Петър Бобев
Боа и диаманти (10)

Ара

Ара изкряка пронизително. И от тоя крясък човекът се събуди на часа. Надигна се сънлив, огледа се. Нищо тревожно. Боата лежеше на обичайното си място, в ъгъла до огнището, а двете птици, притиснати една о друга, наежени, продължаваха да си дерат гърлата.

Но щом излезе на площадката, тозчас се врътна надире, грабна пушката и излетя навън. Само че късно. Придошлата вода, неподсилена от нови дъждове, вече се бе оттекла напълно, прибрала се в старото корито, оставила само незасъхнала тиня и наръчи оскубани треви и клони.

Подушил с безпогрешния си усет какво го очаква, куцият ягуар, току-що изоставил опита си да се покатери по стълбата, успя да се шмугне в шубрака преди изстрела. Маймунските стада в цялата околност се разреваха, разлетяха се с крясък тукани и папагали, надигна се такава олелия, че стрелецът побягна отново вътре, запушил ушите си с пръсти.

Е, добре му се отплатиха тоя път двата храненика. Куц ягуар, при това изгубил страх от човека, наистина е неособено мил съсед. Хубаво е да имаш такива часовои у дома си. Нали и гъските едно време спасили Рим?

Той посегна, та погали и двете по още наежените глави. Те вече бяха свикнали доста с него, щом като му позволяваха такива ласки. Изглеждаше, че дори са им приятни.

За жалост крилото на мъжкия все не се оправяше. Беше се подуло, гноеше. Нещастникът седеше на пръта някак необичайно за рода си умърлушен, мълчалив и настръхнал.

— Горкичкото! — рече човекът, като го погали повторно.

Често го казваше. Друга дума не му идваше наум, така обхванат от състрадание.

Той сложи да се вари кафето за закуска и докато чакаше, приклекна до боата. Тя и сега не изсъска насреща му, а го посрещна с леко трепване на цялото тяло. Нямаше съмнение, оздравяваше. Прехапаното място вече не висеше тъй безпомощно като пречупено. Двете половини, които отначало се гърчеха като отделни същества, почваха да се подчиняват на едни общи заповеди. Стори му се дори, че във вторачените й немигащи очи просветна приветлива искрица. Някакъв блед израз на доверие, без обичайната свирепост на змийския поглед. Сякаш бе осъзнала добрината, що й бе сторил. И му отвръщаше с разбиране.

Досмеша го на часа, щом се улови в тая неуместна сред селвата сантименталност. Вече беше склонен да приписва човекоподобни психични качества не само на маймуните, ами и на такива низши твари. Изглежда, толкова бе зажаднял за човешка дружба, за взаимност, та вече почваха да му се привиждат подобни чувства навред. А знаеше, още не бе забравил уроците по биология. В учебниците беше написано черно на бяло — змията е примитивно гръбначно животно с недоразвита висша нервна дейност. Главният мозък на гигантската анаконда тежи колкото мозъкът на новороденото котенце. Какви душевни прояви при такова количество нервно вещество? И все пак — все в същия учебник се подчертаваше, че интелигентността не се измерва само с теглото на мозъчното вещество.

А защо тогава по целия свят това низше влечуго е било предмет на поклонение? От Индия до Мексико. Учените имат отговор и на тоя въпрос: Човек обоготворява това, от което се бои. Навярно страхът от змиите е вроден у човека, наследство от скачащите по клоните негови прадеди. Неведнъж гаримпейросът бе виждал как се разтреперваха от ужас, как се вцепеняваха при вида на най-безобидната змия маймуните, които предизвикателно дръзко замярват с клони и плодове пумата и ягуара. И все пак… Човекът се е боял и от мълнията. Без да й е приписал мъдрост. А за древните хора змията е символ на мъдростта. За египтяните Великата змия е измътила яйцето на света. В Елада мъдрата Атина е изобразявана редом със змия. В библейските легенди за грехопадението главната роля е отредена пак ней, да поднесе на Ева плода на познанието. Какво съвпадение — змията и познанието! А жезълът на Асклепий с увитата змия — емблемата на медицината…

Трябваше да й намери храна. Вече бе заложил няколко примки. И то жива плячка: агути, пекарче, капибарка. Да я върже пред боата, та тя да повярва, че сама си я е уловила.

