Стела Камерън
Магическо докосване (15)

15

— Мъжете наистина са много изнервящи.

Дейвид съвсем бавно остави чашата си и пусна на масата вестника, който скриваше лицето му, откакто Селин бе влязла в салона за закуска — от цяла вечност.

— Каза ли нещо, Селин?

— Ето на! Точно за този начин на поведение говоря. Ужасно изнервящ порок, свойствен на мъжете.

Дейвид прелисти няколко страници.

— Ако не възразяваш, ще продължим този разговор по-късно, когато се успокоиш.

— Станах в десет, макар че обикновено ставам по обед, само защото имах огромното желание да си поговоря с теб на закуска.

— Наистина ли ставаш по обед?

— Това е Лондон, Дейвид. Всяка вечер има бал. Така правят всички — думите й прозвучаха доста глупаво. Не беше нужно да се преструва пред Дейвид, нито да лицемери.

Той сгъна внимателно вестника и улови погледа й с ледените си зелени очи.

— Какви са тези номера, Селин? Ти винаги си обичала утрото и си пренебрегвала обществените изисквания. Ти, скъпа малка приятелко, си известна със своенравието си. Или вече си забравила това?

— Това не беше нито мило, нито почтено, Дейвид — приятелят й никога не бе проявявал дребнавост. — Смятах, че си мой съмишленик.

— Разбира се, че съм — Дейвид най-сетне остави вестника и се заигра с една лъжичка. — Но ти, ти си се променила. Казваш, че си станала в десет, и го представяш като жертва, макар и двамата да знаем, че в Дорсет скачаше на разсъмване и излизаше на езда — стана рязко от стола си и се запъти към масата за сервиране. — Яйцата са студени, бъбречетата също. Хлебчетата са малко по-добри. Какво да ти донеса?

Очевидно се опитваше да заглади неразбирателството им.

— Моля едно хлебче, Дейвид. И малко сливов мармалад — в този миг самообладанието я напусна и тя извика: — Имам чувството, че предаваш приятелството ни!

Дейвид се обърна като ужилен и едва успя да улови хлебчето, преди да падне на пода.

— Аз? Предавам приятелството ни? Защо?

— Защото… защото… — Селин преглътна мъчително. — Защото мама и татко непрекъснато ме упрекват, че съм своенравна, а ти много добре знаеш, че това не е вярно — и досега винаги си ме защитавал.

Устремил поглед към чинията с хлебчето, Дейвид гребна малко мармалад от сребърната купичка. Селин следеше движенията му леко объркана, но с нежна привързаност. Познаваше Дейвид толкова добре, че никога не бе гледала на него като на мъж. Изведнъж изпъна рамене и изрече учудено:

— Скоро ще навършиш двадесет и девет години.

— Какво? — Дейвид за втори път щеше да изпусне чинията с хлебчето на пода.

— Двадесет и девет. Стабилна възраст.

Той я погледна безпомощно.

— Мисля, че си забележително красив, Дейвид.

По високите му скули пропълзя червенина и той подръпна възела на строгата ленена вратовръзка.

— Висок, с впечатляваща фигура… — очевидната му неловкост започваше да й доставя удоволствие. — Не ти трябват трици, за да ги тъпчеш в панталона си, нито подплънки за раменете и гръдния кош. Освен това…

— Селин! — гласът му прозвуча укорително, но леко трепереше. — Не мога да си представя защо говориш за такива неща…

— Защото са верни — отвърна тя и се засмя дяволито. — Казвам истината. Ти си мъж, по който и най-претенциозната млада жена може да загуби сърцето си. О, Дейвид, умирам от глад! Ще получа ли най-после хлебчето си?

— Какво? — той я погледна неразбиращо. — О! — овладя се бързо и постави чинията пред нея.

— Говоря сериозно — тя улови ръката му и не му позволи да се отдалечи. — Трябва да се ожениш и да имаш деца, Дейвид! Знам, че си си поставил много сериозни задачи, но истинската жена ще те разбере и ще те подкрепя.

