Стела Камерън
Магическо докосване (17)

17

— О, Лети, защо не се върнем на Кързън Стрийт?

— И дума да не става, Селин! Ще те видят много хора и ще почнат безкрайни приказки, затова не се опитвай да се измъкнеш.

Селин стоеше сред ужасната навалица във фоайето на Кастърбридж Хаус и имаше чувството, че всеки момент ще припадне. Притесняваше я не толкова горещината, колкото великолепието на помещението.

— Толкова много хора — пошепна тя в ухото на Лети и когато Лети кимна, без да разбира, повиши тон: — Кой ще забележи, че съм си отишла? Никой не го е грижа дали съм тук или не. А и този шум!

Лети отново кимна и посочи платформата, тапицирана с кадифе, където седяха четирима цигулари и настройваха инструментите си.

— Няма никакъв смисъл — изсъска Селин. Навалицата се залюля под напора на новодошлите и се люшна към централното стълбище. Селин неволно я оприличи на блещукаща многоцветна река.

— Вече не можем да излезем, Селин — каза й със смръщено чело Лети.

Тази вечер младата дама беше много доволна от тоалета на компаньонката си. Ръждивокафявата рокля, доста строго скроена според нея, бе купена за смешно малко пари от една приятелка на Изабел, която се раздели с нея с радост. Роклята не беше обличана, защото младата дама не харесваше цвета й. Но тъкмо този цвят подхождаше отлично на тъмните очи и коси на Лети. Самата Селин се бе нагласила с розовата сатенена рокля на Изабел, украсена с рюш от белгийска дантела и с възхитителен нагръдник. В навалицата имаше и нещо добро: никой нямаше да забележи роклята й, камо ли пък да я познае.

Носени от множеството, двете стигнаха до подножието на стълбището и Селин вдигна глава към кръглата галерия.

— Толкова е внушително…

— Права си — кимна Лети. — Бледозелените стени са много елегантни с бели орнаменти… прекрасно!

Селин улови ръката й и я стисна.

— Не познаваме никого тук. В тази навалица никога няма да открием познато лице.

— Тогава ще се наслаждаваме на инкогнито то си — отговори Лети и очите й блеснаха дяволито. — Ще се забавляваме, за да има за какво да си спомняме, като се върнем в Дорсет.

Изведнъж усмивката на Лети угасна. За момент Селин усети как глъчката от гласове, смехове и нестройните акорди заглъхнаха. Двете с Лети се погледнаха и Селин осъзна, че и двете копнееха да се върнат в Дорсет. Да върнат онези великолепни дни и седмици между „дивите фази“ и никога, никога вече да не чуят името Лечуит.

В следващия миг Селин се сети за Дейвид и за мисията, която трябваше да изпълни тази вечер, и се разтрепери. Тя му бе предложила да се престори, че има главоболие, за да си остане вкъщи и да го придружи. Дейвид само поклати глава, но изглеждаше трогнат от съучастието й.

— Надявам се да не му се случи нищо лошо — рече тихо тя, без да помисли, че Лети няма представа за намеренията на Дейвид. — Искам да кажа, дано да не скучае твърде много, докато седи сам на Кързън Стрийт — побърза да се поправи тя.

— Мис Фишър?

Дълбок мъжки глас изрече, по-точно издекламира името на Лети и двете жени се обърнаха изненадано. Уон Тел не можеше да остане незабелязан, даже сред такава навалица. Тази вечер костюмът му не правеше толкова силно впечатление, макар че беше твърде дързък за великолепната обстановка.

Лети се усмихна и се опита да му подаде ръка, но някакъв полупиян нахалник, теглещ след себе си възбудено крякаща жена, я изблъска. Жената, накипрена с яркочервена рокля, избродирана със стъклени перли, не беше вече млада и се бе намазала с толкова руж, че изглеждаше като пред сърдечен пристъп. Селин ги проследи с отворена уста. Преследваха ги коментари като „проклетият глупак“ и „грубияни от простолюдието“. Уон Тел също бе изтласкан настрана.

После, като по чудо, множеството пред Селин и Лети се раздели. Лети хвърли бърз поглед през рамо и веднага го видя.

— Мистър Уон Тел!

— Моля, качете се по стълбата, мис Гудуин, мис Фишър.

