Петър Бобев
Боа и диаманти (11)

Зеленият вампир

Зеленият вампир — апуизейро, бе достигнал вече земята с провесените си въздушни корени, които тозчас се бяха впили между високите дъсковидни подпори на сейбата във влажната пръст и бяха засмукали живителните й сокове. И като по чудо от този допир апуизейро бе придобил почти свръхестествена мощ. Набъбнал, пращящ от сили, той пускаше не с дни, а с часове, с минути нови корени и нови ластари, сякаш ги изстрелваше. Готвеше се за големия пристъп. Чакал толкова дълго своето време, най-сетне го бе дочакал. Нека съседите му, остролистните бромелии, кактусите рипсалиси, фикусовите храстчета, огненоцветните орхидеи — нека те продължават жалкото си живуркане върху плещите на великанската сейба, доволни от това, че ги търпи, че им позволява да съществуват. Не тая беше жизнената цел на апуизейро, не за това беше дошъл на тоя свят. Създаден бе да бъде победител, не прост готованец. Само една шега му бе изиграла природата, за да поохлади гордостта му. Наредила бе тъй, че за да поникне, семето му трябва да попадне върху клоните на бъдещия си благодетел. По-право, на бъдещата си жертва, защото никой, дори гигантите на селвата, нито сейбата, нито желязното дърво, могат да устоят против смъртоносната прегръдка на разгърналия всичките си сили зелен удушвач.

Може би подло, нали? Такава неблагодарност! Всъщност за нея, за безчувствената, неразумна природа няма подло и честно, има само целесъобразно.

Без да забелязват безмълвната и безкръвна, при все това не по-малко жестока схватка между зелените борци, по клоните им и сред гъстите обраствания на обсипалите ги гирлянди от мъхове и лишеи катеричковите маймунки игрунките опитваха да прогонят съседното стадо игрунки от свещените си и неприкосновени владения, които смятаха своя законна собственост, тъй като първи ги бяха маркирали с телесните си течности. Настръхнали насреща им, те се друсаха по клоните, късаха листа и пъпки, за да ги хвърлят яростно към земята, доказвайки така колко много са разгневени. И ги обсипваха с разбираеми само за тях маймунски ругатни. Нахлувателите пък им отговаряха в смисъл, че тук са намерили най-вкусните плодове и че не е справедливо само те да се ползуват от най-хубавото. Както виждаме, и при маймуните е трудно да се намери точната граница между завистта и чувството за справедливост. И тъй като боят не им беше известен (колко чудно може да се стори това на по-едрите примати!) собствениците спряха да се друсат и продължиха временно прекъснатите си занимания, а новодошлите, опитали чуждите плодове и вече убедени, че съвсем не са по-сладки, се запиляха да си търсят другаде щастието.

Самецът, когото бе избрала миниатюрната красавица, вече бе станал баща. И като такъв, още на десетия ден след раждането младата майка бе връчила в ръцете му отрочето си да си блъска с него главата. Оттогава той най-добросъвестно, с любов изпълняваше бащинските си задължения. Носеше го непрекъснато на гръб. По-грижовен дори от истинските майки при другите животни.

Ето и сега, след малката комшийска свада, успокоен, той го отрупваше с милувки, облизваше козината му, чистеше го и го сресваше. А когато сметна, че го е натъкмил, както е редно, и няма да се посрами пред другите бащи, го подаде на майката, която дотогава безгрижно бъбреше със съседката си, да го накърми. И приседна настрана да чака, за да си го вземе пак, след като то се набозае.

Но внезапно отскочи с писък. Едра зелена богомолка, дебнала търпеливо досега, с молитвено сгънати към небесата ръце, бе издебнала една птичка и вкопчила в бодливия си капан главата й, бързо я изгризваше.

Опитала да се хване за друго клонче, игрунката тозчас го изтърва. Защото то внезапно оживя, запълзя нагоре. Без да я познае, тъкмо това беше и замисълът на еволюцията, бе пипнал съвсем подобното на клонка насекомо стъбловидка.

Покрай ухото му избръмча нещо. В първия миг му се стори, че е оса — една от ония, дето могат да те убият по-бързо от змия. Но се успокои, беше колибрито. То се стрелна надолу към мрежата на паяка птицеяд, който потрепваше сърдит от наблюдателницата си, докато дребната птичка ловко обираше от лепливите нишки хванатите насекоми.

Побеснял пред този пладнешки грабеж, птицеядът се хвърли върху грабителя, готов да впие отровните си челюсти в телцето му. Ала колибри излезе по-пъргаво. То отскочи малко и продължи започнатото дело вече зад гърба му.

