Петър Бобев
Боа и диаманти (3)

Боата

Боата не беше огладняла съвсем. И ако коати, дървесната мечка, не бе минал толкова близо пред очите й, може би дълго още щеше да се излежава в плътната сянка, незабележима с пъстрата си окраска.

Дългата екваториална нощ още не бе отминала. През редките пролуки на крайбрежната гора се виждаше синьо-черното кадифе на небето, наръсено с безброй едри и блестящи звезди, които съперничеха по блясък с мигащите в храстите хиляди ярки светулки.

Боата беше още млада, още твърде неопитна. На дължина едва достигаше четири метра. А имаше да расте още, докато достигнеше родствениците си, които обитаваха тая местност. Родила се бе тук заедно с петдесетина свои братя и сестри. След излюпването майка им дълго още се въртеше покрай тях да ги пази от враговете, докато те се припичаха блажено по съседните клони. Не можа да ги опази всичките. Твърде много хищници се лакомят за млади змийчета — като почнеш от ненаситния щъркел ябиру, та свършиш с бързокраките пекари. И пуми, и харпии, и папагали, та и другите змии. Докато отраснаха, докато станаха способни сами да се пазят, оцеляха само трима. Наистина вече бе свършил оня тежък, кошмарен живот, когато трябваше да се крият непрекъснато, денем и нощем, за да не ги забележи врагът. Ала криенето не свърши. Ще успееш да се нахраниш само ако си успял да се притулиш така добре, че жертвата да не те забележи. Иначе — глад… Затова пък, след като се нахранеше, добиваше правото спокойно да се отпусне върху някой клон, та да се погрее на слънце или пък в обедния пек да се свие на кълбо в хладната сянка.

Преди пет-шест дни, кой ли ги броеше тук, бе успяла да улови един охранен златен заек агути. От неприятелите си агути се пази, като се навира в тесни дупки. Там може да се отърве от пумата, от ягуара, от оцелота. Не и от боата, която е надарена със способността да се промъква във всякакъв отвор. Оттогава досега бе дрямала сладко с пълен стомах, навита на спирала между дъсковидните корени на младата сейба. През деня там беше най-прохладно, а през нощта, когато по реката полазеха хладните мъгли — високите плоски корени й пазеха завет, топлеха я обраслите ги мъхове.

Боата не се колеба дълго. Едва коати бе отминал няколко крачки, и тя се раздвижи. Тлъстата спирала почна да се размотава бързо, на слабата звездна светлина люспите й заискриха с метални отблясъци, после запълзя подир плячката си, сякаш нататък потече струя от живак. Главата й се поклащаше заканително, а очите й с разширените отвесни зеници не изпускаха набелязаната плячка, докато раздвоеният език опипваше с тръпнещи докосвания прясната диря. Движенията й бяха тъй незабележими и безшумни, че дори предпазливият коати не я усети. Ето, змията вече го настигна. Замря, после бавно отдръпна главата си, готова за мълниеносния удар, когато щеше да се стрелне напред, да захапе жертвата си и мигновено да се увие около нея, да стегне смъртоносните си възли и да стиска, да стиска, докато я задуши, без да счупи нито една костица в тялото й.

Не успя. Устоялата неподвижна, изпъната като лиана, остроглава змия, помислила, че тя е набелязаната жертва, се стрелна с един скок в листака. Изчезна.

Изшумоляването при нейното бягство сепна коати. Той се извърна и като видя преследвачката си, която също бе трепнала от неочаквано пролетялото покрай главата й змийско тяло, се поколеба. Дали да посрещне с нокти опасността, очи в очи, или… Пред чудовищната навита пружина насреща предпочете бягството. Боата го последва отново, неспирайки да опипва следата му с език.

Тогава се намеси още един герой в малката горска драма. Първи притича по гърба му коати, сметнал го за паднал дънер. После отгоре му източи дългото си тяло и змията. Тя още лазеше по него, когато огромният кайман ги усети и се врътна тромаво подире им, зашляпа с късите си крака, раззинал огромна зъбата паст.

Превърнала се ненадейно от хищник в жертва, боата заряза плячката си и с мощни извивки на тялото си се стрелна напред, редом с бягащия от двойната опасност коати.

Изведнъж брегът свърши, подровен в отвесна стена от реката. Нямаше накъде. Отпред — водата, еднакво отбягвана стихия и от двамата бегълци, а отзад — озъбената крокодилска уста.

Пръв съобрази коати. Отначало той се хвърли да се спасява върху изпречилата се насреща му безстеблена палма куруа. Ала прецени на часа. Дългите й листа, израсли направо от земята, нямаше да издържат тежестта му. Тогава само с два скока се озова навръх какаовото дърво, нависнало над самия бряг с наполовина подровени корени, чието стъбло беше отрупано с малки пъпешовидни плодове. В пъргава спирала подире му пропълзя и боата, измъкнала опашката си направо от щракналите каймански челюсти.

