Петър Бобев
Боа и диаманти (13)

Бурята

Бурята, която от снощи набираше сили, все се бавеше отвъд кръгозора, напомняйки за себе си с далечен глух тътен и бледи проблясвания зад сивата облачна завеса. Въздухът, натежал и задушен, затискаше света, надъхан с гъсти горски миризми. Не трепваше ни лист, ни вейка. Мълчаха птици и цикади в предчувствие на онова, което предстоеше. Димът от хижата се стелеше ниско над водата, която изглеждаше като полята с масло. Гладка и мазна. А трептящата й мараня изкривяваше силуетите на прелитащите птици. Само маймуните нейде надалеч виеха, дирейки сушина.

Цяла нощ бягала от ягуара, тапирката най-сетне бе дошла на реката с детето си, настръхнало, с бели петна по гърба като глиганче, да се поваля в тинята, та хем да се поразхлади, хем да облекчи смъдежа от кърлежите и комарите. А малкото, смешно несръчно, правеше първите си стъпки във водата, боязливи и несигурни.

Майката лежеше и го гледаше спокойно. Единствени хоботът и ушите й се намираха във вечно движение, сякаш опипваха въздуха, слухтяха, душеха.

Внезапно тя се надигна, чула настъпена съчка, насочи нататък уши. Наистина, някой приближаваше. Не беше ягуар, не беше и пума. Те се движат леко, неуловимо. А тези стъпки бяха тежки и непохватни. И докато тя разбере кой иде, докато различи миризмата на човека, детето й, уплашено от нейната тревога, побягна покрай брега. Но внезапно пропадна в някаква яма, заподсвирква тревожно през нос. Чула призива му, майката се спусна нататък. И то тъкмо навреме. Дебнала ги, види се, отдавна, кайманката вече връхлиташе, като шляпаше тежко по напуканата тиня.

Нямаше друг изход. Злочестата майка или трябваше да изостави рожбата си, или да приеме неравния бой. То се знае, тя дори не се поколеба. Нахвърли се върху бронираното чудовище с яростно щракащи зъби. Започна да го хапе, където свари. Ех, не можа дори да нарани покритата с яки плочи кожа. Ала все пак постигна целта си, отклони вниманието му. Побесняла, че й е попречила да грабне леката си плячка, кайманката се извъртя към нея. И вкопчи муцуната й в капана на зъбатите си челюсти. Още по-добре, щом като сама й се навира в устата. Вместо малко тапирче, все едно хапка месо — цял тапир.

Тоя път безсърдечният случай се оказа към страната на самоотвержената майка. Влечугото не бе предвидило само едно — че осакатената му от пиранхите лапа ще се окаже безсилна да отвлече един силен тапир във водата.

И в това разгорещено състезание на надтегляне, не игра, а жесток двубой на живот и смърт, когато едната дърпаше към водата, а другата към брега, най-сетне тапирката надделя. И така, със захапана муцуна, обляна в кръв, повлече врага си по сухо към бодливия храсталак, където имаше обичай да се спасява от хищниците.

Чула тракането на зъбите и шумното мляскане на мъжкия кайман, кайманката отпусна челюсти от надделялата я жертва и с грозен рев се спусна насреща му. А той, вече нагълтал и последното дете от доскоро многобройната й челяд, бягаше с шумно шляпане към водата. Гмурна се уплашен и изчезна към дъното, последван от отчаяната майка.

Горе, в клоните, се разиграваше друга драма, с по-дребни герои, но съвсем не по-малко ужасяваща. Едра тропическа богомолка опитваше да сграбчи с молитвено сгънатите си шипести ръце гиганта бръмбар херкулес, голям колкото детски юмрук. Но, пресрещната от острия му рог, всеки път отстъпваше малко назад, само че без никаква помисъл да се откаже от борбата. Той също не се решаваше да напусне полесражението, защото знаеше, че в мига, когато се обърне, тя ще скочи отгоре му.

Самотният коати с все още незаздравели рани от последния злополучен дуел бродеше тъжен, недоволен и душеше с дългия си нос навред по земята, по клоните, из дупките. Ако усетеше личинка, изчовъркваше я с нокти от гнилия пън; намереше ли гнездо с яйца, лягаше по гръб и така изсмукваше яйцата. После припваше към реката да си измие лапите и муцуната.

Изведнъж той се вцепени на място. От дупката, където посягаше да пъхне носа си, се стрелна остра змийска глава и като не улучи първия път, замахна повторно. Коати не я изчака да потрети. Отстъпи малко назад. И тя — подире му. Млада жарарака, цял метър дълга, жълтеникава с два реда сърповидни петна отстрани.