Лети и Селин се спогледаха с усмивка и изпълниха нареждането. Уон Тел крачеше величествено след тях, разперил ръце, и принуждаваше бързащите нагоре гости да дадат път на дамите, които бе взел под своята закрила.

На горната площадка, той успя да освободи малко място, където да застанат спокойно.

— Къде желаят да отидат дамите? — попита церемониално той.

— Ох… — Селин се бе задъхала. — Най-много искам да си отида вкъщи, но това…

— Това е невъзможно — завърши изречението Уон Тел точно когато Лети отвори уста, за да каже своето мнение. — Ако не почетете приема с присъствието си, мис Гудуин, много хора ще останат разочаровани.

— Кои например? — попита сърдито Селин, макар да знаеше кого има предвид той. Но й се искаше да чуе името на Джеймс от устата му.

Уон Тел се засмя с очи или поне тя така си помисли. Но в следващия миг той се обърна към Лети и отново се поклони.

— Харесва ли ви Лондон, мис Фишър?

— Лети, моля.

Този път усмивката беше истинска.

— Мисля, че ви липсва природата.

— Прав сте — кимна Лети, погледна го втренчено и добави — Селин би трябвало да се представи на домакина.

— О, не!

— Да, да — възрази Лети и се наведе към ухото й. — С колкото повече млади мъже се запознаеш, Селин, толкова повече шансове ще имаш да… нали знаеш?

— Права си — само ако можеше да се довери изцяло на Лети, да й признае за споразумението с Джеймс. За нещастие Лети никога нямаше да се съгласи с подобно разрешение на въпроса, а и не биваше да знае, че Селин вече е много напред с плана си.

Лети се засмя и я бутна леко напред.

— Хайде да потърсим маркиза.

— Никога не съм виждала жив маркиз. Много ли е страшен?

— О, той не е никак… — Уон Тел се покашля многозначително. — Запознах се с маркиз Кастърбридж и смятам, че е много мил и общителен. За последно го видях в голямата бална зала. Позволете да ви отведа там.

— Виждам, че познавате къщата — каза Селин и го последва.

— Поогледах се малко — обясни той и тръгна напред, за да им проправя пътя със същата решителност, както по стълбата.

— О! — Селин спря за миг на входа на огромно помещение. — Погледни, Лети. Виждала ли си някога…? Не, не си виждала. Един момент, мистър Уон Тел — помоли тя и се надигна на пръсти, за да огледа дългите маси, отрупани с всевъзможни вкусни неща. — На всяка маса има многоцветен фонтан. А я виж там! Пъстри папагали на златни пръчки… и палми! О, Лети! А в средата има езерце!

— Искате ли да разгледате отблизо, мис Селин?

Искаше, разбира се, но повече искаше да види Джеймс. Защо Уон Тел не казваше нищо за господаря си?

— Хайде да се приближим.

Уон Тел ги поведе покрай масите, претоварени със сребърни купи с екзотични плодове и златни плата с вкуснотии, повечето от които бяха непознати за Селин. Гостите стояха на опашка, за да имат възможност да вкусят избраните специалитети.

— Виж ти — пошепна Селин, когато стигнаха до езерцето. То беше с форма на гигантска мида, вдълбана в бял пясък, а от синята му повърхност се издигаше ароматна, топла пара. — А какво е това там? О, русалка! — възхитена, Селин вдигна ръце към пламтящите си бузи.

— Фалшива нимфа — промърмори неодобрително Лети. — Оскъдно облечена, седнала на изкуствена скала. Много неприлично, бих казала.

Лети обърна гръб на русалката и Селин бе принудена да я последва, но не преди да огледа внимателно дебеличката женска фигура върху яркозеления камък. Дългата руса перука падаше върху голи гърди и широки хълбоци.

Според нея тялото беше прекрасно, а сребърната опашка беше направо възхитителна.

— Вече се радвам, че ме убеди да остана — изрече задъхано тя, когато най-после се изравни с Лети. — Имам чувството, че по масите блестят скъпоценни камъни. Десетки, стотици! О, Лети, колко е хубаво, че не пропуснах единствения истински бал, на който бях поканена!

След няколко минути възбудата й достигна връхната си точка. Големият бюфет избледня пред разточителното и застрашително великолепие на голямата бална зала в Кастърбридж Хаус.

