Петър Бобев
Боа и диаманти (4)

Пожарът

Пожарът настъпваше с безпощадна свирепост. С плющящи огнени бичове, с изпепеляващо дихание. Прехвърляше се от дърво на дърво, превръщаше мигновено листата му в пушек и загризваше с невидими зъби клоните и стъблата му. През задушаващия дим валеше градушка от разжарени главни, които се пръскаха във въздуха като чудни пламтящи; пуканки. И сякаш не огън, не нажежени газове, а плътен, стопен метал, зловещ прилив от лава, който връхлиташе с коварна бързина върху човека. От жарта и изсушаването кожата му се пукаше, от нацепените му устни се стичаха кървави ручейчета. Въздухът, останал без кислород, вместо да го съживи, го задушаваше.

Край него побягна, обезумял от ужас, незнаещ къде да се дене, женски ягуар, понесъл в уста малкото си. Ала попаднал в огнената бездна, отново се врътна назад с обгорена козина и притича в друга посока. Къде да е — само не на едно място.

В този миг от искрящия облак излетя едър тапир със запалена грива. Сякаш знаеше какво търси, той се хвърли в най-гъстия храсталак като същинска стенобойна машина. И яката растителна плетеница се разкъса от стремителния му удар. Пропусна го.

Човекът нямаше време за умуване. Замаян от ослепителната жар, почти пипнешком, той се провря в ниския тунел, запълзял на четири по следите на неволния си спасител. Малкият пробив го отведе в стара пътека на тапири и капибари, която след стотина крачки свърши на самия речен бряг.

А сега? Напреде му течеше привидно спокойна и безобидна реката, притаила под ленивата си, лъскава повърхност безброй знайни и незнайни заплахи, а отзад настъпваше с вой и грохот безмилостната стихия. Смъртоносният й дъх отново облъхна отскубналата се за малко жертва.

И тогава с почти ослепели очи човекът зърна минаващото наблизо плаващо островче. Нямаше защо да се двоуми повече. Длъжен беше да рискува. Без никакво право на избор. Да опита поне. Налагаше му се да преплува не повече от двадесетина гребвания. И той се хвърли във водата, зарязал безполезните вече пушка и фенер. Загреба бързо нататък. А му се струваше, че стои все на едно място. Размаха още по-стремително ръце и крака.

Вече посягаше да се хване за плаващия мек бряг, когато о рамото му се отърка някакво огромно тяло.

Кайман!

Човекът сякаш излетя от водата, пропълзя по рехавата окрайнина на хиацинтовото обрастване, подобна на дълги меки ресни, и се простря по очи върху цъфтящия килим, задъхан от умора и уплаха. Ала мигновено скочи, чул току до главата си заплашително съскане.

Той погледна. Пфу! Не било змия, а костенурка. Малка зелена костенурка с дълга шия и змийска глава, която посягаше да го клъвне с двата си остри зъба.

Успокоен, човекът седна в джвакащата растителност. И усети как някакво жилаво тяло се усука под него. Изправи се начаса, измъкнал мачета от пояса.

Докога! В светкавичен зиг-заг пълзеше встрани двуметров смок. А наоколо, смутени от появата му, отстъпваха безброй жаби, крабове и змии.

Погледнал към водата, той видя гърба на женската арапаима, която се бе отъркала о него в напразния си опит да облекчи сърбежа от досадните паразити.

Тогава оттам се измъкна и оцелотът. Не нападна. Прекалено уплашен беше от пожара. Само изсъска и пропълзя по корем по-надалеч.

Откъм гората, която лъхаше жар, излитаха, сякаш родени в огъня, орляци птици и насекоми, повечето от които, обгорели, не достигаха отсрещния бряг, а падаха във водата като жива градушка.

Ето, надигна се ято хиацинтови ара, които изпърхаха шумно над главата му, подобни на чудовищни скъпоценности. А на края, зад всички, летяха две изостанали птици. Не долетяха. Единият папагал, мъжкият, с неравен тромав летеж, се отпусна обезсилен и тупна тежко на островчето. Другарката му се подвоуми малко, като пърхаше на място във въздуха и му подвикваше призивно — умолително. Тя понечи да последва орляка, който продължаваше да се носи над реката, ала само след десетина маха на крилете обърна рязко назад, завъртя се над ранения отново заграка с някаква отчаяна молба, на която той, покорен от трогателната й настойчивост, опита да се поеме отново във въздуха. Напразно. Само се преметна мъчително, заровил глава в сините цветове. Здравата птица най-сетне проумя станалото. Сви криле и кацна до него, почна да оправя с клюн разрошената му перушина, без да откъсва поглед от изоставилото ги ято.