Задебнаха се и те, както продължаваха да се дебнат отгоре богомолката и бръмбарът. И кой знае докога щеше да продължи това, ако не се бе намесила третата героиня в драмата. Когато я видя, дългокосият трепна. Сега пък накъде? Насреща му извиваше черното си триметрово тяло мусураната.

Изглежда, жарараката тоя път се уплаши повече от него. Подвоуми се за миг. И коати реши да се възползува от колебанието й. С един скок се метна на най-ниския клон. Оттам по-нагоре, и още по-нагоре. Чак на върха се спря. Погледна. Жарараката не бе успяла да се спаси. Налапана за главата от мусураната, тази неуморна изтребителка на отровните змии, тя бавно потъваше в гърлото й.

Коати отново побягна. И по дърветата нямаше покой. Ето, по долния клон се прокрадваше може би най-опасната му неприятелка, пумата. Впрочем — не следеше него, а стария ленивец, който опитваше с възможната си бързина да се покатери някъде, където тя няма да го достигне.

След като бе загубила едното си дете, пумата, то се знае, още един път бе пренесла другото в нова, според нейната преценка още по-скрита бърлога, където оня куц убиец не би могъл да го намери. Ала не можеше да стои все при него. Нямаше право. Нали трябваше да ловува, да набира сили, да го брани, да го кърми.

Хитрината на ленивеца успя. Изпълзял на една тънка вейка, толкова тънка, та беше удивително как го издържа, той се бе спрял и с философско примирение очакваше участта си. Сега вече пумата не се реши да го последва. Остана да ръмжи, побесняла от глад и гняв при новия си неуспех. А там, убеден, че вече е недосегаем, пипкавият хитрец продължи прекъснатите си занимания. Проточи дългия си език, който му служеше за ръка, и примъкна в устата си близката клонка. Ожули й листата с твърдите си устни и я задъвка бавно и съсредоточено с напълно почернелите си от годините зъби. Нима заради някаква си пума трябва да гладува? На нея все ще й омръзне да чака. Той пък не бързаше… Ама хич не бързаше…

Бурята приближаваше. Нейде далече-далече кънтеше глухо ръмжене, което ту се засилваше като приближаващ самолет, ту затихваше. Хоризонтът, там, където се срещаха реката и небето, се размаза. Двете стихии се сляха в една-единствена неразличима мътилка.

Ала животните предусещаха, че бурята е далеч. Затова не прекратяваха занятията си, напротив — бързаха да се подготвят за бъдещето. Не се знае колко ще продължи лошото време. По-леко, по-дълго се изтрайва с пълен стомах. Затова всички, тревопасни и хищници, гледаха да се заситят навреме.

Мравоядът не мислеше за ядене. Дълго бе скитал из гората самотен, след като се бяха разделили с другарката си. Такъв е законът на племето им — няма ли го детето, порасне ли, или се загуби, свършва и дружбата. И сега сърцето му отново се бе изпълнило с нежност. Подтичвайки върху кривите си нозе, с разкошната си опашка наподобил огромно щраусово перо, той бързаше по следите на прекосилата преди малко пътя му самка. И отмина.

В този миг богомолката, изгубила напълно търпение и сметнала, че е настъпил подходящият момент, връхлетя срещу врага си. И сгреши. С точно премерен удар бръмбарът наниза корема й на дългия си рог. А настървената хищница, сякаш неусетила ужасната рана, се вкопчи с ръцете си в гърба му и почна да се притегля към него, без да си дава сметка, че така се набива все повече на оръжието му. Достигна тялото му. Загриза го там, в съчленението на бронята — стръвно, ненаситно. Намъкна цялата си глава вътре.

От няколко дни ранената боа, вече напълно оздравяла, напускаше хижата и докато гаримпейросът се ровеше с лопатата и ситата си из калта, тя претърсваше околността, като бързаше да навакса изпуснатото при дългото си гладуване. Ловуваше всичко, каквото й падне: агути, птици, змии.

По някакъв, само ней известен начин беше открила спасилия се от пумата ленивец. И си бе наумила да опита при него щастието си. Обикновено змиите не ходят на лов денем. Тя обаче покрай човека бе придобила някои негови навици. Излизаше с него сутрин, прибираше се пак с него вечер. Сменила бе дневния си сън с нощен.

Долните клони, по които се катереше, бяха яки, дебели, с много разклонения, които й осигуряваха здрава опора. След това почнаха да изтъняват, да проскърцват под тежестта й, да се огъват. Но тя не спираше, заслепена от ловната си страст. Проточила език, опипвайки с трепкащия му връх оставената по кората миризма на ленивеца, продължаваше да се изкачва нагоре.

