Георгий Мартинов
Гианея (33)

10.

Изглеждаше, че вече няма нито една загадка. Всичко бе станало ясно.

Земните инженери лесно се ориентираха в конструкцията на звездолета и неговите двигатели, които работеха на принципа на взаимодействието на гравитонни и антигравитонни полета. Техниката на Земята вече се приближаваше към решението на подобна задача и за „открития“ нямаше достатъчно материал.

Това не учуди никого. Ако се съдеше по оборудването на звездолета, развитието на техниката в родината на Гианея се намираше почти на същото ниво, както и техниката на Земята.

Пътят, извършен от кораба, заложен в програмата на електронния мозък, бе разшифрован даже без помощта на Гианея. И върху звездните карти беше отбелязана звездата — слънцето на планетата, откъдето бяха долетели четиримата.

Те бяха пътували почти седем години по земно време. Скоростта е била голяма, но в родината на „звездоплавателите“ е изминало неколкократно повече време.

Не представляваше никаква трудност четиримата да бъдат изпратени обратно. Лесно можеше да се вмъкне в програмата заповед за кацане.

Но учените от Земята взеха друго решение. Те не искаха да изпускат щастливия случай.

Съобщиха на четиримата, че могат да се върнат. И добавиха, че няма да летят сами, че с тях ще тръгнат и земни хора. Пътят ще изглежда много по-кратък, няма да се наложи пак да се мъчат седем години. Анабиозните вани бяха напълно изправни. Седем години ще изминат като един месец.

Законите на относителността бяха недостъпни за Мериго и неговите спътници. И те не повярваха, че като се върнат, няма да заварят тези, които са оставили. Но с радост се съгласиха да се върнат обратно в родината.

— Ние бяхме сигурни, че завинаги ще останем тук — каза Мериго, единственият от четиримата, с когото можеше свободно да се разговаря.

Останалите трима с труд произнасяха само по няколко испански изречения. Наистина, с тях можеха да говорят тези, които знаеха езика на Гианея.

— Вие казвате, че никога вече няма да видим своите роднини — прибави Мериго. — Ние вече свикнахме с тази мисъл. И се простихме с тях завинаги, когато напускахме родината си.

Величието на самоотвержения подвиг на четиримата възхищаваше земните хора. Това, че самите четирима не съзнаваха какво са извършили, още повече го подчертаваше. И макар че постъпката им беше съвсем ненужна, хората бяха готови на всичко, за да се отблагодарят на четиримата за тяхното добро намерение.

Присъствието на Гианея на Земята доказваше на Мериго и на другарите му, че са долетели именно там, където са се стремили. Но да повярват напълно все пак беше трудно. Тази планета съвсем не приличаше на това, което очакваха да видят.

Тогава, на кораба, те скоро разбраха, че първото впечатление ги е излъгало, че хората, които се намираха около кораба не са „ненавистните“, а само приличат на тях. И щом го разбраха, излязоха от кораба.

Всичко, което ги окръжаваше, начинът по който ги посрещнаха, вниманието към тях бързо ги убеди, че се намират сред приятели не по-малко могъщи от „ненавистните“, даже по-могъщи.

Инстинктът не ги излъга — това бяха братя.

Четиримата свикнаха много бързо.

Мериго и другарите му бяха родени по време на властта на „ненавистните“.

Те от детството си бяха преминали през школата на „ненавистните“, които не се нуждаеха от „диви“ и необразовани слуги и работници.

Между Мериго и неговите прадеди, непознали нашествието на пришелците от космоса, вече имаше огромна разлика в развитието.

Това стана съвсем ясно, когато Мериго разказа за всичко, което се бе случило в родината му.

Слушаха разказа му с изключително внимание, но и с ужас. Свирепата колонизация на мирния остров, грубото завладяване на чуждата земя, жестокостта на поробителите — всичко това напомняше за най-лошите времена от епохата на колониализма на Земята.

И кой осъществяваше насилие? Хора, владеещи изключително висока техника, същества, прелитащи свободно от една планета на друга!

Това изглеждаше невероятно, невъзможно, но беше факт!