Тогава серингейросът видя как из пламъците изскочи ягуарката с малкото си в уста. Най-подир, след толкова лутане, и тя бе успяла да се добере до спасителния бряг, откъдето с един скок се хвърли във водата. По тялото на човека премина тръпка. Лошо го очакваше, ако се намереше редом с ягуар, и то — майка с дете. Само с един мачет. Затова се огледа тревожно, готов отново да се спасява в реката. Уви, вече нямаше път за отстъпление. Подали зъбати морди над повърхността, както кучета очакват подхвърления комат, го дебнеха два огромни каймана с жестоко озъбени и в същото време сгърчени в присмехулна гримаса морди.

Ягуарът, вдигнал над водата рожбата си, плуваше забързан насам. А човекът вече се бе вцепенил от страх. Види се, това беше краят. Глупав, нелеп край — още един от безименните, изчезнали в бездънната паст на селвата. След някой и друг ден сеньорът щеше да научи, че го няма. Щеше да задраска името му в тефтера за вересиите и с една ругатня щеше да отнесе дълга му в загуба.

А гората бързо възстановява своите загуби. Силите й, са неизтощими, фантастични. Само след няколко месеца няма и да личат следите от пожара. На мястото на серингейроса ще дойде друг нещастник да нарязва неговите дървета и също да го ругае — че за него е оставил да прави по-високите нарези. Само толкова! Добре, че няма баща, че няма майка. Само ТЯ — Единствена ТЯ може би ще си спомни някога за него — с болка, без да споменава името му. Само ТЯ…

Той стисна юмруци. Щеше да се бори. Не за това се бе заврял в тоя ад, та да се даде без съпротива на някакъв див звяр. Стисна яко мачета.

Внезапно ягуарът се завъртя на място, заподскача неестествено. Водата край него порозовя, заклокочи. И в нея се запремятаха ято плоски риби с червени петна и муцуни на булдози.

Пиранхи!

Хищникът, вече достигнал островчето, успя да подхвърли детето си на сухо. После понечи и той да го последва. Почти измъкна тялото си, по което висяха впили се със зъби в непускаща хватка десетина риби. Повече не му се удаде. Изсули се назад. Отново се заизвива — някакъв странен танц, зловещия танц на смъртта.

Всичко трая минута-две. Не повече. И могъщият звяр беше мъртъв. Вече не беше и звяр, а почти оголен скелет. Ала, макар и само скелет, все не потъваше, поддържан от настървено остъргващите го челюсти.

Отстрани плуваше, побесняла от глад, пиранхата с впития в хрилете й карнеро, която и тоя път бе закъсняла, и тоя път не бе сварила да се вреди на пиршеството. А безсмислено спасеното ягуарче щапукаше насам-натам върху меките си крачета и жално скимтеше.

Потресен от зловещата развръзка, серингейросът тозчас забрави ягуара. Стигаше му останалото: плаващият остров, който всеки миг заплашваше да се разпадне; крокодилите, оцелотът, пиранхите, змиите…

И боата! Стояла досега неподвижна, тя надигна глава. Завъртя я и вторачи стъкления си поглед в човека, сякаш щеше да го хипнотизира, проточила през притворените си устни трепкащия раздвоен език.

„Боата не е по-опасна от салама — тъй твърдяха кореняците. — Можеш да пострадаш само ако преядеш с нея.“

И все пак. Трудно би се справил с това блестящо бакъреночервено туловище, разкошно нашарено с овални сребристи рисунки и златни ромбични апликации, ако то си наумеше да го омотае в чудовищните си възли. Ненапразно, не само заради красотата й, ацтеките са я боготворили.

И тъкмо когато смяташе, че тя ще се насочи срещу него, боата обърна глава на другата страна. Не забеляза сгушения коати, почти слят със синкавия килим. Видя само оцелота, който все не можеше да се успокои от ужаса на пожара. И чак след като се убеди, че и оттам не я дебне някаква заплаха, тя отпусна глава върху жилавите възли, в които бе нагънала тялото си. Притихна, превърнала се в блестящ конус от метална мозайка, на чийто връх, върху триъгълната глава, святкаха очите й като два инкрустирани кехлибара с отвесни черни пукнатини.

