Георгий Мартинов
Гианея (32)

9.

Мериго и неговите трима другари не забелязаха и не почувствуваха забавянето на полета. Те не знаеха какво става с кораба им, не подозираха, че дългият, мъчителен път е завършен, че благополучно са достигнали целта.

Безумният опит, на какъвто технически и научно грамотен човек никога не би се решил, се бе увенчал с успех благодарение на редица случайности. Но те не знаеха това.

Беше случайност, че четиримата изобщо бяха останали живи. Наивни, те бяха уверени, че пътят до друга планета е къс. И ако звездолетите на „ненавистните“ не им служеха за продоволствени складове, ако този кораб, готов да излети след първия, беше разтоварен, четиримата биха умрели от глад.

Ако от кораба бяха източили водата, приготвена за басейните, когато беше решено да отменят полета му, четиримата биха умрели от жажда.

Ако се бяха появили тревожните сигнали и за най-малката неизправност в агрегата на управлението, четиримата не биха могли да поправят нищо, даже не биха разбрали значението на тези сигнали и завинаги щяха да останат в космоса.

И много други „ако“ ги дебнеха по пътя им.

Четиримата бяха извършили космически полет, който безусловно беше единствен и неповторим в историята на всички планети.

Те биха могли да се гордеят, но за това трябваше да разберат значението на подвига си. А те нищо не разбираха и даже не мислеха, че са извършили подвиг, че са проявили мъжество, самоотверженост и човеколюбие.

Те не знаеха, че пътят им е завършен. И когато усетиха лекия удар при кацането, не разбраха значението му.

Силата на тежестта в кораба през цялото време на полета оставаше обикновена. Те и сега не почувствуваха някакво изменение на теглото.

Нищо не можеше да им подскаже, че корабът вече не лети, а стои неподвижно на планетата.

И сигурно дълго биха се заблуждавали, вероятно, докато земните хора не отидеха при тях.

Но „ненавистните“ се бяха погрижили за това.

Неочаквано и за четиримата, стените на централното помещение, където се намираха, изведнъж като че ли изчезнаха. Откри се непонятна и удивителна картина.

Те очакваха, че на планетата, към която летяха, ще видят гъсти гори, колибите на обитателите — свят подобен на техния собствен.

Корабът стоеше сред огромно поле, лишено от растителност и странно гладко, като планинско плато. На хоризонта се издигаха фантастични здания, които им напомняха постройките, изградени от „ненавистните“ на тяхната планета. Някакви машини се приближаваха към тях от всички страни. Те също приличаха на машините на „ненавистните“, но бяха с различна форма.

В машините имаше хора. Те се виждаха много добре.

Четиримата в отчаяние паднаха на пода.

„Ненавистните“!…

Корабът ги беше доставил не там, където те се стремяха. Той се бе оказал на планетата на „ненавистните“, в тяхната родина!

Всичко беше загинало, всички планове бяха рухнали!

Четиримата лежаха, без да се движат, покорили се на участта си, примирени със съдбоносния неуспех. Нека влязат и правят каквото искат.

За четиримата животът вече нямаше никаква стойност.

Първи дойде на себе си Вего, най-възрастният от четиримата.

— Трябва да унищожим съдържанието на жълтата кутия — каза той, — докато „ненавистните“ не са дошли тук. Те ни излъгаха. Корабът е трябвало да отлети съвсем не там, където излетя първият. Но тук не знаят нищо. Мълчете, каквото и да правят с вас.

— Ние ще мълчим, каквото и да правят с нас — отговориха му тримата.

* * *

Оцветяването на невидимия корпус в сив цвят не отне много време. Мощните пулверизатори се справиха за половин час.

Колосалното тяло на космическия исполин с петстотинметрова дължина се извисяваше пред очите на хората като планина. То имаше надлъжни ръбове и в краищата завършваше с удебеления. Не се виждаше нищо, което би могло да се приеме за дюзи. Изглежда корабът не беше реактивен.

— Това е същият — каза Гианея, — който трябваше да лети след нас. Но бяха решили да не го изпращат. Странно! Защо е тук?

— Вашият такъв ли беше? — попита Муратов.

— И двата са съвсем еднакви.

Търпеливо чакаха повече от час. Но от кораба никой не се показа.

— Входът може ли да се отвори отвън? — попита Стоун.

— Да.

Муратов преведе и двете фрази.

— Трябва да влезем сами — предложи Сабо. — Може би екипажът се нуждае от помощ.

