Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2011)
Корекция и форматиране
Genova39 (2011)

Издание:

Петър Бобев. Боа и диаманти

Редактор: Любен Петков

Художник: Стефан Марков

Художествен редактор: Елена Маринчева

Техн. редактор: Виолета Кръстева

Коректор: Елена Баланска

Издателство „Български писател“, София, 1979

ПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Анакондата

Анакондата оставаше единственото спасение. Не беше толкова наивен, та да разчита, когато вече бе опознал действителността, нито на справедливост, нито на снизхождение. Щом става дума за скъпоценни камъни, за богатства — няма снизхождение. Чел беше достатъчно някога, преди да се навре тъй гламаво в тоя ад, познаваше и историята.

Отдавна бяха отминали за Амазонията времената, когато диамантите, смятани от секачите на червеното дърво пау бразил и от робовладелците плантатори за обикновени камъчета, са били използувани само като жетони при игра на зарове. Сега и тук, както в целия свят, тия, вече признати за необикновени, камъчета влечаха след себе си мъки и страдания. Не само за негрите от Южна Африка, а за всички гаримпейроси на земята. За едни — тегло и гибел, за други — богатства…

Но историята, тая наука, от която впрочем никой не ще да вземе поука, говореше и друго. Лоша е била, лоша си остава славата на всеки от тия ненадминати кристали. Пътят им, това е път на измама и кръв. Всеки от тях носи със себе си проклятие.

Като телеграфен запис претракаха в съзнанието му — данни, сведения, полулегенди… Та нали с такива полулегенди живеят и се надяват в зеления ад всички тия лековерни търсачи…

Диамантът „Регент“ бил намерен от неизвестен роб, който го скрил в рана на прасеца си, за да го измъкне от мината. Един капитан побързал да го убие, за да му го отнеме. И го продал. После с тия пари се пропил и се обесил. Следващият му владетел, Томас Пит, губернатор на Мадрас, от страх да не му го откраднат, се побъркал… И на края, у Наполеон!… Другият — „Хоп“… Един от собствениците му, търговец, се разорил… Мадам де Монтеспан, фаворитка на Луи XIV, изпаднала в немилост… Никола Фуке — в затвора… Мария Антоанета — на гилотината… Принцеса де Ламбах — разкъсана от парижката тълпа…

Всеизвестният „Шах“ — притежателят му, Джехран шах, хвърлен в тъмница от сина си… Използуван като обезщетение заради убийството на писателя Грибоедов…

И други… И други…

Не донесе и нему щастието, за което прахоса младостта и здравето си в това прокълнато от бога място.

Щастие… Всъщност какво ли означава тая изтъркана от преупотреба думичка? Може би задоволяване на всяко желание… В цивилизования свят за мнозина това е постигнато… А щастливи ли са те? Или пък друго — да притежаваш това, което нямат другите… Нещо като пясъчен часовник. Ще тече или към теб, или към мен. Както с него — доскоро той беше щастливецът, но щастието потече на другата страна. И сега той е нещастният. Ще дойде ли някой ден, когато моето и твоето щастие няма да бъдат противодействуващи, а като скачени съдове ще нараства и моето, и твоето щастие… Ще дойде ли?

Сега тук властвува един закон, заложен в същността на всяка жива твар — егоизмът, пружината на живота и на прогреса до днес… А той не може да бъде вечен, както няма нищо вечно във вселената. Ще се измени, това е естественият ход на нещата, трябва да се измени. Да отстъпи място на друг закон — алтруизма… За него това беше ясно, като логиката… Логика на еволюцията… По-проста от аритметиката… Първата клетка е била пълен индивидуалист… И постепенно, логично, по пътя на еволюцията, клетките се лишават от независимостта си, сдружават се — морула, бластула, гаструла… Създават сложния организъм. Индивидът еволюира в колектив, докато стигне до човека. Но и тук постепенно, бавно, мъчително: семейство, род, племе, град, държава… С крайна цел — обединено човечество… Когато отделният индивид е предоставен сам на себе си, накрай, след най-жестока борба, той би могъл да постигне само това, което е по силите на отделната единица. Никога повече. А когато всички се загрижат алтруистично — повече, за другите, отколкото за себе си, — логично е да се очаква, че всеки член на колектива ще получи и онова, което е по силите на множеството, по силите на цялото общество…

Но сега… В момента? Какво ли го очакваше сега?

