Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2011)
Корекция и форматиране
Genova39 (2011)

Издание:

Петър Бобев. Боа и диаманти

Редактор: Любен Петков

Художник: Стефан Марков

Художествен редактор: Елена Маринчева

Техн. редактор: Виолета Кръстева

Коректор: Елена Баланска

Издателство „Български писател“, София, 1979

ПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Харпията

Харпията се възземаше с мощни махове на крилете в нажежения въздух и оглеждаше с всевиждащи очи ширналата се отдолу селва, за нея целия свят, подобна на океан от шума.

Тръстиковото блато пресъхваше бързо, сякаш с дни. Водният хиацинт набъбваше, запушваше проточетата, които свързваха мочура с реката, отклоняваше ручеите встрани. Папурът и тръстиките се разрастваха; избуяваха и лилиите, добиваха такава сила, че почваха да изтласкват предшествениците, които вече бяха изиграли своите роли. И изпаряваха с помпите на листата си малкото влага, която успееше да се задържи между тях. Наводнението беше отвлякло младите палми и хибискуси. Но в тоя рай за вегетацията, при такава топлина и влага, донесените от разлива на реката семена бяха покълнали бързо. И сега навред из пресъхващата тиня се надигаха върху кокилестите си корени нови палми пашиуба, нови хибискови фиданки и цекропии, боязливо стесняваха обръча си пониците на върбите. И ако ново наводнение, само че по-опустошително, не отнесеше тия млади заселници, а ги оставеше да се вкоренят здраво, та да станат и те опора за следващата ги армия сухоземна растителност, блатото скоро щеше да се превърне отново в суша. Варзея. Щяха да извисят стволове сейби и палми, бразилски кестени и каучукови дървета. Във вечната си борба с водата сушата щеше да си възвърне поне част от отнетата й територия, щеше да се окопае, та да продължи настъплението си.

И докато тук тя явно печелеше победа, реката бързаше да уравновеси загубата си, като продължаваше да подрива бреговете си, бучка по бучка, да събаря грамади от пръст и цели дървета, за да ги отвлича надолу, да затлачва дъното си и да се разлива в плитчините, да наводнява нови горски пространства.

Напред и назад, с поражения и победи, както е било от милиони години, както дано бъде още милион години, ако не се намеси човекът, чиято ненаситна алчност за земя е превръщала и не спира да превръща навред по земята гората в пустиня.

Окованата от гибелната прегръдка на зеления вампир сейба все още не се предаваше, все още опитваше да се бори. Всъщност това вече не беше борба, повече предсмъртни конвулсии на обречения гигант. Пускаше нови клони, които се източваха нагоре, дано се отскубнат от убийствената обсада на врага и да се доберат до живителните слънчеви лъчи. С нови леторасти опитваше да пробие сковаващата я дървена броня на апуизейро, със стотици издънки по-далеч от стъблото си гледаше да се измъкне от обкръжението. И все напразно. В сянката на селвата те скоро пожълтяваха, загиваха като попарени. А удушвачът, нарастващ с неправдоподобна бързина, оплиташе все по-плътно жертвата си. Явно, нямаше вече търпение; явно, бързаше да й нанесе час по-скоро смазващия удар. Пускаше нови и нови въздушни корени, наслояваше ги върху старите, притуряше им нова сила. То сякаш вече не беше само плетеница от сраснали корени, то вече беше един жив саркофаг, обгърнал още съществуващия, но вече обречен исполин. Сейбата трябваше да загине. Утре или вдругиден. Ако не станеше чудо, ако струпалите се върху набъбналата, станала от това по-уязвима, снага на апуизейро грамади от паразити не го обезсилеха преди това. Природата както навсякъде, така и тук, даваше еднакви възможности и на угнетителя, и на угнетения. Победата се решаваше при всяко отделно сражение от съвсем малко предимство — точно толкова, колкото е необходимо за запазване стройната система на равновесие в природата, наричана хармония.

