Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2011)
Корекция и форматиране
Genova39 (2011)

Издание:

Петър Бобев. Боа и диаманти

Редактор: Любен Петков

Художник: Стефан Марков

Художествен редактор: Елена Маринчева

Техн. редактор: Виолета Кръстева

Коректор: Елена Баланска

Издателство „Български писател“, София, 1979

ПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Ягуарът

Ягуарът най-сетне бе намерил ловна територия и за себе си, след като вече два дни съперниците му го гонеха, щом го усетеха. Премалял от глад, настръхнал от злоба след толкова неуспехи, той се хвърляше срещу всяка жертва, която му попаднеше. Затова в тая прибързаност, то се знае, все не сполучваше. Най-сетне, като че ли успял да се наложи над самия себе си, звярът бе застанал неподвижен, притаен до ствола на огромната сейба, невидим сред шумата на омоталия я апуизейро.

Туканите, тия безобидни птици, обагрени в огнено червено с неестествено големи черни клюнове, кажи-речи, колкото телата им, вече го бяха усетили разгласяваха на цялата гора за неговото присъствие. Ала той все успяваше да се овладее, мълчеше, чакаше ги да им омръзне, та да се пръждосат.

Апуизейро, зеленият удушвач, сега изглеждаше тъй невинен, каквито бяха кичурите бромелии и кактуси, сноповете лишеи и мъхове, фикусовите храстчета и филодендронът и другите лиани, и нацъфтелите орхидеи. Сейбата, гигантът на селвата, с дънер, подобен на кула, подпряна на дъсковидните си корени като мощни контрафорси, поддържаше върху яките си рамене цели грамади от готованци — една малка надземна гора със своя флора и фауна. На пръв поглед какво значеше още един мързеливец сред другите? Само на пръв поглед. Защото в действителност апуизейро се различаваше от съжителите си. Той сега още кротуваше, набираше сили в очакване на деня, когато щеше да покаже на какво е способен, когато щеше да оправдае зловещия си прякор „Зеления вампир“.

Не много отдавна тук бе изплюла семето му някаква птица, може би един от тия тукани, които, вече успокоени, забравили дебнещия хищник, се суетяха по клоните. Едни се къпеха из локвите в основите на мощните клонаци, други сякаш се фехтоваха с карикатурните си човки, трети, накацали две по две, се целуваха в комедийна нежност. Един по-галантен кавалер късаше плодове от близката лиана и ги подхвърляше нежно на възлюбената си, която, улавяйки ги с клюн, му благодареше с изящни реверанси.

Семето бе поникнало бързо под китката на едрата бромелия, която го оросяваше непрекъснато със събраната в розетката й дъждовна вода, същинска малка цистерна, в която плуваха личинки на комари, попови лъжички, водни бръмбари и жабки. Бе поникнало и бе пуснало коренчетата си — едни в тънкия почвен слой върху клона, а другите бе провесило като дълги ресни към земята. Във влажния задух на джунглата то бе нараснало бързо, източило бе към светлината клоните си, разперило бе листата си. И все бързаше да не го превари друг, да измести съперниците си — главно кълновете на своите братя, които никнеха едно след друго до него. Та и върху него. Върху още незаякналите му вейки вече се бяха нагласили няколко имела, които започваха да смучат неговите сокове. А и в тях впиваха смукалата си други имели.

Внезапно опашката на ягуара трепна, зърнал приближаващите големи земни мравояди — майката с детето. Ако не примираше от глад, хищникът би се въздържал от това нападение при вида на мравоядските нокти. Сега не можа. Трябваше да опита. Щеше да скочи изненадващо върху малкото, да го грабне със зъби и додето женската го усети, да се метне обратно на дървото.

Не предвиди само едно (а колко често от такава дреболия зависи всичко!) — че на няколко разкрача по-назад ги придружаваше бащата. Когато връхлетелият като пъстра мълния хищник понечи да отскочи назад с жертвата си, отгоре му връхлетя побеснелият от ярост мравояд, обхвана го с лапи, вцепи се върху гърба му и го задра с огромните си нокти. С още по-дива стръв се спусна и майката. Размаха нокти, остри като кинжали. Смаян от тая неочаквана съпротива, нападателят се обърка. Изтърва жертвата си, завъргаля се по земята, размахал и той своите смъртоносни лапи. Ето, успя да докопа бащата и с един замах го запрати в храстите с разпран хълбок. Ала женската в своята майчинска самоотверженост не отстъпваше. Обляна в кръв, тя продължаваше да се сражава, освирепяла от скръб и отчаяние.

boa_i_diamanti_5.png

И ягуарът не устоя. Побягна на три крака, като ръсеше подире си кървави капки. От раната на бедрото му, под което се белееше костта, струеше на равни тласъци кръв. Губеше сили.