— Тук нещо не е в ред! — каза пак същата Марлен Фрезер. — Нито Гианея, нито Мериго знаят всички причини. Насилието на едно човечество над друго е абсолютно невъзможно на това ниво, на което се намира човечеството на Гианея. Това е изключено. Изглежда тук се е проявила злата воля на сравнително неголяма група. Не трябва да правим прибързани изводи и да съдим целия народ на Гианея по поведението на такава малка група, откъсната от своето човечество. Струва ми се, че Первенцев е прав: ние сме се сблъскали с високоразумни същества, стоящи на позициите, на които са били американските капиталисти в средата на двадесети век, готвейки гибелта на човечеството от термоядрена война. Моралното ниво е еднакво. В дадения случай те са били конквистадори, отправили се да търсят нови планети, ожесточени от раздялата с родината. А може би тези хора още от самото начало не са имали нищо общо с народа си като цяло. Това са могли да бъдат хора, изгонени от своята планета. Но даже сред тях, ние виждаме по примера на Рийагейа, вече са се появили прогресивни влияния.

Гианея не знаеше къде се намира първоначалната й родина. Още по-малко знаеха това четиримата. Но можеха да се надяват, че в архивите на „ненавистните“ са останали някакви указания. Мериго казваше, че когато са унищожили пришелците, неговите сънародници не са пипнали нищо, което е принадлежало на „ненавистните“.

Неочаквано представилата се възможност да създадат контакт с две човечества от други планети, не можеше да бъде изпусната.

Хората активно се готвеха за първия етап — полета към родината на четиримата.

Трябваше да летят три кораба: този, на който долетяха четиримата, и още два, които спешно се строяха на Земята.

Стартът беше набелязан точно след една година.

* * *

Гианея, неизвестно защо, не обичаше много радиофоните. И Муратов никак не се учуди, когато получи от нея писмо, макар че сега тя живееше в същия град.

В писмото Гианея молеше Виктор да отиде при нея същата вечер.

Тя и по-рано често го канеше и в това също нямаше нищо необикновено.

Тогава, след неочаквания припадък, Гианея веднага напусна Пиренейския полуостров. Оттогава Муратов не я беше виждал, пък и беше минала само седмица и половина.

Причината за припадъка стана ясна след разказа на Мериго. Бяха загинали всички, които Гианея познаваше, в това число и родителите, братята и сестрите й.

Земните хора съжаляваха Гианея, но оправдаваха действията на народа на четиримата. Жестокото насилие изискваше отмъщение, не можеше да се очаква великодушие от така дълго угнетяван народ. Разправата беше справедлива и бе предизвикана от самите „ненавистни“. Даже самото название беше много красноречиво.

Но всички съчувствуваха на Гианея. Обичаха гостенката, в нея имаше много добри страни. Сега вече беше ясно, че Гианея е била така възпитана, така е живяла от момента на раждането си сред убедените колонизатори. Очевидното влияние на личността на Рийагейа върху Гианея доказваше, че в тази девойка съществува несъзнателен стремеж към благородство и справедливост. И беше ясно, че за тези година и половина тя се е изменила много, живеейки в комунистическото общество на Земята.

Мериго искаше смъртта на Гианея. Той настойчиво молеше да предадат „ненавистната“ на него и на тримата му другари, явно за разправа. Присъдата беше произнесена от неговия народ и той смяташе за свой дълг да я изпълни.

Хората не се съгласиха с това искане. Разказаха на Мериго за постъпката на Рийагейа, постараха се да убедят четиримата, че Гианея вече не е враг.

Те настояваха на своето.

Гианея беше необходима — искаха да я убедят да лети към родината на четиримата, където тя беше родена, за да помогне да намерят пътя към истинската й родина — към планетата, която тя не познаваше.

В спора с Мериго хората бяха ръководени от други чувства, но и тези съображения бяха достатъчни, за да не я предадат на Мериго.

Казаха му и за това. И отново той не се съгласи: ненавистта беше по-силна от гласа на разума.

Двете страни така и останаха всяка на своето мнение.

За безопасността на Гианея на планетата на четиримата не се страхуваха, щяха да успеят да я защитят от всякаква изненада, но някои се съмняваха, че гостенката ще даде съгласието си.

Муратов реши да изясни този въпрос, като се възползува от поканата на Гианея.

Той дойде точно в определения от нея час.

Гианея беше сама.

