Георгий Мартинов
Гианея (31)

8.

Първи гравитометрите на лунните станции откриха приближаването на невидимия кораб към Земята.

Самият факт на невидимостта вече навеждаше на мисълта, че корабът принадлежи на тези, които бяха долетели преди година и половина. Пък и не можеше да се случи за година и половина Земята да бъде посетена от обитателите на две различни планети. Това би било съвсем невероятна случайност, след като в продължение на хилядолетия, без да се смята визитата на съотечествениците на Гианея, не се е случвало подобно посещение.

Разбира се, това бяха те.

Но защо, с каква цел са се появили толкова бързо?

Планът на сънародниците на Гианея беше съвсем ясен и това даваше възможност да се предвидят по-нататъшните им действия.

Пристигането на втория кораб на Земята беше преждевременно.

Колкото и малко време да бяха действували излъчвателите на спътниците разузнавачи, това излъчване беше хванато от приборите, изучено и дешифрирано. То беше родствено с радиацията от ядрените взривове и влиянието му върху човешкия организъм трябваше да доведе до пълно прекратяване на раждаемостта. Човечеството на Земята трябваше „естествено“ да отмре.

За осъществяването на такъв план бяха необходими като минимум осемдесет-деветдесет години. Едва след изтичането на този срок можеше да се очаква втори полет.

Екипажът на първия кораб беше унищожен от Рийагейа. Тези, които бяха останали, не можеха да знаят, че планът се е провалил.

Но ето, че се бяха появили само след година и половина.

Безспорно те би трябвало да мислят, че апаратурата на спътниците е включена от другарите им от първия кораб. Какво се е случило в действителност, не знаеха и не можеха да знаят.

Тогава защо бяха долетели?

Имаше три обяснения.

Първото, най-неправдоподобното, се състоеше в това, че корабът на Рийагейа не се е върнал. То беше неправдоподобно, защото екипажът на кораба трябваше да прекара известно време на Земята, което произтичаше от факта, че в експедицията участвуваше преводачка. Година и половина е прекалено малък срок, за да се преодолее разстоянието от Земята до коя и да е от близките звезди и да се прекара на Земята макар и само един месец.

Второто, което изглеждаше по-вероятно, подсказваше мисълта, че появилият се кораб е долетял за проверка. И последното, което беше най-неприятното — той би могъл да долети с цел да засили действието на спътниците, да го ускори, да стовари върху Земята нови, по-мощни порции от дяволското излъчване.

Последното като че ли се опровергаваше от постъпката на Рийагейа и от това, което каза от негово име Гианея. Но тя би могла и да греши.

Трябваше да се помисли — как да посрещнат неканените гости?

Човечеството на Земята имаше нравственото право просто да унищожи долетелия кораб. Това би бил законен, както са казвали в миналото, акт на самозащита.

Да се направи това беше лесно.

Но никой не се сети за такова решение.

Учените и инженерите изпитваха силно чувство на досада и разочарование: и базата, и спътниците бяха изчезнали безследно. Никой така и не разбра устройството им и принципа на действие. А това беше техника на друг свят и естествено, желанието да я изучат бе много силно.

Да унищожат и този кораб! Това означаваше окончателно и завинаги да се откажат от мисълта да се запознаят с тази техника.

Научното любопитство е силно чувство и да се бориш с него е трудно, почти невъзможно. То бе направило от човека това, което е, то винаги му е било свойствено.

Да унищожат кораба! Не, никога! Само в краен случай, ако не остава нищо друго.

Могъщата техника на Земята подсказа друг път.

Струваше си да направят опит. Е, ако той се окажеше неуспешен, винаги можеха да разпръснат долетелия кораб на атоми.

От момента на появяването му в „полезрението“ на гравитометрите и до приемане на решението бе изминало малко време. След два часа Земята вече беше готова за посрещането във всеки от вариантите му.

Лъчите на локаторите „държаха кораба“ Вече бяха известни обемът и размерите му. Планетата беше обгърната от защитен слой — антирадиационно излъчване. Четири звездолета вече се бяха приближили до госта и неотстъпно го следваха.

Всичко беше готово.

Пришелецът, обречен и безпомощен, се намираше в пълната власт на земните хора.

Дали екипажът знаеше това? Те би трябвало да са забелязали „почетния“ ескорт и да са разбрали значението му.

И да са си направили изводите.