— Моля те, Селин, престани. Успя напълно да ме извадиш от равновесие — отговори сърдито той. — Перспективата да сключа брак и личните ми потребности не ме занимават ни най-малко и ти знаеш това.

— Знаех, че ще ми отговориш така! — скорошната женитба на Дейвид за добра, изпълнена с разбиране жена трябваше да се постави най-отгоре в списъка с важните неща, които възнамеряваше да свърши в най-скоро време. — Кажи ми, няма ли поне една млада и хубава жена, към която да храниш нежни чувства?

— Селин, престани!

Тя пренебрегна предупредителния му тон.

— Ти нямаш семейство, но аз съм ти като сестра, затова смятам да се заема с тази работа. Не мога да разбера как така не изпитваш естествен копнеж по… — по дяволите, защо никога не можеше да спре навреме?

Дейвид се освободи предпазливо от ръката й, но остана близо до нея.

— Естествен копнеж по какво, Селин?

— Ами… — тя се наведе и започна да събира несъществуващи трохички от махагоновата маса — Имах предвид копнежа по близък човек, който да е винаги до теб. И по деца. Ти умееш да общуваш с децата, Дейвид. Нали виждам как тичат след теб, когато идваш в Литъл Падъл.

— Аха! Значи това имаш предвид — той се върна с отмерени крачки до стола си, седна и скръсти ръце. — Мисля, че имаме да говорим за много неща, Селин. Първо трябва да се извиня за необмислената си забележка. Не искам да бъда непочтителен към родителите ти, но се противопоставям категорично на оценката им за твоята личност. Селин, ти си специално момиче с голямо сърце. Е, прощаваш ли ми?

Тя се засмя доволно.

— Винаги можеш да разчиташ на амнистия, нали знаеш? Каквото и да правиш или казваш, то предизвиква у мен само симпатия. Без теб — и без скъпата Лети, естествено, — нямаше да съм жива.

Дейвид бързо се извърна настрана, а Селин сведе глава. Много отдавна си бяха дали дума, че няма да говорят за строгостта и непочтеността на родителите й.

— Кога очакваш мисис и мистър Гудуин в Лондон?

— Не съм сигурна, но мисля, че ще е скоро.

— В последно време не съм ги виждал, но по всичко личи, че са още в Найтсхед.

Погледите им се срещнаха. Повече думи не бяха нужни. Дейвид знаеше всичко за „дивите фази“ и за затворничеството на Селин. Много пъти беше успявал да отклони вниманието на родителите й и да й донесе нещо за ядене. И многократно й бе заявявал, че ако се стигне до физическо насилие, ще наруши клетвата си за мълчание.

— Как е Руби Роуз? — попита Селин, решена да смени темата.

Дейвид се облегна назад.

— Мисля, че напредва. За съжаление мисис Стриклънд не се е отказала при всеки удобен случай да заявява и на Руби, и на мен, че момичето е дъщеря на дявола — по фино моделираната уста пробяга лека усмивка. — За щастие Руби Роуз е винаги в добро настроение и има чувство за хумор.

— А ти, Дейвид? — попита нежно Селин. — Какво става с теб? Имаш ли кураж?

Той се намръщи леко.

— Знаеш, че никога не губя кураж. Освен това съм много уравновесена личност.

— Ха!

— Селин, има някои неща, за които трябва да говоря с теб. Изяж си хлебчето и ме изслушай.

Дейвид отдавна се бе самопровъзгласил за неин закрилник и сега говореше с „надзирателския“ си глас, както го наричаше Селин.

— Трябва ли?

— Непременно. Първо искам да ти кажа защо съм в Лондон.

Селин се нацупи очарователно.

— Не си ли дошъл заради мен?

— Дръж се прилично. Кокетството не ти отива. Очаквам известни трудности по време на пребиваването си. Лети беше така добра да настои да живея у вас и аз приех, защото това е благословия за финансите ми. Надявам се да свърша всичко и да си замина, преди да са пристигнали родителите ти — той я погледна малко засрамено. — Моля те да ми простиш, че нахлух така.