Подире му пък притичваше боязливо една бразилска лисица, която отскоро се бе присламчила към него като чакал с напразната надежда да се възползува от останките на царствената му трапеза. Когато раненият хищник се спря да оближе тежката си рана, тя приклекна наблизо. Не го напусна и сега. Види се, хрумнало й бе друго — че ако не с неговата плячка, би могла да се нахрани с неговото месо. Защо не?

Изведнъж ягуарът трепна, дочул тихо скимтене. И се надигна с отново пробуден глад. Трябваше да допълни с нещо, с чужда кръв загубата на своята кръв. Пропълзял мъчително, той се загледа през листака. И видя. В разклонението на два дъсковидни корена, прикрити от завесата на пълзящите растения, лежаха две пумички. Сами, беззащитни.

Той се приготви за скок. И неволно изскимтя от болка. Осакатеният крак не можеше да се сгъне, както беше нужно. То се знае, не се отказа. При тая тъй лесно достижима плячка. Запълзя напред, а от устата му потече плюнка. Още три крачки, още две… Лисицата се прокрадна подире му с нова надежда. Ала в следната секунда отскочи встрани, та се шмугна в гъстака. Защото отсреща, без звук, без знак, се стрелна разярената пума, успяла да се върне навреме. Без да се замисля, тя се метна върху превъзхождащия я противник, задра го с нокти, загриза със зъби. Обезсиленият и без това ягуар отново хукна да се спасява, като куцукаше мъчително, следван от самозабравилата се от гняв пума, която не спираше да му нанася нови и нови удари с ноктестите си лапи. Най-сетне го остави, върна се при децата си и ги заоблизва с някаква тревожна нежност, после се настани да ги накърми.

А ягуарът се мушна в храсталака. Притихна, като не спираше да облизва раната си, която вече бе престанала да кърви така обилно, бе почнала да се покрива с корица от съсирена кръв.

Наблизо преминаха, гальовно притиснати, тапир и тапирка, съвсем непредпазливи в любовното си опиянение. Ала кръволокът не ги нападна. Дори и здрав, не би се решил на такова безразсъдство. Не един, а два тапира — това е пряко сили даже за царя на селвата. Не би устоял на яките им копита, на острите им зъби. Остави ги да отминат необезпокоени. А отгоре, над главата му, валеше някакъв зелен сняг. Какъв сняг в селвата — всъщност дребни изрезки от листата, заедно с които се спускаха като парашутисти мравките листорези към мравуняка си, където с тях щяха да наторят подземните си гъбени градинки.

На две крачки от него пък блестеше едра паяжина, в която се мяташе залепнал млад смок. А в долния й край огромен паяк птицеяд, черно чудовище, колкото човешки юмрук, покрито с червеникави косми, търпеливо очакваше пълното изтощение на жертвата си. Ала смокът съвсем не смяташе да се предава. Даже почна да се отскубва, да разкъсва примката. Още малко, още няколко секунди може би — и щеше да се измъкне от лепливата клопка.

Ловецът го превари; преценил набързо, той се метна отгоре му и впи отровните си челюсти във врата му. Змията започна да се гърчи, поразена от страшната отрова. Без да изчака смъртта му, впито в тръпнещото дълго тяло, косматото страшилище засмука кръвта му.

Във въздуха се стрелна с особено, остро жужене някакво насекомо, може би олеандров сфинкс. Но не. Не беше насекомо, а колибри, дребна неуморима птичка, грейнала на слънцето като жива скъпоценност. То се застоя, без да каца, върху близката орхидея, улови с дългата си човчица някаква мушица, после се стрелна към съседната клонка и поднесе плячката си на очакващата го там скромно оцветена другарка. С тоя подарък рицарят колибри правеше любовното си признание пред своята дамичка на сърцето.

В тоя миг редом с него забръмча друго колибри. И то със същия скромен дар в клюнчето.

После птичата драма се разви много бързо. Заслепен от ревност, малкият рицар се хвърли върху неочаквания съперник да защити семейната си чест, нападна го с острата си човчица като с рапира. Противникът се отклони ловко от удара му, атакува и той. С мълниеносни налети един срещу друг, в неуловим за погледа миниатюрен дуел, бойците се мятаха яростно един срещу друг, опитвайки да се пронижат на смърт. Все по-разпалено, все по-настървено.

И ето, тоя път правдата победи. Оскърбеният съпруг удари нахалния прелъстител в главичката. Зашеметеното колибри политна към земята и се блъсна в опасната паяжина, запърха с крилца, залепнало за нея, обезсилено.

А победителят, сякаш нищо не било, отново се стрелна към цветовете за нов лов, за нови дарове на любимата.