А жертвата й, видимо отказваща да се признае за жертва, не спираше да върти на всички страни, сякаш поставена на ос, безизразната си маймунска глава, вчесана като римски патриций, и да обира с език още необезлистените вейки.

Ясно, ленивецът бе преценил правилно. Имал бе основания да не се тревожи. Защото внезапно един млад летораст, в който се бе опряла змията, се счупи и тя се изсули надолу. От клон на клон, та на земята. И слисана от станалото, продължи да лежи неподвижно, просната като маркуч, забравила да приеме обичайното си положение при покоя в пръстен.

Човекът, разтревожен, изтича да я види. Но като се убеди, че е невредима, го досмеша. Досмеша го и на нейната несъобразителност, и на ленивската хитрина.

— Хайде с мен! — подвикна й. — Такава дебелана, пък и тя по клоните!

И тръгна към брега. Змиите са глухи. Боата, то се знае, нито може да чуе думите му; нито, ако ги чуеше, щеше да ги разбере. Само по държането му се досети за смисъла им и покорно нагъна тяло подире му.

Внезапно върху рамото му тупна нещо. Той отскочи. Защото можеше да бъде всичко — както презрял плод, както отчесната вейка, така и опасна змия.

Тоя път беше съвсем друго — мъртвите бръмбар и богомолка, вкопчани и след смъртта в убийствената си хватка. Тъй бе завършил свирепият им двубой. Без победител. Понякога, и то не много рядко, и това става. Пък за жалост не само при насекомите.

Гаримпейросът все не се чувствуваше добре. При това с лекарства. Какво би било — ако ги спреше? Краката му се огъваха от слабост, виеше му се свят, а главоболието, упорито и мъчително, не му даваше нито миг покой. Но той не се отказваше. Не можеше да си позволи дори намек за отказване. Ами ако му е писано тъкмо днес да намери големия си диамант? И той заради някаква си треска да проспи щастието си — тук, където щастието се измерва в диамантени карати…

Гаримпейросът достигна брега, следван от боата като покорно куче. Виждал бе често домашни змии. У индианци, у местни фермери. И винаги бе считал това за просто съжителство, ако щете, симбиоза, с взаимна изгода и без никаква емоционална основа. Някак подсъзнателно жадуваше, клетият, за нежност, та била тя от страна на папагал или влечуго. И му се струваше, че боата вече се е привързала към него. Ала трезвият му разум на часа отхвърляше с насмешка подобно допускане. За каква привързаност можеше да става дума сега? Тя чисто и просто беше намерила в хижата му уютна бърлога. И инстинктът й за запазване територия я бе задържал на новото място, след като бе забравила старото. Привързала се бе, ако може да се каже така, не към него, а към дома му. Както донякъде котките.

А тук? Каква изгода я подтикваше да го следва и извън хижата?

Без да си отговори, той нагази в плитчината. Отскочи в същия миг с вик от болка. Някой бе захапал прасеца му през панталона. А на това място досега не беше виждал пиранхи. Те предпочитат дълбоки, тихи заливи, не плитко пясъчно дъно.

И я видя. Наистина не беше пиранха. А — костенурка. Огромна, повече от метър, с дълга трионена опашка и груба черупка, облепена с водорасли, тя го гледаше със зли очи и посягаше да го ръфне отново с опасните си хищни челюсти на уродливо голямата си глава.

Ядосан, гаримпейросът хвърли ситото и я прасна с лопатата. Едва при третия удар костенурката отстъпи, напусна полесражението, като не преставаше да щрака свирепо с челюсти.

Той превърза раната си с парче от ризата и загреба първата лопата от дъното. И макар че съвсем не беше суеверен, неволно се подчини, даже за шега пред себе си, на обичая. Всички търсачи правят така. Заплю извадения пясък. Диамантите, като видели, че плюят пренебрежително върху тях, обидени, бързали да се покажат, за да се похвалят.

И след като насипа три пълни лопати, почна да раздрусва ситото, потопено няколко пръста във водата. Така ситният пясък и тинята се пресяваха в реката, а върху мрежата оставаха по-едрите камъчета. Трябваше да останат и диамантите…

И неволно въздъхна. Дали щеше да му се усмихне съдбата? И на него? Когато намери приличен кристал, гаримпейросът е длъжен да почерпи всички в лавката. Обикновено става тъй, тържествено, с примитивна показност. Щастливецът влиза и стреля със заредена в дулото на пистолета петстотинкрузейрова банкнота. Там обикновено няма друга напитка, само кашаса. Но и с тая проста ракия опитният лавкаджия или „коруптелос“ — обирач, — както го наричат клетите обирани, успява да го изцеди до последния крузейрос. И на другия ден „щастливецът“, отново беден като преди, понякога дори още повече задлъжнял, се връща на участъка си да дири отново изтърваното щастие.