— Да отворим входа — каза Муратов — и да почакаме. Може би съставът на въздуха се отличава от земния. Трябва да направим дезинфекция.

— Разбира се — съгласи се Стоун. — Но можем ли да отворим и двете врати? Там сигурно има входна камера.

Гианея потвърди, че входна камера действително съществува и че двете врати, външната и вътрешната, не могат да бъдат отворени едновременно.

— Но защитата — добави тя — е автоматична. Нито в кораба, нито от него може да проникне нещо вредно. При влизане и излизане се прави обеззаразяване. Няма от какво да се страхувате. Въздухът вътре по нищо не се отличава от вашия.

— Какво да правим? — попита Метюз.

Думите на Гианея не убедиха никого.

— Можем да пуснем в кораба роботи дезинфектори — каза Стоун. — Но те трябва да бъдат много. Ще трябва да чакаме дълго, докато ги доставят.

— Обикновено в космическите кораби въздухът е дестилиран — отбеляза Лешчински.

— Да, но не сме убедени, че при тях също е така.

Положението изглеждаше тежко. Да влязат в кораба, даже със скафандри, разчитайки на защитата, за която каза Гианея, беше рисковано. Микробите в атмосферата на кораба можеха да се окажат опасни за хората. Кой знае, дали вторичната обработка при излизането щеше да помогне. Ако в атмосферата на Земята се появяха макар и единични микроби от чуждата планета, можеше да се стигне до епидемия от неизвестна болест.

Тези обаче, които се намираха в кораба, не бяха заплашени от нищо. Доказателството за това беше Гианея — тя не се разболя на Земята.

Но те не можеха да знаят това. И вероятно именно затова не излизаха.

— Правят анализ на атмосферата ни — предположи Муратов. — Това може да продължи много дълго. Остава само едно. Да им покажем Гианея. Те, разбира се, виждат какво става навън. Нека Гианея напише с едри букви на голям лист: „Излезте! Няма опасност!“ — и се приближи с този лист до илюминаторите. Тя сигурно знае къде са разположени.

Мисълта на Муратов се хареса.

— Предложете ѝ това — каза Стоун.

Гианея веднага и с желание се съгласи.

Някой отиде до сградата на космогарата за лист и бои.

— Но тяхното излизане — каза Сабо — също е опасно за нас, ако дезинфекцията във входната камера е несъвършена.

— Трудно е да се допусне — отговори му Стоун. — Ако съдим по кораба, техниката е на високо ниво. Те умеят да си служат с нея. Там е разликата.

— Ние нямаме илюминатори — каза Гианея, като се обръщаше към Муратов. — Външните обективи предават изображението на вътрешните екрани. Нещо като вашите телевизори.

— Ще се наложи да пишете много едро — каза Гарсиа. — И да отидете съвсем близо. Екипажът може да се намира в средата на кораба, а това е далеч от борда. Или екраните могат да приближават външни обекти?

— Те дават естествено изображение — отговори Гианея. — Но аз ще се приближа до предната част, към пулта за управление. Там трябва да има човек.

— Къде се намира входът — попита Стоун, — от коя страна?

— От лявата, която сега е обърната към нас.

Неочаквано думите й получиха практическо потвърждение.

Всички видяха как в борда на кораба се образува отвор. Като блесна на слънцето, падна метална стълба.

Тя се виждаше много добре. Стана ясно, че свойството да бъде невидим притежаваше само материалът на външната обшивка.

Групата беше далеч от кораба. Като видяха, че екипажът е решил да излезе, всички се втурнаха към вечемобилите.

Мисълта за опасност не възникна у никого. В положението, в което се намираха гостите, враждебните актове бяха безсмислени.

Колите се понесоха с пълен ход и след няколко секунди преодоляха четиристотинте метра.

Екипажът на кораба наистина беше излязъл. Той се състоеше от четири души. Но, може би, останалите бяха вътре?

Внезапно Гианея извика. Обърналият се Муратов видя на лицето й голямо учудване.

Но не само Гианея, а и всички останали се учудиха.

Всеки път космическите кораби на сънародниците на Гианея носеха със себе си изненади. От първия се бе появила Гианея в златна рокля, облечена съвсем не космически. А сега…

До стълбата стояха четири малки фигури.

Те бяха облечени даже не странно, а просто смешно. Къси рубашки, пристегнати с колани, които дори не стигаха до коленете. Ръцете и краката им бяха голи и покрити с гъсти косми. На краката си нямаха обувки. Главите им също бяха обрасли с коси, гъсти и объркани. Всички имаха дълги бради.