Островчето се носеше плавно по течението, оставило отдавна надире обуздания от реката пожар. Наоколо отново се бе възцарил обикновеният привидно сънлив покой. Над ленивите жълтеникави води прелитаха водни кончета и водорези, подобни на чайки, които пореха водната повърхност с по-дългата си долна човка, за да ловят така непредпазливите рибки. Отстрани пък като чудновато ждрело, издълбано сред пространно малахитово плато, се издигаха двата бряга, обрасли с непроходимата селва, обезличена и размазана от омарата. И само когато островчето приближеше повечко сушата, в отровно зеленото й еднообразие почваха да се различават отделните дървета, открояваха се кичестите корони на многоликите палми, под които нацепените листа на дивите банани отразяваха огъня на слънцето с режещи очите блясъци. Като резедави облачета бяха бухнали нежните мимози и дървовидните папрати. Грозно подровените корени на върбите и бодливите кокили на палмите пашиуба, облепени със засъхнали сламки и тиня, подсказваха, че реката продължава да спада. А отзад, над всички, се възвишаваха гигантите на селвата: огромни люспести гринхарти, пурпуреи, сейби, бразилски орехи, балси и хевеи, с които опитваха да премерват ръст рафиевите палми с двадесетметровите си листа.

По чудовищната дантела на лианите, която ги бе омотала от корените до върховете, по клоните, по големите листа, по епифитите бяха накацали безброй шумни папагали — като живи украшения върху изумрудената стена грееха лазурът, златото и пурпурът. Понякога, когато ги приближеше повече, те неволно му заприличваха на клюкарствуващи в ложите си натруфени светски дами. Уловени за лианите, все едно някаква уродлива паяжина, кривяха крайниците си съвсем по паешки стада паякообразни маймуни.

Наблизо висяха на опашки маймуни капуцини и наблюдаваха със сериозни муцунки играта на децата си. От време на време някоя от тях, все така с главата надолу, протягаше ръка и поднасяше нещо към устата си. Плодове? Съвсем не. Ловяха едри пеперуди морфо, откъсваха им крилете, които политаха надолу като фантастични венчелистчета, и налапваха лакомо обезкрилените им тела.

По тинестия бряг се разхождаха чапли, корморани, ибиси, фламинга. И гигантски щъркели ябиру с плешиви сини глави, които крачеха важно-важно, оглеждайки всичко с неизпускащи погледи.

Отдолу, срещу течението, се зададе някаква жълтеникава мъгла. Приближи, уплътни се. Скри зад жълтата си непрогледност бреговете. Чак тогава се разбра, че това всъщност не е никаква мъгла, а чудовищен рояк пеперуди, удивителна вихрушка от размахани, шумолящи криле, която се ви над главите им, сякаш безкрай, може би час, може би и два.

И когато тя се източи на запад, а бреговете отново се провидяха, отгоре връхлетя като пикиращ самолет някакво тежко тяло. По хиацинтовия губер запляскаха криле, размятаха се ноктести лапи, защрака як клюн, разхвърчаха се козина и перушина.

Тоя път коати не бе позволил да го изненадат. Успял навреме да забележи връхлитащата харпия, той се бе гътнал на гръб и бе посрещнал нападателката с размахани нокти и опасни зъби.

Хищната птица не устоя пред тая самоотверженост. Отскочи назад, раздърпана и оскубана, после се въззе уплашена нагоре, напусна позорно полесражението.

Тя съобрази мигновено. Иначе не би била истински цар на птиците в селвата. Мигновено взе друго решение. В следната секунда връхлетя повторно, тоя път върху скимтящото ягуарче и го отмъкна в безпощадните си нокти.

Човекът махна с ръка. Жестоко удовлетворение проряза съзнанието му. Още по-добре! И без това сирачето, още сукалче, беше обречено на гибел. Законът на селвата…

Над малкия островен свят, миниатюрен Ноев ковчег, отново настъпи затишие. Само летящите риби, гонени от розовите амазонски делфини, цамбуркаха наоколо като запокитени от невидим шегобиец шепи камъни. И от това затишие побързаха да се възползуват мушиците пиуме, които денем заместват москитите. Налетели като облак, те облепиха ръцете и лицето му. Кожата му се покри с мехурчета, подобни на опарване от коприва. Засмъдя повече от коприва.