Ала той нямаше да постъпи така. Нямаше да пълни джобовете на тия акули, които на сигурно, без да цапат ръцете си, без да треперят от ягуари и каймани, от змии и пиранхи, обираха труда им. Имаше достатъчно разсъдък и воля, за да се махне тозчас оттук.

С тия мисли гаримпейросът зашляпа към брега, понесъл с две ръце пълното сито. Там, вече на спокойствие, щеше да разрови с пръсти пясъчната купчинка, за да я огледа, дето се казва, зрънце по зрънце.

И спря с вдигнат крак. Не посмя да пристъпи. Насреща му изскочи голямата жаба петопръста пищялка, току-що захапала за главата една млада лабария. Ако не се бе намесила жабата, човекът най-спокойно щеше да постави крака си точно там, където се бе притаила зловещата змия. Тогава, настъпена, дори ако преди това е нямала нападателни намерения, в самоотбрана тя щеше да забие зъбите си в него. Достатъчно е смела и дръзка, та да не пропусне тоя случай.

Жабата се пулеше насреща му и бавно, с мъчителни преглъщания, наместваше дългата си плячка в стомаха си, където навярно трябваше да я навие на кълбо, за да я побере, или пък да изчака, докато се смеле налапаната част, та тогава да глътне и останалата. Нали жертвата й беше поне пет-шест пъти по-дълга от нея самата?

Нещастникът усети, че се изпотява. Тоя път не от треската. Наистина, от какви случайности, от какви нищожни твари понякога зависи животът на човека…

И излязъл на брега, тръшна пълното сито на земята, а той свали брезентовата си шапка, да си повее с нея. Такъв задух!

Изведнъж тя изчезна, издърпана рязко от ръката му. Избухналата олелия над лавата му обясни на часа причината. В клоните, под които бе потърсил сянка, подскачаха маймуните капуцини и с доволно писукане, за човека подобно на хленч, засвидетелствуваха възхищението си от подвига на заядливата самка, която с малкото си на гръб и с открадната шапка бързаше към върха на дървото.

А на ограбения днес съвсем не му беше до шеги. И то за негова сметка. Той вдигна пушката и без да се замисля, стреля. Улучената маймуна полетя надолу, като се удряше в препречените клони. Изпуснатата шапка падна преди нея на земята. Но не. Още не беше мъртва. Ето, успя да се залови за най-долния клон. И само толкова. За повече силите й не достигнаха. Тя се помъчи да се поеме нагоре, по-далеч от убиеца си. Напразно. Ръцете й трепереха, вкопчани за клона в тръпнеща спазма. Опита още веднъж. Пак безуспешно.

И тогава, в някакъв неудържим порив на всеотдайното си майчино сърце, тя отдели детето от гърба си и го подаде на притичалата в помощ съседка, която тозчас го притисна като майка до гърдите си.

Мъжкарите пък се наловиха един за друг. По така построения от телата им истински жив мост се спусна водачът им и посегна да я поеме нагоре.

Тя не го дочака. Проследила с поглед, пълен със сълзи, детето си и убедена, че поне то вече е в безопасност, нещастната майка се отпусна и се строполи на земята.

Видял всичко това, стрелецът захвърли пушката си настрана и гласно се изруга:

— Пфу! Какво животно съм и аз! За някаква шапка…

После, погнусен от себе си, клекна над ситото да претърсва пясъка с пръсти. Да се улиса, да потисне някак обзелата го погнуса от самия себе си.

А вездесъщата харпия, сякаш чакала само това, връхлетя като запокитен камък и без да докосва земята, грабна с огромните си нокти убитата маймуна, за да я отнесе към гнездото си.

Човекът тозчас вдигна ръцете си, облепени с някаква черна гнусота. Мазут! Предвестникът на нашата петролна цивилизация беше проникнал до това глухо кътче на уж девствената Амазония. Беше облепил ситото, смазал отворите му, слепил пресетия пясък в малки мръсни бучки.

Цял час изгуби, за да очисти с газ от мръсния налеп сечивата си. И през целия този час не спираше да ругае и своето недоглеждане, и всепроникващата цивилизация.