На горната площадка на величествена стълба, по която се слизаше в грамадното помещение, стоеше изискан иконом с бяла перука, сатенен панталон до коленете и подходящи чорапи. Той наклони глава към Селин, за да чуе името й, после вирна дългия си нос и извика към голямата зала:

— Мис Селин Гудуин!

— Ама че глупост — пошепна тя на Лети и се постара да слезе по стъпалата колкото можеше по-самоуверено. — Кой ще го чуе в тази бъркотия?

След миг пред тях застана дребен, безцветен мъж в строго вечерно облекло.

— Добър вечер, мис Гудуин. Позволете да ви отведа при маркиза.

Селин се огледа учудено за Уон Тел.

— Пак изчезна — промърмори сърдито тя. — Има обезпокояващ навик да се появява и да изчезва в най-неподходящите моменти.

— Оттук, мис Гудуин — подкани я дребният мъж. — Вие също, мис Фишър!

Явно нямаха друг избор, освен да го последват. Водачът им се плъзгаше бързо между групите разкошно облечени гости и между усмихнатите двойки, които изпълняваха сложните фигури на котильона.

От тавана, изрисуван с фрески, висяха полилеи с безброй свещи. По стените блестяха златни тапети, тук и там се виждаха виолетови алкови, пред които стояха бели мраморни статуи. Наистина прекрасно обзавеждане.

Селин се зазяпа, но Лети я побутна да продължи напред. Най-сетне стигнаха до една по-специална група.

— Кастърбридж не е забравил как се организират незабравими празненства — чу Селин дълбок мъжки глас. Джентълменът се наведе към дамата си, чиято глава бе украсена с огромни щраусови пера, отрупани с диаманти. Тя закри уста с ветрилото си и му отговори:

— Наистина незабравими, скъпи. Това е събитието на балния сезон. Питам се само защо пак го прави, след като отдавна не се е показвал в обществото.

Със строга, но незабележима ръка водачът им проправяше път през тълпата и изведнъж Селин се изправи пред едър, много изискан господин със силно зачервено лице. Не й убегна, че вечерният му костюм беше отлично ушит, а на шията си носеше блестящ златен орден на синя лента. С крайчеца на окото си забеляза изключително красивата брюнетка, която бе сложила ръка върху неговата.

— Лети… — Селин хвърли поглед назад и ужасено установи, че е сама. В следващия миг откри ръждивокафявата рокля и компаньонката си, която говореше с Уон Тел, изникнал незнайно откъде. Макар че Селин й изпращаше отчаяни сигнали, Лети кимна на Уон Тел, който явно я интересуваше повече, и му позволи да я отведе към другия край на залата.

Сама. Изоставена.

Нито едно познато лице надлъж и нашир!

— Добър вечер… — гласът на изискания джентълмен стигна до ушите и секунди преди да разбере, че се обръщат към нея.

— Аз…

Силна ръка обхвана внимателно талията й.

— Добър вечер, милорд! Позволете да ви представя мис Селин Гудуин.

Гласът на Джеймс прозвуча така самоуверено, че групата замлъкна.

— Мис Гудуин — той я побутна леко напред — Огъстъс, трети маркиз Кастърбридж.

Селин събра цялата си смелост и направи грациозен реверанс. Остана много изненадана, когато белокосият мъж посегна към ръката й и я помоли да се изправи.

— Гудуин значи? — той й се усмихна, но в сините му очи имаше лед. Селин преглътна, устата й пресъхна.

— Това е първия бален сезон на мис Гудуин — обясни Джеймс и тя си пожела да имаше малко повечко смелост, за да го погледне. Вместо това само се усмихна и сведе очи.

— Красиво момиче — проговори дълбокият мъжки глас. Ръката на Джеймс отново обхвана талията й.

— Мис Гудуин е от Дорсет, милорд. Доколкото знам, познавате семейството й. Гудуинови от Найтсхед.

Силната ръка на Джеймс смути чувствата на Селин и тя не чу как маркизът отговори:

— Да, познавам ги. Добре дошла, мис Гудуин. Надявам се малкият ми прием да ви хареса.

Стоящите около него се разсмяха. Надигна се одобрително мърморене.

— Малък прием… Майко мила!

— Къде сте отседнали, мис Гудуин?

Селин се учуди, че маркизът продължава да се занимава с нея.