Законът на Линча — това подметна главатарят на пистолеросите. Защо пък не? Тук владетелят на гаримпоса е и бог, и цар, и власт, и закон. А насилието се прикрива най-удобно зад волята на народа. Колко му струва да подкупи шайка нехранимайковци за ролята на възмутения народ?

Законът на Линча… Тук, в селвата, сред серингейроси, гаримпейроси, хатейроси — ловци на диви котки, матейроси — дървосекачи, и всякаквата там измет убийството все можеше да се прости. Сякаш го осъзнават, че е в съгласие със закона на селвата. Но кражбата, която в селвата, каквато е била преди идването на белия човек, е непозната — виж, кражбата се смята най-гнусното престъпление. А законът на Линч не познава друго наказание… Само смърт…

Трябваше да бяга, длъжен беше, ако държеше да опази кожата си. Всъщност сега само тя му оставаше. За какво ли пък му бе притрябвала толкова? Ако не беше тоя инстинкт (Пак инстинкт! И то у царя на природата!), отдавна да се е прекъснала царствената му династия.

Арестантът обиколи стаята. Натисна бравата. Здрава, добре заключена. А прозорецът? С дървена решетка. Опита поред преплетените пръти. Изглежда, ако беше наистина затвор, твърде рядко са го употребявали. Тук споровете се решават на място — с ножа и пистолета. А после — Бразилия е голяма…

В тоя влажен климат и прътите изгниват бързо. Само с едно малко усилие успя да изкърти решетката. И без да се бави, се прехвърли вън. Прокрадна се дебнешком към пристанището. А там, сякаш ангелът му хранител беше нагласил всичко, го очакваше вързаната му лодка. Та дори с пушката в нея.

Всичко беше станало толкова леко, та неволно му се мярна подозрението — дали не бе скроено нарочно. Да бяга, да се пръждосва, та да не се дига шум. Някой държеше да не се разчува много-много за диамантите.

Вече се развиделяваше, когато натисна веслото срещу течението, озъртайки се все пак страхливо дали някой не го преследва.

И когато изтокът съвсем изсветля, а то тук става за няколко минути, отсреща му налетя лавината на мъглата. Затисна го с влажната си непрогледност. Тропическата гора с дърветата, с цветовете, с животните изчезнаха, разтвориха се, като по зло вълшебство се превърнаха в някакъв чужд, неприсъщ, ще речеш, арктически пейзаж. Сякаш не Амазония, а — Гренландия. И само изпърхващите над повърхността сладководни летящи риби и ескортиращите пирогата му пиранхи му потвърждаваха настойчиво, че още е на същото място, почти до екватора. Такива застудявания тук съвсем не са редки. Та и къде-къде по-силни. Тогава ягуарите се крият на завет, птиците из хралупите, змиите се омотават на кълба, маймуните се притискат, треперещи, една до друга, хайманите се заравят в тинята. Пиленцата падат премръзнали от гнездата си.

А той гребеше, гребеше. И не усещаше ни студ, ни умора. Само гняв. И отчаяние. И колебание. Къде отиваше сега? И защо? Какво щеше да прави там?

Ако беше на филм, щеше да се намъкне в свърталището на пистолеросите, щеше да ритне вратата, да влети вътре с пистолети в двете ръце, да застреля главатаря, докато другите треперят отстрани, да си вземе диамантите и да си отиде победоносно.

За жалост животът не е филм. Във филма, в изкуството въобще, е прието да надделее доброто, справедливостта. Там авторът като бог раздава правда навред — наказва лошите, награждава благородните. Действителността е по-различна. Злото тук е всесилно. Злото тук разполага с парите, разполага със законното основание, разполага най-важно с автомати и пистолероси. С невежеството на простия народ… Един самотен борец, дори в името на по-висша правда, а не за собствените си диаманти, е обречен на неуспех.

Той се сепна, уловил се сам, че не гребе, че е оставил лодката безволно на течението. Унесен в мечтите си… Всъщност мечта ли беше това? Имаше ли някакво разумно основание? Или бълнуваше с детинска наивност?… Или пък плазмодиите на треската отново нахлуваха в кръвта му, издебнали го и тоя път, когато не си бе взел лекарствата?

Редом с него плуваше неголяма риба аравана с щръкнали напред мустаци и слети с опашката гръбен и коремен плавници. И само от време на време отваряше уста, за да проветри хайвера си, който носеше така, додето се излюпи.