А му се налагаше да продължи работата си. Струваше му се, че бе открил диамантеното находище, ей там, отвъд носа, където след завоя речният ръкав се усукваше в множество водовъртежи, които зейваха ту тук, ту там като едра сипаница върху водната повърхност. Има ли водовъртежи, значи, дъното е неравно, значи — има вероятност да се задържат довличаните от водата кристали.

И докато човекът отиваше нататък, понесъл сечивата си, да опита щастието си и тук, оцелотът, който постепенно бе успял да поочисти устата си от шиповете на бодливото свинче, измършавял, с гноясали устни и зъбни венци, претърсваше гората за някаква храна, която може да се гълта лесно, без борба и без дъвкане. И видя причинителя на ужасните му страдания. Увиснало на опашката си от най-ниския клон, бодливото свинче гризеше с острите си зъби крехките пъпки, то самото подобно на купчинка мъх. Тоя път оцелотът не го нападна. Научил бе добре жизнения си урок. Само отскочи встрани с гневно изсъскване, сякаш и той като туземците се боеше от приписваната му способност да стреля отдалеч с безпощадните си игли.

Продължи да дири това, което би могъл да приеме: жаби, гущери. Ето, затисна с лапа една жаба. И с недоволно мръщене, със скимтене я налапа неохотно. Знаеше, че не понася на стомаха му, че цяла нощ ще го боли. И все пак по-добре с пълен стомах, който боли, отколкото с празен.

Изведнъж чу някакво шумолене. Взря се. Цяло гъмжило змийчета. Пфу! И те като жабите бяха трудно смилаеми. И все пак… Налапа едно, две, три…

После с два скока се озова на дървото, доловил шумоленето през листната настилка на старата лабария, която бързаше да накаже похитителя на това, що бе останало от многочислената й челяд.

И днес гаримпейросът не можа да намери жадувания диамант. Види се, тъй му било писано. Защото видя бременната тапирка, която сега за него щеше да олицетвори пръста на съдбата.

Останал бе без месо. Нали наводнението отвлече затворените в плетения загон костенурки? А месото на тапирите е не само много по количество, ами и превъзходно на вкус. Тапирката поглеждаше от време на време из гъсталака, после се навеждаше и ловеше с хобот плодове.

Човекът не устоя на изкушението. Заряза сечивата си, задебна я като хищник. Знаеше, тези животни са прекалено предпазливи. И съвсем не глупави, на каквито намеци навежда името им. Много находчивост е потребна, за да бъдат надхитрени.

Търсейки като ягуара страната срещу вятъра, той опитваше да предугади вероятното й бягство, за да се озове навреме там, готов за стрелба. Но винаги, когато помислеше, че е постигнал целта си, преследваната неочаквано изменяше посоката си и тръгваше тъкмо натам, където най-малко я очакваше.

Разиграваше го. Ловецът почна да се дразни от тая игра на криеница. Стори му се безконечна. Време беше да й сложи край… Или-или… Или да я застреля, или да я прогони съвсем. И макар че от такова разстояние трудно се улучва, той вдигна цевта.

Как разбра пустата му тапирка, сякаш бе прочела мислите му? Преди да я постави на мушката си, и тя изчезна.

Разгневен, недоволен, дето може би твърде много я бе дебнал, неудачникът метна пушката на рамо. И пак я видя как къса листа и вейки.

То се знае, гоненицата започна отново. И отново се прекрати, щом той понечи да се прицели. Тъй — няколко пъти. Ловната му страст се разпали. Нима щеше да го разиграва него, венеца на природата, някакво диво животно. И с тъй изразително име — тапир!

