Петър Бобев
Боа и диаманти (7)

Кайманката

Кайманката продължаваше да защищава с майчинска всеотдайност децата си, след като ги бе отвела за по-сигурно в плитчината, скрити зад плетеницата на подровените корени. И те, макар и малки, не повече от една педя, вече показваха характера си. Гонеха водни насекоми и охлювчета, биеха се настървено за уловената плячка, а малките им немигащи очи отсега гледаха зло и свирепо.

Толкова много врагове ги дебнеха вече. Затова майката трябваше да бъде винаги нащрек. Ала как да ги опази, като не мирваха нито за минутка. И додето клетата защитница се усети, току-виж я едно, я друго попаднало в нечии гладни уста. Ето и сега старият кайман си бе наумил да опита вкуса им. То се знае, не нападаше открито. Стар беше, научил много от живота. Знаеше с каква самоотвержена ярост се бие всяка майка, която друг път би му отстъпила без съпротива плячката си. Затова дебнеше отстрана, на десетина разкрача. Чакаше. Все щеше да се улиса с нещо пазачката, я да си похапне и тя, я да пропъди някой друг враг.

За същото, види се, се досещаше и кайманката. Затова, да е сигурна, тя го превари. С грозен рев се хвърли отгоре му, раззинала зъбата муцуна. Ще не ще, старият отстъпи. Ала когато тя понечи да се връща, той се обърна и пак я последва. Това вече преля чашата на търпението. Кайманката връхлетя с цялата с ярост — та веднъж завинаги да го отучи от канибалския му нрав.

От това нейно кратко отлъчване се възползува боата. Огладняла здраво, тя цяла нощ бе кръстосвала гората — и все напразно. Не познаваше още околността, не беше проучила пътеките на животните, не си бе избрала удобни местенца за засади.

И така, гонена от глада, бе достигнала брега — място, което обикновено отбягваше, за да не влиза в излишни разправии с братовчедката си анакондата, безспорния властелин на водата.

Тогава видя гъмжилото на кайманчетата, които в отсъствието на майката мяукаха тревожно като котета. Скривалището им, недостъпно за другите хищници, не беше никакво препятствие за нея. Тя провря шията си между корените и започна да налапва една подир друга лакомите хапки.

Едно, две, три… Вече щеше да ги преполови, когато усети завръщащата се майка. Не чу дивия й рев, защото като всички змии и тя беше глуха, а я усети по разтърсването на земята от бързите й тежки стъпки.

Понечи да бяга към сушата. Този е първият й порив при среща с водните обитатели. Ала разярената отмъстителка успя да докопа опашката й. Волю-неволю, боата се видя принудена да приеме боя. Тя се извъртя като изтървана гигантска пружина в несполучил опит да омотае врага в стоманените си възли. Захапа, впи зъби в кайманските ноздри. Неочаквала този противоудар, кайманката изтърва опашката, но макар и лишена от въздух, извъртя ловко глава, та стисна със зъби змията малко по-долу от шията. То се знае, боата също не мислеше да се предава. Сякаш без да усеща болката от пронизващите я крокодилски зъби, тя успя да омотае неприятелката си в убийствената си хватка. Стисна с всички сили. И усети как изпукаха ребрата й, как излетя въздухът от дробовете й. При другите, при земните, животни, останали така без въздух, смъртта настъпва след няколко минути. Не и при кайманите, които издържат, без да дишат, на дъното по няколко часа.

И така, сплетени в едно премятащо се, оваляно в тиня кълбо, оживели дънер и лиана, които ревяха и съскаха зло, те се изтърколиха на брега, вкопчани в неотпускаща схватка — схватка не на живот, а на смърт…

Стресната от тая чудовищна битка, пумата, която бе изяла вече една от снасящите на брега яйцата си костенурки, а други две бе обърнала по гръб, за да й се намират при нужда, хукна презглава в гората, изостави запасите си.

В същото време из въздуха се стрелкаше в безшумния си зигзаг младата вампирка, която правеше първия си самостоятелен полет, без ръководството на втората си майка.