Божем всички го знаят, и учени, и неуки; и власт имащи, и безвластни, че това е въпрос за оцеляване на човешкия вид — да бъде опазена природата, или както е модерно днес — околната среда, към която той е пригоден с цялата си физиологична нагласа и без която не може да съществува, а в същото време да не прекъсва възходящия си път към интелектуален и нравствен прогрес. Не постигне ли това, е обречен на гибел, както са загинали толкова животински видове преди него. Ще стане, както при спиртната ферментация накрай, когато произведеният от безмерно намножилите се дрожди отпадъчен продукт — алкохолът достигне пределната концентрация, те умират от собствената си неразумна дейност, от собствената си непредвидливост.

Нима и хомо сапиенс, разумният човек, трябва да се затрие сам вследствие безразсъдството си — като дрождите?

Поочистил каквото можал, гаримпейросът отново се върна на пясъка. И продължи да рови, а в главата му пък се ровеха една от друга по-объркани, съвсем не на място в джунглата, може би отдавна назрявали, но и до днес необособени мисли. Човек! Венецът на природата! Заслужил ли е той да се величае така? Или както всеки самохвалко, именно със самохвалството си доказва колко е недорасъл.

Както и гаримпейросът сега. Наистина, той не бе виновен, че природата го бе създала в телесната му организация едно животно като всички други, със същите органи и функции. Въпреки всичко вината, че след това, надарен от същата природа с разум, не се бе издигнал до степен на човек, а си бе останал все такова животно, носеше единствен той. Той, който можеше да мисли, да разсъждава. Който бе изучавал някаква си наука етика. Който някога, всъщност било ли е то, се бе пъчил самонадеяно с една мисъл, понеже, както мнозина други, я смяташе единствено своя. „Човекът, ако е създаден с някакво предназначение — тъй казваше тогава, — то е да коригира своята съзидателка, майката природа. Да отмени нейните кръвожадни закони, създадени за хищници и убийци.“

Хуманност! Някога там, в другия свят, той имаше един съученик, който му възразяваше дръзко: „Хуманно е това, което е в противоречие с природните закони, на първо място, което противоречи на член единствен в нейната конституция: «Изяж другия!» Тоя закон, зароден в първото късче жива праматерия, коацерват ли ще го наречем или провирус, което е нагълтало другата трошичка жива праматерия. Човекът още не е станал, пък надали някога ще стане хомо сапиенс. Той си е все още хомо инстинктивус…“

Гаримпейросът си припомняше добре тия думи, ала и сега, както тогава, все не можеше да ги приеме. Не искаше да се примири с тях, цялата му същност ги отричаше. Вярно е, днешният човек е останал подобен примитивен убиец като прадедите си. И днес той не може без животински белтък. Ей тъй, не може. Изражда се. Африка и Амазонията го доказват. Дали някога ще се научи да задоволява тая си нужда, без да убива — по химичен път, или посредством тъкани култури, или чрез промяна на месоядните си гени… И няма ли чак тогава да стане това, за което са мечтали всички мъдреци от миналото…

Изведнъж той скочи, чул някакво изтопуркване зад гърба си, съскане и задавен рев. Извърна се. Сърцето му сякаш спря. Забравил бе, а напоследък все по-често се уличаваше в това — за селвата направо престъпление, грях, — че се улисва, че не се оглежда и не се ослушва, както се налага.

Вплетени в едно пъстро кълбо, сред тревите се премятаха куцият ягуар и боата. Змията бе успяла да захапе бедрото му ида стегне гърдите му с няколко пръстена на жилавото си тяло. Ала и ягуарът не мислеше да се предаде тъй леко. Успял да докопа гърлото й, макар и полузадушен, той опитваше да го прегризе с острите си зъби, опитваше да забие къде да е в люспестото й тяло страшните си нокти.

Затова приятелят й не се двоуми много. Длъжен беше да помогне. Дружба за дружба. А понеже в бързината не видя къде бе захвърлил пушката си, грабна лопатата и с нея връхлетя срещу хищника. Прас — прас! Веднъж-дваж! Гледаше само в настървението си да не засегне своята приятелка.

Още веднъж! И случайното му оръжие хлътна в ягуарския череп. Хищникът отскочи във въздуха, сякаш отхвърлен не от мускули, а от някакъв взрив, вдигнал със себе си омоталата го змия. После се стовари тежко на земята, безжизнен, неподвижен.

Боата постоя така миг-два зашеметена, но като се убеди, че врагът вече е обезвреден, размота възлите си от мъртвото петнисто тяло и изпълзя настрана, за да се навие отново в спирала за почивка. Отпусна задъхана глава.

