Петър Бобев
Боа и диаманти (17)

Викът

Викът се повтори, потрети. Креслив, пронизителен човешки вик, от който кръвта се вледенява във вените. Вик на ужас, когато някой е погледнал смъртта в празните й очни орбити.

В своя кошмар, ни сън, ни бълнуване, когато ту губеше напълно съзнание, ту пред очите му отново просветваше, болният се събуди. Надигна се на лакти.

Нищо! Нима вече и халюцинации?

Тогава дочу задъханото, възбудено мърморене на Ара:

— Негодник! Негодник!

Дали пак посрещаше така наследствения си враг боата при завръщането й от нощния лов?

Но не! Убеден беше. Не беше това. Такъв вик не може да се сбърка с нищо друго.

Главата му бучеше от треската, ушите пищяха. Въпреки това успя да чуе. Някакво блъскане вън, на терасата. После изтрополяване по дървената стълба. И тежко тупване долу, на земята.

И още нещо — задавено хъркане.

Опрял се с ръце о стената, той се изправи на колене. Опипом намери пушката и изпълзя на терасата.

Луната, обкръжена от рояк избледнели пред нейния блясък звезди, спускайки се към кръгозора, бе огряла върхарите на селвата. В храстите избухваха взривове от светулки, а в реката, подобни на водни светулки, се носеха неоновите рибки като пръскащи се зеленикави искри. Наравно с него във въздуха се виеше белезникаво облаче. Ако го видеше за пръв път, можеше да го помисли за привидение. Но той го знаеше — рояк крилати термити, които танцуваха сватбения си танц. После бъдещите майки и бащи на новия термитник щяха да кацнат на земята и там в знак на себеотречеността си в името на народа щяха сами да откъснат крилцата си.

Наистина, не е било кошмар, не е било сън. Долу, между коловете на хижата, се премяташе някакво живо кълбо, от което навремени долитаха задавени звуци, стонове и ядно съскане.

Това безспорно беше боата, сплетена в яростна схватка с друг звяр. Обзет от внезапно избликналия порив да й помогне, гаримпейросът се спусна по отвесната стълба, по-право, се свлече по нея на земята. Стиснал пушката, той пристъпи до бойците. И при бледото сияние на залязващата месечина успя да види. Змията душеше не друга змия, не ягуар, а човек, стегнала го в железните пръстени на безпощадната си хватка, толкова силна и толкова точно премерена, та да не счупи нито една костица на жертвата, докато изцеди и последната глътка въздух от дробовете й.

При тази гледка човекът изведнъж забрави, че тя беше негова приятелка. Когато се наложи да се избира между човек, който и да бъде той, и животно, дори любимец, глезеник, приятел — винаги предпочитаме човека. В момента болният, то се знае, съвсем не разсъждаваше. Нямаше време за това. Той се поддаде на порива си, на унаследената от деди и прадеди увереност в изключителността на човека сред всички други твари на земята. И в неговата неприкосновеност. Все едно, божество между тях. Отстъпи пред тоя порив стихийно, без да си дава сметка, че съществуват и такива хора, които не заслужават да бъдат считани за човеци.

И изкрещя така, както се вика на куче:

— Пусни! Чуваш ли, пусни!

Забравил, че змиите са глухи. А понеже тя не го чу, не го разбра, вдигна пушката и стреля в главата й почти в упор.

Миг след това, секунда ли, две ли — сякаш нищо не бе станало. Змията остана така, омотана около жертвата си с изправена глава.

Убиецът неволно погледна очите й, блеснали на лунната светлина. И сякаш прочете в тях, можеше да се закълне в това, прочете най-първо изненада, недоумение, като пошепнат въпрос: „А защо?“ Сетне златният им блясък потъмня от бликналия укор, примесен с много-много тъга. Нима е възможно в змийския поглед — тъга? После светлината им угасна, забулена от някакво трагично примирение…

Тялото й се разгъна като изпуснат маркуч, освободи жертвата си и замря. Само крайчецът на опашката й още продължаваше да потрепва.

Тогава и човекът изгуби съзнание. С подкосени колене той се свлече между двата трупа — на змията и на жертвата й, която въпреки всичко не бе успял да спаси.