Ясно, за тая нощ стигаше. При все че в гората още властвуваше мракът, приближаващата зора вече се предчувствуваше. Тук-там се обаждаха сънливи птици. Заквакваха жаби, във водата и по клоните; провикваха се маймуни. Бързаха към хралупите си сови, прибираха се в бърлогите си малките нощни хищници. Милиардите москити отдавна се бяха изпокрили под листата и само тук-там се чуваше единичното избръмчаване на окъснял, незаситил глада си малък кръвопиец.

Пумата забърза и тя към своето леговище. И то тъкмо навреме. След като цяла нощ бе кръстосвала напразно селвата, без да издебне нито една дълбоко заспала жертва, младата вампирка най-сетне бе открила двете спотаени пумички и след дълго колебание се бе престрашила да кацне до едното, откъдето като едър кафяв паяк бе пропълзяла върху нослето му.

Побесняла от гняв, майката скочи отгоре й. Ала и прилепът я бе усетил навреме. И навреме се метна встрани като жаба, след което с няколко жабешки скока се свря в една пукнатина на кората. Пумата, разтревожена за детето си, заряза побягналия враг и заоблизва кървящата раничка на скъпата си рожба. Без да го е учила, знаеше колко опасна може да бъде такава незатваряща се раничка за малкото същество с малко кръв.

А вампирката, досетила се, че опасността е преминала, изпълзя нагоре по стъблото и оттам отново излетя в плавни безшумни зигзази. Денят наближаваше, а тя щеше да се прибере в хралупата при сродниците си пак гладна.

Очите й се взираха алчно в тъмния шумак, носът й диреше дъх на топлокръвно животно, ушите й ловяха напрегнато ехото на собствените й подсвирвания.

И го откри. На отсрещния клон седеше, вече заспала, някаква маймунка, повече подобна на котка, с малки, скрити в козината уши. Отде можеше да допусне клетата неопитна вампирка, че коварният случай я бе довел при единствената нощна маймуна, при това хищница и на всичко отгоре голяма ловджийка на прилепи?

Още додето се тъкмеше да кацне върху главата й, додето я облъхваше успокоително с криле, кръвопийката видя как се отвориха жълтите совини очи на привидната й жертва. В предчувствие на онова, което щеше да последва, тя отскочи встрани. Мълниеносно протегната ръка на дурукули само докосна с нокът кожната ципа на крилото й. Цепна я съвсем лекичко.

Вампирката дори не обърна внимание на тая раничка. Доволна, че се е отървала тъй леко, тя отлитна към дома си, без да подозира колко мъки щеше да й причинява в бъдеще, тая почти незабележима драскотина.

Не посмя да нападне ягуара, макар че от него все още лъхаше любимата й миризма на кръв. Отмина.

А раненият хищник, успял да се пооправи от тежките рани, подтикван от танталовите мъки на жаждата и глада, куцукаше мъчително към водопоя. Там можеше да намери и вода, и плячка. Той чу плясъка от борбата на кайманката и боата, видя смъртната им схватка, ала не се върна, сигурен, че те сега бяха заети само със себе си. Това беше тяхна лична разправия, от която поне засега той не би могъл да се възползува.

Натопи глава в плитчината и залока жадно.

Внезапно наостри уши, чул леко настъпена съчка. И видя идващата към реката тапирка. Сама. Мъжкият бе изостанал някъде. Любовта им бе угаснала и те се бяха разделили, както всяка друга година.

Стори му се, че тя не го е усетила. И се провлече по корем към нея, като едва сдържаше стоновете си от болката в ранената лапа. Още малко, още няколко крачки. Жертвата безгрижно кършеше крехки вейки с хобот, след което ги предъвкваше с видима наслада.

И в момента, когато хищникът, премалял от болка, връхлетя, тя се хвърли във водата. Гладът е лош съветник. Без да се замисля, ягуарът я последва, забравил, че във водната стихия тя се чувствува като на сушата.

Внезапно тапирката се гмурна, изчезна от поглед. Чак тогава той си даде сметка каква лакома стръв представлява за ненаситните пиранхи с отново разкървавените си рани. И уплашен, загреба назад.

