Петър Бобев
Боа и диаманти (2)

Човекът

Човекът поемаше всекидневния си път, когато младата вампирка се прибираше в хралупата. Капнала от умора. Цяла нощ бе следвала втората си майка, която я бе осиновила, след като истинската една заран не се бе върнала от лов. Наистина, не е леко изкуството на вампира. Трябва да се учи дълго. Без майка въобще не може да се усвои. Единствена тя умее да ти покаже как се намира безшумно жертвата, как се каца неусетно върху нея, как се прави мълниеносният разрез върху кожата с острите като косъм кучешки зъбчета, как се облизва раната с малко плюнка, та да се обезболи и да не се съсирва кръвта. Не по-малко важно е и другото — умението ти самият да се пазиш от неприятелите. Защото нощта гъмжи от хищници: едри прилепи, сови, маймуни, змии. Ала младата вампирка още не знаеше всичко, дори не го и подозираше — едва започваше живота си. Тя влетя подир мащехата си в пространната хралупа, от чиято вътрешност, запълнена вече от стотиците завърнали се прилепи, лъхаше тежка амонячна миризма, залови се с крака в издатината на обичайното си място, отпусна се с главата надолу и тутакси заспа.

А човекът, след като бе сръбнал за разсънка чашка кафе, бе грабнал газения фенер, пушката, мачета и канчетата и бе излетял извън прогнилата си хижа, за да поеме отново (за кой ли път?) по обичайната си пътека, по която вече можеше да мине и със затворени очи. В движение се бе и облякъл. Нямаше време. Че колко ли са дрехите на един прост серингейрос? Брезентови гащи и риза, високи до бедрата ботуши и широкопола сламена шапка.

Макар и пред разсъмване, наоколо властвуваше плътен като смола мрак, в който лъчите на фенера си издълбаваха малка кълбеста пещера от видимост не повече от четири-пет разкрача. Сякаш се движеше в някакъв лабиринт от зловещи тунели, коридори и проходи, провъртени в дълбок антрацитен пласт. И в обсега на тая безпомощна светлина се открояваха само дънерите на дърветата. Дънери, дънери — все едно фантастична колонада в чудовищен подземен храм. По-тънки и по-дебели, гладки или с изпъкнали встрани като контрафорси дъсковидни корени, но всички облепени до неузнаваемост от разноцветни плесени, люспести лишеи и избуяли мъхове. А нагоре по стъблата — всякакви гъби. Подобни ту на чашките за каучука, ту на продрани чували, ту на истински чардаци, върху които бяха поникнали бромелии, имели, кактуси. Малък светнал свод в заплашително нависналата над главата му черна грамада. А отвъд него започваше мракът, неизвестността, смъртната заплаха. И като в езически храм, в подготовката на някакъв кървав ритуал (каквото всъщност представляваше джунглата) нощта беше изпълнена със звукове, отразени в приглушено ехо от чудната й акустика. Непрестанно шумолене, шушнене, тихо пращене. И дъжд от листа, вейки, червиви плодове и парчета от кора, които си пробиваха път надолу през невидимите листни етажи. И сънливи провиквания на непознати зверове и птици.

Селвата — това е свят, който слушаш. Не само нощем, та и денем. Обхванат, сграбчен, скован от нейната зелена безконечност. Квака жаба, а мислиш, че е пума, която се готви да се метне отгоре ти. Вият ревачи, а ти се струва, че легендарните амазонски страшилища са напуснали речните бездни, втурнали се да те настигнат. Проскърца натоварен с лиани клон, а за теб, все едно, ягуарът изръмжава, преди да скочи отгоре ти. Развикат се капуцините — сякаш всички демони от преизподнята са получили отпуск. Кряка я кана, дългопръстата водна кокошка — като че ли се кикоти някой безумец. „Шумовете на селвата — ехо от ада.“ Тъй се шегуваше водолазът, с когото вадеха диаманти от дъното на реката, преди да го удуши анакондата.