Опита друга хитрост, трета…

Отде можеше да знае, че на преследваната жертва вече бе наближило времето да ражда? И търсеше скрито местенце да се усамоти на спокойствие — търсеше тихо кътче, все едно олтар, където щеше да се изпълни великото тайнство на природата, вечно, обновяващо — появата на новия живот, брънката между миналото и бъдещето, едно малко мостче към безсмъртието на вида…

Чак тогава разбра, че се е заблудил. Неусетно се бе отдалечил от брега и от хижата си. Всяко лекомислие се плаща. Сега и той трябваше да заплати лекомислието си да се впусне в такова ловно преследване, без да познава, както трябва, околността. Затова местните хора не се разделят от мачета. Не толкова за да си пробиват просеки през гъстите шубраци (такива непроходими обраствания има само в окрайнината), повече — за да правят нарези по дърветата, та да се ръководят по тях на връщане. Индианците пък, които нямат мачети, кършат вейки. Той би могъл също като тях, ако се бе сетил навреме. Но сега…

Сякаш коварна сила беше замъглила преди това разсъдъка му. И той, без да ще, си припомни суеверията на местните хора за злите горски духове, които, преди да те унищожат, ти отнемат разума. Нима и тоя тапир… Зъл дух…

От уплаха не можа и да се засмее на глупавото си хрумване. Заозърта се да намери какъв да е признак за ориентиране. В родината му те бяха толкова много. Мравуняците са изградени от незасенчената страна на големите дървета, което значи на юг. Мъховете пък растат по северните им страни. Годишните кръгове на пъновете са по-дебели от южната страна. При това слънцето се вижда през редките корони. А тук? Тук нито мравуняците, нито мъховете се подчиняват на някаква закономерност; нито пък има кой да сече дърветата, та да остават пънове; нито пък при това вечно лято се образуват годишни кръгове. Мъхове и мравуняци навред — от земята до върховете. А слънцето? Под тоя листен покрив, натрупан на няколко етажа, не прониква никакъв слънчев лъч. Слънцето е тъй далечно и тъй недостижимо, както на морското дъно. И както на морското дъно се процежда само бледо малахитово сияние — не светлина, а зеленикав сумрак, в който гигантските стволове заприличват на приказни декори във филм на ужасите. И сякаш неживи дървета, а циклопски партенон от безредно възправени колони — по-стройни или чудовищно дебели, пъстри или убийствено едноцветни, гладки или ръбести, набраздени с усуканите ребра на дъсковидните корени или оплетени, ще речеш, оковани с вериги от жилестите врежове на лианите.

Селвата е буйство, изстъпление на кипящия живот. Но само горе, по високите листни етажи. Не тук, до земята. Тук, във вътрешността на гората, няма подлес, няма треви и храсти, няма цветове. Тук е царството на смъртта. И на гниенето. Едно безкрайно гробище. Всичко, което умре горе, пада да изгние тук: листа, клони, цели дървета. Насекоми, птици и едри животни. Във въздуха се носи тежка, упойваща миризма на парник. И на морга…

Селвата, това безчувствено чудовище, го притискаше със задушаваща тежест. Вледеняваше душата му. Лишила го от слънцето и от чувството за собствено място под него, тя замъгляше разума му. Впръскваше в душата му смразяващото съзнание за малоценност. Тук човек затъпяваше — защото единствената му цел не бе да се развива, а само да оцелее, да остане жив, на всяка цена. Та какво всъщност представляваше тук „венецът на природата“? Само една буболечка сред гигантизма на гората; едно нищожество, по-маловажно от всички тия животинки, които се провикваха отгоре или се ровеха в шумата долу — които всъщност бяха на своето място, докато той бе съвсем чужд за тоя свят, една отвяна от бурята пеперуда. Нищо повече.

