Стела Камерън
Магическо докосване (32)

Епилог

В подножието на редицата от възвишения лежеше село Литъл Падъл и сивите му покриви се тълпяха около романтичната църквица.

— Легни при мен, Селин.

Тя се обърна и му се усмихна. Той се изтягаше блажено на одеялото, което бяха разпънали на тревата, и дъвчеше стръкче трева. Днес бяха решили да си направят пикник.

— Примамливо предложение — отговори тя най-после. — Но оттук мога да видя целия свят.

— Хм… — графът небрежно вдигна ръка, — тогава ми разкажи за целия свят. Забавлявай ме! — той бе свалил жакета си и бялата риза с широки ръкави подчертаваше особено примамливо широкия гръден кош и силните ръце.

— На вашите заповеди, господарю! — Селин би предпочела само да го гледа, но се подчини. — Да започнем с местността точно под нас. Малко на север е разположено прекрасното селце Литъл Падъл с вече известната му църква.

— И защо така? Искам да кажа, с какво е известна?

— Много просто, сър! Само преди месец в тази църква се венчаха граф Игълтън и Селин Гудуин.

— О, разбирам. Значи наистина е известна. По-нататък!

— На запад се намира Блекбърн Мейнър, сегашната резиденция на граф Игълтън и неговата лейди… А на юг имаме превъзходна гледка към Ламанша. Днес каналът прилича на тясна сива лента под лятното английско небе, което е известно със своите сини и виолетови тонове… и естествено е украсено с перести облачета.

— Това се разбира от само себе си!

— На изток виждаме великолепното старо имение Найтсхед, където семейство Игълтън ще се нанесе много скоро — Селин прехапа устни и докосна медальона на шията си. Все още не можеше да повярва, че Мери и Дариъс Гудуин, Бъртрам и Пърсивал Лечуит бяха намерили смъртта си под този покрив. — От пролетта насам се случиха толкова много неща, Джеймс… от пролетта и от първата ни среща.

— Едва през тези месеци започна моят истински живот, Селин.

Селин затвори очи и вдъхна дълбоко сладкия аромат на суха лятна трева и цъфтящи божури. Пчелите бръмчаха тихо и събираха нектар. Клеопатра и враният жребец на Джеймс, вързани недалеч от тях, пасяха и от време на време изпръхтяваха доволно.

— Заради съкровището, Джеймс… за да си присвоят скъпоценностите на Сейнсбъри… затова умряха от безславна смърт. Мама… помниш ли как стана и сложи този медальон на шията ми? А можеше да отвори с него тайния механизъм… Ако капанът не беше щракнал… Ръцете й бяха издрани, почти разкъсани. Как ли е драскала по камъните… докато въздухът е свършвал.

Селин не бе видяла купчината тела в подземието, но фантазията й рисуваше живи картини.

— Опитай се да забравиш — помоли тихо Джеймс. — Ако искаш да запомниш нещо, помни, че алчността им ни събра завинаги. Аз от своя страна ще кажа, че на света няма друга жена, която заслужава да носи бисерите на Сейнсбъри. Да се надявам ли, че един ден ще те видя с тях?

— Може би — Селин все още не смееше да погледне скъпоценните накити, които Джеймс й бе донесъл. — Нека да не мислим повече за това.

Все пак имаше един въпрос, който трябваше да бъде обсъден. Твърде дълго го бяха отлагали.

— Какво ще стане с Пайпан, Джеймс? — попита Селин, най-сетне събрала смелост.

— Какво да стане?

— Трябва ли да се върнеш там? Кога?

— Изобщо нямам намерение да се връщам!

Селин примигна смаяно. Лекият бриз развяваше къдричките по слепоочията и тила й.

— Но аз си мислех…

— Не, мила моя. Имам други планове за Пайпан — но те не налагат моето присъствие. Един ден ще отида пак там и се надявам да бъдеш с мен, макар че трябва да сме сигурни… нали разбираш, не мога да те взема с мен, ако си в благословено състояние.

Селин притисна ръце към корема си и се засмя.

— Прав си. И аз не бих искала да пътувам по море, ако съм… Може би скоро ще се случи и това… — сърцето й преливаше от радост. Значи Джеймс нямаше намерение да се завърне завинаги в чуждата страна. — Колко е часът, скъпи?

— Откъде да знам? — Джеймс въздъхна и затвори очи. Селин се наведе нетърпеливо над него, за да извади часовника от джоба на жилетката му, но той посегна и я сграбчи.