А тапирката продължи да се носи под вода, докато внезапно съзря в мрачината връхлитащото отгоре й бронирано туловище с хищно оголени зъби. По-повратлива от каймана, който със старостта бе изгубил още повече пъргавината си, тя успя да се отклони от него.

Но пак беда! Насреща й изплува друга озъбена паст. Анакондата! За нейните челюсти също не представляваше особена трудност да нагълтат такава едра плячка.

Ами сега? Змията е много по-подвижна от каймана. И тапирката избра единственото, което й оставаше. Врътна се назад и избягвайки ловко щракналите до крака й челюсти, се скри зад кайманския гръб.

После всичко стана много бързо. Изтървал жертвата си, без да преценява, побеснелият хищник захапа появилата се пред муцуната му гигантска змия. А и тя, която, както е известно, съвсем не се отличава с миролюбив нрав, изведнъж нави чудовищната ек пружина около тялото му.

Тъй в реката, на стотина метра от брега, където продължаваха да се бият кайманката и боата, пламна нов двубой, още по-свиреп, още по-титаничен, като кипнал гейзер от вода и кръв. И ярост.

Когато тапирката излизаше на брега, вече се развиделяваше. През легналата над селвата нереална, прозирна мъгла се процедиха първите сияния на зората, които запалваха върху водната повърхност милиарди разноцветни въглени. Предразсветният здрач сякаш разтвори смолата на нощта, от която изплуваха като приказни декори двата бряга — два мътни масива, фантастична мозайка от малахит и тъмен оникс. После, сякаш без преход, внезапно като взрив, нахлу светлината. Слънчевите лъчи обляха света. Всеки лист, всеки цвят засия със своя неповторима багра. Росата заискри като пръснати бисери. Подобни на изронени брилянти, рукнаха водните капки от огромните листа на монстерата. Разхвърчаха се и птиците. По клоните заподскачаха маймуни. Изпълзели на припек, разпериха крилцата си да ги сушат от нощната влага безброй пеперуди, бръмбари и цикади. Напечена от слънцето, селвата лъхна тайнствените си ухания: на смола и гниеща шума, на леш и орхидеи, на живот и смърт.

Монстерата сякаш не усещаше зеления товар върху снагата си и без да се грижи за участта на клетата палма, която проскърцваше под нейната тежест със страдалчески въздишки, протягаше все по-нагоре младите си филизи и цъфтеше, цъфтеше, обсипвайки се с огромни букети цветове, като разкошни кали, редом с които пръскаха ананасовия си дъх вече зазрелите й, подобни на мамули плодове.

Разсънените ревачи, все едно всички онемели с водача си, късаха мълчаливо с опашки от тия плодове и ги огризваха с мрачни, по-безнадеждни от всеки друг път, изражения на лицата.

Немия, убеден вече, че е изгубил гласа си безвъзвратно, ала все още с надеждата, че само той знае това, отново бе заел обичайното си място над всички. Дори за да докаже решимостта си да не предава властта, се бе настанил на още по-висок клон, цял ръст над придворните си. Правеше се или пък наистина вярваше, че всичко е, както е било. Нарочно си затваряше очите пред надигащата се неприязън на досега покорните му поданици, пред смута, обзел и тримата му привърженици. Сякаш всички чакаха само един знак, за да го изоставят.

И тоя знак не закъсня. Уверил се напълно в недъга на насилника, който го бе пропъдил, дългобрадият най-сетне се престраши. И като се засили с опашка, се подхвърли върху монстерата, откъдето с два скока се озова над съперника си. Напъна гръдния си кош, изду гуша и изрева. Изрева с цялата мощ, с цялото нетърпение и цялата жажда за господство, които бе таил досега. Сякаш се разтресе гората. Слисани от тоя глас, дори кресливите папагали утихнаха.

Тримата му другари, заели местата до него, подеха рева му. След кратко колебание няколко мъжкари от по-долните клони, което значи с по-ниско обществено положение, очаквали отдавна тоя миг, изпънаха и те вратове. Бунтът назряваше. Един след друг започваха да ги последват и други недоволници.