Какво ли щяха да предприемат?

На Земята чакаха спокойно. В Института по космонавтика, превърнат в щаб на срещата, Ласло Сабо държеше ръката си върху бутона. Едно натискане и получили сигнал за атака, четирите звездолета щяха да изстрелят четири смъртоносни ракети. От пришелеца нямаше да остане и следа.

Той се държеше много странно.

Изглеждаше, че спирачните му системи са включени отдавна, корабът се приближаваше много бавно. И през цялото време забавяше движението си — повече, отколкото това беше необходимо.

Накрая скоростта му падна почти до нула.

Пришелецът очевидно не мислеше да каца на Луната. За да излезе на кръгова орбита около Земята, като тази на спътниците разузнавачи, беше необходима по-голяма скорост. Да се спуска на самата Земя толкова бавно, изглеждаше безсмислено.

Създаваше се впечатление, че командирът на кораба не знае какво да прави.

Може би той бе видял всичко и бе разбрал, че е попаднал в клопка. Тогава корабът можеше внезапно да се обърне и да изчезне в космоса.

Сабо беше решил твърдо да не допусне това. Пришелецът нямаше да си отиде от Земята „жив“!

Кой можеше да се сети, че корабът не се управлява от никого, че четирите същества, които се намираха в него, даже не знаеха, че пътят им е свършил, че автоматите чакат команда, която нямаше кой да даде.

И най-бурното въображение не би могло да заподозре истината.

На Земята недоумяваха.

Исполинският кораб — неговата дължина достигаше половин километър — „тъпчеше“ на едно място около Земята, безсмислено хабеше и време, и енергия. От него не се появяваше никакво излъчване.

Но корабът не падаше на Земята. Това свидетелствуваше за работата на спирачните системи. В близост до такова огромно небесно тяло като Земята, задържането на подобен гигант на едно място изискваше колосален разход на енергия.

И някак от само себе си се появи мисълта за нова трагедия. Екипажът на кораба е мъртъв.

Какво би могло да доведе до такъв финал на междузвездния полет? Втори Рийагейа?!

Веднага се обърнаха към Гианея. Тя потвърди думите си, че вторият кораб, същият като първия, наистина се е готвел за полет, но след това е било решено да излети само един. Какво е могло да измени това решение тя не знае.

Сега се появиха още по-големи основания за осъществяването на набелязания план.

Но за това, първо, беше необходимо да се убедят, че приближаването до кораба е безопасно, че той няма защитна апаратура, подобна на тази, която беше монтирана на спътниците.

Звездолетите, съпровождащи „госта“, получиха указания да направят такава проверка.

Четири робота разузнавача от различни посоки се приближиха до пришелеца от космоса и безпрепятствено се докоснаха до повърхността му.

Не последва анихилация. На кораба нямаше защитна апаратура!

Върху екраните в кабините за управление на звездолетите се появиха неясните контури на това, което се намираше във вътрешността на „госта“…

И нова изненада!

Предаването на един от роботите, който се намираше до средната част на космическия кораб, ясно показваше, че вътре нещо се движи.

Това „нещо“ много напомняше живи същества, напомняше хора!

Излизаше, че предположението не е вярно, екипажът бе жив!

В Института по космонавтика окончателно се объркаха. Какво означава това странно поведение на пришелците? Невъзможно беше да се допусне, че корабът, извършил междузвездно пътешествие, се управлява от хора, които нямат понятие от законите на небесната механика и не си дават сметка за своите действия.

А излизаше точно така!

В това нямаше никакво съмнение.

Липсва защитна апаратура, приближаването до кораба е безопасно!

— Да им помогнем да вземат решение — каза Сабо.

От Земята излетя същата ескадрила, която някога се ръководеше от Муратов. Тя отдавна беше подготвена да превърне още един астероид в научна станция. Никак не им се искаше да изразходват енергията ѝ за непредвидена цел, но нямаше друг изход.

Мощта на ескадрилата, която стигаше да измени орбитата на Хермес, беше съвсем достатъчна.

Корабите изглеждаха много малки в сравнение с пришелеца, но бяха осем. Те се приближиха към „госта“ от четири страни, по два от всяка, и плътно се прилепиха към борда, невидим даже от близко разстояние, но добре различим на фона на звездите като тъмна „дупка“ в космоса.

Силните магнити свързаха пришелеца и корабите на ескадрилата в едно цяло.