— На Кързън Стрийт, милорд — натискът върху талията й попречи да направи още един реверанс.

— А вашите… вашите родители? Сигурно и те са в Лондон?

— Очаквам ги скоро — Селин усети как към нея се устремиха заинтересовани погледи и се почувства неловко. — Мама не се чувстваше добре и трябваше да отложат пътуването.

— Моите съчувствия — маркизът се покашля. — Да, мога да кажа, че синът на стария ми приятел има непогрешим вкус относно избора на придружителките си — той я погледна втренчено и Селин отговори учтиво на погледа му, без да разбира.

— Джеймс Игълтън е син на моя стар и много скъп приятел Алджърнън Игълтън. За съжаление баща му ни напусна… — в очите на маркиза блесна искрена тъга.

— Съжалявам — прошепна Селин.

Дамата, която стоеше до маркиза, почука с ветрилото си по ръката му.

— Мисля, че имате предвид Алфонс Игълтън, милорд.

— О, да, естествено. Точно това казах… Алфонс. Скъпа моя — обърна се маркизът към Селин, — това е Сибил, контеса Лафодж, истински слънчев лъч и благословия в живота на един старец — дори в малкото минути, когато мога да я отърва от обожателите й.

Дамата се усмихна очарователно и помилва ръката му.

— Но както и да е — продължи Кастърбридж, — Джеймс е издънка на семейство Игълтън от Къмбърланд. Добро семейство.

— Според мен са Игълтънови от Нортъмбърланд — поправи го отново контеса Лафодж.

Маркизът я погледна объркано.

— Нали точно това казах… Игълтънови от Нортъмбърланд.

— Знаете ли, сър — намеси се добре познат глас, — трябва да ви кажа, че говорите с млада дама, която внесе свеж полъх в тазгодишния бален сезон.

Роланд, виконт Уетбъри, който досега беше скрит от някакъв едър мъж, излезе напред подръка с Беатрис Арбътнот. Беатрис се усмихна зарадвано на Селин. Девойката усети как натискът на ръката на Джеймс се засили.

— За нас беше голямо удоволствие — каза Беатрис. Селин я огледа смаяно и установи, че момичето носеше добре позната зелена рокля. — Наистина сте брилянтна! Съмнявам се, че в Лондон са останали хора с име и титла, които ще допуснат да ги изобличат като мухи еднодневки — обърната към маркиза, тя поясни: — Селин накара всички ни да се замислим за участта на онези, които не са благословени от съдбата като нас. Окуражи ни да купуваме рокли, които вече са били обличани, и по този начин създаде великолепна система за набиране на пари за благотворителни цели — обърна се отново към Селин и попита: — Имате ли фондация, която се грижи за бедните, скъпа?

Селин разбра, че още много дами се бяха заразили от ентусиазма на Беатрис, и се почувства неудобно.

— Да, има нещо такова — отговори неопределено тя. — Ще се погрижа да ви уведомят за подробностите.

— Какво умно момиче — проговори друг познат женски глас. — Малката кампания на Селин намери неочакван отзвук.

Червените коси на лейди Дафне Дьоклер изобщо не бяха в съзвучие с яркочервената дантела на бялата рокля, която Изабел Прентъргаст бе носила на приема у семейство Арбътнот. Селин бе останала много изненадана, когато Изабел не й предложи тази рокля. Вероятно бе предположила — с пълно право — че лейди Дафне не умее да се пазари като нея.

Маркизът избухна в смях и удари Джеймс по рамото.

— Много умна млада дама, нали, Джеймс? Ти си също като баща си, моето момче. Винаги ме е изненадвал с приятелките си.

Селин усети, че се изчервява. Защо изведнъж бе станала център на висшето лондонско общество? Отново се озърна за Лети, но икономката й не се виждаше никъде.

— Селин! — прозвуча глас съвсем близо до ухото й и фините косъмчета на тила и настръхнаха. Това беше невъзможно! Не и тук! Не в този момент! Обърна се предпазливо и погледна право в кръглите сини очи на Бъртрам Лечуит. — Как сте, скъпа?

Дамите и господата, които стояха наоколо, си зашепнаха изненадано. Ала Селин не беше в състояние да откъсне поглед от тлъстите бузи на така наречения си годеник, от тънките, безцветни коси, подредени грижливо и замазани с брилянтин, които обграждаха лицето му, от подутата червена уста.