— Какви са тези глупости? — Селин поклати глава. — Винаги сме били откровени един с друг.

Дейвид завъртя чашата в ръцете си. Очевидно обмисляше следващите си думи.

— Онова, което трябва да свърша в Лондон, няма да е лесно. Може би няма да успея — поне не при първия опит, и ще се наложи да дойда още няколко пъти, преди да се справя.

Селин отдавна беше свикнала с начина му на изразяване и не се разсърди.

— Ще ми кажеш ли какви са намеренията ти?

— Тя се казва Мериголд. Още една бедна душа, която се е отклонила от правия път.

Селин кимна и го помоли да й разкаже нещо повече.

— Научих за нея от един познат на Руби Роуз, който дойде да я види.

Селин го погледна загрижено и той се засмя.

— Не се притеснявай. Не беше никой от онези негодници, с които се срещнах, когато помогнах на Руби Роуз да избяга от къщата на мисис Мерифийлд. Този човек имаше почтеността да ме информира за съдбата на нещастната Мериголд. Тук съм, за да се срещна отново с коварната мисис Мерифийлд.

Селин потрепери от ужас.

— Пак ли тази мисис Мерифийлд? И Мериголд ли живее в нейната къща?

— В момента се е подслонила там — отговори сериозно Дейвид. — Имам основания да предполагам, че отчаяно желае да избяга.

— Значи пак ще отидеш в онзи ужасен, мрачен квартал покрай доковете… помня как ми ги описа. Къде беше онази къща?

Дейвид я изгледа остро и отсече:

— Нищо такова не съм ти казал. Ще отида, където трябва, и толкоз. Не е нужно да знаеш нищо повече.

Как мразеше да я изключва от приключенията си!

— Може би мисис Мерифийлд ще реагира по-добре, като види жена — Селин намаза хлебчето с мармалад и го захапа.

— Какво? — попита заплашително Дейвид.

— Виж, като се има предвид професията й, тя сигурно има основания да не се доверява на мъжете. В такъв случай ще е много по-просто да преговаря с жена. Какво ще кажеш?

— Не съм съгласен. Ти не знаеш какво говориш. И не бива да знаеш.

— Но ти отдавна ми разказа всичко — възрази Селин. — Моля те, Дейвид, нека да помогна. Бих могла да убедя мисис Мерифийлд…

— Не! — изгърмя той и Селин се стресна. Никога не й беше викал така. — Никога вече не споменавай пред мен такива неща.

— Но…

— Не, Селин. Казах: не искам да чуя нито дума повече по този въпрос.

— Кога ще отидеш?

Дейвид въздъхна недоволно.

— В събота вечерта. И така…

— О, не, тогава е празненството на Кастърбридж! — простена Селин. — Колко жалко!

— Чудесно. Обществените ти задължения ще ми спестят усилието да те вържа, за да си останеш вкъщи до завръщането ми. Но сега за другия, по-важния въпрос, който трябва да изясним.

Селин не хареса нито тона, нито изражението му.

— Получи ли последните пари, които ти изпратих? — попита бързо тя.

— Да, получих ги. Благодаря ти. Не биваше да ги пращаш. Отговорността за набавяне на средства е изцяло моя.

— Но ти все пак се нуждаеш от помощта ми, нали? — Лети с право подозираше, че плана, който бе измислила, за да помага на Дейвид, й доставя приятни вълнения.

— Благодарен съм за всяка помощ — отговори той и усмивката му беше толкова сърдечна, че Селин скочи да го прегърне. — Спокойно, мис! — извика той през смях. — Мъжът също има ограничени сили, а ти напълно ме изстиска.

Селин го пусна неохотно.

— Щом е така, вече няма да те пипам. Съпругата и децата ти ще имат нужда от цялата ти сила.

Дейвид я погледна сърдито.