Серингейросът въздъхна. Ех, чак ад…

И все пак — за европееца прокълнато място. Дърветата отгоре дъхат упойващи миризми: на парник, на ванилия и на мърша заедно. Застоиш ли се по-дълго под някое дърво, започва да ти се гади. Гледаш — трева като трева, а като се отъркаш в нея, срязва като бръснач дори ботуша ти. Минеш покрай невинна на вид лиана, а скритите под листата й закривени шипове нарязват като трион тялото ти. Разкошните папрати адиантуми нанасят по-опасни рани от морските таралежи. Подпреш ли се лекомислено в кокилестите корени на палмата пашиуба, после цяла седмица няма да легнеш от болезнените убождания на бодлите й. Хванеш ли се случайно за друга лиана, и дланите ти тозчас се покриват с мехури като от коприва. Ако капка сок от дървото асака пръсне в окото ти, ослепяваш…

На десет крачки пред него притича една дребна сърна, следвана по петите от оцелот. Серингейросът мигновено вдигна пушката. Ала не натисна спусъка. Не му се щеше да хаби патроните без нужда. Изчака.

Двамата, преследвач и жертва, бяха изчезнали в мрака, когато човекът забеляза сърненцето, малко, напръскано с бели петна, беззащитно, треперещо зад ствола на близкото дръвче. Хитростта на майката тоя път бе успяла — удало й се бе да подмами кръволока подире си, да го отдалечи от детето си.

Човекът заобиколи предпазливо сърнешкото скривалище, убеден, че майката щеше да се върне, за да потърси тук рожбата си. Не му се искаше да я пропъди другаде. И отмина.

Ето и първата хевея, каучуково дърво — сравнително тънко и стройно сред дебелаците на джунглата. Според индианците „каучу“ значи „сълзи на дървото“. А още по-справедливо — сълзи и на хилядите, стотиците хиляди серингейроси, които сега се трепеха из Амазонията, или милионите, които преди това бяха изгинали все заради тая прокълната смола. Накълцана като рибена кост, хевеята очакваше тихо и примирено новите рани. С два сръчни замаха на ножа Серингейросът направи два нови нареза над старите и бързо прикрепи чашката под тях, за да не изпусне дори първата бликнала каучукова сълза. После се запъти към следващото дърво, което не виждаше в тъмнината, но към което го водеше сама утъпканата от него пътека.

Едва не сгази огромния, по-голям от юмрука му червен охлюв, който снасяше под влажната шума яйцата си, подобни на копринени пашкули.

По оголения корен, все едно замръзнала анаконда, се мъчеше да се прекатери несръчен сухоземен крив рак.

Но това, виж, беше друго. Човекът се отклони благоразумно встрани, за да не нагази сред противното сборище на пътя му. Пет-шест огромни паяци крабове подрипваха като отвратителни космати жаби един около друг на височина до пояса му. Какво ли беше това: бой или игра?

И неволно отскочи пред втората заплаха. Змия! Дълга три метра. Или не. Не беше змия. Гола, без люспи. Дебела и непохватна. И пълзи с мъчителни извивки. Той изведнъж я позна. Та това беше риба, стара електрическа змиорка. Навярно блатото й бе пресъхнало и тя сега опитваше по сухо да се добере до друг водоем.

Дали е опасна и извън водата? То се знае, не се реши да проверява. Остави я необезпокоявана да довърши пътешествието си, а той продължи своята си работа. Не бе допуснал, че при това тя не виждаше, ослепяла от старост. Всъщност зрението в гората съвсем не й беше нужно — рибата усещаше реката по миризмата й.

Достигнал втората хевея, серингейросът наряза и нея и след като й нагласи чашката за латекса, премина към третата, четвъртата, петата… Каучуковите дървета не растат едно до друго като в градинка. Природата, без да държи сметка за удобството на човека, ги бе разсадила между множеството други горски растения по на двадесет, тридесет и повече метра разстояние едно от друго.

Черният туш на нощта неусетно преля в странен зеленикав сумрак, който му напомни отново тайнствените сияния в речните подмоли, в които се бе спускал като водолаз за диаманти.

Той побърза да загаси фенера. Защото газта струва пари, защото и за нея господарят на серингала задължава сметката на бедния серингейрос, за да я намали, когато заплаща получения каучук. Всичко записва господарят, защото тук всичко се получава на кредит от неговия магазин: и оризът, и фасулът, и газта, и солта, и фарофо — маниоковото брашно със сушено месо, и чилетата навит тютюн, който се продава на сантиметри, и кашасата, с която серингейросите убиват мъката, убиват накрай и себе си.

А всеки нещастник тук има някаква мъка, която опитва да удави. Никой не се пъха доброволно в ада. И местните кабокло, и дрипавите метиси, и индианците, и придошлите гринговци — събрани тук от кол и въже от целия свят.

