Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2011)
Корекция и форматиране
Genova39 (2011)

Издание:

Петър Бобев. Боа и диаманти

Редактор: Любен Петков

Художник: Стефан Марков

Художествен редактор: Елена Маринчева

Техн. редактор: Виолета Кръстева

Коректор: Елена Баланска

Издателство „Български писател“, София, 1979

ПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Анакондата

Анакондата едва се бе спасила от електрическия удар на змиорката. За това можеха да съществуват две обяснения: или че за краткото време на борбата рибата не бе успяла да набере нужната мощност в смъртоносното си оръжие; или че змията, предимно воден обитател, с нейната вродена способност да издържа дълго, без да диша, бе пролежала на дъното, без да се удави, докато премине зашеметяването. Или и поради двете причини едновременно.

Въпреки това, въпреки че се бе отървала привидно безнаказано от опасната среща, тя и досега все не можеше да се оправи напълно. Изглеждаше замаяна, предпочиташе да се излежава в плитчината или да се припича на слънце върху някой довлечен до брега дънер.

С двете си мънички очички, кацнали почти на носа, тя оглеждаше все още някак безучастно владенията си. И тя го знаеше, и другите — също. Нямаше наоколо никой, риба, влечуго или бозайник, който да й ги оспори.

Екваториалната нощ равна по времетраене на деня, продължаваше. Тъмна, безлунна. И все пак под бледия светлик на едрите, измамно близки звезди, които изкушаваха да ги докоснеш, на открито, край реката се виждаше ясно надалеч. Особено ясно за повечето хищници, на които нощта осигуряваше препитанието.

На брега, стотина разкрача по-нагоре, с шумно топуркане излезе пекарското стадо. Новият му предводител със счупения зъб нагази във водата. Нали това беше основното му задължение — да проверява, да среща пръв всяка заплаха, каквато и да бъде тя. При пекарите насладата от чувството за важност се заплаща с готовността всеки миг да изложиш живота си заради тези, които са ти се подчинили.

И въпреки че се ослушва дълго, въпреки че още по-дълго души въздуха, не успя да открие спотаения в довлечения клечалак враг, самият той подобен на дънер, който ги дебнеше от плиткото дъно.

Ако наблюдателите на пекарите, на капибарите, на агутите и на всички други жертви можеха винаги да забелязват опасността и да се спасяват от нея, то значеше да се свърши кайманският род, да измрат от глад всички месоядци. Природата даваше еднакви шансове: на жертвата — да избяга, на убиеца й — да я улови.

И когато горските свине, подканени от успокоителното изгрухтяване на новия си, все още неопитен водач, навлязоха във водата, кайманката връхлетя светкавично, докопа едно прасенце и се врътна обратно към дълбочините.

Тогава водачът, побеснял от гняв, че е надхитрен, верен на чувството си за дълг, без да преценява силите си, се спусна подире й. Заудря я настървено с острата си глига. И понеже му бе останала само една, насочил цялото си внимание в нея, успяваше да я забие умело тъкмо там, където се мереше. В ноздрите, в очите, в междините на роговите плочи. И някои от тези многобройни удари излязоха успешни.

Раните наистина не бяха смъртоносни, но като всяка рана — болезнени. Влечугото изпусна плячката си, за да отправи убийствените си челюсти към безразсъдния нападател. Всъщност това беше замисълът на пекари. За жалост късно осъществен. Прасенцето вече беше мъртво. И саможертвата на храбреца можеше да се окаже съвсем безполезна, ако пиранхите не бяха подушили кръвта. Самецът пекари загреба бързо към брега, обхванат от ужас. А кайманката, дори по-уплашена от него, защото не бе забравила загубата на трите си пръста, се спусна подире му.

Тогава хищната рибешка глутница се нахвърли върху убитото прасе. Двамата бегълци, доскоро смъртни врагове, тоя път братя по съдба, наближаваха брега. А пиранхите, огризали за секунди малкото трупче, се спуснаха след тях. И може би стадото на безопашатите свине отново щеше да си търси друг водач, ако не се бяха притекли в непреднамерена помощ гигантските видри, които тъкмо извеждаха питомците си на поредния урок по риболов. Сега — на лов за плячка, която умее да се защищава, която е способна да нанася болезнени рани, ако не докажеш, че си по-пъргав от нея. При тяхното приближаване пиранхите се стрелнаха като по команда обратно към речните подмоли.