На тридесетина крачки по-нататък стадо пекари — безопашати диви свине — ровеха пръстта в дирене на личинки и коренища. Самоуверени — защото водачът им вече бе видял ягуара. А те не се боят от опасност, която виждат, с която могат да се преборят, от която могат и да избягат, ако тъй решат. При това знаеха, че хищникът е ранен. Не беше трудно да се досетят, че сега съвсем не му беше до лов, и то лов на такъв опасен дивеч, чиято храброст и многочисленост навярно познаваше.

Предводителят им повече се озърташе за друго, съвсем лично дело. Отсреща, в гъстия шубрак, се прокрадваше друг глиган, отдавнашният му съперник, който, макар и неколкократно побеждаван, все не се отказваше от честолюбивата си амбиция да заеме неговото място.

Затова не видя истинската опасност. Тъй идват бедствията за поданиците, когато вождовете почнат да мислят повече за себе си. От близката лиана монстера, досега подобен и той на лиана, се свлече безшумно немият кротал, наречен така, защото беше лишен от опашната щракалка на другите гърмящи змии и затова безсъмнено още по-опасен. Една страшна четириметрова оживяла лиана с червеникав гръб и верижка от тъмни ромбове по него. Опипвайки пътя си с потръпващ език, той приближи до стадото. Притаи се.

Не мина минута, и едно непредпазливо прасенце доближи засадата му. Ягуарът дори не видя кога триъгълната змийска глава нанесе мълниеносния си удар. Повече се досети за това, като видя как нещастната жертва падна на земята в предсмъртен гърч.

Стадото разбра какво е станало твърде късно. Пръв се хвърли да отмъсти предводителят. Ала змията не го изчака, не изчака сриналата се насреща й лавина от дива ярост. Обикновено тя не бяга нито от човек, нито от ягуар. Само от пекарите. Унаследеният опит от деди и прадеди й подсказа най-правилното решение. Подметна се като пружина и се уви отново върху лианата, замря неподвижна и недосегаема.

Разярените прасета дълго ровиха под нея, подскачаха, грухтяха заканително. И като се убедиха в безсилието си, се втурнаха срещу ягуара, решили да излеят гнева си върху първия срещнат. Забравиха истинския виновник, кротала, който тутакси се свлече на земята и се залови да нагълтва плячката си.

Ала пъстрокожият се бе досетил навреме какво ще последва. И безсмисленият им пристъп не го изненада. С последни сили, залитащ от изтощение, той себе втурнал куцешком към реката. Успя да я достигне преди тях и да се хвърли в нея. Пред ужаса от освирепелите диви свине забрави страха си от кайманите и пиранхите. Заплува по течението. Редом с него, по сушата, поеха и пекарите.

Внезапно ягуарът трепна, видял между себе си и брега огромен люспест гръб, чул шумно дишане. Ако излезеше кайман, лошо го очакваше така, с отрязан път за отстъпление. За щастие се оказа арапаимата с двата харпуна. Женската беше снесла хайвера си в една вдлъбнатина в плитчината, а бащата бе останал тук да го пази. И той да разбере какво значи родителска грижа. Защото навред по света има безброй лакомници, ценители на хубавия хайвер.

Пекарите забравиха ягуара тутакси, щом видяха стадото на капибарите. Обикновено тези животни не враждуват, няма какво да делят. Капибарите, най-едрите гризачи на света, не се отлъчват от водата, хранят се само с водни растения, които не допадат по вкус на пекарите. Сега, за беда, беше друго. Настървените диви свине само търсеха кому да излеят гнева си. На виновни и невинни. Затова връхлетяха отгоре им с диво грухтене.

Мъжката капибара, нещо средно между видра, мечка и лъв, седеше на наблюдателницата си, най-далеч от водата, на най-опасното по негова преценка място, и оглеждаше сушата. Пазеше си стадото. Не беше лесна и неговата — при толкова съпруги. И още повече дечурлига. Него рядко би се осмелил да нападне някой, ала малките, виж, за тях желаещи, колкото щеш.

Спокоен, както винаги, почти флегматичен, с надменно изражение на тъпата си муцуна, той изчака да види докъде ще стигне нахалството на тия по-дребни от него съседи и като се убеди, че цялата гюрултия не е на шега, извика своето: „Ап!“

Послушен на заповедта, целият му харем навлезе във водата, в ред, без никаква паника, а той посрещна самоуверено нападащото прасе, хръцна го веднъж с огромните си зъби, та го остави на земята с пречупен крак, после бавно, с достойнство, както би подобавало на един султан, навлезе в реката. Бе зърнал и ягуара преди това, без да му обърне внимание. Във водата той не представлява никаква заплаха за отличните плувци капибарите.