Уплашени от неканените пришълци, на всички страни се разбягаха всякакви животинки. Черноглав саки, късоопашатата маймунка, която беше слязла да се напие от реката, както облизваше намокрената си ръка, при вида на връхлетелите чудовища, змията и каймана, се вцепени, закова се на място, разтреперана от страх. Зацамбуркаха във водата като едра градушка всякакви жаби. От гнездото си в камъша излетя с петметров скок блатен четинест заек, изтича малко, после спря и затупа с лапи по земята. Целта му, явно, беше да подмами след себе си врага, да го отвлече от дома си, където сега се спотайваха вцепенени милите му рожби. После, ако хитрината му успееше, след като се убедеше в безопасността за потомството си, щеше да скочи във водата и да се гмурне към дъното.

Сякаш забравила на часа преминалата опасност, боата, в чието зрително поле отново попадна коати, се сети за първото си намерение. Отново се приготви за атака, пропълзя още няколко намотки нагоре.

Повече не беше нужно. Като че ли чакало само тази нова тежест, дървото проскърца мъчително и бавно-бавно се наклони над водата. После изведнъж се сгромоляса с трясък, увлякло със себе си двойния товар.

Първият порив на боата, след като бе пльоснала във водата, бе да се измъкне тозчас на брега. За свое щастие съобрази навреме, видяла как оттам се свличаше подире им разочарованият кайман. Затова предпочете другото. Нагънала в плавни криволици тялото си, тя заплува навътре. Бе зърнала минаващия наблизо плаващ остров. Достигна го преди каймана и тозчас изпълзя отгоре му, сви се пак като макара върху мекия килим на водния хиацинт, още неопомнила се от неочакваната баня. Не забеляза, пък може би вече бе изгубила и охота за лов, как от другата страна пък се покатери коати и се сгуши зад израслата върху острова тръстикова туфа.

Преследвачът им бе изчезнал. Дали ги бе изгубил от очи, или се бе отказал по някакви само нему известни каймански съображения?

Боата гледаше как отстъпва в далечината родният бряг със стъклен змийски взор, в който не можеше да се прочете ни жал, ни мъка, а тялото й стоеше все така неподвижно и бездейно. Не се осмеляваше да нагази в чуждата и враждебна стихия. Предпочиташе да изчаква. И тя чакаше.

Понесен някъде отдалеч, където вилнялата буря бе отскубнала голям отломък от израслия в плитчината воден хиацинт, плаващият остров се мъкнеше бавно по течението в очакване на някой речен завой, някое странично течение или нова буря, която да го прилепи към друг бряг, към някой по-тесен ръкав, някое по-тихо заливче, където да се спре и да продължи живота си. Водният хиацинт, прекрасното цвете ейхорния, чиито корени нямат нужда от връзка с дъното, надарено от природата с чудовищна способност за размножение, годно за кратко време да пресуши цяло блато, да запуши цяла река, пренесено лекомислено от човека при други условия, в отсъствие на естествените си регулатори, му бе създало твърде много грижи. В случая тук, в родината си, то беше само един скромен и прилежен пионер на сушата в борбата й с водата, върху който изграждаха укрепленията си следващите го съюзници: водните лилии, папурът и камъшът, хибискусът и върбите.

А върху му пътуваше към незнайната му цел цял свят от живи същества: стотици, хиляди жаби, водни змии, смоци, костенурки, охлюви, сини крабове, бръмбари, гъсеници и личинки. Воден опосум, убедил се, че новите заселници хич и не мислят да се задяват с него, излезе от водата да изяде на спокойствие уловената едра риба. В локвичката до боата, под прибягващите по повърхността водомерки, подскачаха личинки на комари, гонени от малкия им унищожител — рибката гамбузия. Плаваха опадали от дърветата листа. Изведнъж един от тях се раздвижи, стрелна се към гамбузията и в миг я нагълта. Излезе, че това съвсем не е обикновен лист, а — риба лист, която така, с тая си хитрост, тая маскировка, тоя дар на скъперницата природа, се защищаваше от враговете и си изкарваше препитанието.

Неусетно небето изсветля. Звездите се разтвориха в сребристия предутринен здрач. После изведнъж, сякаш без преход, настъпи зората. Само че не като спокоен прилив на светлина, а като взрив. Небето пламна, разгоря се. Отразила неговия блясък, запламтя и реката, надипли се в безброй многоцветни огънчета, през които запрехвърчаха, сякаш опърлени от тях, речните летящи риби, размахали перките си като тромави водни кончета. Над бреговете се разлетяха сънливо, все едно за загрявка, орляци птици.

Край острова се луташе насам-натам не много голяма плоска риба, изпъстрена с червени точки като пъстърва, с тъпа глава и булдожка муцуна, в чиято зла уста, винаги полуотворена, се белееха две редици трионени зъби. От време на време рибата се подхвърляше над водата да лови прелитащи мухи и пеперуди. Без да я бе виждала някога, само по силата на унаследената си от баби и прабаби памет, боата разбра какво опасно същество е тя. И неволно се изпъна, главата се надигна заплашително.