Първото, което забеляза Муратов, беше необикновеното облекло на девойката. Тя отново беше в златната рокля, в която за първи път се бе появила пред хората на Хермес.

Той видя малка масичка, сервирана за двама. Две чаши бяха пълни с някакво златисто питие.

Марина не беше там и изглежда Гианея изобщо не я очакваше.

— Помолих я да ме остави сама за цялата вечер — отговори Гианея на въпроса на Виктор. — Тя не знаеше, че вие ще дойдете.

Той не я попита за причината.

Гианея с жест го покани да седне срещу нея. И Муратов изведнъж почувствува, че предстоящият разговор ще бъде необикновен.

— Ето — каза Гианея, като му подаваше два дебели албума. — Тук съм рисувала планетата, откъдето пристигнах при вас. Вземете ги и ги предайте на тези, които ще летят към нея. Нека видят как изглеждат природата и хората на тази планета.

— Значи, вие самата няма да летите? — попита Муратов.

— Не — със странно ожесточение отговори Гианея, — аз завинаги ще остана тук.

— Може би ще промените решението си, ако узнаете, че ние се каним да намерим пътя към вашата първа родина?

— Какво ще правя там? Аз никога не съм я виждала, не я познавам и ще се чувствувам чужда. Рийагейа казваше, че в родината всичко се е изменило, станало е друго.

— Той бил ли е там?

— Не. Но Рийагейа знаеше всичко. Той беше голям учен. Сега аз се радвам, че той умря.

Муратов сложи ръката си върху ръката на Гианея, която беше на масата. Тя трепна, но не се отстрани.

— Повярвайте ми — каза той, — аз съм много огорчен от вашето нещастие. Съчувствувам ви със цялата си душа.

В очите на Гианея блесна ненавист.

— Не смейте да говорите така — каза тя рязко. — Вие оправдахте зверската разправа на тези диваци. Вие не ги наказахте. Впрочем — Гианея неочаквано се засмя. Муратов потрепера — колко затаена болка криеше този смях, — вие не наказахте и мен, макар че имахте всички основания да го направите. Когато ме сваляше на астероида, Рийагейа беше убеден, че ме изпраща на вярна смърт.

— Той?

— Какво ви учудва? Ние не знаехме какви са станали земните хора. Книгите, донесени от първите, които ви посетиха, говореха за друго. Аз съм прочела всичките.

— Но ако Рийагейа е бил убеден, че вие отивате на вярна смърт, тогава защо ви свали на Хермес?

— Защото не можеше да ме убие със собствената си ръка — Гианея се наклони към Муратов. Очите й се замъглиха и тя дълго мълча, спомняйки си миналото. После заговори отривисто, без да мисли за връзката между думите си, често неразбрано: — Всички спяха. Рийагейа не събуди екипажа, макар че отдавна беше време. Той много се измъчваше. Жалост, но не колебание. Той бе решил твърдо. Вторият кораб не летеше след нас. И нямаше трети. Щеше да мине много време. Той ме събуди. Аз още нищо не подозирах. Не мислех. И той ми каза. Никога няма да забравя лицето му. Не, не го разубеждавах. Разбирах, че е безсмислено. Убежденията му бяха известни на всички. Той ми каза, че останалите членове на екипажа са решили да го убият веднага след като корабът кацне на Земята. Те не му вярваха. Молеше ме да си отида. Да си отида? Стана ми смешно. Къде може да се отиде от кораб в космоса? Ние летяхме дълго, като правехме кръгове. Гледах го: спокоен, решен безвъзвратно. Знаех, че дори и да не намери това, което търси, той все едно ще изпълни решението си. Но му беше много трудно да ме убие. Аз отдавна знаех, че Рийагейа ме обича като своя дъщеря. Той не можеше да ме убие със собствената си ръка. Не можеше. И сам ме изпрати на смърт. Той беше убеден. Трябваше да се подчиня. Той ми каза: „Зная, че спасявам човечеството, Лиа. Но те не трябва да знаят за това. Ако останеш жива, мълчи. Мълчи и пред лицето на смъртта“. Аз обещах да мълча. В този момент бях готова да изпълня всяко негово желание. Последното пред страшната смърт.

Тя закри очите си с ръка.

— Вие обичахте ли го? — попита Муратов след дълго мълчание.