И четиримата бяха ниски и набити, не повече от метър и половина. Те стояха притиснати един до друг и изглеждаха много изплашени. Чертите на лицата им бяха човешки, но много се отличаваха от лицата на земните хора и на Гианея. Нямаше никакъв зелен оттенък, очите им бяха съвсем кръгли, без вежди и мигли, носовете сплескани. Тънките устни откриваха жълтеникави венци и два реда дребни зъби, също с жълт оттенък.

Пътниците на вечемобила мълчаливо разглеждаха странните космонавти. Никой нищо не разбираше.

— Какво става? — попита най-сетне Муратов. — Това не са ли ваши хора, Гианея?

Тя мълчеше, без да сваля поглед от новопристигналите. След това трепна и очите й блеснаха.

— Мериго! — възкликна тя изумено и объркано.

Изглежда той чу. Вдигна глава и видя Гианея.

В следващата секунда стремително се хвърли към вечемобила.

— Убийте я! — извика той и за всеобщо учудване на почти правилен испански език. — Нея и всички останали! Това са врагове, долетели, за да ви мъчат!

Имаше такъв вид, като че се канеше в същия миг сам да задуши Гианея.

Тя не помръдна. Всички, които бяха в колата, неволно я погледнаха и видяха как устните й се изкривиха в усмивка на неизразимо презрение. Присвитите й очи само секунда гледаха космонавта. След това тя пренебрежително се извърна.

— Така! — каза Стоун. — Много интересно!

Гарсиа вече беше успял да му преведе думите на космонавта.

— Успокойте се, приятели — ласкаво каза Муратов. — Защо трябва да убиваме нашата гостенка? Тя е сама и не може да ни мъчи с нищо.

— Защо сама? — непознатият говореше вече спокойно. — Те са четиридесет и трима — Той добави някакви думи изглежда на своя език с дълбока, очевидна ненавист.

— Те бяха четиридесет и трима — отговори Муратов, който вече се бе досетил за какво говори странният непознат. — Но четиридесет и двама загинаха. Само тя остана жива.

— Сигурен ли сте?

— Съвсем сигурен. Това е така! Нямате причини да се безпокоите.

— Вие знаете ли какво искаха да направят с вас?

— Разбира се, знаем. Но никой не може да ни причини зло. По-добре кажете откъде долетяхте? Колко сте?

— Ние сме четирима. Долетяхме от нашата родина.

— Къде се намира тя?

— Там! — непознатият посочи към небето.

— Колко време летяхте? Според вашето време.

— Не ви разбрах.

— Дълго ли летяхте?

— Много дълго. Ние мислехме, че никога няма да достигнем целта.

— Кой от вас е старши? Кой управляваше кораба?

— Старши е Вего. Никой не управляваше кораба. Ние не можем да правим това.

— Какво?!

Муратов се обърна към Стоун и кратко му предаде съдържанието на разговора.

— Нищо не разбирам — завърши той.

— Да, трудно е да се разбере. Всеки случай, те съвсем не приличат на космонавти. Загадка.

Сребристият смях на Гианея прекъсна думите му.

— Те — Гианея, пренебрежително, през рамо посочи към пришелците — са откраднали кораба. И са полетели с него, без да знаят накъде. Чудно, че са останали живи!

— Според неговите думи се получава не съвсем така — отговоря Метюз. — Изглежда, че са имали цел. Но как са успели да достигнат до Земята, като не умеят да управляват кораба?

— Защото е останала предишната програма на полета. Този кораб трябваше да лети след нас.

— Тогава всичко е ясно — каза Стоун като изслуша превода. — Звездолетът е бил управляват от електронния мозък. И около Земята той е очаквал указания, които не са последвали. Чуден и безпрецедентен случай! Това е било безумна смелост от тяхна страна — да се впуснат в такъв полет.

Муратов отново се обърна към „космонавта“.

— Вие чухте ли какво каза тази девойка? — попита той.

— Чух.

— Вие наистина ли сте взели чужд кораб?

— Сега той е наш.

Гианея се обърна към пришелеца. Тя малко се наклони към него и го попита нещо на своя език.

Кръглите очи блеснаха със свирепа радост. Пришелецът произнесе дълга фраза.

Гианея страшно пребледня.

Няколко секунди тя гледаше Мериго с широко отворени очи. След това със стон ги затвори и внезапно падна в безсъзнание в краката на Метюз, който не успя да я хване.