— Нали се разбрахме, че повече няма да говорим по този въпрос, Селин? Трябва да обсъдим нещо важно, затова те моля да престанеш с маневрите за отклоняване на вниманието. Да не мислиш, че не съм ги прозрял? И така: кой беше онзи мъж?

— Какъв мъж? — Селин усети как бузите й почервеняха.

— Нямам намерение да си играя с теб на котка и мишка, Селин — отговори предупредително Дейвид. — Знам, че името му е Джеймс Игълтън, но не знам кой е и какво означава за теб. Нямам ни най-малка представа как ти е хрумнало да излезеш с него без компаньонката си.

Селин не се бе съмнявала нито за секунда, че ще се стигне до този разговор, ала не очакваше такава ожесточена атака.

— Лети може да обясни.

— Лети каза, че ти ще ми обясниш.

— Ти си разпитвал Лети? — избухна Селин.

Той докосна ръката й и изчака, докато тя го погледна колебливо.

— Какво да мисля, след като ти ми предлагаш да попитам Лети и се ядосваш, когато ти отговарям, че вече съм го направил?

— Наистина не разбирам защо вдигаш такъв шум. Джеймс ме изведе на разходка. Времето изглеждаше несигурно и решихме да излезем извън града, а не в досадния стар парк, където има само карети — Дейвид нямаше право да я притиска така!

— Но защо без компаньонка?

Каквото и да отговореше, в никакъв случай не биваше да мисли за Джеймс и за случилото се вчера. Опита се да съсредоточи вниманието си върху мокрите листа, които се удряха в прозорците, и отговори:

— О, стига с тези глупости! — ако мислеше за Джеймс, Дейвид веднага щеше да прозре объркването й. — Лети не се чувстваше добре, освен това тя има доверие на Джеймс, също както и аз. Пък и с нас беше мистър Уон Тел.

— Мистър Уон Тел?

— Да.

— Много странно име.

— Той е ориенталец.

— О, значи кочияшът от Ориента е подходяща компаньонка. Разбирам.

Защо трябваше да го лъже? Но не, не можеше да му разкаже за плана си да се отърве от натрапената й женитба с помощта на Джеймс. Просто не можеше.

— Мистър Уон Тел не е кочияш.

— Но ти току-що каза…

— Дейвид, моля те! Искаш да ме объркаш, знам. Това е жестоко от твоя страна. Мистър Уон Тел е доверено лице на Джеймс.

— Доверено лице, кочияш, ориенталец… Селин, трябва непременно да разбера какво точно представлява този Игълтън и какви са намеренията му спрямо теб.

Сърцето й ускори ритъма си.

— Никой не познава истински Джеймс. Знам само… знам само, че е човек на честта — бузите й се обагриха в тъмночервено. — Абсолютно честен.

— Защо мислиш, че поставям честта на мистър Игълтън под въпрос?

— Защото ме гледаш мрачно и недоверчиво. Аз познавам Джеймс и знам, че е джентълмен и стои над всяко подозрение. Той е верен приятел и заслужи доверието ми, като… — о, небеса! Сигурно бе обидила Дейвид с намека, че мястото му е заето от друг човек. — Той ми е приятел, но не като теб. Не по този начин. С теб е съвсем различно.

— Права си — кимна замислено Дейвид. — Да, убеден съм, че с него е съвсем различно. Поне това е вярно.

Селин му хвърли мрачен поглед, седна отново на мястото си и се опита да пийне малко кафе. Ала ръката й трепереше и кафето се разля в чинийката.

— Според мен хората прекаляват с приказките — промълви тя и внимателно остави чашата си. — Всички тези приказки за домакинството на Джеймс са просто измислици на лондонските клюкарки.

— Защо не ми разкажеш, какво се говори в лондонските салони за домакинството на мистър Игълтън?

— О, не, няма! Хората говорят какво ли не. Ако питаш мен, те просто му завиждат. Чувала съм разни неща за незнайни екзотични практики и за Лиам, но не е нужно да наливам още масло в огъня.

Дейвид се наведе към нея.