Кой знае откога чакала тоя час, вампирката със сцепеното крило тупна тежко отгоре му. И понеже той не се събуди, не я пропъди, както всичките й досегашни жертви, тя клъцна кожата на врата му с острите си резци, заоблизва лакомо бликналата кръв.

И когато най-сетне се засити, за пръв път от толкова време насам, изпълзя настрана, та да се покатери на съседното дърво, откъдето тромаво се пое във въздуха.

Ехолотът й улови връхлитането на голяма птица. И тя се спусна към земята. Отгоре й префуча, явно не за нея, исполинският козодой. Зареян над гората като орел, той налапваше с огромната си уста нощните пеперуди и само след секунда изплюваше красивите им криле.

Дурукули, малката совина маймуна, вече бе станал баща и като всички бащи от рода си беше поел изцяло възпитанието на отрочето си. Сякаш със съдебно решение в негова полза по вина на лекомислената майка. Носеше го, люлееше го, тананикаше му някакви маймунски приспивалки, а на майка му го даваше само да го накърми. После отново го вземаше под бащиния си надзор.

Тоя път, макар и късно, вампирката го позна. И се отклони рязко от пътя си, отбягна навреме от хищно протегнатата му ръка.

Доволна, дори щастлива (пак това щастие!), че поне тая нощ, заситена, преситена, щеше да накърми, както трябва, детето си, тя продължи да се носи към родната хралупа. Но още отдалеч дочу безредно, тревожно писукане. А когато влизаше в отвора, отвътре излетя като стрела зелен дървесен смок.

Вампирката кацна на своето място. Празно. Детето й го нямаше. Тя изпищя майчиния си призив. Никакъв отклик. А наоколо не спираха да писукат възбудено другите прилепчета. Дори ако умееха, нямаше нужда да й го казват. Тя го знаеше, смокът го бе отвлякъл.

И никога вече нямаше да го види. Нямаше да го накърми. Само веднъж се бе завърнала при него, клетото, вечно недояло кърмаче, с мляко. И то…

Тя отново излетя, догони змията, завъртя се над нея, запищя пронизително. Напразно, нито можеше да й напакости, нито да върне загиналото… Нищо… Оставаше й само да кръстосва с жален писък гората…

Мъжкарят капибара, седнал на брега сред харема си, гризеше важно и съсредоточено с високомерната си морда разни вкусни коренища, извлечени от водата. И слухтеше. Не толкова за хищници. Повечето хищници не представляваха особена опасност за него. При угроза от брега — ето я водата; при угроза от водата — ето го брега. При това с такива остри и големи като тесли зъби. Безпокоеше го друго. От известно време наоколо се навърташе друг мъжкар, самотник. Явно, дебнеше него, да се бие, да оспори харема му. Той, тоя мъжкар, сега беше по-опасен. И от ягуара, и от кайманите… За него, то се знае. Не за харема. Харемът все щеше да си има султан.

И така, в това войнствено, свадливо настроение, когато усети приближаващата пума, мъжкарят не отстъпи, а се хвърли насреща й, превари я. И тя от нападение премина към отбрана. А всяка отбрана лишава боеца от повечето изгледи за победа, лишава го главно от бойния дух. Хищницата го посрещна с нокти и зъби, задра го, заръфа якото му тяло. Ала той, сякаш неусещащ болката, връхлиташе отново и отново, като целеше да я достигне с тесловидните си зъби. И успя. Докопа рамото й. Отскочила навреме, пумата спаси костта си от счупване, но не можа да спаси къса от кожуха си, който остана в зъбите на капибарата. После хукна позорно назад да дири другаде щастието си.

Тогава злополучният търсач на диаманти отново се свести. Надигна се, пропълзя до мъртвия. И го разгледа. На избледнялото лунно сияние изведнъж позна лицето му. Търговецът! Оня, дето му разправяше, че човек убивал за пари; дето го успокояваше, че е късметлия, щом не е намерил диаманти, защото, ако би намерил, всеки на негово място би го пречукал. И който онзи ден в кръчмата му искаше поне едно кристалче…

Какво беше дирил тук?