Тогава интуитивно усети прокрадващия се ягуар. Извърна се рязко, насочил оръжието си. Ала преди той да натисне спусъка, куцият звяр отскочи зад един дъсковиден корен, висок цял човешки бой. Явно, известно му бе какво може да очаква от това смъртоносно дуло.

Почувствувал се изведнъж в положение на дивеч, ловецът се поколеба. После веднага реши. Трябваше да се справи поне с едната заплаха. И пое дебнешком нататък. Но когато погледна зад корена, хищникът беше изчезнал, сякаш се бе стопил във въздуха. Като привидение.

Уви! Той знаеше, не се бе стопил. Причакваше го другаде.

В гората животните не се осланят много на очите. Повече на носа, на ушите. А слабото обоняние на човека не можеше да се мери с дивите зверове. Оставаше му само слухът. Единствено на него трябваше да разчита сега. Запомнил бе от индианците. Затова и той като тях започна да се вслушва с отворена уста, да не шуми въздухът през носа. При това внимаваше да не извръща рязко глава, защото и най-лекото проскърцване на прешлените можеше да заглуши изшумоляването на прокрадващия се хищник.

След двадесет крачки го усети, по-надалеч, недосегаем за точен изстрел. Ще речеш, че бе изучавал науката за вероятността на верния прицел.

В същото време тапирката, успяла да се измъкне от преследвача си, се върна бързо назад, към брега (за нея гората не беше зловещ лабиринт, а роден дом), върна се, та там, из непроходимите гъсталаци, да намери необезпокоявано място за раждането. И скривалище през първите часове от живота на бъдещата си рожба.

А по сребристата цекропия, огненовото дърво, бяха пропълзели пълчищата на мравките листорези и без да подозират очакващата ги участ, се бяха нахвърлили върху листата й. Така, за ден-два, ако никой не им попречеше, можеха да обезлистят много по-голямо дърво от цекропията. Допуснали бяха само един пропуск — че жертвата им има сигурни, самоотвержени защитници. Ето, от празнините на кухите й стъбла рукнаха отредите на огнените мравки — ташиз, които се нахвърлиха върху неканените си братовчедки. Листорезите не устояха срещу войнствения им устрем. С оредели редици, оставили на полесражението безброй осакатени, преполовени и обезглавени трупове, те хукнаха обратно да се спасяват.

Безпощадната природа никога не дарява спокойствие. Изисква, повелява. Винаги нащрек; винаги, в най-улисващата грижа, да се озърташ, да слухтиш, да преценяваш.

Прегладнялата пума, все още недовиждаща с раненото от игуаната око, претърсваше настървено гората. Напоследък, така осакатена, децата й оставаха все недонакърмени. Плачеха, скимтяха. И тяхната мъка я прогонваше тозчас от бърлогата; подгонваше я пак на лов по-силно от бич. Да хване какво да е, да засити своя глад, да набере мляко и за тях…

За тях, само за тях…

Преди малко бе срещнала осиротелия мравояд, който по законите на племето си вече се бе разделил с другарката си, като пристъпваше по обичая си тромаво, с подгънати под ходилата огромни орлови нокти. Сметнала, че би могла да го издебне, докато той разкъртваше един термитник и измъкваше в направения пробив трипедения си език, тя бе скочила отгоре му. Уви! Пак бе надценила силата си. Добре поне, че бе успяла да се отърве само с една драскотина на опасните му нокти, когато той неочаквано се бе извърнал да пресрещне коварното й нападение. Изненадана, тя бе отстъпила благоразумно, преценила, че няма никакви изгледи за успех в един открит двубой, тъй, полусляпа. Предпочела бе друга, по-леснодостъпна плячка.

И подуши мириса на тапирката, която подготвяше леговището си. Усетът й не я излъга. Досети се какво предстои. И се натъкми да чака. Вече имаше надежда — или крехко тапирче, отмъкнато от изнемощялата родилка, или пък — самата родилка.