— Какво се има предвид под екзотични практики?

— Откъде да знам? Вероятно, че… О, нямам представа. Сигурно в къщата му има гонг… или съдчета с благовония. Хората смятат, че Лиам не му е само икономка. В началото и аз мислех така, но сега, след като го опознах по-добре… искам да кажа… промених мнението си.

По дяволите, пак се обърка!

— Коя е Лиам?

— Най-красивото китайско момиче, което някога съм виждала — тя помисли малко и призна с усмивка: — Макар че не си спомням да съм виждала друга китайка. Но Лиам със сигурност е най-красивата от всички.

— На каква възраст е според теб?

— Ами… — Селин се опита да прецени. — Мисля, че е горе-долу на моята възраст. Деветнайсет, най-много двайсет.

— И тази Лиам е икономка на мистър Игълтън?

— Да — естествено, това не звучеше много убедително. — Вероятно в Далечния Изток предпочитат млада прислуга.

Така и не можа да разбере за какво мислеше Дейвид. Той се извърна настрана и се загледа със сериозно изражение в избледнелите цветове на украсата на камината.

Селин не можа да издържи дълго на мълчанието.

— Дейвид, ще позволиш ли да ти задам няколко въпроса, които много ме занимават?

Той я погледна през рамо.

— Винаги съм на твое разположение, Селин, нали знаеш. Не искам да криеш нищо от мен — лицето му беше много тревожно.

Тя се изправи и вирна брадичка.

— Какво точно се случва, когато една жена загуби честта си?

Дейвид се обърна бавно към нея.

— Мисля, че вече обсъдихме този въпрос.

— Да, но не в детайли.

— За какво са ти подробности по тема, до която невинно момиче като теб изобщо не бива да се докосва?

— О, стига! Аз не съм някоя глупачка, аз съм смело и решително момиче. Само почакай и ще видиш! Щом ти казвам, че искам повече информация, значи ми трябва. Нужна ми е, за да знам как да постъпвам с жените, които са изложени на опасност да загубят честта си.

Дейвид стана още по-мрачен.

— Забранявам ти да говориш с други хора по тази деликатна тема — изрече строго той. — Разбра ли ме?

— Не! — нямаше да му позволи да й затвори устата. — Ти ми каза, че падналите жени са робини на своите потребности, че копнеят отново и отново да преживяват някои силни телесни проявления на страстта.

— Не съм казал такова нещо!

— Напротив, каза го. Онова, което искам да знам, е: кой кого подтиква към такова поведение?

— Какво?

— Да, Дейвид. Кой? Мъжът или жената? Кой кого изкушава към физическо проявление на страстта?

Дейвид стана рязко от стола си, приглади жакета си и изправи гръб.

— Защо ми задаваш този въпрос?

— Аха! Значи е точно както си мислех. Ситуацията не е толкова ясно определена, както искаш да ми внушиш. Питам те, защото искам да знам съвсем точно откъде се взема тази физическа страст. Да не би да искаш да ми внушиш, че — поне в началото — жената изживява страстта само в мечтите си?

Дейвид се покашля неловко.

— Вероятно…

— Но как? Откъде се вземат тези мечти? Може би са в нея още от началото на живота й? Или са резултат от случайна среща?

— Среща? — гласът му прозвуча необичайно дрезгаво.

— Например с някой особен… искам да кажа… Възможно ли е жената да срещне някой… някой красив мъж и видът му да събуди у нея известни представи?

— О, Селин, как да ти отговоря? Да, така мисля — лицето му се зачерви от вълнение. — Но не съм сигурен.

— Да, разбирам. Но не е ли виновен повече начинът, по който мъжът гледа жената? Възможно ли е някои погледи да предизвикат мечти и копнежи, които от своя страна будят желание у жената да се отдаде на страстта? — Селин беше направо въодушевена от ясния си анализ.

Лицето на Дейвид се вкамени.

— Какво те наведе на тези размишления?

В никакъв случай нямаше да му позволи да я сплаши!