Кой знае как успяла да я изварди, отгоре й налетя пиранхата с карнерото. Гладът беше удесеторил силите й. И понеже не свари да достигне тялото, захапа опашката й. То се знае, преряза я като бръснач. Обезвреди я. Нещастницата се замята на място обезсилена. Впрочем това не беше ново нейно изобретение. Всички пиранхи гледат да докопат поне опашката на по-бързата риба.

И вече се тъкмеше да започне отдавна мечтаното угощение, когато усети със страничната си линия вечния си враг, рибата паяра. Побягна, предостави й богатата си плячка, а тя заби в дълбините.

Само че и паярата на свой ред трябваше да бяга, когато с шумно пръхтене доплува розовият амазонски делфин. Той налапа обезвредената аравана, после с доволна делфинска усмивка отърка гърба си о пирогата.

За да не пропусне хижата си в мъглата, лодкарят натисна веслото към левия бряг. Достигна го, когато денят вече се проясни. Мъгливите воали се разпръснаха, стопени в жарта, която плисна върху света надигналото се слънце. Бухналата зеленина се изправи насреща му в избистрения въздух, прекалено отчетлива и ярка, недействителна, като в стереоскоп. Реката, доскоро матова като живак, изведнъж заблестя, все едно наръсена с брилянти. От това сравнение мъката на гаримпеироса отново се надигна, отново стисна гърдите му. Толкова труд и толкова тегло…

И пак дочу шумно дишане зад гърба си. Тоя път не беше делфин. А огромна риба, колкото лодката му, отпред зелена, отзад червена. С остатъци от два харпуна в гърба. Старата мъжка арапаима. Усетила приближаването на лодката, по стар навик тя побърза да се отдалечи. Всеки ден ставаше все по-предпазлива. Особено така, придружена от децата си. Толкова ги пазеше, а все не смогваше да ги опази. Ту кайман, ту анаконда, ту костенурка, чапла, корморан, та и прилепи риболовци. Всеки гледаше да отмъкне някоя неопитна рибка. Останали й бяха само десетина още, но дали щеше да опази някое от тях?

Бягайки от пирогата, арапаимата доближи съвсем непредпазливо брега. И може би тозчас съжали.

Електрическата змиорка бе напуснала тихия приток, защото от страх пред нея жертвите й бяха избягали оттам. Притаена към дъното, помислила се заплашена от приближаващата голяма риба или пък решила тъкмо сега да половува, тя изстреля мощния си електрически заряд. Старият арапаима устоя, само потрепера леко. Но децата, всички до едно, обърнаха кореми, понесени от течението.

Злополучният бавач се спусна навред да види, да помогне, ако му се удаде. Тогава змиорката отново, няколко пъти поред, го атакува с опасното си оръжие. И сега не можа да го убие, само го зашемети, обезсили го, обезвреди го напълно. После се нахвърли да налапва една подир друга обилната плячка.

Това е джунглата, това е животът въобще. Докато змиорката съвсем лекомислено, съвсем непредпазливо бързаше да се нахрани, забравила, че е изпразнила оръжието си, забравила също, че при изтощените си батерии и живият й радар е безпомощен, ослепял и той като старите й очи, гигантската видра, кой знае как усетила, че опасната й неприятелка вече е безопасна, връхлетя отгоре й, следвана от цялото си семейство. Светкавично я стисна със зъби за главата, нанесла й смъртоносния удар, докато децата й бързаха да впият и те зъбки в мятащото се в последни конвулсии тяло.

А птиците хоацини учеха децата си, вече оперени, изоставили завинаги плуването, да летят. По-право, не да летят, защото хоацините като древните археоптерикси не владеят това изкуство, а да планират от по-високите към по-ниските клони, подобно на летящите катерички.

Съобразила, както трябва, една змиешийка с подадена над водата глава като водна змия се прокрадна покрай довършващите змиорката видри и се залови да дообира убитите рибки арапаими. По навик първо изнизваше всяка от тях на човката си като кинжал, после я подхвърляше нагоре, та да падне с главата напред. И тъй като тия й хапки бяха доста наедрели, трябваше да преглъща дълго подир всяка от тях.

Успял да уварди яйцата си при наводнението, самецът якана сега бдеше над трите си припознати деца, които плуваха безгрижно между листата на водните лилии.