Ала немият, разбрал най-сетне, че с гласа си не може повече да се бори, проумял, че му остава само един избор: или да отстъпи окончателно, или да направи нещо изключително, изведнъж се метна нагоре като изхвърлена пружина и вкопча с ръце и крака омразния бунтар. Силната му опашка стисна врата му, заглуши нарастващия победен рев. И може би щеше да го удуши така, в тая неприсъща на тези маймуни ярост. Ала собствените му привърженици, предварително изгубили вяра в победата, го изоставиха, избягаха позорно от полесражението. Вместо тях се спуснаха в помощ на узурпатора неговите сподвижници, като хапеха и скубеха козината му. Пред това явно превъзходство, издран и оскубан, облян в кръв, немият не устоя, побягна, заряза и власт, и харем, за да отърве главата. Спря се чак когато се озова сред преварилите го в бягството придворни, залови се с опашка за стъблото и се залови да облизва раните си, като се тресеше от гняв и отчаяние.

Застанал на терасата, човекът видя края на сражението. Тъжна усмивка сгърчи устните му. Съвсем не от жал за изгнаника. Когато има борба, ще има и победител, и победен. Повече с недоволство — въобще от простите и неотменими закони на природата.

Навред, а ето че и в маймунското стадо, гъмжи от претенденти за наполеоновци. Сега победи един, утре друг. Отгоре винаги ще има някой безогледен властолюбец. Когато се бият два маймунека, все единият от тях ще надвие. Ала който и да бъде победителят, той ще си остане все маймунек, а не гениален стратег, както се величаят човешките победители.

Покрай главата му профуча папагалката, която бе останала да нощува в хижата до вързания си другар, преодоляла страха от човека в грижата за другаря. Дали пък сега не я бяха примамили призивните крясъци на прелитащите ниско ари?

Покрай попълзелите по стълба на хижата нацъфтели обечки се въртеше някаква земна пчела и без да каца протягаше езиче към разкошните ярковиолетови цветове. Но не. Всъщност това не беше никаква пчела, а колибрите, което с дългата си човчица ловеше скритите сред тичинките насекоми и така, подобно на пчелите, без да ще, опрашваше цветовете.

Изведнъж то изчезна като стрела и само след миг човекът първо чу бръмченето му, после видя и него пред гнездото му, все едно, голям напръстник, в което мътеше другарката му. То й поднесе уловената мушица и пак така, с невидима за окото бързина, се стрелна към цвета. В този миг съзря ястреба, който оглеждаше околността от наблюдателницата си върху отсрещния клон. Без да се колебае, поддало се на вродения си войнствен дух, сметнало, че близостта на хищника застрашава дома и семейството му, колибрито връхлетя в неотразима атака, насочило острата си човчица право в окото на врага.

Ястребът успя да се заварди от първото нападение. Но с рязък завой дребосъчето се хвърли повторно. Хищникът замахна с клюн. И пропусна. Де можеше да се мери по пъргавина с тоя превъзходен летец? Размаха криле. Пак неуспешно. А малкият бяс се въртеше с досадна настойчивост все край очите му. Давид и Голиат. Накрай голиатските нерви не издържаха. Той изпляска с криле и се запиля нанякъде. Позорно.

Тогава отгоре му се спусна ненаситната и вездесъща харпия. Тя стисна с нокти човката му, за да обезвреди всяка съпротива, и го отмъкна към гнездото си, където писукаше гладно детето й.

В туй време се завърна папагалката с пълна човка плодове. Без да се смущава от застаналия на входа човек, тя премина над главата му и кацна до ранения си другар, за да му предложи отново с нежно къткане донесената храна. Ясно, не го бе изоставила, продължаваше да се грижи за него.