В следващия миг тя вече лежеше на гърдите му с разтворени крака, съвсем не като дама.

— Джеймс! — Селин зарита сърдито и все пак успя да види часовника. — Сънливец! Нали трябваше да внимаваш за часа!

— Защо? — той сложи силната си ръка на тила й и властно завладя устните й. Целувката продължи, докато и двамата се задъхаха. — Какво ни е грижа колко е часът?

— Егоист! — Селин забарабани с юмруци по гърдите му. — Обещах на Лиам точно в три да й посветим цялото си внимание. Тя иска да обсъди с нас нещо важно. Крайно време е да тръгваме. Пусни ме, Джеймс!

— Не! — той се засмя и целуна връхчето на носа й.

— Джеймс, предупреждавам те!

Той се отпусна назад и разпери ръце. Селин остана да лежи върху него с протегнати ръце и крака.

— Наистина трябва да се извиня за поведението на съпругата си. Просто не може да ми се насити.

— Какво? — Селин се опря на лакти и погледна недоверчиво в тъмните му очи. — Какви ги говориш?

— Извиних се, любов моя, на Дейвид и Лиам.

За момент Селин застина неподвижна, после рязко се надигна и се огледа. Точно зад нея бе спрял сивият скопен кон на Дейвид. Тя вдигна глава и погледна право в засмените зелени очи на своя приятел. Въпреки че Лиам седеше на седлото пред него, той успя да свали шапка и да се поклони учтиво.

Селин скочи и се зае да чисти сухата трева от полите и косата си.

— Много мило от твоя страна да доведеш Лиам, Дейвид. Не погледнахме часовника и щяхме да закъснеем за уговорената среща с нея.

— С тях — поправи я ухилено Джеймс. — Да закъснеем за нашата среща с тях!

Селин не му обърна внимание.

— Моля ви, слезте от коня и заповядайте при нас. Донесли сме вино и от прекрасните пастички на Руби Роуз. О, Дейвид, отдавна се канех да те попитам дали Руби Роуз и мисис Стриклънд се разбират все така добре?

— Разбират се прекрасно — отговори Дейвид, скочи от седлото и свали Лиам на земята. Тя веднага го хвана за ръка и втренчи поглед в лицето му. — Мисля, че не сме закъснели, Джеймс.

Селин огледа със смръщено чело Дейвид, после Лиам.

— Нима Джеймс ви е помолил да дойдете тук? А аз си мислех…

— Как мислиш, откъде са знаели, че сме седнали точно тук? — засмя се Джеймс. — Казах на Дейвид, че това е най-подходящото място да поговорим за бъдещето.

— Точно така — кимна тържествено Лиам. Малката китайка беше хубава като картинка в туниката от жълт памук, избродирана с цветя, и с глухарчетата в косите си. — Дейвид казва, че небето е божия покрив, а целия свят е неговата църква. Това е страшно поетично, нали?

Селин не посмя да погледне Джеймс.

— Да, наистина.

— И така, под покрива на Дейвидовия бог ние дойдохме при вас да обсъдим един много важен въпрос — изведнъж Лиам загуби самоувереността си и сведе очи. — Надявам се, че няма да се разсърдите.

Дейвид се покашля и Селин видя как мускулчетата на бузите му потръпнаха.

— Аз я обичам — каза просто той и сложи пръст на устата на Лиам. — И двамата знаем, че ни чакат много трудности, но искаме да се оженим.

Селин скръсти ръце под гърдите и очите й се напълниха с радостни сълзи.

— Ние ви желаем цялото щастие на света — промълви с пресекващ глас тя и се закашля.

— С Лиам дълго разговаряхме по този въпрос — продължи сериозно Дейвид — и сме наясно, че в Англия няма да одобрят такава женитба. Затова, ако нямаш нищо против, Джеймс, бихме искали да заминем за Пайпан. Лиам е убедена, че там има предостатъчно работа за мен.

Селин хвърли поглед към съпруга си и присви очи. Джеймс се усмихваше като самодоволен баща, намерил перфектния жених за любимата си дъщеря.

— Тук си прав — кимна важно той. — В Пайпан има предостатъчно работа и за двама ви. Някой трябва да се грижи за къщата. Знам, че Лиам ще се справи с домакинството, затова смятам да ви я подаря за сватбата. А ти, Дейвид, би могъл да водиш деловите ми работи… естествено, без да престанеш да спасяваш душите на хората. Одобрявате ли предложенията ми?