Пекарите, подкарани от водача си, се шмугнаха в гъсталака, а кайманката пак се нагласи в предишната си засада.

Съвсем наблизо растеше гигантската сейба, върху която се бе настанил зеленият удушвач апуизейро. Успял да достигне почвата с въздушните си корени и да се вкорени в нея, той изсмукваше като чудовищна помпа соковете й и нарастваше с неправдоподобна бързина, тъй както е възможно единствено в селвата. Пускаше нови корени и нови ластари, които като пипалата на многоръко чудовище оплитаха обреченото дърво, сковаваха го във всеобхватната си, ужасяваща дървена плетеница, като гигантска ризница, по-право менгеме, стократно; умножен обръч за притискане челата на еретиците от епохата на инквизицията. Някакви дървени вериги, по-яки от стомана, които сковаваха все по-плътно пленения исполин, стягаха мощната му снага, спираха притока на жизнените му сокове. А горе, на върха, избуялата шума на апуизейро вече задушаваше в своята сянка неговата корона, лишаваше я от животворната светлина.

В клоните избухна нова врява. Анакондата, то се знае, не я чу. Ала зърна размърдването на листата. Всъщност какво ставаше там? Аха, дървесната песоглава змия беше открила гнездото на тупаните и може би щеше да го опустоши начаса, ако двамата родители не я бяха усетили навреме. Разбудени от техните викове за помощ, бяха долетели и съседите им. Макар че в мрака виждаха по-лошо от нея, те налитаха отгоре й дръзко, като й нанасяха тежки удари с огромните си назъбени клюнове. И тя не устоя пред дружната им защита. Отстъпи, запълзя по клона, прехвърли се върху съседното дърво. Беше прегладняла. Нямаше да се успокои, докато не напълнеше стомаха си.

Така, търпеливо, безшумно, като зло привидение на нощта, възползувала се от настъпилата отново тишина, успя да издебне маймуните саймири. И с мълниеносно стрелване на главата захапа една, безсъмнено най-крайната, маймуна. А най-отвън след ежевечерното боричкане оставаше най-слабият, природата провеждаше жестокия си подбор. Големият саймири, гигантът водач, както винаги, се бе намъкнал в средата, откъдето, на сигурно, защитен от телата на по-слабите си поданици като от някаква жива крепост съвсем по човешки, крещеше ругатните и заканите си срещу нападателката. Змията, която нито. Ги чуваше, нито пък им отдаваше някакво значение, се свлече надолу, за да нагълта на спокойствие законната си плячка.

Майката тапирка с още незарасналите рани по муцуната от кайманските челюсти се провираше през отдавна непосещаваната тапирска пътека, следвана от безгрижно подскачащото си дете. В този трънак трудно би проникнал по-едър звяр. Ала за големите змии, някоя боа или ням кротал, тая бодлива плетеница не представляваше никакво препятствие. Затова беше непрекъснато нащрек, като въртеше уши на всички посоки и душеше въздуха с хоботовидния си нос.

А от пълчищата кърлежи и земни пиявици, от милиардите комари въобще не опитваше да се опази. За себе си бе решила тъй — предпочела бе дребните кръвопийци пред едрите. Когато излезеше на брега, щеше да се оваля в тинята. Все някои можеха да се пуснат. Останалите пък щяха да опощят от гърба й соколите чиманго.

Най-сетне достигна излаза. И се спря. Сега вече опасността можеше да връхлети всеки миг и от всяка посока. Стоя така дълго, неподвижна като паднал дънер. И се ослушва. И души въздуха. Усетило тревогата й, малкото се свря под корема й неподвижно.

Най-сетне тя се реши. Изглежда, нямаше опасност. Измъкна се на поляната, пристъпи към жадуваната тиня. Оваля се с блажено пръхтене.