Папагалите монаси, останали в бурята без дом, бяха решили да се заселят тъкмо върху злочестата сейба, по-право, върху цялото растително струпване отгоре й. Някои строят въздушни кули, други — пясъчни. Папагалите монаси пък — кули от бодилак. От вчера те прелитаха с крясък из цялата гора, за да носят трънливи клонки, които подреждаха сръчно така, че да се получи една издръжлива обща постройка на големина колкото копа сено. И при това толкова съгласувано, че макар всеки да строеше своя самостоятелна квартира, това съвсем не пречеше, а, напротив, допринасяше за общата здравина на кооперативния дом. И както навред по света, едни наистина се трудеха мъжки, а други само им се мотаеха и дигаха врява, дигаха само шум около себе си.

Пречупената от стихията палма пашиуба беше изсъхнала отдавна, затисната от пожълтелите в сянката слънцелюбиви готованци. А монстерата, макар и тя самата отрупана с бромелии и папрати, с орхидеи, имели и мъхове, с лишеи и гъби, не се отказваше от по-нататъшна борба за живот. Попаднала отдавна в сянката, тя отново бе добила удвоени сили. Стъблата й се бяха удължили, както някога в младостта, когато, поникнали в сянка, търсеха опора да се възземат към светлината. И вече я бяха намерили. Бяха се увили по съседната хевея и бързо, не с дни, а с часове, се изтегляха нагоре, за да разперят пак огромните си надупчени листа под слънчевите лъчи. Оттам пък щяха да се прехвърлят върху съседните, още по-високи дървета. И така, все по гърбовете на другите, отново щяха да достигнат върховете.

По отсрещните клони се бе нагласило стадото на маймуните игрунки. Шумни и немирни, както обикновено. Едни — чоплейки някакви плодове, други — подскачащи като катерички от клон на клон, трети, обикновено женските — спорещи ожесточено за някакви си само тям понятни маймунски проблеми.

Малкото игрунче, вече отбито от кърмене, беше забравило майка си. И се въртеше все около баща си. Подскачаше палаво нагоре-надолу, задяваше се с връстниците си, та и с възрастните, и когато огладнееше, притичваше до него и тогава той му натикваше в устата готова, сдъвкана храна. И чудно! Кой знае защо, дори при такова глезене малкото нямаше да стане безделник, а също такъв грижовен бъдещ баща.

Дъщеричката на убитата от гаримпейроса капуцинка навярно вече не я помнеше, привързала се към мащехата си, която я отрупваше с ласки като свое дете. С по-големия си син на гръб и с осиновената на корем тя висеше надолу с главата, заловена с опашка за клона, люлееше се щастлива и се забавляваше, като ловеше с ръце и крака прелитащите край нея пеперуди. Не по-малко пъргав от нея, и синът й, стиснал яко с крака и опашка козината на гърба й, замахваше и той с ръце подир пеперудите, които пропуснеше майка му. А когато се родеше, малкото, което тя вече усещаше да пърха в корема й, синът й трябваше да напусне гърба й и да заживее самостоятелно, а осиновеното сираче щеше да заеме мястото му, за да може новороденото на свой ред да се хване за майчиния корем.

Между дърветата прелиташе като оживял брилянт бащата колибри, застояваше се на място във въздуха над някой орхидеев цвят, набираше в гушката си малко нектар, после като стрела, по-бърз от погледа, та да не позволи на никой враг не само да го улови, ами и да види къде се е насочил, отлиташе до гнездото си, за да изсипе в зиналата човчица на пиленцето си, не по-голямо от пчела, донесеното лакомство. Когато покрай гнезденцето му случайно прелитна един папагал монах, понесъл трънливата си вейка, колибърът, верен на заядливия си нрав, в миг връхлетя насреща му, насочил като шпага клюнчето си. И папагалът, видял-невидял, захвърлил товара си, хукна да се спасява с крясък.