Две майки. Едната диреща храна за своите деца, а другата — опитваща да спаси бъдещото си дете. И двете — еднакво прави, и двете с еднаква отговорност към бъдещето, еднакво задължени да запазят своите мостчета към безсмъртието на вида.

Тапирката прецени мигновено какво й остава. Само това. Докато още има сили, да прогони коварната хищница. И с последно усилие, сподавила наченалите вече родилни болки, тя връхлетя срещу врага си. Принуди я да бяга в най-гъстия трънак. Невиждаща с едното око, пумата се заплете в бодливата мрежа, уплаши се, заскимтя, цялата окървавена, с набити в кожата й шипове.

И докато тя се мъчеше да се измъкне от тоя трънлив капан, тапирката побягна надалеч по само ней познатите й тапирски пътеки. Спаси се и тоя път. Спаси и бъдещата си рожба. Но докога ли…

Ала човекът не се бе спасил. Напротив, объркваше се все повече. Навлизаше към вътрешността на безкрайната селва. И отчаянието сковаваше в ледените си пръсти сърцето му. Струваше му се, че обезумява. Че всеки миг може да изреве, да раздере дрехите си и да хукне гол през гората, пронизвайки я със запомнения от филмите вик на Тарзан, от който трябва да се вцепенят всички зверове на джунглата. Да се вцепени и ягуарът, който продължаваше да го дебне неотстъпно като зловещо привидение в очакване да отслаби вниманието си, да полегне, да задреме.

Затова нещастникът не спираше, а се мъкнеше без цел, без посока, само за да върши нещо, защото бездействието щеше да го подлуди, премалял от глад и умора.

Дали пък от това притъмняваше пред очите му? Мракът изпълзяваше отвред, иззад дървесната колонада, като дим без мирис и вкус, избълван от невидими жертвеници, сгъстяваше се, забулваше зад нежното си було света.

Не, не само пред неговите очи. Наистина се мръкваше. А тук мракът пада бързо. Додето се наканиш да нощуваш, и вече е нощ. Още по-разтревожен, той се разбърза. Не можеше, не биваше да остане долу, на земята. С такова опасно съседство. И видял жилавата лиана, оплетена около едно голо стъбло, той се хвана за нея, та се изкатери с удвоени от страха сили до разклона на дървото. Привърза се към него с каиша си, преметна пушката през врата си да не я изтърве случайно и се приготви за сън.

Но тозчас се свлече надолу. Бе зърнал напреде си подадората, паяка с ласо, който държеше с единия си крак къса паяжина с леплива капчица на края, готов да я метне като ласо върху първото прелитнало под него насекомо. Тоя хитрец е опасен не само за мухи и комари. За хората също. Ухапе ли ти пръста, режи, без да се замисляш! Иначе — гангрена, а може и смърт.

До него видя и една космата мравка, по-голяма от стършел, която съскаше насреща му като змия. Нима би изчакал нападението й? И на целия й мравуняк? Това са най-едрите мравки. И най-свирепите — като пиранхи. Едно-единствено ужилване може да те свали на легло. А тук, загубен сред селвата, през нощта…

Обърна се и набързо попълзя по друга лиана. И там, вече с опит, разгледа основно новото си убежище. Опасни мравки и паяци нямаше. Само една стоножка, поне две педи дълга. Човекът я смачка с крак погнусен. Точно над главата му пък висеше огромно, на големина колкото него, хартиено гнездо на оси. Злите марабунта. За щастие вече се бяха прибрали за нощувка. А утре той щеше да бъде на път, преди те да се събудят.

Чак сега усети колко бе огладнял. Та той цял ден не бе турял ни трошица в уста. Но махна с ръка. Би издържал гладен и по-дълго. Само да намереше пътя за връщане. Нямаше опасност да умре от глад. Ако не умереше дивеч, щеше да наблюдава какво ядат маймуните — така поне нямаше опасност да се отрови от непознати плодове.