Човекът неволно въздъхна. Та и той. Иначе би ли се заврял в тая пустош, в дъното на ада, ако му бе останала поне някаква надежда за друг живот? Ако тогава, преди толкова години, би допуснал поне частица от истината, която вече знаеше, би ли зарязал дом, родина, близки. И нея… Помами го широкият свят, помами го надеждата да се върне някога в родния град богат, по-богат от другите, да се изправи пред баща й — не смутен, както някога, а с вирната глава. И да му каже: „Е! Вече не съм оня студент художник с оръфаното палтенце. Какво искаш повече?“

Дали го чакаше още тя — тази, която той все не можеше да забрави? Обещала му бе с клетва. А защо ли? Имаше ли смисъл да чака повече? По-добре да го е забравила, да не съсипва и тя живота си. Колко пъти бе посягал да й пише, та да я освободи от любовната клетва, но все не се решаваше. Надеждата се бе вкопчила като удавник в душата му. А и друго — винаги, когато попаднеше в селище с поща, все нямаше пари дори за марки. Сещаше се за това обикновено след като изпиеше и малкото припечелени парици… Ламтеше за много, за бързо забогатяване. Затова започна със златото. Стана независим златотърсач. Може би някъде и някога някой е забогатял така, както пишат в романите; може би е намерил самородна буца. Той вадеше от промивната дъска само песъчинки. Принуди се да плюе на независимостта си — гладна независимост. Нае се гаримпейрос. Няколко месеца се рови из тинята за диаманти — отначало като прост копач, после като водолаз. Няколко месеца — с неугасващата надежда да намери поне един свестен диамант, с който да се издължи на господаря. Пък да остане нещо и за него. Не дочака. Сеньорът фалира преди това — не бе преценил рентабилността на находището. За да не умре от глад, безработният гаримпейрос отново смени занятието си. Стана серингейрос… По-надолу нямаше къде да пропада. Серингейросът не е роб, той е по-зле и от роб…

Човекът плю гневно на земята. Бе стигнал дъното, а на това отгоре имаше дързостта да мечтае, да се надява. Тук, в тая пустош, и така задлъжнял на сеньора, че дори ако му събираше двойно повече каучук, пак не би му се изплатил и за десет години. Би могъл да прави по два нареза, да поставя по две чашки на едно дърво. Ала господарят не позволяваше. Разбираше си от работата, не искаше да изтощава дърветата, не смяташе да съсипва серингала си.

Имаше два изхода: или да скочи в реката сред кайманите и пиранхите, или да избяга, което беше равносилно на първото. Ако за целта си избереше реката, ловците на такива бегълци щяха да го достигнат бързо-бързо с моторните си лодки. Ако ли пък нагазеше в селвата, въобще нямаше да излезе от нея. Един на хиляда оцелява в такова безумно начинание.

Оставаше му това. Да се мъкне покрай тия изранени, обезобразени каучукови дървета и да ги дообезобразява — той, който беше влюбен в красотата; да им поставя чашките, после да се връща отново при тях… Отново… Отново… Да събира латекса — каучуковия сок в бидона, а в хижата си, ял — недоял, спал — недоспал, да изцежда капка по капка тоя сок върху завъртвания над огнището кол, та да го суши. И да долива от него, да долива, докато болата — каучуковата топка — нарасне до теглото на човешко тяло. А после — нова бола… И нова… И още…

Листният покрив над главата му взе да се снишава, нависнал отгоре му като чудовищна зелена пряспа. И неусетно пътеката, прокарана кой знае кога от тапирите, се вряза в изникналата насреща му листна стена. Той нагази приведен в задушния тунел, ботушите му заджвакаха във вонящата тиня. И тозчас отгоре му се посипа истински дъжд от кърлежи и сухоземни пиявици, попълзяха го скорпиони със заплашително вирнати жила, връхлетяха облаци от мушиците пиуме, които бързаха да заемат местата на прибралите се вече москити. Навътре в гората няма пиуме, но тук, край блатото, беше тяхното царство. Те облепиха лицето и ръцете му, които засмъдяха до полудяване. Човекът, навлязъл във владенията на всички тия малки садисти, беше длъжен да плати данъка си — да плати с кръвта си за кръвта на десетината хевеи, които растяха отвъд блатото.