По земята преминаха двата влюбени мравояда, допрели гръб о гръб. Унесени, заети само със себе си, забравили, че на света съществуват и други освен тях. И самоуверени. Трудно би се решил който и да е враг, да нападне едновременно два мравояда. Нямаше да мине много време, и на белия свят щеше да се появи ново мравоядче, съвсем подобно на убитото от ягуара. За да го замени. А те все тъй самоотвержено щяха да го пазят от опасностите, които дебнат отвред. И ако успееха да го запазят, то щеше да продължи рода им. Така — от милиони години — крехка брънка към бъдещето…

Люспеникът, двойно дишащата риба, се бе обрекъл изцяло на бъдещите си деца. Майката бе снесла хайвера си върху дъното на още непресъхналата локва, а бащата, превърнал се напълно във воден жител, дишащ с израслите по плавниците му хриле, стоеше на пост над тях да ги охранява непрекъснато. Толкова много любители на хайвер има по света.

На брега, както обикновено, седеше мъжката капибара и пазеше многобройната си челяд. Жените и децата, нагазили във водата, диреха водни растения, а той все не се решаваше да ги последва. Още кървящите рани от двубоя му с пумата можеха да привлекат хищните риби.

Тогава, издебнал го, отгоре му връхлетя с ръмжене, наподобяващо кискане, съперникът му, изгубил вече търпение да чака, жаден за бой и за семейство.

Мъжкарят се извърна мигновено, винаги готов да защити правата си. Нападателят беше по-млад и видимо по-силен. Ала старият имаше по-голям житейски опит. За младежа това беше първият двубой, за противника му — само един от многото, в които все той бе излизал победител. Така и сега, без много усилия, той подложи измамливо хълбока си на налетелия враг. И неопитният младок се поддаде на тая уловка. Втурна се да забие там зъбите си, забравил, че в боя е нужно и да се пазиш. Тозчас плати за това. С рязко обръщане, почти невероятно за такова тромаво туловище, старият докопа с огромните си резци, не зъби, а зъбища, врата на съперника.

Младият не дочака втория удар. Побягна с писък във водата, забравил още едно житейско правило. И тъй като в селвата всяка грешка се плаща с живота — така я заплати и той. Примамени от кървавата му рана, пиранхите се струпаха отгоре му. Нещастното животно се подхвърли няколко пъти над повърхността. И изчезна.

Победителят отново зае мястото си. С предишното глуповато-надменно изражение. И доволен, и смутен в същото време. Наистина, и сега успя да надвие. Но докога? Рано или късно някой такъв младок, по-умен и по-късметлия, ще го изгони. Ще заграби харема му. Както и той някога точно така беше заел мястото на баща си…

Щом го зърна, изпълзялата от храстите пума само потръпна недоволно с опашка, сви уши и се врътна назад. Нямаше желание да се задява повече с такъв противник. При това раната от страшните му зъби още сковаваше крака й, още й пречеше да ловува. Затова, прегладняла, тя се метна върху подскочилата до нея жаба и я нагълта. Наистина — с погнуса, но нямаше избор. Длъжна беше да се нахрани. Защото детето й чакаше от нея мляко. Единствено от нея…

А на стотина разкрача нагоре по брега една черна маймуна сатана беше слязла на водопой. И за да не й пречи, докато пиеше, бе отместила с ръка дългата си брада. Внезапно тя изпищя и побягна, съзряла спусналите се отгоре й капуцини, с които живееше във вечна вражда. Ако истинските монаси капуцини преследваха тъй настървено истинския сатана, навярно злото отдавна да е изкоренено от света.