— Това няма значение. Кажи ми, Дейвид, възможно ли е начинът, по който мъжът докосва жената… когато… искам да кажа… — изведнъж й призля. — Това е само предположение от моя страна, но мисля, че и то влияе… — гласът й пресекна. Дейвид явно не намираше в обясненията й нищо умно. Напротив, изглеждаше много гневен.

— Мисля, че трябва да посетя твоя мистър Игълтън и да се запозная лично с екзотичното му домакинство, Селин.

 

 

Джеймс влезе в къщата на Гросвенър Скуеър с твърда крачка, следван по петите от Уон Тел. Двамата бяха проследили ранната утринна среща на спортния клуб, в който участваха двамата Лечуит. След това бе водил сериозен разговор с чичо си Огъстъс и сега беше в ужасно настроение.

— Нали ми даде думата си, че ще остане в Дорсет! — ботушите му изтрополиха заплашително по черно-белите плочки на входа. — Присъствието му непременно ще усложни нещата!

Уон Тел го последва в библиотеката.

— Вие направихте нужното, мистър Игълтън. Маркизът знае, че нито мис Селин, нито Гудуинови не трябва да заподозрат истинската ви идентичност, че може да се разприказва едва след като вие му дадете знак. Освен това, изрази готовност да продължи да крие вестта за смъртта на баща ви.

— Всемогъщи боже! — Джеймс смъкна кожените си ръкавици. — Никога няма да разбера как така дядо ми не е казал на първородния си син защо е прогонил малкия му брат. Но поведението на чичо ми показва, че не знае нищо, не смяташ ли и ти така?

— Баща ви ми е разказвал, че старият маркиз бил много затворен човек — отговори спокойно Уон Тел.

— Наистина ли? — попита недоверчиво Джеймс.

Въпреки студения дъжд, който валеше от снощи, Уон Тел не носеше палто върху туниката си, а ботушите му изглеждаха съвсем чисти. Той се разкрачи леко, подръпна брадата си и се загледа право пред себе си, сякаш бе потънал в мислите си.

— Кога си говорил с баща ми за стария маркиз?

— При много поводи. Почти винаги, когато беше… в мрачно настроение. Особено когато майка ви беше болна.

Джеймс затвори очи. Чувствата заплашваха да го надвият. Трябваше да устои.

— Защо никога не си ми казвал?

— Не сте ме питали. Освен това баща ви не говореше с мен. Говореше на себе си, но знаеше, че аз чувам и че ще запазя всичко чуто в тайна.

Дълбока тъга, отчаянието на непоправимата загуба… и омраза! Джеймс се разкъсваше от несправедливостта, която бе струвала живота на майка му, а после и на баща му.

— Знаеш ли, Уон Тел, ако баща ми не беше така съкрушен от смъртта на мама, може би нямаше да се случи онази злополука.

— Не можем да сме уверени в това, Джеймс.

— Защо никога не обвиняваше дядо ми за случилото се?

— Не знам. Струва ми се, че се е примирил с присъдата на баща си. Бил е убеден, че Дариъс и Мери Гудуин са му разказали някакви лъжи, които са го подтикнали към това решение. Мистър Франсис беше умен мъж, Джеймс. Вярвайте му. И простете на дядо си!

— Първо трябва да се справя с Гудуинови — отговори тихо Джеймс. — Моля се сегашният маркиз да сдържи обещанието си и да не разкрие истинската природа на връзката ни, преди да е станало безопасно.

— Той ще се придържа към споразумението ви — успокои го Уон Тел. — Повярвайте ми. Маркизът вижда във ваше лице сина, който не е имал. Няма да стори нищо, което би го лишило от тази утеха.

Джеймс кимна.

— Вярвам ти — ожесточението поддържаше духа му буден.

Свали наметката си и я хвърли небрежно на дивана.

— По дяволите! Трябваше ли да преживеем толкова много пороци още рано сутринта?

— Гледката беше достойна за съжаление.

