нещо друго.

Човекът, който стоеше пред входа, беше облечен в не земен скафандър!

Ето, той вдигна ръка и явно нетърпеливо почука с металната си ръкавица по външната врата.

Значи, все пак…

Все пак, великата среща се състоя!

Пред входа се намираше същество от друга планета — гост, долетял неизвестно откъде — стоеше и настойчиво молеше да го пуснат!

Трудно е да се предаде с думи това, което почувстваха земните хора, когато разбраха с кого имат работа!

Гостът беше сам. Може би останалите се криеха зад скалите и чакаха? Може би пришелците не бяха уверени в това, какъв прием ги очаква и са изпратили разузнавач?

Но те няма къде да отидат. Корабът, който ги свали, излетя и загина. Те не можеха да не знаят това.

Странно, загадъчно, непонятно! Легерие не се поколеба.

Външната врата се отвори. Във входната камера блесна светлина, подканвайки госта да влезе.

Той влезе, влезе уверено и просто, без всякакъв страх.

Началникът на експедицията се бавеше. Той чакаше дали няма да се покажат и останалите.

Не се появи никой. Изглежда, колкото и невероятно да беше това, гостът бе сам.

Външната врата се затвори.

Пришелецът от космоса се намираше в обсерваторията, той прекрачи прага на чуждия за него свят!

Включиха се автоматите за биологична защита. Легерие ги постави на максимален режим.

— Дали ще се сети да свали скафандъра?

— Трябва да се сети. Нали е космонавт. Разбира опасността.

И отново мълчание, напрегнато, почти мъчително.

— А ако не може да диша нашия въздух?

Никой не отговори. Тази тревожна мисъл мъчеше всички.

Вече нищо не можеше да се измени. Процесът бе започнал и не можеше да бъде спрян. Пък и къде щеше да отиде пришелецът?…

Той изгори всички мостове след себе си.

Във входната камера нямаше екран. Невъзможно беше да се види какво става там. Максималният режим на обработката щеше да трае почти час. Дали жив или мъртъв, но хората щяха да видят космическия гост едва след като този час измине.

Той се точеше непоносимо бавно.

— Ако можехме да предвидим това — каза Уестън, — там щеше да има екран!

Без съмнение, ако хората биха могли да предвидят появяването на такъв гост, с входната камера щеше да има най-прецизна телевръзка. А за обикновените условия тя не беше необходима.

Бяха изминали десет минути. Само десет!

Камерата вече беше пълна с въздух. Дестилиран, чист въздух от космическата обсерватория, без нито една бактерия или микроб.

Но въздух със земен състав!

Как ще подействува той на госта? Може би чуждото на Земята същество ще се задуши от него и когато вътрешната врата се отвори, хората ще видят само студен труп?

— Не, това е невероятно! — каза Легерие. — Той не би влязъл така спокойно.

— Струва ми се — каза Муратов, — че разбирам. Това е един от стопаните на спътниците разузнавачи. А те отдавна познават нашата планета, знаят състава на атмосферата. И по всяка вероятност, тя не е опасна за тях.

Това предположение обясняваше много неща. Но не всичко!

— Но по какъв начин той се оказа на Хермес? — попита един от астрономите.

— Много просто. Скочил е. Скок от сто метра е напълно безопасен на астероид с такива размери.

— Но защо?

— Това ще узнаем от него.

Изминаха двадесет минути!

След това половин час!

Каютата на Легерие опустя. Макар че до момента, когато вратата щеше да се отвори, имаше много време, всички, освен Макаров, се събраха пред входната камера. Заместникът на Легерие остана в своята каюта при обзорния екран и периодично съобщаваше какво вижда отвън. По-точно, че нищо не вижда. Нямаше никакви признаци за присъствието на други космонавти около обсерваторията.

Беше очевидно, че намиращият се в камерата пришелец действително е сам. Това правеше появяването му на астероида още по-непонятно.

Какво му е нужно тук? Защо е скочил от своя кораб? Защо другарите му са го изоставили сам и са отлетели? Те са могли да видят обсерваторията, но не и да разберат дали вътре има живи същества. Обсерваторията би могла да бъде отдавна изоставена или да се обслужва от кибернетични автомати. А в такъв случай сам човек е обречен на бърза и мъчителна смърт. Те не са могли да не разберат това! А ако са знаели за предстоящата гибел на кораба, тогава защо не са скочили всички? Пък и защо им е било нужно да летят срещу смъртта, ако са знаели? Но как са могли да знаят?!

Всичко, всичко бе загадъчно, необяснимо!

Четиридесет минути!

В корабите от спомагателната ескадрила знаеха всичко. Муратов не забрави за своите другари и им разказа по радиофона за невероятното събитие. Там, разбира се, също се вълнуваха, но не така, както тук. Нали пришелецът от космоса трябваше да се появи за първи път именно тук, в обсерваторията!

За първи път!

Вътрешно всеки от тях се готвеше за свръхсензационното събитие — за момента на срещата лице с лице с обитателя от друг свят!

За първи път в историята!

… Петдесет минути!

Вълнението нарастваше. А този, който се намира зад дебелата непроницаема врата, вълнува ли се той? Дали това чувство е достъпно за него?

Той трябва да се вълнува! Невъзможно е да съществува разумно, мислещо същество без нервна система!

Те вече бяха видели, че по фигура пришелецът много прилича на земните хора. Но какво ще се окаже под скафандъра?

Никой не очакваше появата на някакво чудовище. Гостът от космоса имаше глава, ръце, крака. Той беше облечен в скафандър, подобен на земните. По всяка вероятност спокойно можеше да диша земен въздух. Това говореше, че неговата родна планета е еднотипна със Земята. Тогава защо сходните условия за развитие трябва да водят до несходни резултати?…

Изминаха петдесет и пет минути!

… Още една минута!

Наоколо цареше такава дълбока тишина /хората сдържаха даже дъха си/, че всички отчетливо чуха как там, в централния павилион, където бяха съсредоточени всички агрегати на управлението, щракна изключилият се автомат за биологична защита.

Обработката беше завършена.

Ако пришелецът е свалил скафандъра си, а той трябваше да направи това, ако мислеше логично, то нито на повърхността на тялото му, нито вътре в него е останало нещо, което би могло да зарази въздуха на обсерваторията.

А ако не е?

Но и тогава нямаше опасност. Скафандърът е чист. Ще обяснят на госта с жестове, че трябва да го свали и ще го подложат на вторична обработка.

Дългоочакваният момент дойде!

Легерие, външно спокоен, но с пребледняло лице, натисна бутона.

Вратата се отвори.

Всеки от тях си представяше госта по своему. Всеки рисуваше във въображението си свой облик, подсказан от индивидуалната фантазия. Но всички очакваха да видят космонавт, облечен в съответствие с понятията за космически полет. Нека да не бъде комбинезон като на земните астронавти, нека да бъде костюм с най-невероятна кройка и материя, с каквито и да е черти на лицето, с всякакъв цвят на кожата!

Но това, което видяха в действителност, никой не очакваше!

Гостът беше свалил скафандъра си — както и предполагаха, той се бе сетил да направи това.

Но!…

Пред тях, близо до вратата стоеше висока девойка в къса, много открита рокля със златист цвят. Гъсти, синьо-черни коси ограждаха лицето й със странен, зеленикав оттенък на кожата. Големите й, косо разположени, много удължени очи, любопитно, но съвсем спокойно гледаха към земните хора.

Тя вдигна ръката си с открита напред длан и произнесе с мек, напевен глас, като разтягаше сричките:

— Гийанейа!