И дочу изпращяването на клоните високо над главата си. Без да се замисля, тя изпищя през нос. Детето й, послушно на майчиния зов, се стрелна към нея. Тъкмо навреме. Защото в следния миг на мястото, където бе стояло то, се стовари разярената пума, скочила от десетметрова височина. Побесняла от неуспеха си, тя се спусна да догони измъкналата й се жертва. Но насреща й се изправи като запокитена канара от сила и безстрашие решената на саможертва майка, блъсна я с тежкото си тяло и се нахвърли да я хапе настървено с опасните си зъби.

Пумата не устоя пред тая ярост. Подхвърли се обратно върху дървото и оттам изсъска недоволно като сърдита котка, докато тапирката отвеждаше детето си в бодливия тунел. Отново на сигурно.

След малко от отсрещния храст се подаде една люспеста муцуна с малки очички, която подуши въздуха и допуснала, че няма от какво да се бои, подаде и двете си лапи, въоръжени с яки нокти, дълги една педя. После — и цялото си тяло, покрито с костни плочки като древна ризница.

Обикновено бавен, залисан да изравя червеи и личинки от земята, когато прекосява открити пространства, броненосецът се впуска и в галоп. Благодарение на тоя си обичай и сега успя да се отърве от пумата, която падна почти върху късата му опашка. Без да се свива на кълбо, както правеше при други случаи, тоя път предпочете да се спасява във водата. И преди хищницата да повтори скока си, той се хвърли в реката.

Пумата не посмя да го последва и там. Беше видяла от високото, от засадата си, двете чудовища, едното вляво, другото вдясно. И когато кайманът и анакондата, без да се забележат, запълзяха дебнешком към набелязаната си обща жертва, тя предпочете да не се набърква в техните разправии. Отстъпи бавно-бавно, заднишком, после се упъти да се нахрани другаде. А двете влечуги продължаваха да напредват предпазливо, докато броненосецът все още се колебаеше дали е време да излезе на брега.

Анакондата и кайманът се видяха на двадесетина крачки един от друг. И двамата трепнаха, заковаха се на място. После, изглежда, нещо в малките им мозъци заработи. Някакъв недалечен спомен, още незабравен, се мярна в главите им, за предишната свада, за болезнените рани. За мъчително оспорваната и тъй останала спорна победа.

Първи отстъпи кайманът. Но и анакондата не се възползува от отстъплението му. Навярно беше взела същото решение преди него, само че, докато го приведе в изпълнение, трябваше да мине известно време. Впрочем, каквото и да бе станало в мозъците им, то подсказваше, че и двамата бяха извлекли поука от взаимния си неуспех, бяха оценили вредата от враждата си. Все едно — бяха поумнели.

Броненосецът последен проумя, че са го зарязали. Засуети се на място, запристъпва напред-назад, после изведнъж реши. За да се спаси, трябваше или да излети, или да потъне вдън земя. И той предпочете второто. Притича десетина крачки, докато достигна по-суха почва, и започна да рови в нея с огромните си нокти, сякаш жива земекопна машина. И преди спотаената пума да разбере какво прави, преди да осуети намерението му, той успя да се намъкне цял в изкопаната дупка, пред очите на разочарованата нападателка да навлезе още по-навътре в пръстта. Наистина бе потънал вдън земя…

Останала сама през толкова дългото отсъствие на човека, боата не можа да се задържи повече в хижата, където папагалката, кацнала в безопасност на високия прът, продължаваше да се заяжда с нея, доказвайки й злопаметството си. Неспокойна, нетърпелива, змията нагъна мощното си тяло и се свлече по стълбата на земята. Там, опипвайки с език, запълзя по пресните дири на приятеля си. Може би не й беше ясно какво иска, може би не съзнаваше дори, че го търси, поддала се на някакъв стремеж, неосмислен и мъгляв, пробуден в дивото й сърце от близката дружба с това тъй различно от нея и все пак единствено близко не враждебно същество на света. Но какъвто и да беше ходът на мислите й, ако въобще можеше да се говори за такъв процес в нейния малък мозък, изводът — негова последица — беше ясен и последователен. Целеустремено, неотклонно тя беше тръгнала да намери тогова, който й беше създал чувството за дом, за сигурност, за нежност.