— Двамата Лечуит са гадини — и бащата, и синът — извращенията, които Джеймс беше наблюдавал рано сутринта, скрит зад една рухнала църковна стена, все още занимаваха ума и чувствата му. — Мислех си, че вече няма нищо, което да ме отврати, но съм се заблуждавал.

— Няма нужда да се тревожите за семейство Лечуит и за перверзиите им, Джеймс, освен ако не се опитат да попречат на плановете ви.

Джеймс усети как стомахът му се сви на топка.

— Ако трябва, ще ги убия със собствените си ръце — изсъска вбесено той, — но няма да им позволя да докоснат Селин!

Тихо изпухтяване го накара да вдигне глава — и погледна право в тъмните очи на Уон Тел. Какво беше това подозрително проблясване в зениците?

— Има ли нещо забавно? Ако е така, моля да ми кажеш, за да се позабавлявам и аз.

Лицето на Уон Тел остана безизразно.

— Няма нищо забавно, мистър Игълтън. Разбирам, че искате да предпазите мис Селин от ужасната участ да стане жертва на перверзните сексуални практики на мистър Пърсивал и мистър Бъртрам Лечуит, понеже смятате в близко бъдеще сам да се възползвате от нея. Не, в ситуацията няма абсолютно нищо забавно. Убеден съм, че след като постигнете целта си, вече няма да ви е грижа дали мис Селин ще отиде в ръцете на онези джентълмени…

— Млъкни, Уон Тел! Не искам да чуя нито дума повече. Бъди така добър и повикай Лиам.

Уон Тел изведнъж запристъпва от крак на крак.

— Какво правиш? — погледна го объркано Джеймс. — Казах ти да повикаш Лиам.

— Тя е доста… упорита — отговори Уон Тел с необичайно смущение.

— Така ли? Много съм ти благодарен за това разкритие. Би ли я уведомил, че искам да я видя, или да отида да я потърся сам?

— Не, аз ще отида — но Уон Тел продължаваше да се колебае. — Разбирате ли, за това дете вие сте пъпът на света…

Джеймс отвори уста, но веднага я затвори. Отиде до прозореца и се загледа към моравата, окъпана от дъжда, и в сивото небе над нея.

Откакто снощи излезе от къщата на Гудуинови, не беше спал нито минута. Мислеше за Селин, опитваше се да си изясни какво точно искаше от нея и за колко време — това го държа буден до три сутринта, когато се появи Уон Тел и настоя двамата да излязат още преди разсъмване и да проследят поредната „сбирка“ на клуба.

— Лиам вече не е дете — отговори сковано той, без да се обърне. — Няма да търпя повече злобните й номера.

„Използвай Селин и я забрави!“

— В действителност Лиам е много мило същество, Джеймс.

— Глупости!

Щом намереше бисерите на Сейнсбъри и окончателно прогонеше Гудуинови от Найтсхед, вече нямаше да има причини да се занимава със Селин — никакви причини!

— Добре, ще отида да повикам Лиам.

— Направи го — Джеймс остана до прозореца. Злато, мед и мекота. И сладко, сладко доверие. Вяра в него, която й позволи да му поднесе в дар цялото си същество, както не беше правила нито една жена преди нея. Даже без последното удовлетворение, без проникването в утробата й, бе изпитал тържеството на собственик в миговете, когато семето му се изливаше между копринените й бедра. Тя беше убедена, че сама направлява съдбата си. Той беше скъп приятел, който щеше да я компрометира, за да не стане жена на отвратителния Лечуит. За тази услуга беше готова да му плати с прекрасните си „чувства“. По дяволите! Бедното малко същество не знаеше нищо, абсолютно нищо. Нямаше представа дори какво означава да бъде компрометирана!

При спомена за часовете в каретата бедрата му се сковаха. Неговата прекрасна Селин беше изключително талантлива ученичка в областта на „чувствата“. Много скоро трябваше да й даде още един урок. Не, вероятно беше по-добре да почака. Защото може би нямаше да се овладее и щеше да вземе онова, което тя в своята невинност му предлагаше така щедро.