— Ето какво било! — възмути се Селин. — Ти си очаквал тази женитба и заминаването им за Пайпан!

— Да, защото съм експерт в сърдечните дела — отговори гордо той.

— Във всички сърдечни дела? — попита Лиам с тон, който накара Селин да наостри уши. — Не вярвам. Все пак ти си само мъж.

Селин затисна устата си, за да не избухне в смях, но Лиам се ухили самодоволно и се облегна на Дейвид. Той размени многозначителен поглед с Джеймс.

— Ето ги, идват! — обяви тържествено Лиам.

— Кой? — Селин се огледа на всички страни и откри някакво движение в далечината. Към тях препускаха два коня: пръв яздеше Уон Тел, след него Лети.

— С теб ще си поговоря по-късно — изсъска Селин в ухото на Джеймс. — Ти си уредил тази среща под открито небе, без да ми кажеш. Трябваше да донесем повече неща за ядене!

— Заповядайте, седнете при нас! — извика весело Джеймс.

Уон Тел и Лети благодариха за поканата.

— Прекрасен ден за разходка на кон, нали? — каза Уон Тел, но очевидно се чувстваше неловко. — Много мило, че ни поканихте при вас.

— И вие ли сте поканени? — попита изумено Селин. — Каква е тази тайнственост? Искам да чуя обяснението ви, милорд! Веднага!

Лети отвърза кошницата от седлото на своя кон и я отвори. Извади бутилка шампанско и шест чаши, грижливо увити в бял лен.

— Мисля, че това е най-подходящото питие за случая.

Селин се огледа разярено.

— Виждам, че тук има заговор. Няма да търпя подобно отношение. Да не съм някое кърмаче?

Джеймс взе бутилката и сръчно извади тапата.

— Понякога е необходимо да криеш някои неща от жена си. Заради дискретността…

— Джеймс Сейнт Джилс!

— Олеле! — той улови вдигнатата й ръка. — Внимавай, ще излееш това отлично вино! По-добре дръж чашите. Мисля, че Уон Тел и Лети също имат да ни съобщят нещо.

Селин бавно отпусна ръка и погледна невярващо майка си и Уон Тел.

— Наистина ли?

— О, да — отговори ведро Лети. — С Хоръс решихме да се сгодим.

— Хоръс? — повтори Селин невярващо. — Кой е Хоръс?

— Селин! — извика възмутено Лети. — Къде останаха добрите ти маниери? Уон Тел се казва Хоръс и трябва да се научи да се гордее с името си. Дълго го е крил, но сега вече ще го носи открито.

— Хоръс? — Джеймс беше не по-малко изненадан от Селин. — Какво си крил от мен, за бога?

— Не бива да злоупотребяваш с божието име — скастри го строго Лиам.

Джеймс я погледна обидено.

— Какъв е този тон, млада госпожице? Искам обяснение… Хоръс!

— За вас винаги ще си остана Уон Тел — отговори с усмивка достойният джентълмен. — Само Лети има право да ме нарича с другото ми име.

Лети го погледна настойчиво.

— Разкажи им историята си.

Уон Тел сведе глава и подръпна брадата си.

— Мистър Сейнт Джилс — баща ви — ме залови в един от складовете на компанията в Пайпан. Исках да се скрия там.

— Чувал съм, че си се измъкнал от трюма на един от корабите му.

Уон Тел кимна мрачно.

— Точно така. Бях на шестнадесет години и пътувах в трюма, защото нямах пари за билет. Напуснах Англия, защото ме обвиняваха, че съм убил баща си. Нямах друг изход, освен да избягам отвъд морето.

— Вярно ли е това? — Джеймс се наведе към него. — Наистина ли си убил баща си?

— Човекът, който злоупотребяваше с мен от най-ранното ми детство, не беше моят баща. Един ден ме намери на улицата и ме взе при себе си.

— Затова значи си избягал — промълви Джеймс и кимна. Всички възприеха това като мълчаливо споразумение. Никой нямаше да пита какво се е случило със самозвания баща на Уон Тел. — Все пак това не обяснява смяната на името.

Лицето на Уон Тел над брадата почервеня и Селин зяпна изумено. Никога не беше виждала сдържания, спокоен мъж да се притеснява.

— Аз съм шотландец — призна той.

В първия момент се възцари шокирано мълчание, после всички извикаха в хор:

— Шотландец?