Нищо, че следите му водеха към водата, забранената, опасна за сухоземната обитателка област — владение на гигантската й братовчедка.

И се спря в недоумение. Там, в заливаната от вълните пясъчна ивица, човешките следи се губеха. Какво трябваше да стори изоставеното, жадуващо дружба влечуго?

И то направи онова, което би направило и едно вярно куче. Остана да чака на същото място, където свършваха следите, досещайки се, че само оттам можеше да се върне този, когото диреше.

А той не се връщаше…

Съвсем наблизо подскочи огромната жаба петопръста пищялка, унищожителката на дребните змии. И когато боата, повече раздразнена от появата й, отколкото от глад, стрелна глава към нея, жабата, ужасена, се бухна във водата. А там, побързала да не изпусне падналото й от небето щастие, хапещата костенурка изщрака с острите си челюсти на сантиметър от тялото й. С няколко тласъка на ципестите си нозе жабата успя да избяга и тоя път. Но, ужас! За малко да се блъсне в устата на кайманката, от чиито разкривени зъби я спаси отново пъргавината й. И ако можеше да говори, ако можеше да вика, навярно щеше да изкрещи: „Аман от тоя живот!“

В гората все още властвуваше мракът, плътен като смола. Рояците светулки отдавна бяха отложили за утре вечер фантастичните си илюминации. На небето над реката, вече просветляващо, гаснеха и небесните светулки. Над водната повърхност запълзяха редки паяжини от мъгла, които бързо се уплътняваха, застилаха реката от бряг до бряг. Захладня. И боата, като всяко животно с непостоянна температура, една от първите усети студа. Измръзналата й снага се поотпусна. Додряма й се. И тя положи сънливо глава върху намотаните си пръстени.

В гнездото на соколите чиманго вече се бе излюпило подхвърленото патиче кукувиче. Ако дочакаше утрото, мътачките му, щом видеха вместо жадуваната си голокожа рожба това пухесто кълбенце, нямаше да му простят коварството. Макар и толкова малко, само с няколко часа житейски опит, оная тайнствена сила, която наричаме инстинкт, онова удивително унаследено знание му подсказа единственото разумно действие. То се измъкна изпод корема на топлещата го чиманго и се прехвърли през ръба на гнездото. От петметрова височина тупна във водата и заплува. Само че и тук, далеч от опасните отмъстители, го очакваха други, не по-малки опасности. Ето, една прегладняла водна змия връхлетя с раззината уста. За щастие на патенцето и за нейно нещастие пътят й се кръстоса с пътя на хапещата костенурка. И в следния миг змията вече се гърчеше с пречупен гръбнак между костенурските челюсти.

В същото време патицата чачалака, която бе измътила яйцата си в гнездото на отсрещното дърво, сваляше децата си във водата, отнасяйки ги с крака. Едно подир друго.

Патичето кукувиче доплува тихомълком и неусетно се присламчи към струпалите се в куп патенца чачалака, чиято майка доверчиво поведе всичките деца, ведно с неканеното хранениче, подире си. Нито щеше, нито можеше да ги брои.

Озадачена пред неочакваното изчезване на човека, и то в тая враждебна стихия водата, тревожна очакваща, вяла, сънлива от студ, боата не забеляза приближаването на гигантската си сродница, която беше запазила цялата си жизненост в топлата вода.

Усети се късно, когато зъбите на анакондата вече се бяха впили във врата й. Опомнила се мигновено, боата се размята, побесняла от гняв, от болка и ужас. Заизвива се, заусуква се. Зашиба като великански бич. Напразно. Хватката на неприятелката й беше безпогрешна, не пускаше.

Анакондата нямаше нужда да се увива около нея, за да я удуши, както душеше тапирите, капибарите, ягуарите. Без да губи време, само придвижвайки ту едната половина на челюстта си, ту другата, тя започна да я нагълтва още жива. Сякаш полазваше около нея с вътрешността си.