Паякът се извърна рязко за нова атака. Но внезапно замря, вцепени се на място. После побягна, колкото държаха краката му, към скривалището си. Не свари да го достигне. Защото отгоре му връхлетя голяма черна оса с напръскани на бели точки криле. Убеден вече, че няма къде да се дене, птицеядът прие боя, уви, предрешен от природата. Той приседна назад с протегнати нагоре предни лапи, като се мъчеше да изблъска с тях смъртния си враг, който изглеждаше смешно малък в сравнение с неговото космато туловище, подобен на самоубиец, намъкващ се сам в отровните му челюсти. Ала след всеки негов сполучлив опит да я отблъсне, осата налиташе още по-настървено. Отпред, отзад, отстрани. А паякът вече почваше да отмалява. Ударите на краката му отслабваха, движенията му се забавяха, вече не смогваха да отбиват устремните налети на неуморната нападателка.

И изведнъж, с ловък обход, тя го възседна. Нали затуй я наричат оса ездачка? И мигновено заби жилото си в гърдите му, с точен прицел, като хирург, там, където е нервният възел, който управлява краката му. Паякът замря, отпусна се, парализиран от впръсканата отрова.

Тогава победителката се завъртя над него в някакъв див танц, ще речеш, танц на победата. Доволна от успешния лов и сякаш още по-доволна, че именно ней се бе паднало да отмъсти за страданията на безбройните си родственици насекоми, загинали, изсмукани от ненаситния кръволок, който сега лежеше в краката й жалък и безпомощен, подобен на бучка пръст.

После се спусна отново, залови тялото му, няколко пъти по-тежко от нея, и с херкулесовска сила го затътра по земята. Влачи го дълго, повече от час, докато достигна приготвената за случая дупка в пръстта. И след като го намъкна вътре, снесе яйцето си върху гърба му. После изпълзя навън, та запуши изхода с едно камъче. Успокоена. Бе осигурила на бъдещата си личинка свежа храна. Защото паякът не беше убит; само парализиран, превърнат в жива месна консерва.

А горе, из бухналите корони на дърветата, преминаваха бавно, прехвърляйки се от клон на клон, увиснали на опашки, паякообразните маймуни. Те често спираха, провикваха се, изчакваха. Защото след тях едва се мъкнеше, спираше и увисваше на опашка, безразлична към всичко наоколо, убита от скръб, отчаяна, тяхната майка, чието последно дете беше отвлякла пумата.

Майчиният инстинкт, според терминологията на скептичните учени, а всъщност майчиното чувство — първата стъпка към етичното, към доброто; първата стъпка към човешкото общество с неговото начало матриархата, към взаимопомощта и дружбата, към саможертва заради ближния… Към човешкото величие…

И ако не бяха дъщерите й да я подканят, да я викат, почти насила да я водят със себе си, може би отдавна оцелотите или харпиите да са я отмъкнали.

Изведнъж тя трепна, подскочи като пружина, раздруса се на клона, започна да кърши с опашка вейки и да ги хвърля надолу. Бе съзряла прокрадващата се по земята пума — врага, който бе отнел щастието й, желанието й за живот. Дъщерите й и самците също се спуснаха и те да я замярват с клони и плодове.

Хищницата вирна озъбена глава. Сега бяха недосегаеми за нейните нокти. Много прави и гладки бяха гигантските дънери. И с досада отмина. Ала старата маймуна, намерила най-сетне отдушник за скръбта си, не я изпускаше, преследваше я отгоре, съпътствувана от цялото стадо, което не преставаше да я бомбардира неуморно.

Без да разсъди, вече обърканата пума мина под един бразилски орех. А маймуните като че ли бяха чакали само това. Тежките му плодове се оказаха най-подходящото оръжие за тяхното възмездие.

Когато чу трясъците на падащите орехи, огромната жълта котка забрави достойнството си, а хукна презглава да се спасява. За нейна беда последната бомба, стоварила се от двадесетина метра височина, докосна плешката й. Съвсем леко. Ала и това леко докосване едва не счупи костта й, едва не я осакати завинаги. Ако беше улучила гръбнака, положително щеше да го натроши. И тоя път бе имала късмет, а още по-голям излезе късметът на децата й, та не останаха толкова рано сирачета, което тук значеше сигурна гладна смърт.

Тя се втурна тичешком към леговището си. Отдавна ги бе оставила и вече наближаваше време да ги накърми, да ги погали, да си поиграе с тях.