А пиранхата, речният вълк, както я наричат някои, продължаваше да подскача подир насекомите, опитвайки напразно с тия трошици да задоволи вълчия си глад. Впит в хрилете й, висеше безпощадният карнеро, дългата и тънка като молив паразитна риба, която изсмукваше кръвта й, изцеждаше и последните й сили. Нали заради него, заради тоя гибелен кръвник, отслабналата пиранха беше изостанала от глутницата на бързите си сестри и се бе принудила да търси плячката си самотно. А плячка се открива най-лесно в глутница, когато душат много ноздри, когато гледат много очи, когато нападат много челюсти. Отдавна не бе успявала да се нахрани до насита. Само мухи, попови лъжички, умиращи още неизядени от пъргавите хищници риби. Ето, преди малко опита да си гризне късче месо от боата, която обаче излезе по-повратлива. Спусна се подир коати. Дори сухоземният жител успя да й се отскубне на педя от челюстите й.

Ала тя и не помисляше да се отделя от островчето. Инстинктът й подсказваше, че все някога оттук ще попадне и при нея някой от по-тромавите му обитатели.

Тоя път не изтрая, трябваше да бяга, усетила приближаването на гмурналата се змиешийка. Досега, преди проклетият карнеро да се прилепи към тялото й, се бе спасявала няколко пъти от нея. Щеше ли да избяга и тоя път от острия птичи клюн, който се забожда като нож в набелязаната жертва? Тя се мушна сред корените на хиацинта и замря неподвижно, а излъганата птица продължи да се носи под водата като изстреляна торпила.

Изведнъж пиранхата усети със страничната си линия, това чудно рибешко сетиво, приближаването на две огромни тела. Само преди час едва бе избягала от зъбите на каймана, вчера пък на сантиметър се бе отскубнала от други зъби, на видрата. А сега…

До островчето доплуваха две риби арапаими, великани дори в тоя великански мир на Амазонка с тъмнозелени тела, които към опашките преминаваха в яркочервено. Мъжка и женска тръгнали да избират плитчината, където да снесат хайвера си, все едно — люлката на бъдещите си рожби. Мъжката арапаима, много по-стара и по-опитна от младата си другарка, на дължина навярно превишаваше пет метра. В гърба й стърчаха пречупени два харпуна, две болезнени следи от преживените смъртни опасности. Впилите се под едрите люспи рибешки въшки ги сърбяха мъчително, затова раздразнените животни опитваха да се почешат о дъното на плаващия остров, който при всеки техен допир се поклащаше леко. От време на време ту едната, ту другата риба подаваше глава над повърхността, за да вдъхне с плавателния си мехур глътка въздух. Явно, хрилете им не достигаха да заситят с кислород могъщите туловища.

Тогава по реката се зададе една пирога, в която седеше гол индианец, а в краката му лежеше двуметрова зелена игуана, безобиден дървесен гущер. С вързани лапи и зашита с дико уста. Уловил я бе преди малко, когато тя, бягайки от него, бе навряла глава в една хралупа, убедена, че тъй вече е спасена. Човекът я бе омотал сръчно с тънки лиани, после бе зашил устните й да не хапе и я бе метнал в лодката, за да я отнесе у дома си, където тя щеше да изтрае така, без храна, цял месец като жива месна консерва.

Усетила приближаването на пирогата, женската арапаима отплува нататък. Търсеше да се почеше в нещо по-твърдо от оплетените коренчета на хиацинта. Ала мъжкият не отиде. Поумнял бе вече, не забравяше, че и двата харпуна бяха забити в гърба му от човешка ръка. Затова не се приближаваше до никаква лодка, бягаше, щом чуеше човешки глас. С тоя си ръст беше недосегаем за всички водни хищници — дори за гигантската анаконда, дори за най-стария кайман. Единствен човекът все още представляваше опасност за него. Ала с горчивия си опит никога вече нямаше да го допусне до себе си. Младата арапаима, без да подозира каква заплаха може да се крие в тая издълбана от хората коруба, безгрижно отърка гърба си в дъното й. Премина повторно. Пирогата се разлюля. Неочаквал тласъка на огромното й тяло, индианецът не успя да запази равновесие, а се наклони и цопна във водата. Подире му се изхлузи и игуаната. Наистина той се опомни бързо и с ловък скок се преметна в лодката си, само че когато се огледа, откри с разочарование, че плячката му е изчезнала.

Озовала се на привидна свобода, игуаната, тоя отличен плувец, размаха опашка, заплува, макар и така овързана. Най-близката суша се оказа плаващото островче, затова бегълката се насочи натам. Подскочи. Но така овързана, не успя да се покатери отгоре му. Замята се безпомощно във водата.

И докато тя правеше безуспешните си опити, прегладнялата пиранха се спусна върху й. С булдожки замах отскубна късче от хълбока й. Обезумяла от болка, с един случаен скок ранената се озова горе. Чак тогава притихна, отново обезсилена от жилавите лиани.

През това време боата оглеждаше с безчувствени очи новото си владение и все още неогладняла достатъчно, се колебаеше към коя жертва да се насочи най-напред.