Серингейросът притича бързо през тунела. И изведнъж в очите му плисна огънят на екваториалния ден. Напреде му се ширна пространна поляна от воден хиацинт, през който прозираше като отломъците на счупено огледало повърхността на блатото. Разтворените му цветове се синееха като дим над плътния зелен килим, през който тук-там надигаха перчеми тръстиката и папурът, а между тях се червенееха разкошните цветове на хибискуса. Макролобиите, тия странни дървета, разкривени и уродливи, бяха нагазили във водата с кокилести корени като чудовищни стоножки, които всеки миг можеха да се нахвърлят отгоре му. А брегът, на всяка свободна педя земя, беше застлан с някакво умопомрачително струпване на красота: жълти и сини петунии, алени салвии, оранжеви кани, пурпурни азалии, пъстри бегонии, едри татули, тук-там засенчени от; тъжно приведени нацъфтели фуксии. Над тях пък, отсреща, се надигаше, неправдоподобен и фантастичен, масивът на джунглата — нещо, което окото му все не можеше да приеме — подобно на приказен декор, нарисуван от гениален, но побъркан художник. Палми, палми: асаи, карнауба, безстъблената куруа, изящната мирити. Върби и мимози. И лиани: едролистни монстери — филодендронът от детската му стая, пълзящи палми жаситаро, увивни папрати, ванилии — всички усукани като чудовищна прежда. А зад тях, над тях, между тях — безброй разкривени дървета. И всъщност не дървета, а цели листнати хълмове. И храсти, по-високи от дървета. С най-различни форми и багри, със зелени листа, с бели, с червени, с виолетови. И орхидеи — водопади от разноцветни орхидеи: от най-дребните, посипали като брокат снагата на селвата, до най-великолепните, подобни на огромни невиждани брилянти. Въздухът ехтеше от омайните трели на виолетовия органист — дребната пъргава птичка, отдолу жълта, отгоре теменуженосиня, може би най-любимият певец в селвата. По плаващите растения прибягваше дългопръстата кокошчица якана — странен хибрид от изящество и гротескност, прекрасно оцветено тяло и карикатурно дълги пръсти.

Такава красота! Която те кара за миг да забравиш и москитите, и зверовете, и несгодите, и треската… Която заслужава всичко това, взето вкупом…

Всъщност каква беше тая земя — ад ли… Или рай…

Особено за художник — ако би могъл да рисува, а не да изцежда жизнените сокове на умиращи дървета…

И като в рая — орляци птици: черни, червени и бели ибиси, розови фламинга, огромни щъркели ябиру, патици, чапли. Корморани и змиешийки, които сушеха разперени крилете си след риболова. Стрелкаха се като сини светкавици огромни водни кончета. Цели облаци пеперуди се носеха из въздуха като фантастични изрезки от дъгата.

На отсрещното дърво сапукая се бе разположил орляк хиацинтови папагали ара. Обикновено тъй шумни и неспокойни, тоя път те мълчаха, необичайно съсредоточени да дълбаят ежовидните плодове на големина колкото детска глава, за да измъкват отвътре едрите им бадемоподобни семена. После, все тъй настойчиви, обелваха с клюнове твърдите черупки и ловко нагълтваха ядките им. Твърдят, че това са най-вкусните орехи на света. Човекът отдавна ги чакаше да узреят. Ала, види се, и тая година не му беше писано да ги опита. Ако не им хрумнеше друго, папагалите бяха в състояние да опоскат цялото дърво за един ден. Не би успял да ги прогони. Опитвал бе и друг път. След всеки изстрел те отново се завръщаха. И като че ли напук, в още по-големи множества.

Съвсем на края, кацнали един до друг, плътно притиснали блестящите си кобалтовосини тела, два папагала се целуваха шумно с огромните си клюнове, забравили, че съществува и нещо друго освен тях на света.

Внезапно един от стражите забеляза човека. Ако беше безоръжен, нямаше да му обърне внимание. Ала сега, при вида на пушката, той изкряка предупредителния си призив. Подхванал грака му, целият орляк се вдигна във въздуха.

Отлетя и влюбената двойка. Само че малко по-късно. И може би малко по-ниско от обикновено. Чакало само тоя миг, отгоре им връхлетя едно петнисто тяло. Оцелотът!

Ноктите му докоснаха мъжкия папагал и го свалиха на земята. Забравил бе, че ара съвсем не са страхливци. Макар и ранена, с повредено крило и счупен крак, жертвата зашиба затисналия я враг със здравото си крило, заръфа го с острия си клюн, като скубеше снопове козина с кожата от тялото му.

Човекът беше слушал и това. Сега го видя. Женската ара не изостави другаря си в бедата. А връхлетя, заръфа и тя слисания хищник. Спусна се на помощ целият орляк. Над полесражението се развихри някаква фантастична опалесцираща вихрушка, срещу която оцелотът не устоя. Зарязал жертвата си, той побягна в шубрака, раздърпан и окървавен.