Но насред път се спря, дочула леки стъпки, подушила миризмата му. И преди куцият ягуар да пресече пътя й, с петметров скок тя се метна върху най-ниския клон, от него — на по-горния, на още по-горния. Дори ако му хрумнеше да я гони, де можеше да се мери с нея по дърветата тромавият й братовчед, който само лазеше, а не скачаше по клоните? Ала той съвсем не възнамеряваше да я гони. Бягаше куцешком, понесъл някакво пъстро телце, което висеше безжизнено между зъбите му. Пумата изведнъж го позна. Нейното дете! И с рев, повече стон, забравила себе си от мъка, в самоотвержен порив, тя се метна върху могъщия си враг. Скочи от височина петнадесетина метра на гърба му. Изненадан от стоварилото се отгоре му тяло, пъстрокожият убиец приклекна на земята зашеметен. Ала скоро се опомни от болезнените рани, които му нанасяше с нокти по-слабата наистина, но освирепяла от ярост, олицетворила беса на отмъщението нападателка. Той успя да се съвземе начаса и замахна с предна лапа, та я отхвърли в шубраците. После, все тъй на куц крак, без да изпуска плячката си побягна нанякъде.

Замаяна от убийствения му удар, пумата се изправи със залитане. И видя придружаващата повелителя си бразилска лисица, която се надяваше да дообере останките от царствената му трапеза. Намерила най-сетне кому да излее злобата си, клетата майка се метна отгоре й. Но с ранения от маймунската бомба крак не можа да премери скока си. Закъсня с един пръст, не повече, ала това спаси живота на лисицата, която се метна встрани и побягна с все сила.

Пумата не се опита да я догонва. Сега имаше по-страшна грижа. Трябваше да види, да се увери. Дали е оставил живо поне другото й дете?

С бързи скокове тя се насочи към бърлогата си. И намерила го уплашено, но непокътнато, разтреперана от мъка, се втурна да го облизва нежно, като мъркаше тихо и само от време на време изскимтяваше от горест.

Изведнъж тя притихна. С готови за скок нозе. И настръхнала козина. Нейде съвсем наблизо изтопурка пекарското стадо. Какво ставаше? Къде се бяха размърдали? Та те денем дремят из храсталаците, скитат нощем.

Изплашени от срещнатите странствуващи мравки и поведени от новия си безбрад водач, дивите свине бързаха да се измъкнат колкото може по-далеч от настъпващите легиони на смъртоносните дребосъци.

И когато той се тъкмеше вече да даде заповед за спиране, та да продължат прекъснатата почивка, се чу изквичаването на едно прасенце. Верен на своята властолюбива същност, забравил, че вече е само един обикновен, подчинен самец в стадото, предишният водач изгрухтя господарския си призив и се спусна на помощ. Едрата змия уруту, която бе ухапала прасенцето, вече се измъкваше в дупката си, когато той я настигна и я удари с копитата, та й пречупи гръбнака и така, обезвредена, я остави на земята, подканвайки самките да си я поделят. Ала новият водач, като всеки нов владетел ревнив и към най-дребната изява на властта, намери в тая неумишлена простъпка опит за оспорване първенството му. И връхлетя, надал отдалеч бойния си вик. Самецът със счупения зъб, припомнил си скорошното поражение, отново предпочете мира. Затова пак подложи покорно хълбока си. И този прост израз на покорство, все едно развято бяло знаме, отново укроти бойния огън на разлютения властник.

А капибарите, нагазили в плитчината, спокойно огризваха водните растения. Скърцането на огромните им зъби ехтеше надалеч. По него, по това равнодушно скрибуцане, кротките крайбрежни жители — паки, зайци и птици — разбираха, че наблизо не се навъртат хищници. Имаха доверие на изключителното капибарско обоняние.

Само патицата кукувица не беше спокойна. Дошло й беше времето да снесе яйцето си. И тя, вярна на вродения си нагон, диреше гнездо, подобно на това, в което самата тя се бе излюпила. Всъщност вече го бе открила — тъкмо нейното родно гнездо.

Двойката чиманго, соколите, които я бяха измътили и от чийто гняв след излюпването си тя едва се бе спасила, бяха снесли отново яйцето си. И го мътеха поред.

Патицата дебнеше, прикрита сред тръстиките, дежурната мътачка да се отдели само за миг. Не повече.

Внезапно мъжката капибара, както беше приседнала в една локва и душеше въздуха, мърдайки разцепената си заешка устна, изпищя през нос познатото: „Ап!“ И пое бавно, с достойнство, към сушата. Жените и дечурлигата му затопуркаха нататък забързани. Защото подире им се хлъзна през водната растителност един оживял дънер с размахана гребенеста опашка.

Но уверила се, че не е успяла да ги издебне, кай-майката се врътна настрани и отплува да дири друга по-непредпазлива жертва.

Именно това бе чакала патицата. Смутена от настаналата суетня сред капибарите, мътещата чиманга изхвръкна от гнездото и вярна на инстинкта си, отлетя по-надалеч от него, та да отвлече вниманието на всеки враг. От това кратко отдалечаване се възползува патицата. Разпери криле и прелитна до гнездото. Кацна, изхвърли единственото яйце, на чието място снесе своето, после побягна.