На негово място, само че не за водопой, се нагласи самотният коати. Любовната му жар вече бе угаснала и той дори се наслаждаваше на самотата си, далеч от шумната тълпа на самките и немирните дечурлига. Доволен — като стар ерген, който може да върши каквото му скимне. Тоя път му се бе прияла риба. Ей затова се бе надвесил над водата, като я докосваше леко с мустаци. Проста хитрина наистина, ама добре, че се намираха още по-прости риби. Ето на, една, помислила ги за червейчета, отвори уста да ги налапа. Дебнал търпеливо тоя миг, коати замахна умело с лапа и изхвърли лекомислената си плячка на брега. Нагълта я набързо. Види се, добре бе огладнял. После се върна отново на реката да си измие лапите и муцуната.

А във водата гигантските видри даваха поредния урок на подрастващото поколение. Бяха им уловили една пиранха, която им пускаха да я гонят. И ако малките я изтървяха, ту бащата, ту майката я залавяше и продължаваше нагледното обучение. Точно както си играят котки с мишка. А обезумялата от ужас кръвожадна риба пред по-силните от нея дори бе забравила, че притежава най-страшните зъби.

По брега пък се мъкнеше старата кайманка. Наближило й бе пак времето. И тя диреше удобно кътче, където да изкопае гнездото си, да го застеле с шума, да снесе яйцата си и да ги покрие и отгоре с шума, та от топлината на гниенето й като в инкубатор да се излюпят бъдещите й рожби. Белки някое от тях оцелееше, та да продължеше рода й. Ровеше и току се оглеждаше със зли очи дали не следи тъкмо нея оня разбойник, щъркелът ябиру, който уж съвсем невинно се разхождаше наоколо, лапвайки пътем някоя жаба или гущер. Дразнеше я и шумното пръхтене на лудуващите наблизо делфини, макар че съвсем не бяха опасни за малките й, докато са в гнездото.

А човекът стоеше под хижата си до гроба на боата, която бе заровил между четирите подпорни кола. Преди това бе закопал и „търговеца“ надалеч в джунглата. Сърцето му не позволи да го остави непогребан навън. Какво да го прави — божем, и той е човек.

Стоеше отдавна, подпрян на лопатата, с поглед, насочен нейде далече-далече оттук.

Може би вече мъката бе преболяла, притъпена от здравия разум. Примирил се бе с непоправимото. Хората хвърлят атомна бомба върху цял град и пак успяват да се примирят със съвестта си. В очите му вече нямаше сълзи. Имаше друго — дали пък не и по-зловещо. Празнота. Целият свят се бе опразнил изведнъж. Най-страшното е, когато не знаеш защо е нужно да живееш.

Трябваше да се махне оттук, където всичко щеше да му напомня за нея. И за вината му. Зловеща, непоправима. Да я забрави… Да забрави.

Да се маха. Само че къде? Защото, където и да идеше, щеше ли да се избави от своята мъка, от самия себе си?

Да се прибере в родината? Толкова беден, колкото беше, когато я напусна. Дори още по-беден. Защото тогава беше богат поне с надежди. А сега…

Или да остане в тоя ад, да продължи същото, да се рови из тинята, да търси. И ако отново намери… По-лесно е да ги намериш, отколкото да ги запазиш.

Папагалката, изчакала го дълго дано й каже нещо, дано й проговори, сякаш разбрала с непогрешимия си животински усет каква буря бушува в душата му, кацнала на рамото му и някак необичайно за кресливия й нрав, почти пошепна в ухото му:

— Горкичкото ми!

Тъй както той някога галеше клетия й осакатен другар.

— Горкичкото ми!

Човекът дигна ръка, помилва леко главата й с длан и я притисна към бузата си. Всъщност не беше съвсем сам. А харпията продължаваше да лети над селвата — над същата селва, над същата река и над същата плетеница от притоци и разливи, откъдето ехтеше същата глъчка на гъмжащия живот. Все същите и не същите. Животът, буен, необуздан — до неправдоподобност, до изстъпление, — продължаваше. Вървеше неотклонно по определения си път… Безначален и безкраен.

Край