Птиците накацаха отново по дървото, където продължиха разтревожени да обсъждат случая. А сред смачканите, изпръскани с кръв мъхове останаха двата влюбени папагала. Раненият напразно опитваше да се поеме във въздуха. Най-сетне реши друго. С клюна и със здравия крак успя да се покатери на един храст и оттам, от високото, да се вдигне във въздуха, следван от другарката си. Ала с повреденото крило полетът му беше мъчителен и тромав. Едва свари да се добере до най-ниския клон и да се залови за него неустойчиво само с един крак. Здравата птица кацна до другаря си и с трогателна нежност се залови да оправя перата му, като не преставаше да го целува и да гука нежно.

Ала човекът нямаше време да им се възхищава. Чакаше го работа. Затова продължи пътя си, продължи да нарязва обречените дървета.

Вече поставяше последната чашка, когато долови тревожния шум, който се надигаше от дълбочината на селвата. В него не можеше да се различи отделен вик на звяр или на птица. То беше нещо смесено, многогласен стон, който се усилваше, нарастваше, превръщаше се в неразчленим вой, като връхлитаща буря. Все по-ясно и по-отчетливо.

После видя отлитащите към реката птичи ята. Забръмчаха все в една посока рояци бръмбари и водни кончета. Понесоха се като подхванати от вятъра облаци пеперуди: сини, жълти, червени. Дочу се безредното топуркане на хиляди крака: тапири, пекари, агути, мравояди, сърни, броненосци. Над главата му запрелитаха с уплашен рев стада маймуни. Разпълзяха се невидими досега змии и гущери. Огромна зелена игуана скочи от съседния храст направо във водата и заплува към вътрешността на блатото.

Най-сетне усети и мириса на дима.

Ужасът скова сърцето му. Пожар! Няма по-страшно бедствие в селвата. По-опасен от ягуарите, от москитите, от змиите — от всички вкупом. Гората често пламва, особено след такова засушаване като сегашното.

Трябваше час по-скоро да стигне до хижата си, от това зависеше животът му сега. Да изтика пирогата във водата, да натовари вътре каквото свари и да се маха. Да изостави готовите боли каучук, цялото си досегашно богатство. Животът беше по-важен. Трябваше първо да отървава живота.

Той хукна обезумял нататък, напреки на потока бягащи животни, като се спъваше в изпъкналите корени, като се оплиташе в мрежите на лианите и жилавите лепливи паяжини. Падаше и ставаше, без да усеща убожданията на хилядите шипове, с които е осеяна джунглата, изранен и натъртен.

А стихията приближаваше. Задухата ставаше нетърпима. Просмукан с дим, въздухът вече не успяваше да засити задушаващите се дробове. Чуваше се пращенето на огъня и грохотът на обхванатите от пламъците сгромолясващи се дървета. Отгоре му валеше дъжд от опърлени, неуспели да избягат навреме насекоми. По земята пълзяха полуобгорени змии и гущери, подскачаха жаби, притичваха изгонени от дупките си гризачи. Дори ленивците се бяха разбързали. Те премятаха крака и ръце, прехвърляха се от клон на клон, уплашени, съвсем различни от обикновено. Но напразно. Колкото и да се стараеха, горките, нямаше да преварят летящия огън.

Изведнъж човекът се закова на място. Закъснял бе. Над дървесните корони пропълзя някакъв грейнал облак, пронизван от бледи синкави мълнии. Горяха изпаренията на напечените от слънцето листа, надъхани с етерични масла, с каучукови пари и смоли. В следващия миг избухнаха като фойерверки най-горните листа. Пламъкът бързо се спусна надолу като разжарен водопад, обгърна лианите и мъховете. Полази по клоните.

Беглецът обърна назад — съскащият пламък го следваше по петите. Ето, цяла огнена стена го обграждаше в грохотещ полукръг. Пожарът настъпваше стръвно, като хилядоуста ламя, чиито нажежени езици облизваха шумата, оголваха клоните, после загризваха и тях самите, превръщайки доскорошния рай в огнедишаща геена, из която излитаха със зловещи плясъци на прилепените си криле хиляди ос-вирепели демони.

Обезумял от ужас, нещастникът се метна надясно — да превари връхлитащата отгоре му безпощадна стихия. Размаха мачета, та със сила да си пробие проход в непроходимия бодлив гъсталак.

Напразно! Огънят приближаваше по-бързо, отколкото острието му смогваше да разчиства пътеката.