Когато човекът посегна към пушката си, под нозете му се разпълзяха стотици черни хлебарки. Той почна да ги тъпче ожесточено. Аман от тая гнусота! Нощем гигантски хлебарки, колкото палеца му паяци и всякакви бръмбари, мишки и гекони, и бълхи, и едри като нашите хлебарки дървеници, и пълчища, по-големи от тях скорпиони. Тази нощ, събуден от врявата на папагалите, бе усетил как покрай крака му пропълзя някаква змия. Дали не беше същата лабария, която му избяга вчера?

Когато излезе повторно на терасата, той съзря бягащата игуана със зашитата уста и гонещата я пума. Гущерът опита да се подхвърли на най-близкото дърво, ала хищницата го докопа в последния миг с нокти и го свали на земята. Само че свалянето се оказа много по-лесно от улавянето. Игуаната се размята бясно, обезумяла от страх, превърнала се в някакво търкалящо се неуязвимо кълбо, в което гладната пума все не можеше да проникне. Накрай, успяла да премери точно, с бърз скок тя затисна главата на плячката си с лапа. Ала и тоя път тържествуващият й рев излезе прибързан. Защото тая й плячка притежаваше мощна, назъбена като трион опашка, с която зашиба яростно врага си. По златната козина на пумата цъфнаха няколко кървави петна. Ала тя не изпускаше. Децата й бяха гладни. Трябваше да ги нахрани, нямаше друг избор. Продължи да дере люспестото тяло на жертвата си и да гризе врата й. С последен удар на опашката си игуаната улучи главата на хищницата. Кръвта рукна, заслепи окото й. Ала пумата, дори така ослепена, не я пусна, докато не усети и последното й потръпване. Тогава я повлече в гъсталака.

Щом като ръмженето на победителката, странна смес от доволство и болка, заглъхна в далечината, човекът спусна стълбата и слезе на земята, стиснал в ръка готовото за стрелба оръжие. От ситата хищница нямаше защо да се опасява. Въпреки това предпазливостта тук съвсем не беше излишна. Местността му беше съвсем непозната. Още по-непознати — обитателите й.

Никога не забравяше простото правило: „Ако искаш да оцелееш в селвата, бъди поне наполовина внимателен от това, което си на кръстопътя в големия град!“ Необходими са няколко прости знания, но от тях тук зависи животът: как да вържеш хамака, та да не те налазят змии и скорпиони; как да сложиш противомоскитната мрежа; как да запалиш огън под дъжда; да сушиш в дъжд дрехите си; да сглобяваш капани и да се пазиш от чуждите; да намираш пътя нощем; да си правиш колиба от палмови листа. И най-важното — точната преценка кога да стреляш.

Макар все още ранно утро, от нажежения небосвод вече плискаше сребърна лава. Наситен с влага, горещият въздух едва смогваше да достави на задъханите дробове нужния кислород. Светът беше притихнал. По водата не се виждаше ни бръчка, не трепваше лист. Всичко живо бързаше да се скрие в сянката, на хладина.

Само пред хралупата в отрупаното с чардаци от гъби дърво не прекъсваха отдавна започнатото сражение семейство кълвачи и тукан. Нямаше съмнение какъв беше поводът — туканът, ползувайки се от правото на силния, държеше да завладее издълбаната от кълвачите хралупа. Защитниците крещяха, шибаха с криле, удряха с клюнове, надарени с твърдост да пробиват дори дърво, за нещастие безпомощни срещу гиганския клюн и якото тяло на грабителя. Накрай кълвачите не устояха, отстъпиха пред надмощието, както навред в селвата. Защо ли само губиха време и сили в защита на правдата — там, където я няма? Победителят се намъкна в завоювания дом с победно къткане. Гнездото му беше готово. Оставаше другарката му да снесе вътре яйцата си. И да чакат потомство. А кълвачите щяха да си издълбаят друга хралупа. Каква им е работата?

Затиснала бреговете с шумнатите си грамади селвата изглеждаше като задрямало, напечено от слънцето чудовище, облечено в зелен пухкав кожух. Жестоко и безчувствено. Но близо до наблюдателя тая безлична маса се уплътняваше, почваха да се различават листа и клони, цветове и плодове. Защото тук, където няма лято и зима, винаги едновременно цъфтят цветовете и зреят плодовете. Опадат старите листа, разлистват се новите. И странно, различно от родния край, тук младите листа са пъстри, а не остарелите, опадващите. Пъстри като цветовете, понякога по-пъстри и от орхидеите.