Тоя път човекът не можа да се овладее. Хвана поривисто главата й, готов да я разцелува. Само че змията се дръпна, изсъска недоволна. Явно, не понасяше глезотии.

Колко скоро, колко често почна тя да го спасява! Сякаш бързаше да му засвидетелствува признателността си за стореното й добро.

Самотникът неволно прекъсна сам потока на; мислите, които го бяха сполетели. Май че ставаше прекалено сантиментален. От треската ли, от дългото уединение ли? Трезвият му разум, оформен от престижа на преподаваните в училището научни истини, точни и конкретни, без никаква емоционална окраска, ясно и недвусмислено му напомняше прастарата истина, че светът изглежда такъв, какъвто искаш да го видиш. На него му се щеше да бъде тъй — сред безконечното сражение на селвата да намери взаимност, някаква привързаност. И вместо да ги потърси в някое по-висше животно, да речем, маймуна, в своето заслепение той ги приписваше на една съвсем примитивна твар.

Усмихна се горчиво. Точно тъй. Нямаше нужда от други обяснения. И по-рано, и сега. Това бяха все прости, инстинктивни реакции. Не от любов към него беше нагълтала змията чушупи, а защото бе огладняла. Нападението на ягуара пък й се бе сторило насочено срещу нея, както може да е било и в действителност. И в инстинктивна самоотбрана…

И все пак… Инстинктът никога не бе могъл да му обясни всички сложни изяви, които учените разтълкуват с това мъгливо и непонятно понятие. Много често се бе запитвал сам — а дали не се злоупотребява вече с него, дали не го вкарваме в употреба винаги, когато се сблъскаме с някое явление, което сме безсилни да разберем истински научно. За някогашния художник, а сега прост гаримпейрос, то все още звучеше някак ненаучно, ако щете, метафизически. Както в миналото — божествената сила, после — виталната сила…

Пък не само това. И другото. Отде — накъде змията непременно трябва да бъде низша твар? Има ли за природата низши и висши? Щом ги търпи, щом ги оставя да съществуват редом едни с други, дали нейният критерий не е по-различен от човешкия?

Някога библията учеше, че човекът е единственият избраник на бога — единствен, комуто творецът е вдъхнал душа. От своята. Впоследствие науката дръзко отхвърли тоя мит. И го замести — с какво? С еволюционните теории. Но отново, воден от неизлечимата си себичност, човекът постави себе си на върха. Навярно за да оправдае пак безнаказаността си над останалия животински свят. Самовъзвеличи се с титлата „сапиенс“ — разумен, приписа си всички психични прояви, а на останалите твари прехвърли инстинктите. За да се разграничи от тях — отново както в библията. Нали и тя е писана от него, еволюционните теории — също…

Прие за основно правило, че тези видове, които са се запазили непроменени през геологичните епохи, са низши, изостанали в развитието си: медузи, скорпиони, влечуги. А другите, начело с него безсъмнено, които се променят — са висши, прогресивни. И пропусна, че в тоя ред на мисли насекомите, едни от най-изменчивите организми днес, могат да излязат по-прогресивни и от него. При такива разсъждения се получава особен извод: висши са ония, които се нагаждат. Приспособленчество и прогрес! Интересна съпоставка наистина. А тия, които през всички катаклизми преминават неизменни, твърди, дръзки, уверени в себе си — от тая гледна точка се оказват низши.

А дали мерилото на природата не е по-друго — в смисъл: приспособени ли са, или не? Независимо от това колко изменения са претърпели, докато стигнат днешния си облик; независимо от това гръбначни ли са, или безгръбначни, топлокръвни или студенокръвни; независимо от съотношението между теглата на нервната им тъкан и на тялото.

Природата! И той като някакъв пантеист мислеше за нея, уподобявайки я на разумно същество, което е способно да преценява, да насочва. Когато всъщност нейните закони са слепи, стихийни. И в крайна сметка — безспорно, лишени от разум.

Ясно, че мирогледа на днешния човек нещо почва да се пропуква. И тъкмо в съгласие с еволюционните теории все повече учени почват да допускат еретичната мисъл, че от еволюционна гледна точка най-прогресивни морфологически се оказват чифтокопитните животни. Кравата според тях е най-съвършеното разклонение на животинското царство. А човекът, който произхожда направо от насекомоядните бозайници, превъзхожда другите само с по-развития си мозък. Но дали природата оценява тъй високо неговия мозък?