Внезапно над водата се плъзна някаква сянка. Сокол. Бащата изписука тихо. И малките мигом се гмурнаха под листата, като подадоха над повърхността само върховете на клюнчетата си като шнорхели. А когато хищникът отлетя, без да ги забележи, те отново изплуваха, отново почнаха да се гмуркат в гонитба на водни насекоми.

Тоя път беше друго — водна змия. Бащата пак подсвирна, само че по-различно. И те мигом се озоваха на листа до него, сгушиха се под крилете му. Така, с тоя мил товар под мишници, той хукна към брега. В случая — на по-сигурно.

Човекът вече едва удържаше веслото, когато видя колибата си. Цялото му тяло се тресеше, зъбите му тракаха до счупване. Обливаха го ту врели, ту ледени вълни. А главата туптеше, щракаше от болка, сякаш невидим кайман беше загризал черепа му.

С последни сили, вече залитащ, той изтегли лодката на брега и закрета към дома си, без да види, без да чуе шума от продължаващата битка между анакондата и боата.

Сам не можа да си обясни как успя да се покатери по отвесната стълба. Вече с пълзене се намъкна в хижата. Нема̀ сили да се качи в хамака и се просна ей тъй, по очи, на пода, неуспял дори да вземе лекарствата си.

А папагалката, обезумяла от радост при неочакваното му завръщане, пърхаше над главата му и крещеше:

— Добре дошъл! Добре дошъл!

Човекът вече нищо не чуваше. Затова Ара не спираше. Очакваше отговор, ласка, нежност. Всяко живо същество на земята жадува за нежност.

— Добре дошъл! Добре дошъл! Добре дошъл!

Боата, нагълтана до половина от победителката, вече се задушаваше. Змиите, както повечето студенокръвни, издържат дълго, без да дишат. Ала сега, в борбата, нуждата й от кислород беше нараснала, мъчителни спазми разпъваха дробовете й. А вдъхнеше ли, щеше тутакси да ги запълни с разяждащите стомашни сокове на анакондата, от които очите й вече пареха.

И вече умираща, в предсмъртен напън, тя успя да се извърти така в погълналия я хранопровод, че зъбите й закачиха жилавата му стена. Може би това се случва веднъж на един милион пъти. Дългите й зъби засегнаха някакъв важен орган, артерия или аорта, може би самото сърце. Кръвта шурна, изпълни устата й. А смъртно ранената анаконда се размята с отпадаща мощ. Забрави да гълта. Нещо повече. Запълненият й със собствена кръв хранопровод започна да повръща назад нагълтаното тяло, помогна сам на жертвата си да се измъкне.

Когато боата изпълзя от ужасната глътка, анакондата вече агонизираше. От устата й на отслабващи тласъци бликаха алени струйки. Гърчовете й ставаха все по-слаби и по-редки.

Почти ослепяла от стомашните й сокове, по чудо спасената повече по усет заплува към брега. И там, достигнала твърда опора, се просна отмаляла на тинята. Задъхана.

Така не видя края на врага си. Примамена от кръвта, първа налетя пиранхата с карнерото. Загриза я, както само гладувала седмици поред пиранха може да гризе. Като олицетворение на стръв и ненаситност. Сякаш жива мелачка на месо. Нахрани се. До насита. За пръв път от толкова време.

Сестрите й я последваха на часа. Струпаха се в две редици покрай гигантската си, все още потръпваща трапеза. И само след минута от някогашната всесилна властелинка на водите върху плиткото дъно остана да лежи един оглозган до бяло гръбнак.

А боата не чуваше, не виждаше, не усещаше. Лежеше безчувствена. Все едно, и тя безжизнен труп. Не усети първите едри капки на дъжда, мълниите, плисналия след това порой. Не разбра и кога бурята бе отминала.

Напечена от наклонилото се към кръгозора слънце, тя се събуди. Вече усещаше в себе си достатъчно сили. Здравият й организъм бе устоял и на това зловещо изпитание. Върнала се бе, все едно, от преизподнята. Тя се раздвижи да почувствува насладата, че живее, макар и ослепяла, с разядени от храносмилателните секрети на анакондата очи.

Тогава езикът й надуши прясната човешка диря. Ободрена от това си откритие, обнадеждена, тръпнеща от радост в предчувствие на очакваната среща, боата запълзя бавно към дома.

При него, при човека, при другаря…