Около лицето му се завъртяха няколко мухи ура. Познаваше ги добре. Който не ги познава, по-добре да се изсели от Амазонията. Ура снася яйцата си като щръклица в кожата, много често в ноздрите и ушите. Личинките й, на големина колкото пушечен куршум, изгризват живата плът, пренасят опасни зарази, причиняват понякога и смърт. Човекът може да се бори с нея, като постави върху подутината парче сланина и го превърже с плат. Личинката навлиза в примамката. Но тук, на тоя плаващ тревен дюшек, нямаше сланина, нямаше нищо подобно. Оставаше му само да ги гони, да не ги оставя върху кожата. Ако има нещо по-досадно от обикновената муха, то това е ура.

Към отсрещния бряг се мярна туземна пирога. Серингейросът понечи да стане, да размаха за помощ ризата си. Ала се отказа навреме. Нещо повече, легна по очи, прилепи се, изчезна. Все още се намираше близо до серингала си. Ако подочуеше, че се е спасил, сеньорът нямаше да го изтърве. И дългът щеше да нарасне още повече. Защото нещастникът вече нямаше и каучук, с който да изплати поне част от него. Пожарът не би пощадил складираните боли. Освен това върху сметката му щяха да легнат и разходите по преследването му. По-добре беше така, да изчезне, да го забравят.

Ала скоро съжали. Пирогата вече беше навлязла в някакъв страничен приток, когато кайманите започнаха настъплението си. Почти едновременно три чудовища опитаха да се покатерят при него. Двата напразно драскаха с нокти по рехавите краища на островчето. За беда третият успя. С ловък тласък на трионената си опашка той изпълзя на сухо. Раззина паст. Ала не към човека. Втурна се срещу оцелота. Защо ли бе предпочел тъкмо него? Кайманите имат вкус към кучешкото месо. Дали го бе сметнал за куче? Пъстрият звяр се изправи, настръхнал, изфуча сърдито като котка и замахна с лапа към окото на нападателя. Ала той не спря, налетя повторно.

Изведнъж тежкото влечуго се провали във водата, случайно попаднало върху по-тънък слой от хиацинта. От островчето се отцепи един малък къс, колкото два листа на амазонската виктория, и заплава отделно, понесъл върху клатушкащата си повърхност по чудо спасения оцелот.

Кайманите най-сетне изоставиха настървените си напъни да се покатерят върху плаващото късче суша. И човекът, вече успял да си възвърне чувството за хумор, си помисли: „Тоя абордаж не сполучи.“

Ала те не се отказаха напълно. Заплуваха редом — един зловещ ескорт от подадени над повърхността чифтове грозни пъпки, под които се провиждаха трионените опашки и зъбатите морди, добродушно — присмехулно ухилени.

Внезапно оцелотът се надигна, готов за скок. Какво ли бе съгледал в ниския хибисков храст? В следния миг нападна. Изглежда, изгубил бе ума си от глад, щом се бе решил и на това. Мигновено отскочи назад с ядно изфучаване и необичайно зяпнала уста. И все така, с отворена уста и болезнено скимтене, започна да трие с лапи муцуна.

Тогава човекът видя и героя, който бе принудил прегладнелия хищник да отстъпи. Пред храстчето се ежеше и разтърсваше предизвикателно иглите си дървесно бодливо свинче, отдалеч подобно на купчина сив мъх.

Обикновените хорица разправят басни за неговите способности. Смятат, че то изстрелвало бодлите си, които, веднъж докоснали врага, сами се намъкнали в плътта му, докато го пронижат цял и излязат от другата страна.

То се знае, не ги стреляше. Страшното в шиповете му е това, че са много крехки и се чупят лесно. Само това. Ала и то не е по-малко опасно.

Когато куче сглупи да се задява с такъв бодливец, само господарят му може да очисти устата му от иглите. Кой щеше да направи тая услуга на оцелота, чиято муцуна се бе превърнала на таралеж, само че с бодлите навътре?

Защото, ако не успееше да ги махне, го чакаше глад, та и гладна смърт… Такъв е законът…