Тогава в мрачината отново съгледа преследвача си, който, докато го чакаше долу, бе решил да опита щастието си с един охранен агути или, както го наричат местните хора, златен заек. Само че агути успя да го превари. Та нали се намираше в своите владения? Познаваше отлично всяка дупка, всяка хралупа, всеки пън. С два скока се шмугна в отдавна използувания за целта кух дънер. И ягуарът се спря в недоумение пред отвора. Това беше обичайната хитрина на иначе беззащитния гризач, с която толкова често бе отървавал кожуха си, като се бе измъквал незабелязан от другия отвор на кухината. Не бе предвидил само това, че тоя път там ще се окаже бразилската лисица, която и сега не се бе отделила от мощния си покровител. С един скок тя впи зъби в крехкото телце на надхитрения хитрец.

Човекът, заплашен и той от гибел, при чуждата трагедия неволно потръпна. Знаеше го. Животът в селвата го бе научил. Природата не познава естествената смърт. Тук всеки загива от насилие. Дори и болният не може да умре от болестта си, загризан преди това от нечии зъби. Няма старост, което е равностойно на грозотата. Има само здраве и красота. Болният, недъгавият скоро напуска сцената, за да тържествува само жестоката прелест. Старостта — тая привилегия за човека, всъщност е неговото проклятие, отмъстителна гавра на непрощаващото битие заради неговата вироглава самонадеяност. „Боговете прибират млади любимците си.“ Тая мисъл на древните римляни, която често бе повтарял папагалски при спокойна обстановка, сега прозвуча в съзнанието му зловещо. Не, не искаше да бъде любимец. Нито на боговете, никому… Искаше да живее…

За свое голямо огорчение и лисицата не можа да се нарадва на попадналата й изневиделица плячка. Защото ягуарът тозчас връхлетя отгоре й да се възползува от правата си. За такива като нея са предназначени останките от пиршеството на силния. И тя, начаса разбрала мястото си, побягна страхливо с празна уста.

Човекът неволно си помисли. Колко лесно е наистина да бъдеш смел, когато си по-силен. Би искал да попита ягуара и нему подобните какво щеше да прави, ако имаше силата на агути. Или на лисицата…

Не било писано и на победителя да се наслади на победата. С ядно грухтене към него се отправи стадото на пекарите, водено от новия безбрад вожд. Ягуарът предпочете да отбегне срещата си с тия дребни, но опасни бродяги и хукна нанякъде, а пекарите набързо поделиха изоставената плячка.

Тогава към тях се присламчи предишният водач със счупения зъб, който досега ги бе следвал отдалеч. Родено стадно животно, вече му бе омръзнала самотата, дебненето, озъртането. И когато безбрадият връхлетя насреща му, той се извърна ребром и покорно му предложи хълбока си, най-уязвимата част на тялото. Този прост жест, този явен признак на подчинение, пълно отдаване във властта на по-силния, мигновено обезоръжи нападателя. Хилядолетният инстинкт му заповяда властно да не докосва призналия се за победен противник. И той отстъпи, върна се сред стадото с победно грухтене. После, когато от злочестото агути не бе останало ни кокалче, го поведе нататък подир побягналия хищник.

Кротували досега, може би и те уплашени от присъствието на ягуара, високо сред клоните се развикаха нагласящите се за сън маймуни саймири. Нощта е времето на ужасите, на смъртта, която дебне съвсем безпомощните тогава животни. Тя може да се появи с образа на пумата или оцелота, да пропълзи като песоглава змия или да долети с крилете на бухала. Затова страхливите маймуни се струпваха в куп.