Особено тук, където оставя някакви безмозъчни пиявици и кърлежи да издевателствуват върху него…

Улисан в тия си размисли, а може би повече замаян от треската, той бе забравил приближаващата буря. Напомни му го тревожният вой на маймуните, които бързаха да си намерят по-сигурни убежища на сушина и завет. Грабнал пушката и сечивата, той побягна към дома си, последван от змията.

Пътем видя как над трупа на ягуара вече се бе нагласила лисицата. Преценила набързо, че няма да получава вече останките от трапезата му, бе решила да се възползува от неговите собствени останки преди другите, по-силните и по-многобройните от нея, да я преварят.

Човекът не я погледна повече. Такава е участта на силния, когато престане да бъде силен. Облагодетелствуваните първи загризват благодетеля си: в Стария свят за това са чакалите, в Амазонията — бразилските лисици.

Той се изкатери бързо в хижата си. В мига, когато и боата намъкна вътре дългото си пъстро тяло, папагалката настръхна и се разкряка гневно:

— Негодник! Негодник!

Злопаметна беше, не бе забравила злото, което змията бе причинила, не бе забравила и прикаченото от човека прозвище.

Тогава бурята връхлетя. Внезапно, изненадващо. Като земетръс. С трясък и чудовищно боботене — все едно глутница изтървани динозаври. Вятърът се стовари върху света не като раздвижен въздух, а като запокитена скала. Хижата се разлюля, подобна на лодка в морско вълнение. Заскърца, готова всеки миг да се катурне. Над реката се надигна гигантска вълна, сякаш изхвърлена от подводен взрив. Гората се заогъва като книжен декор. Започнаха да се сгромолясват отделни дървета, да профучават отчеснати клонаци. Светът изведнъж изгуби цялата си логика, превърна се в някакъв объркан, противоестествен хаос. Когато трещят мълнии, когато се изкореняват дървета, закономерно е да има гръм и трясък. А той не чуваше нищо. Превишилият възможностите на човешкото ухо грохот по чудо се бе превърнал в неправдоподобна, свръхзвукова тишина. Повлечена от вятъра, реката се върна срещу течението си с огромни гривести вълни. Притъмня. И само от време на време блясъкът на светкавиците огряваше разлюляната като ливада гора и разровената от вятъра водна повърхност.

Накрая плисна и дъждът. Всъщност не дъжд, а водна лавина, политнала водоравно, така че да не се разбере истински валеж ли е, или водни струи, загребани от реката. Или и двете заедно. Сякаш не беше на сушина в хижа, под покрив. Хладните пръски проникваха отвред: отгоре, през стените, направо от пролуките на пода. Надали вън, на открито, някой щеше да се измокри повече.

Бурята вилня така не повече от час. После стихна, мълниите проредяха. И след отминалата гърмяща тишина човешкото ухо отново почна да различава обичайните звуци. А дъждът, приел пак нормалното си положение да пада отвесно, подобно на кристални въздушни корени, проточени от оловните облаци до земята, забарабани монотонно върху листата и раздърпания покрив на колибата.

В селвата е досадно, когато вали. Убийствено, до полудяване. И все пак — във всяко зло има и зрънце добро. То сякаш възмездяваше за всичко лошо: за влагата, за неподвижността, за глада. Защото изчезваха москитите. А това само по себе си беше направо блаженство.

Натежали от влагата и от отрупалите ги лиани, епифити и паразити, дърветата бяха свели ниско клони в ням израз на покорство пред безпощадната стихия. От увисналите въздушни корени на орхидеите, от ресните на тиландсията и на кактусите рипсалиси се стичаха цели порои като от брадите на невиждани великани, които бяха подложили гърбове под подобаващ на ръста им водопад.

Загледан в бухналата селва, която набъбваше пред очите му като накиснато във вода зърно, като чудовищен зелен сюнгер, разумната му мисъл пак отскочи от трезвата преценка. Прехвърли се отново оттатък, накъдето я тласкаше чувството, въодушевлението, романтичната му възторженост.

Изглежда, тоя ден беше ден на мъдрувания. Може би ведно с треската в мозъка му се бе поселил някакъв философски вирус. Или пък — някакъв амок от самотата.