Възползувал се от суматохата, огромният пъстър котак побърза да се измъкне на брега. И то навреме. Защото подире му взеха да подскачат зловещите плоски риби, привлечени от кървавата му диря.

Уплашени от неговото приближаване, пиленцата на хоацините зацамбуркаха от гнездото си във водата като презрели плодове. И тутакси се гмурнаха в дълбокото. Тъй знаеха, трябва или не трябва, все там дирят спасение. Но тозчас изплуваха, усетили връхлетателите пиранхи. Повечето свариха да стигнат брега и да запълзят по него на четири, да се хванат за стъблото и да се покатерят нагоре, залавяйки се за грапавата му кора с крака и с раменните нокти на крилете си — голи, без пера, подобни на някакви безобразни гущерчета. Само едно не успя да се спаси, изчезнало в ненаситните рибешки зъби.

На сушата, вече в безопасност, ягуарът усети страшна, непоносима жажда — естествена последица на изтеклата кръв. Той натопи муцуна във водата. Лока дълго, сякаш без насищане. Най-сетне, заситил жаждата си, се свлече тежко на земята. Светът се въртеше пред очите му, тъмнееше. Главата му пищеше, сякаш всички цикади, които скрибуцаха по клоните, се бяха наврели в ушите му.

Опомни се от някаква досадна глъчка. Високо над главата му крещяха с все сила маймуните ревачи, а сред тях пляскаше яростно с криле харпията, стиснала в ужасните си нокти едно маймунче. Ала водачът, който не бе успял да я забележи навреме и да предупреди стадото за опасността, улисан в дебнене на навъртащите се в околността изгонени съперници с брадатия им главатар, реши да изкупи лекомислието си. И се хвърли отгоре й в самоотвержен порив. Стиснал бронираната с плътна перушина птица с ръце и с опашка, той търсеше да прегризе със зъби гърлото й.

А хищницата, убедила се най-сетне, че тоя път победата ще й се изплъзне, отпусна мъртвото маймунче, което остана да виси заловено за клона с опашка, и впи нокти в гърлото на неочаквания дързък защитник, замахна с якия клюн да пръсне черепа му. Задавен от бликналата в устата му кръв, ревачът отблъсна с последни сили убийцата и побягна, та се свря в най-гъстата шума. Повече не устоя — бе надминал себе си в храбростта.

Ала и харпията, стресната от такава необичайна съпротива, усетила се освободена от яката маймунска хватка, размаха криле и отлетя посрамена към гнездото си. Да се опомни, да реши къде да насочи следващия си удар.

И тъкмо глъчката на разтревожените маймуни поутихваше, ето че избухна нова врява. Огромният щъркел ябиру, който бе успял да набара детската градина на кайманчетата и си ги подхвърляше едно подир друго в зиналия клюн, спря за малко угощението си и погледна с едно око настрани, откъдето се бе задала с грозен рев, шляпайки тромаво с лапи, разярената им майка. Сякаш без да я забележи ябиру продължи заниманието си. А когато тя вече връхлиташе отгоре му, той само обърна глава, та я чукна с дългия си нашарен клюн между очите. Чукна я привидно леко, незабележимо. Но от тоя удар, добре премерен, научен до съвършенство от безбройните му срещи с опасните влечуги, кайманката трепна парализирана, отпусна се безчувствена върху тинята.

Все едно нищо нестанало, щъркелът подхвърли във въздуха още едно кайманче. Но то не падна точно в глътката му, а се изви, залови се с челюсти за клюна му. Птицата разтърси глава — не пада. Тогава спокойно, без да бърза, прекрачи безжизнената му майка и го натопи във водата. Глупачето, озовало се в родната стихия, отпусна захапаната човка, за да отплува. Чакал тъкмо това, ябиру отново го хвана с един замах и тоя път без грешка го подхвърли в гърлото си.

Изглежда, тая последна хапка го пресити. Без дори да удостои с поглед останалите кайманчета и майка им, която вече се размърдваше, той размаха криле и се понесе с тромави плясъци ниско над водата, като се засилваше с крака, докато се пое във въздуха и отлетя към гнездото си.

А горе, на клоните, майката на убитото маймунче го притискаше до гърдите си и прохлипваше тихо, а другите маймуни, ту една, ту друга, приближаваха мълчаливо, за да го докоснат с ръка. После, все тъй необичайно притихнали, смаяни от тайнството на смъртта, се оттегляха встрани като след последно прощаване.

Над всички, обграден от смутените си телохранители, седеше раненият предводител, притиснал с длани кървящата рана на гърлото си, мълчалив, с още по-мрачен вид отпреди, сякаш предчувствуващ, отсега бедите, които тепърва му предстояха.