Корабът беше хванат и не можеше вече да се измъкне.

Веднага стана ясно, че двигателите на пришелеца противодействуват на земното притегляне.

Първата част от замислената операция беше изпълнена, но изникна въпросът какво да правят по-нататък?

Силата на осемте звездолета, без съмнение, би могла да се справи със силата на двигателите на госта. Но какво ще се случи на Земята след приземяването?

Ще спрат ли двигателите на кораба на гостите или ще продължат безсмислено да работят?

Цялото поведение на „госта“ около Земята беше достатъчно безсмислено, за да може този въпрос да не изглежда празен.

Нямаше начин да приковат кораба към ракетодрума с вериги. Пък и какви вериги биха могли да задържат космически кораб с такива исполински размери?

Командирът на ескадрилата съобщи за своите съмнения в щаба на операцията.

Там не мислиха дълго.

Автоматите на гостите — а беше ясно, че в дадения момент корабът се управлява не от хора, а именно от автомати — изглеждаха „разумни“. Наистина, съответствуващите им земни автомати бяха по-„умни“, и не биха допуснали безцелна загуба на енергия, но все пак те действуваха с някаква логика, ако в тях беше заложена програма да чакат команда при приближаването към планетата.

Значи, „почувствували“ земя, те трябваше да спрат двигателите.

В такъв смисъл Сабо отговори на командира на ескадрилата.

Осемте кораба се престроиха. Нямаше нужда да противодействуват на двигателите на „госта“, след като можеха да ги използуват.

Едновременно с това хората искаха да проверят, доколко са „разумни“ автоматите на пришелците.

Можеха да водят долетелия кораб към Земята с кърмата напред. Тогава двигателите му, ако те продължат да работят както и по-рано, нямаше да попречат, а напротив, щяха да помогнат. А ако започнат да работят в противоположна посока, тогава ще се наложи да използуват сила, макар и да беше жалко да хабят толкова енергия.

Оказа се, че „разумът“ на кораба на гостите е по-съвършен, отколкото предполагаха.

Тегленето на буксир едва беше започнало, когато двигателите на госта престанаха да работят. Очевидно, централният агрегат беше почувствувал и „разбрал“, че корабът се управлява отвън.

А може би нищо не беше разбрал, а такова кацане бе обикновено.

Като се имаха предвид чудовищните размери на кораба, би било напълно възможно.

Каквото и да беше това вече нямаше голямо значение; „гостът“ не се съпротивляваше и след час и половина на Пиренейския ракетодрум, освободен от всички ракети, кацнаха осемте кораба от ескадрилата.

Между тях се намираше нещо прилично на призрак.

Исполинското тяло закриваше всичко, което се намираше зад него, но беше абсолютно невидимо, приличаше на непрозрачна пустота.

Земните хора за първи път виждаха такова зрелище.

Само работниците от космическата служба посрещнаха пришелеца. Елементарната предпазливост ги накара да обявят ракетодрума затворен за външни лица.

Беше направено изключение само за двама души — Муратов и Гианея.

Спомагателните кораби се отделиха и отлетяха на края на ракетодрума.

Гостът остана сам.

Трябваше да го направят видим. „Призракът“ в много отношения беше неудобен.

Никой не излизаше от кораба. Акустичните апарати не възприемаха никакви звуци от вътрешността му. Автоматите телерентгени, които също се бяха приближили до него, не откриха никакво движение.

Но нали върху екраните на ескадрилата бяха видели движение? Защо сега бе спряло?

Тези, които се намираха в космическия пришелец, като че ли се бяха притаили.

Земните хора не се бояха от никаква заплаха. Тук, на Земята, корабът на гостите не можеше да причини голяма вреда: той се намираше в пълната власт на стопаните на планетата.

Но неподвижността неволно навяваше мисли за някаква опасност.

Екипажът на кораба би трябвало да разбере, че е попаднал в плен. Как ще постъпи командирът?

Ако изведнъж реши да се издигне и да отлети — това няма да ги спаси. Четири звездолета от ескорта не бяха кацнали, те чакаха високо в небето, над ракетодрума, внимателно наблюдавайки госта. При опит за бягство той веднага щеше да бъде унищожен.

Хората напразно се опитваха да се досетят, какво става в кораба.

Както и по-рано, никой, в това число и Гианея, не можеше даже да си представи истинското положение на нещата.