Тоя път не прецени, както трябва. Забави се може би секунда. И тая кратка секунда се оказа съдбоносна. Чиманга я настигна, още във въздуха впи острите си нокти в нея и я удари с кривия си клюн. Успя да отмъсти за погиналото си предишно потомство, отмъсти и за това, което й предстоеше да загуби. Но след като се върна в гнездото, не успя да отличи подхвърленичето от собственото си яйце. И успокоена, се настани отново да мъти чуждото поколение.

А горе, по дървото над вира, в който се бе заселила електрическата змиорка, пълзеше с възможната си най-голяма скорост старият ленивец. Ако си стоеше, както обикновено, увиснал с гърба надолу, наподобил наръч сено, и с усукани като клоните крайници, безспорно харпията нямаше да го забележи. Но какво да прави, като тъкмо сега му бе дошло времето? Ленивецът всичко прави по дърветата, дори там, увиснала на клона, майката ражда. За пиене също не отива на земята, понеже му стига росата по листата. Ала за да опразни червата си, трябва да слезе. Да слезе и после да се изкатери колкото може по-бързо.

Харпията го нападна насред път. Но туканите и папагалите го предупредиха навреме с крясъците си. За да види врага, ленивецът обърна главата си наопаки. Тъжното му лице се извъртя на гърба. Другите се спасяват с бързина. Предимството на ленивеца е мудността, още по-добре неподвижността. Тоя път обаче му се налагаше да се отбранява. И той прибягна към последното средство от скромния си арсенал. Отпусна едновременно четирите си лапи и полетя надолу.

Страшните нокти на харпията само докоснаха, дългата му сплъстена козина. Побесняла от гняв при тая несполука, хищницата изграка грозно, после се стрелна из гората, сподирена от плашливите писъци на маймуните и папагалите.

А ленивецът, цопнал благополучно във водата, вече гребеше уверено към брега. И никой не би могъл да допусне, че този самонадеян плувец е същият тромав и непохватен пълзач по клоните.

Старата електрическа змиорка, която дремеше блажено на дъното, нагъна тяло и се издигна към повърхността да провери какво става. Кой е дошъл — враг или плячка? Беше съвсем ослепяла от старост. Затова пък електрическият й локатор все още служеше безупречно. С ехото на изпращаните от биогенератора си импулси тя все едно виждаше като с очите си. Така видя, че към нея плува едро животно. А щом е едро, то не може да бъде плячка. Значи — враг. В света има или врагове, или жертви. И срещу едните, и срещу другите се употребява оръжие. Побеждава тоя, който не чака да бъде нападнат, който пръв напада. И с мощен напън тя изстреля електрическия си залп. Попадналите в обсега му риби обърнаха нагоре кореми.

Ала ленивецът беше замесен от друго тесто. Природата не лишава никое от своите творения от всички средства за защита. Щом не го е облагодетелствувала със сила и пъргавина, обезщетила го е с други качества, та да му останат нужните изгледи за оцеляване в борбата. И щом като родът на ленивците все още съществуваше наравно с другите, това означаваше, че и оръжията му не бяха по-неефикасни от другите. Издръжлив го бе сътворила майката природа. По-устойчив от другите. И на кръвоизлив, и на отрова. И на глад. От раната, която той като че ли не усеща, ягуарът умира след няколко минути. От отровена с кураре стрела ягуарът загива мигновено, а той — след четвърт час. А случва се и да оживее. Ягуарът може да издържи без храна няколко дни, той — седмици поред.

Слабо му подействува и ударът на змиорката. Малко го позашемети наистина. И толкова. Не го спря. Ето, наближи брега. Побесняла, че врагът й се изплъзва, рибата отправи подире му още няколко мълнии. Напразно. Само изтощи оръжието си. Ленивецът се покатери на сушата леко замаян, но здрав я читав.

Дали бе разбрала с животинския си усет, че насилницата, която бе завладяла водоема й, вече е обезоръжена, или случайно минала насам, анакондата нагъна огромното си гъвкаво тяло. Примираше от глад — та това е обикновеното състояние за обитателите на селвата. Раната от куршума на човека не беше тежка. Но все още й пречеше да ловува успешно, както преди.

Сега тя видя змиорката. Доближи я. И понеже не последва никакъв удар, приближи още. Нищо. Разбрала, че е безсилна, рибата хукна да се спасява. И змията връхлетя отгоре й. Захапа я зад главата, натика я към дъното. Сякаш бе изучавала на специални курсове особеностите на враговете си; сякаш знаеше, че змиорката, макар и риба, трябва през няколко минути да излиза на повърхността, за да диша.

Затова продължи настървено да я притиска надолу, та да я удави.