— Наистина изглеждате добре, сладката ми. Много, много добре — воднистите му очи я огледаха от глава до пети и езикът му се плъзна по устните.

В този миг Селин чу как дрезгав женски глас проговори укорително:

— Ах, ето ви и вас, Джеймс. Колко неучтиво от ваша страна да дойдете толкова късно, след като знаете, че ви чакам.

— Хайде да се поразходим на терасата — каза Лечуит и приближи лицето си до нейното, така че Селин видя мрежата от тънки червени жилчици по бузите и носа му. — Пърсивал спомена за случилото се онази вечер. Много зле сте постъпили. Това е недостойно за младо момиче във вашата позиция.

Селин хвърли поглед назад и видя пищна червенокоса жена, която бе заговорила Джеймс и сега го зяпаше над ръба на ветрилото си. Непознатата носеше великолепна рокля от чисто бяла дантела, която едва-едва прикриваше гърдите й.

— Разбрахте ли ме, Селин? — попита настойчиво Лечуит.

— Много добре — отговори тя, колкото можеше по-тихо. — За каква позиция говорите, мистър Лечуит?

Той се усмихна и зениците на очите му се разшириха заплашително.

— Мисля, че знаете. Има уговорка, за която добрият ви баща без съмнение ви е уведомил — в ъглите на устата му се събираше слюнка.

Отчаяна, тя се обърна към Джеймс, който все още я държеше през кръста, но се усмихваше на зеленооката вещица и бъбреше с нея.

— Селин! — пихтиестата ръка на Лечуит улови рамото й. — Участието ти в балния сезон има за цел единствено да те освободи от някои глупави женски копнежи и от мисълта, че си пропуснала нещо. Защото… много скоро… ние с теб…

Джеймс беше като солидна, непоколебима опора в гърба й. Изведнъж си пожела да затвори очи и той да я отнесе на някое много далечно място, където нямаше нито червенокоси вещици, нито разни Лечуитовци.

— Много скоро ще оцените какъв късмет сте имали да ви избере един… зрял мъж, скъпа — Лечуит се изсмя самоуверено и зашепна: — Хайде да се махаме оттук. Доброто ви име няма да спечели кой знае какво от присъствието на този лекомислен младок. Както чух, всички свободни жени и балетни танцьорки в Лондон тичат подире му. Нали не искате да ви причислят към тази… пасмина?

Мислите се надпреварваха в главата на Селин. Зави й се свят.

— Думите ви звучат драстично — изрече с треперещ глас тя. Разбира се, че не искаше да се причисли към обожателките на Джеймс. Тя го искаше само за себе си.

Маркизът отново взе думата.

— Да знаеш, Джеймс, лейди Анастейша вече от часове се оплаква, че без твоята компания празненството ми било отчайващо скучно.

— Не съм казала точно това, Джеймс — възрази младата дама, въздъхна, поклати грациозно пищните си бедра и затвори ветрилото си. — Просто напомних на лорд Кастърбридж, че се бяхме уговорили да си прекараме хубава вечер заедно — белите муселинови поли под дантелата бяха почти прозрачни.

„Кой ли я е посъветвал да закрие гърдите си с бяла дантела? — запита се злобно Селин.“

— Хайде да танцуваме — заповяда Лечуит и заби нокти в меката й китка.

Стана й горещо, после се разтрепери от студ.

— Няма ли да ме поканите на танц? — обърна се лейди Анастейша към Джеймс, направи реверанс и му подаде ръка. Той се обърна към Селин, погледна през Бъртрам Лечуит, сякаш не съществуваше, и каза:

— Съжалявам, но мис Гудуин вече даде съгласието си да танцува с мен следващия танц. А, ето ги и първите тактове на валса!

Селин успя някак да му се усмихне.

— Ще танцуваме ли, скъпа мис Гудуин?

— С удоволствие.

Лечуит все още не пускаше ръката й. Джеймс устреми поглед към лицето му и в очите му блеснаха стоманени искри.

Лечуит стреснато я пусна и Селин потръпна при вида на разкривеното му от гняв лице. Погледна за миг и лейди Анастейша, която криеше пламенното си възмущение зад ветрилото, и подаде ръка на Джеймс, който я поведе към дансинга.