Не, не можеше. Не беше в състояние да приеме, че тая напираща, кипнала като младо вино жизненост е безцелна и безсмислена. Ей така, само да запълва космическия вакуум. Тоя див нагон — сякаш всяка скала се стремеше час по-скоро посредством ерозията да се превърне в почва, а почвата — в живо вещество. Всичко в тоя свят има свое начало, има развитие и край. Еволюират галактиките. Еволюират звездите — от дозвездната материя през червените звезди и белите джуджета, та до черните дупки. Не може без цел. Щом има закони, значи, има цел; към която те направляват. А съществуват ли по-неотвратими закони от природните? Само че ние като че ли сме твърде недорасли, та да ги проумеем. Дали пък над цялото това неразгадаемо множество от Закони не властвува един-единствен — РАЗВИТИЕТО: нямало галактики — появили се; нямало звезди — появили се; нямало планети — появили се; нямало живот — появил се; нямало разум — появил се; сега няма…

Всъщност какво го няма сега, а някога ще се, появи?

Някакъв всемирен закон на законите, вселенска конституция с член единствен. Още неизучен, без дефиниция, с неоткрита формула. И тъй като е обновен закон, тая формула трябва да бъде неподозирано проста. И защо пък да не бъде: Д — Р, което значи: движението е тъждествено на развитието. Защото в природата няма безцелно движение, самоцелно, в кръг — отива, връща се; напред-назад. Няма пълно повторение. Нищо не се повтаря изцяло. Не по кръг, а по спирала — микрон напред, но не на същото място. Дори когато пергелът се върти по начертаната окръжност, той се измества с чертожника, със Земята, със Слънчевата система в пространството.

ЗАКОНЪТ НА РАЗВИТИЕТО — свръхзакон, вечен, неотменим — от мъртвото към живото; от безразсъдъчността към разума. И може би още по-нататък — нещо повече от разума… Както на Луната не може да се говори за живот, както през палеозоя на Земята е било абсурдно да се предскаже появата на разумно същество…

Човекът отново се сепна. Впрочем тук ли им беше мястото на тия разсъждения? Сред кайманите, анакондите и ягуарите? Или пък тъкмо самотата го подтикваше към най-причудливи хрумвания, както древните мислители — отшелници? И то тъкмо там, където най не подхожда, този, който мисли, понякога успява да зърне искрица от светлината, забулвана от човешкото незнание — бледо досещане за смисъла на битието…

Или пък обратно — това беше намек, предупреждение, че вече е застрашен здравият му разум. Първият симптом на обезумяването. Защото всички го знаят — не на един, не на двама селвата е отнела разсъдъка…

Дали и тая му вяра, преклонението през закона за развитието, не се дължеше пак на вроденото самочувствие на човека, който се перчи толкова със своя мозък? Ами ако трябва да си каже думата делфинът или прилепът, дали няма да посочат като най-висша форма на еволюцията своята способност за ехолокация? Или пък електрическата змиорка — своя радар, изобретен от нея милиони години преди човека? Всеки от своята гледна точка. Европеецът рисува Мадоната като връх на човешката красота белокожа, етиопците — черна.

И защо да не допуснем обратното — че човекът чисто и просто е изрод сред нормалния животински свят? Най-кекав от всички, ако става дума за мускули, зъби, нокти и сетива. Представяте ли си отчаянието на маймунската майка на онзи далечен голокож мутант, който, вместо да се отдаде на порядъчните маймунски занятия, да търси личинки и плодове, взел да си пилее времето с майсторене на тояги и каменни ножове? Неговият „недъг“, по тогавашните разбирания, мозъкът, се оказа неговата сила. Предимство в борбата за съществуване. Това е все едно, ако в някой друг животински вид, да речем, сред насекомите или главоногите, се появи мутант с хипертрофирана способност да налага телепатично волята си. И така да подчини не само събратята си, ами и досегашния венец на природата…

При едно случайно обръщане човекът видя прекършената палма пашиуба, затисната от купите листа на монстерата и стотиците други готованци. Не бе устояла клетата на тоя непоносим товар. Яките й кокилести корени все още стояха непоклатимо на мястото си, ала стъблото не бе издържало. Пречупило се бе. А това значеше краят му.

Разглезено растение е палмата. Създадена от природата за най-благоприятни условия на растеж, при влагата и топлината на тропиците. Повреди ли се връхната й пъпка, това е вече непоправимо зло. Смърт. Тя няма запасни пъпки, както другите дървета, от които да поникнат странични издънки, та да заместят погиналия главен ствол. Стане ли това, палмата трябва да се отдръпне смирено от играта, както безразсъден комарджия, който е заложил само на една карта, да отстъпи мястото си другиму. А то веднага ще бъде заето, нека не се съмнява никой. Тук има всичко — само място няма.

Ведно с нея се оказваха обречени на гибел и повечето растения, които върху нейните рамене се бяха добрали до слънчевата светлина. Попаднали отново долу, в убийствената сянка, те също трябваше да загинат.