Но не. Това вече не беше лист. Никой не би го сбъркал. Беше орхидея, „огнен цвят“, с огромни оранжеви венчелистчета, обагрени с лилави жилки, подобни на пламнали жертвеници. Омагьосан от красотата им, той неволно спря да им се полюбува. Наистина, каква наслада за окото, какъв рай за художника! И когато отново продължи, за малко не се блъсна в бухналата цекропия. За щастие отскочи навреме. Това беше „ташизейро“, мравешкото дърво със сребристи звездовидни листа и бели цветове. По клоните му не смее да кацне птица, под короната му не минава звяр. Понякога, за да изтръгнат признания от някой серингейрос, сеньорите го връзват под ташизейро. Защото в кухите му вейки живеят огнените мравки „ташиз“. Те го пазят от врагове по-сигурно от шиповете на палмата пашиуба, по-надеждно от отровата на копривата. А за отплата цекропията ги гощава със сладките зрънца при дръжките на листата си.

Това беше „варзеята“, напоената тераса край Амазонка, заливана от наводненията, чудовищно натрупване на палми, лиани, дървета, дървовидни папрати и орхидеи. Нагоре пък, където не достигат разливните води, се простираше „тира фирме“, истинската гора — с дървета гиганти, без подлее, почти без палми и лиани; а надолу, към устието на притока, се намираше „игуапо“, заблатеното крайбрежие обрасло с тръстики и амазонски лилии, с цекропии и върби, свърталище на крокодили и гигантски змии.

Внезапно човекът трепна. Някой викаше за помощ. Мина много време в напрегнато озъртане, докато се досети, че така цвърчи огромната цикада с разкошните седефени криле на вейката над главата му.

После съгледа обърнатата по гръб костенурка, която размахваше обезсилена лапи в напразен опит да се изправи. Видя и втората. Досети се чие дело може да бъде това. Хвана едната за крака и я затътра така, по гръб, към дома си. Отнесе и втората. Ако ги оставеше тук, на припек, още по обяд щяха да загинат от слънчевия пек. И изведнъж трепна. Ами ако са ги обърнали хора? Защото и те обезвреждат по същия начин, със същата жестока хитрост като пумата и ягуара, уловените костенурки. А за хората неговата постъпка щеше да означава кражба. Тук за кражба направо засрелват. Върна се тичешком на пясъка. Огледа го внимателно. Слава богу, не откри човешки дири. Само стъпките на пумата. Тогава се върна, изплете от лиани набързо една кошарка под хижата си. След като ги превъртя отново по корем, костенурките побързаха да се скрият на сянка.

Доволен хем че бе спасил от безсмислена смърт две същества, хем че се бе осигурил без особени усилия и разход на патрони с такива живи консерви в случай на неудачен лов, той отново тръгна да разучава брега. Да открие къде е вадил диамантите предшественикът му. А то не беше особено трудно. Купчинките пресят пясък щяха да му разкрият нужните сведения.

Пътя му пресичаше рой мелипони, които прелитаха по въздушната си пътечка от хралупата до брега, откъдето вземаха тиня за стесняване на прелката си. Новодошлият се помъчи да запомни кошера. При нужда щеше да опита меда им. Тези пчели, макар че нямат жила, съвсем не са безобидни. Умеят да хапят тъй болезнено, че седмици след това не можеш си намери място от сърбежа.

Насреща му изникна странна синя полянка, сякаш хиацинтовият остров бе изпълзял върху чакълестия плаж. И някак преливаща — от сини пламъци в черен килим. Когато го доближи, килимът неочаквано оживя. Огромен рояк пеперуди морфо се вдигна във въздуха като синя вихрушка.