— Не зная. Аз бях много млада. А сега съм стара. По-стара от всички. От моите сънародници не е останал никой. Всички са убити от тези… — тя изведе ниско главата си. Муратов знаеше, че за да скрие сълзите си.

С всичките си чувства Муратов беше на страната на Мериго и неговия народ. Но в този момент той разбра, че може да ненавиждаш тези, на които съчувствуваш. Изпълни го остра жалост към Гианея, невинна, носеща последствията от поведението на други, в средата на които се бе родила.

— Вие много приличате на него, Виктор — каза Гианея, — затова ви помолих да дойдете днес.

— Радвам се, ако мога поне с това да облекча мъката ви — отговори той.

Това, което му разказа, го караше да й зададе много въпроси, но той разбираше, че те ще бъдат неуместни. Нека говори сама.

Гианея вдигна глава. В очите й нямаше сълзи, тя даже се усмихваше, но той знаеше, че това е само маска.

— Вие искате нещо да ме питате?

— Ако не възразявате.

— Питайте.

— Защо Рийагейа е бил толкова непоследователен? От вашите думи е ясно, че той е разбирал: земните хора са отишли далеч напред, не са такива като преди. Тогава защо е мислил, че отивате на смърт?

— Обяснението трябва да се търси в нашата история — отговори Гианея съвсем спокойно. — Някога вие ще я узнаете. Аз вярвам, че вие ще достигнете до нашата родина. Развитието ви е вървяло много по-бързо отколкото у нас и даже Рийагейа не предвиждаше това. Разбрах го на Земята. Няма да разказвам, Виктор. Сега не мога да направя това. И аз, като Рийагейа, бях убедена, че земните хора ще ме убият. И когато се спусках на астероида се облякох за смърт.

— Значи, тази рокля?…

— Погребално облекло. В златен цвят обличат умрелите и осъдените на смърт.

— Защо сте я облекли днес?

— Погребвам младостта си.

Стори му се, че тя не говори искрено. Бавно го обхващаше неясна тревога.

Заповяда си да се усмихне непринудено.

— Но, когато се оказахте сред нас вие разбрахте, че нищо не ви заплашва, нали?

— Не веднага. Прекалено силни бяха понятията, втълпени от детство и отчасти влиянието на прочетеното за Земята. Може би книгите не бяха добре подбрани. Не зная. Когато ме пренесохте на вашия кораб, аз си помислих: „странно съвпадение“.

— В какво?

— Ние имаме обичай. Когато мъжът си взима жена, той я пренася в дома си на ръце. Аз си помислих: „Рийагейа би могъл да направи това за живот, а този, който така прилича на него в лице, прави същото, но за смърт“ — тя замълча, след това каза: — И на самата мен сега ми е странно, но аз бях уверена в смъртта си на Земята. И се готвех да се спусна от вашия кораб направо на кладата. Такава смърт ме плашеше.

— Защо на кладата?

— У нас има такова смъртно наказание. Чела съм, че и на Земята също е имало. След това разбрах, че даже Рийагейа е сгрешил; вие сте по-добри от нас, вашият живот е светъл и прекрасен, че съм длъжна да завърша започнатото от Рийагейа, че той би ме освободил от дадената дума, ако знаеше — погледът на Гианея се спря върху часовника, поставен в ъгъла на стаята. Муратов завинаги запомни, че той показваше точно десет. — Късно е, време е да завършим нашата беседа — Гианея протегна ръка и взе чашата си. Муратов не помръдна. — Аз пия, Виктор, за вашата родина, за нейния щастлив живот. По едно време аз мислех, че тя ще стане моя трета родина.

— А нима не е така?

— Не. Между мен и вас се образува пропаст. Може би аз разсъждавам неправилно и вие сте прав, но нищо не мога да направя със себе си. Аз се борих, Виктор, иначе бих ви повикала по-рано. Простете ми.

Тревогата и смътното подозрение се превърнаха в увереност. Муратов ясно разбра, какво ще стане сега, какво означава златната рокля на Гианея.

Той скочи, като събори креслото.

— Спрете!

Ръката му, протегнала се, за да хване ръката на Гианея, закъсня за част от секундата.

Гианея глътна съдържанието на чашата.