— Да. Или може би трябва да кажа „йе“?

— И така… — развълнуваната Лети взе думата. — Хоръс избягал от Шотландия. И когато пристигнал на онзи далечен остров в Китайско море, решил да се маскира — така никой нямало да разбере откъде произхожда. Разбирате ли сега?

Селин кимна, обаче Джеймс поклати глава.

— Боя се, че не разбирам нищо.

— Моля те, позволи на мен — Уон Тел меко прекъсна Лети, която се канеше да продължи. — Разбира се, че имах нужда от маскировка. Затова реших да мълча, докато усвоя напълно чуждия акцент.

— А с този прекрасен тъмен тен и черните коси много лесно се е представил за човек от Ориента, без да споменава името си — допълни с усмивка Лети.

Джеймс се обърна към Селин и двамата се спогледаха изумено.

— Все пак бих искал да ми обясниш откъде се взе името Уон Тел — настоя Джеймс.

— Много просто — отговори Уон Тел. — Баща ви каза, че или ще му кажа името си, или ще ме предаде на тамошните власти. Тогава за съжаление бях доста дебелоглав и отказах.

— И какво? — извикаха всички в хор.

— Мистър Сейнт Джилс не се отказа толкова лесно — Уон Тел се усмихна на спомена.

— Ето как се е получило — допълни Лети и плесна с ръце. — Тъй като още не бил загубил напълно шотландския си акцент, Хоръс отговорил „I won’t tell“ — няма да кажа. И се сдобил с ново име!

 

 

Джеймс се изтегна на леглото и въздъхна тежко.

— Можеш ли да повярваш, че през всичките тези години не съм знаел кое е истинското му име?

— И какво от това? — гласът на Селин дойде откъм гардеробната.

Джеймс нагласи възглавниците под главата си и разкопча ризата си.

— Не, не можеш да повярваш.

— Разбира се, че мога. Мъжете загряват по-бавно.

— Така ли? — Джеймс свали ризата си и я хвърли на пода. — Колко време още ще се събличаш?

— Ей сега ще дойда! — Селин се появи на прага, загърната във въздушен бял халат. Развърза косите си и ги разпусна по раменете. — Знаеш ли, размислих и реших, че е настъпил моментът да се потопя по-дълбоко във възхитителния си талант да дарявам и да получавам удоволствие.

Джеймс бавно отвори очи и се взря в сияещото лице на съпругата си. Устата й беше опъната в очарователна гримаса, под бялата коприна на халата се виждаха тъмнорозови зърна.

— Нямам думи да изразя колко ме радва това решение. В последно време беше станало малко скучно.

— Скучно ли? — Селин опря ръце на хълбоците си и в очите й пламна гняв. — Скучно?

— Ами да! — Джеймс се засмя дръзко. — А ще ми бъде ли разрешено да те придружавам в… потапянето, както го нарече?

— Може би — Селин се приближи до леглото и изражението й омекна. В кехлибарените й очи затанцуваха светлинки.

— Нали ти е известно колко мразя да се пилеят пари за щяло и нещяло?

— Какво имаш предвид? — попита несигурно той.

— Много добре знаеш, че не обичам да си купувам нови рокли и тем подобни! Особено когато чрез грижлив избор съм се сдобила с неща, които са много стойностни и остават дълго в отлично състояние.

— Това е вярно — отговори разсеяно той, защото бе впил поглед в съвършените й бедра, които се поклащаха изкусително. — О, да, спомням си, Селин!

— Много добре — тя се усмихна сладко и започна да развързва колана на халата си. — Много добре, защото съм решила да нося една вещ с неоценима стойност, която просто не търпи нещо друго до себе си. Когато реша да я сложа, ще бъда само с нея и с нищо друго.

Селин пусна халата на пода и Джеймс спря да диша.

— Харесва ли ти?

— О, да — пошепна задавено той и стисна ръце в юмруци.

— Тогава ще идвам при теб в този вид винаги когато поискаш.

Селин седна до него, взе ръката му и я сложи в хладната вдлъбнатинка между гърдите си — на мястото, където почиваше най-големият камък от легендарното съкровище на Сейнсбъри.

— Прекрасно — пошепна Джеймс и я прегърна страстно. — Нямам предвид накита…

— Не само — уточни Селин и го възседна. — Но трябва да признаеш, че съм намерила много добър начин да пестя пари от дрехи.