В лявата си ръка мъртвият продължаваше да стиска празната кутийка за диаманти…

Подозрението му се потвърждаваше. Гаримпейросът се изкатери пак в хижата. Подгонен от ненаситния исполински козодой, вътре се бе вмъкнал да се спасява кукухо, едра светулка. Светлината му е толкова силна, че на нея може спокойно да се чете. Огрян от нея, на пода лежеше изтърваният нож… Вече нямаше място за съмнения. Ножът… Кутийката… И другото… Защо, преди да се вмъкне в колибата, не е извикал? Така не се влиза в никой дом по Амазонията. Защото можеш да получиш куршум вместо „Добре дошъл“.

Ясно, негодникът бе дошъл да го ограби, без да подозира, че други, по-бързи и по-брутални от него, го бяха преварили. Заварил го в безсъзнание на пода, е взел кутийката и замахнал с ножа. Нали той самият в изблик на случайна откровеност му бе признал, че след като обере някого, няма да го остави жив, та да се предпази от преследване… Ей тъй, безследно изчезнал.

И ако не е била боата…

Болезнена спазма стисна гърлото му. В очите му запариха внезапно бликналите сълзи. Гърдите му се разтърсиха от несдържани ридания. Може би, ако не беше треската, би се овладял. Но така, сега — болен… И без приятел… По своя вина… Страшна, без никакво оправдание, вина…

Винаги, пред всички го бе повтарял. Никога не се бе боял толкова от зверовете, колкото от хората. Защото му бе добре известно какво може да очаква от всеки хищник: от каймана — зъби, от ягуара — нокти, от змията — отрова. Защото му бе добре известно как да се пази от всяко такова оръжие. Страх го беше от хората, тъй като не знаеше какво може да очаква, добро или зло, от всекиго от тях поотделно. Той се свлече отново долу. Вдигна окървавената глава на боата и я положи върху коленете си. А сълзите не спираха. Цялото му тяло се тресеше — от ридания и от треската, която все още не го пускаше от ледената си прегръдка.

Такъв приятел! Приятел, който само срещу едно получено добро му се отплащаше ежедневно, който непрекъснато му спасяваше живота. В своята безкористна животинска благодарност.

Трезвият разум, насочван от цялата съвременна система на образование и възпитание, опитваше да го върне към спокойната, безпристрастна преценка на нещата. Нашепваше му смислени, необорими доводи. Наистина, как тъй може да допусне, че съществува благодарност — това висше чувство в такова примитивно животно? Чисто и просто, влизайки в хижата, престъпникът случайно я е настъпил… Или пък от неговото рязко замахване с ножа тя се е раздразнила. По инстинкт змиите не понасят резките движения…

Ала чувствата му, цялата му душа, цялата му същност отричаха това самооправдаващо го обяснение. Не! Не беше случайно. Чувствуваше го, подсъзнателно, ако щете…

Горе, в клоните, внезапно избухна нова врява. Оцелотът бе успял да отмъкне една от крайните маймуни саймири. Ала едрият им водач, който крещеше най-яростно от всички, се намираше пак в средата. На сигурно. И щеше да се намъква все там. Природата се нуждаеше от силните.

От съседния клон ги гледаше с безучастен израз на тъжното си лице немият ревач. Съвсем самотен. Без никакви съмишленици, което значеше без никакви изгледи да се върне отново на предишното си място. В безнадеждно отчаяние. Все едно — монарх в изгнание.

А човекът долу сякаш не ги забелязваше. Нито тях, нито гората, нито реката, нито целия свят. Тоя безрадостен свят на гниене и на живот едновременно, на воня и благоухания, на ужас и на възторг, на непрекъсната смърт и на вечно възраждащ се живот — където впрочем всеки живот е само една още не доизиграна трагедия.

Мъчно му беше. До плач. До полудяване. Сякаш бе убил своя брат. Толкова се бе привързал към нея. Най-жестокото изобретение на еволюцията — привързаността. Колко по-лек би бил без това чувство животът. Защото не би съществувала и скръбта…

Такава мъка… И угризения… И самообвинения… Като братоубиец…