Така, една до друга, им се струваше, че са в по-голяма безопасност, без да подозират, че това е нова хитрост на еволюцията, която така провеждаше подбора си. Най-сигурно, то се знае, беше в средата. Затова всеки се натискаше да се завре колкото може по-навътре. Само че за това са потребни яки мускули. Там естествено попадат силните. И съвсем в средата — най-силният от силните. Както всяка вечер, така и днес на това място, най-далеч от опасностите на тъмнината, се намъкна големият самец. На пръв поглед за човешките разбирания несправедливо, безнравствено, срамно. За природата — единствено целесъобразно. Тя не се нуждае от слабите. Сила и справедливост се изключват взаимно.

Всъщност какво друго е еволюцията? Подбор на най-агресивното. Неговите синове, унаследили качествата му, които го бяха издигнали до високия му ранг, както него щяха да изместват по-тихите, по-миролюбивите. А някога, както бащата на Едип — и него самия…

Макар и с едно око (нали другото му изкълва дръзкият колибър!), той все още запазваше водачеството си. Защото за това бяха достатъчни яките му мускули.

И то какво водачество! Същинска тирания, укрепена върху такава йерархия, каквато е немислима дори в прусашката казарма — това е общественото устройство на маймунското съжитие. Пък и на другите животински стада. На тях са непознати тия форми, които хората наричат демокрация, колективно ръководство, народна воля. И равенство, към което толкова приканваше Русо с призива си: „Назад към природата!“

Изведнъж настана такъв мрак, че човекът вече не можеше да различи ръката си пред очите. Маймуните притихнаха, укротиха се и накацалите по-горе от тях папагали. Ту тук, ту там започнаха да се обаждат нощните обитатели на селвата. Забухаха бухали, замяукаха козодои, наблизо заръмжа пума.

Сякаш чакали само него, по тялото му се посипаха безброй кърлежи, ситни като топлийки, които, бързо наситили се с кръвта му, се издуваха в изпънати като балончета червени топчета. Налазиха го земните пиявици, забързали като гъсеници педомерки по клоните. И да е само дето смучат кръв, но те имат лоши навици. Проникват през носа и устата в трахеята. А там, като се насмучат с кръв, могат да задушат човека.

Ами пълчищата паяци, стоноги, скорпиони…

Тогава надуха миниатюрните си сирени москитите. Налетяха отгоре му по-стръвно от пиранхите. Едни дребни, почти невидими. Други огромни, като оси. Просто му домъчня за родните комари, които му се струваха кротки като пиленца в сравнение с тези тук. Надали природата в своята изобретателност за измъчване на голокожата твар, която бе вирнала нос да се провъзгласи за неин цар, беше сътворила нещо по-непоносимо от комара. Те облепваха очите му, измъкваха се в ушите, в устата и ноздрите. Той дишаше вече не въздух, а москити. Колко са прави тия, що говорят, че земята е създадена от бога, а Амазонията от Сатанаила. Та това всъщност не беше гора, не беше селва — то беше едно полесражение, непознато за човешката история, където боят не стихва нито миг. Отвред те дебнат врагове, от могъщия ягуар до дребосъчетата москити — гладни, жадни за кръв. Всичко живо наоколо ти ламти да се нахрани с теб.

Нима някъде във всемира съществуваше нещо друго — някакъв цивилизован свят, с къщи, с покриви, с водопровод, с легло, дори с баня, където появата на една дървеница е цяла драма?

Види се, човек трябва да прекара не повече, само една нощ, сам в селвата, за да се излекува завинаги от насажданата му с векове себевлюбеност, от патологичното самочувствие за изключителността му сред живата природа. Да се детронира сам, да прибере за по-късни времена, когато я заслужи напълно, короната си като цар на природата.

Хиляди светулки, запалили фенерчетата си, чертаеха огнена мрежа в мрака. Светулките — душите на загиналите серингейроси. А в какво ли ще се превърне душата на един заблудил се в селвата гаримпейрос — търсач на диаманти?

Започваше още една ужасна нощ в селвата, подобна на всяка друга — в това царство на ужаса.