Над главата му попискваха някакви дребни животинки. Игрунки, катеричкови маймуни. И по вид, и по големина колкото съименниците си. Само че с по-пищни бели пискюли на ушите. Самецът, ако може да се нарече така това дребосъче, се мъчеше да разтърве две младочета, които се бяха спречкали за някакво си листенце. Не понасяше кавгите. Предпочиташе си спокойствието, както повечето свои връстници. И успя. Младите, доказали мъжествеността си, май че бяха очаквали само неговата намеса. Зарязаха листенцето и все едно нищо не било, се разотидоха по клоните си.

Тогава на „самеца“ се стовари нова беда, за да му развали отново почивката. Една мъничка красавица, решила да му се хареса на всяка цена, се завъртя кокетно около него и почна да го гъделичка с дългата си опашка. Повече от любезност, от немай-къде, той отърка глава в нейната. В същото време и друг мъжкар зажадня за нежност. Приближи. Нашият миролюбец отстъпи на часа. Ревността, това проклятие за повечето живи същества, не му беше позната. Ала красавицата държеше на своето. Изфуча сърдито на неканения си поклонник и продължи да кокетничи с избраника си. По установения обичай в племето им дамите сами избират рицаря на сърцето си.

Развеселен от тая гледка, човекът отмина нататък. И чу плисъка на водата, видя кипящия гейзер сред реката. Различи сплетените тела на каймана и анакондата. Неволна тръпка полази по тила му пред тая титанична битка, при вида на тия страшилища, в чието съседство се бе озовал.

Дори пушката в ръцете не му вдъхна повече самоувереност. Че какво можеше да направи някакво си куршумче на тия грамади от мускули и ярост? Навлезе в игуапо, заблатената низина, преценявайки, че би могъл да го прекоси, като стъпва по корените на блатните храсти. Освен това водните растения показваха точно, все едно лот, дълбочината на водата: двуметровите листа тепсии на амазонската виктория, стъблата на тръстиките, клонките на хибискуса, корените на върбата, гъстотата на водораслите. Захласнат в красотата на амазонските водни лилии, по-големи от футболни топки, той почти забрави къде се намира и какво му предстои. Ето, тия, белите цветове, са се разтворили едва днес; онези, розовите, са от вчера; червените са най-стари, от онзи ден. Утре те ще се потопят под водата, за да се превърнат в едри, според някои дори вкусни, плодове, наричани от туземците „водна царевица“.

След няколко крачки различи шума от другия двубой. Чу пляскането на двете тела върху тинята, съсъка на боата, рева на кайманката — все едно, хъркане на спящия Полифем. И приближи дебнешком, опрял пръст на спусъка.

Тая битка, явно, отиваше към края си. Нямаше съмнение чия ще е победата. Обезсилена, оваляна в тиня и кръв, боата току размотаваше пръстените си и отново ги свиваше в напразен опит да вкопчи в непускащата си хватка безпощадния си враг. И всеки неин следващ опит беше по-слаб и по-вял. Отпадаше нещастницата, губеше борбата.

Някакво странно съчувствие се прокрадваше в душата на човека. Впрочем не толкова странно. Откак се помнеше, винаги бе вземал страната на по-слабия. И в момчешките сбивания, при които най-често той отнасяше предназначените за другиго юмруци; и в училището, където бележникът му беше пълен със забележки за подсказване; и в казармата, където често стоеше „под оръжие“ заради неисканата му защита на някое преуморено от безсмислени учения войниче.

И тоя път не се запита на чия страна е правото, а вдигна пушката и стреля. Важното беше, че боата е по-слаба. Не можа да улучи смъртоносно. Само рани леко кайманката във врата. Тя изрева от изненада и от болка. Отпусна жертвата си, извъртя озъбена паст, готова да връхлети срещу новия враг. Ала вторият изстрел охлади охотата й за бой. Тя се обърна рязко и се хлъзна във водата.