Обърна се към него, той я прегърна и я завъртя в кръг. Изведнъж Селин избухна в луд смях. Джеймс вдигна вежди.

— Нима умението ми да танцувам валс те забавлява?

— О, не, не — заекна тя и се опита да обясни: — Знаеш ли, аз никога не съм танцувала валс. Не мога да повярвам, че го правя за първи път с теб!

— Не ти вярвам. Ако се съди по движенията ти, трябва да си танцувала валс много пъти — той я завъртя отново и леко я издигна във въздуха.

Как да не се движи естествено в такта на музиката, след като партньорът й танцуваше с такава гъвкава, самоуверена грация? Танцът й достави огромно удоволствие, макар че опасността през цялото време я дебнеше някъде отдалеч. Но сега нямаше да мисли за това. Щеше да танцува и да се смее!

— Изглеждаш невероятно — пошепна Джеймс и ускори ритъма. Стъпките му бяха толкова сигурни и бързи, че краката й почти не докосваха пода. Той я гледаше сериозно, с леко смръщени вежди. — Истински бисер сред многото евтини фалшиви накити.

Въпреки сериозното му лице тя ставаше все по-весела. И дръзка.

— Шегувате се с мен, сър. Думите ви звучат поетично, но не са верни. Тази вечер имате възможност да се наслаждавате на стотици красиви жени.

— Между тях няма нито една, която може да се мери с теб — отговори той и думите му прозвучаха така убедително, че тя бе готова да му повярва.

Селин напразно се опитваше да задуши кискането си.

— Ти видя ли… О, господи!

— Дали съм видял лицето на Лечуит? Това ли искаше да попиташ?

Тя кимна.

— Отгатна.

Балната зала, осветена от хиляди свещи, се носеше покрай тях като вихрено въртящ се калейдоскоп от пастелни муселини и блестящи коприни.

— Сърцето на този човек няма да издържи дълго, ако продължава да се гневи така — отбеляза Джеймс и продължи да се движи с гъвкавата елегантност на съвършен фехтовач или умел боксьор. — Но и сърцето на красивата лейди Анастейша, ако мога да я нарека така, заплашва да се пръсне от гняв.

Селин не искаше да мисли за дамата… нито за Лечуит. Той се държа така дръзко, беше толкова сигурен, че ще я има… Ако Джеймс не изпълни онова, което бе обещал, тя беше загубена.

— Защо изведнъж стана сериозна? — попита той и я завъртя вихрено. — Защо престана да се смееш? Кажи ми за какво мислиш!

Да се осмели ли?

— Селин!

Музиката изведнъж загуби очарованието си.

— Този мъж… — не можеше да изрече думите. — Той…

Джеймс стисна ръката й.

— Нямаш причини да се страхуваш от Лечуит — и я поведе още по-бързо между усмихващите се двойки.

— Той каза, че имало уговорка — двамата се бяха отдалечили от групата на маркиза и се приближаваха към стълбата на входа на балната зала. — Джеймс, този човек очаква аз да…

След още едно завъртане Джеймс я преведе покрай група оживено разговарящи гости и застана на стълбата.

— Ела, Селин.

Без да пуска ръката й, той изкачи бързо няколкото стъпала. Селин събра сатенените си поли и забърза след него.

— Джеймс! — извика тя, когато влязоха в галерията над входната зала. — Къде отиваме?

— Ще ти кажа… — той я преведе през галерията, блъсна една врата и я бутна в някаква тъмна стая. — Отиваме на място, където никой няма да ни пречи.

— Джеймс! — опита се да го спре тя.

Той се усмихна успокоително, грабна я в прегръдката си и я понесе през мрака като нощен демон, който неотклонно следва целта си. Отвори друга врата, незабележима в стената, мина през нея и грижливо затвори.

Селин видя тясна каменна стълба, осветена от синьо-бяло сияние. Джеймс изкачи стъпалата, без да я изпусне от ръцете си и без да се задъха.

Тя се вкопчи в него и пошепна:

— Моля те, Джеймс! Плашиш ме. Къде отиваме?

Синкавата светлина превърна очите му в блещукащи топчета въглища, а скулите му — в заплашителни очертания. По лицето му танцуваха сенки.

— Джеймс!

— Трябва да забравиш, че Бъртрам Лечуит съществува.