Първа усети миризмата на кръвта пиранхата със закаченото към хрилете й карнеро. И забърза нататък. Добре де, забърза. Ала и тоя път, додето се довлече, сродниците й пак я превариха. Връхлетяха като водни бесове, зъбите им зачаткаха като кастанети по кайманската броня. И гигантското влечуго не издържа. Обърна се на гръб. Вирна лапи. Това беше единствен начин за спасение. Костните плочи на гърба са по-яки. Заплува така към брега, следвано от зловещата си свита, сякаш рой побеснели демони. Така докосна тинестия бряг. Вече се налагаше да се преобърне по корем, за да изпълзи на сушата, по-далеч от освирепелите врагове. В тоя миг две пиранхи откъснаха едновременно два пръста от задната му лапа. Повече не им се удаде. Защото кайманката вече бе отскочила на сигурно с неподозирана за тромавото си тяло пъргавина.

И пиранхата с карнерото отново не можа да засити вълчия си глад. Отново изостанала от сестрите си, които се впуснаха вкупом срещу течението, тя задебна друга плячка. Ето, на водата кацна кукувичата патица. Отдолу се виждаше само белият корем и размаханите ципести крака. Към тях се устреми злополучната хищница. Ала докато доплува, птицата я усети и се подхвърли над водата. Трионените зъби успяха да отрежат само нокътя на единия крак. А нокътят не става за ядене.

Над водата прелитна ниско, почти докосвайки я, друга птица. И пиранхата се подхвърли подире й. Уви — и тоя път пропуск! Ужасните челюсти щракнаха на сантиметър от крака й.

Така, улисана в своя лов, не усети връхлитането на другия ловец, наподобил метнато сребърно копие. Паяра, най-върлият враг на пиранхите, съвсем приличен на щука, захапа опашката й. И може би това щеше да бъде краят й, ако не се бе намесила третата ловджийка — каймановата костенурка, която с мълниеносен напад стисна с челюсти през средата рибата паяра. Паяра, превърнала се и тя вече от ловец в жертва, тозчас изтърва своята жертва в напразния опит да спаси кожата си.

А пиранхата побърза да отплува по-далеч надолу по течението, та сестрите й да не подушат пък нейната кръв. От тоя враг се спаси. От тях, виж, нямаше спасение. Ех, тежък живот!

В това време човекът приближи предпазливо до боата, която лежеше безпомощна на земята, без дори да направи опит за бягство. Само се гънеше, по-право, се гърчеше на едно място. И съскаше от гняв, от страх, от болка може би. Отде можеше да знае, горката, че той е спасителят й?

Човекът опипа мускулестото й тяло, огледа и раните й. Не беше ясно дали кайманските зъби бяха пречупили гръбнака й. Или само го бяха наранили.

Ала каквото и да бъдеше, ако я оставеше тук, сама и беззащитна, още същия ден щеше да загине. Селвата гъмжи от прегладнели твари, като почнеш от ягуара, та свършиш с хищните мравки. Гладът — това е обичайното състояние тук, стимул за движение. Ако не беше той, всичко живо само щеше да се излежава. А ситостта — виж, тя е твърде рядка гостенка.

И човекът отново се поддаде на първия си порив. Колко много добро и колко много зло е сторено така. Набързо стъкми нещо като шейна от клони, изтърколи змията върху нея, като си помагаше с един кол вместо лост, и я затътра към дома си. Дори го досмеша. Беше се превърнал на доктор Охболи, нещо като Бърза помощ в джунглата. С голяма мъка, все върху влачката, придържайки я с лиани като крикове, успя да я изтегли на терасата и оттам да я вмъкне в хижата. Запита се и сам си отговори. Защо пък да не я прибере у дома си? Навред из Южна Америка отглеждат като домашни животни такива змии — да гонят плъховете, та и другите змии.

В една от кутийките беше видял мас от капибара. С тая мас той намаза раните й, после ги превърза с листа от храста амапи, както го бе научил един стар серингейрос. А стари серингейроси в селвата са твърде малко.

И я остави на спокойствие, задъхана от преживяното, а той излезе да изпуши цигара пред хижата. Тогава видя как по подпорния стълб се спусна надолу страшната лабария. Нима бе пренощувал с нея под един покрив? И сега, уплашена от боата, без да подозира, че е ранена и безопасна, отровната змия бързаше да напусне досегашното си убежище.