Съвсем тихо щракване му показа, че вратата се е затворила.

— Викали сте ме…

Джеймс стисна здраво устни и се обърна. Лиам стоеше зад дивана и плъзгаше пръсти по блестящата дамаска. Перфектна имитация на аристократична английска госпожица, която изпробва очарованието си пред поредния кандидат.

Дощя му се да се изсмее, но се въздържа.

— Ти ме разгневи — изрече сковано той.

Лиам изви тесните си хълбоци по начин, който би накарал пищната лейди Анастейша да побледнее от завист, излезе иззад дивана и се разположи удобно на възглавниците. Яркочервената туника, затворена с безброй ситни копченца, образуваше прекрасен контраст с възглавниците в тъмнозелено и златно.

— Обясни поведението си!

— Намокрихте ли се, мастър Джеймс?

— По дяволите, момиче, не се опитвай да отклониш вниманието ми!

Лиам сведе ресници и върху перфектната маслинена кожа на високите скули паднаха тъмни сенки.

— Гласът ви звучи гневно, мастър Джеймс, а аз избягвам да влизам в спор с разгневени хора.

— Какво каза? — Джеймс направи няколко крачки към нея. Днес беше сресала тъмната си коса назад и я бе увила плитката си в кок на тила. Синьо-черната гладка коса подчертаваше крехката извивка на младата шия. След като погледа известно време кожените гърбове на книгите в библиотеката, Джеймс се овладя и попита отново: — Какво ми каза преди малко, Лиам?

Тя скочи така внезапно, че той отстъпи крачка назад.

— Лиам…

— Не викайте!

— Търпението ми е на изчерпване, момиче. Как смееш да се месиш в делата ми?

Тя склони глава.

— Разбираш ли какво казвам?

Лиам скри ръце в ръкавите на туниката си. И днес носеше любимите си тесни панталони от черен сатен.

— Лиам… — може би Уон Тел беше прав. Може би трябваше да бъде предпазлив и да не пречупва борческия й дух. Кой можеше да знае с какви демони се бори този буден ум всеки ден?

— Паякът беше съвсем мъничък — отговори съкрушено тя.

Джеймс присви очи.

— Какво каза?

— Съвсем мъничко паяче! За момиче с кураж не означава нищо.

— Лиам, търпението ми свърши. Нямам друг избор. Ще трябва да…

— Какво? — тя вдигна глава и го изгледа нахално. — Това беше тест. От възмутеното ви изражение съдя, че тя не е издържала теста и ви е накарала да страдате.

Джеймс безпомощно поклати глава.

— И така: какво направи тя? Разпищя се? Стана по-бледа, отколкото и без това е? Добре. Сега разбирате каква грешка правите.

— Ти си сложила паяк в съдчето, което мис Селин отвори. Знаела си, че ще го отвори тя. Не мъничък паяк, а голям, огромен. Искала си да я уплашиш. Да я ужасиш.

Лиам се изправи гордо.

— Аз не се плаша от паяци! А тя е просто една глупава, дребнава, жалка слабачка, която имаше нахалството да ви заяви, че очаква от съпруга си да я пази от подобни „ужасии“ в спалнята!

— Ти си ни подслушвала през цялото време!

— Чух достатъчно, за да знам, че трябва да ви предпазя от тази глупава гъска.

— Няма да говоря с теб за мис Гудуин.

— Защо? Защото ви е страх, че истината за нея ще излезе наяве?

Не беше планирал така разговора с Лиам, в никакъв случай.

— Значи не съжаляваш, че сложи паяка в купата?

— Не! — момичето упорито вирна брадичка. — Радвам се. Искам да разберете, че тази личност не ви подхожда. Нужна ви е силна жена. Не ви трябва това бледо хлапе, което няма представа какъв е животът.

— Селин не е хлапе, а красива млада жена — отговори Джеймс и изведнъж се почувства безкрайно изтощен. — А ти нямаш представа какви са жените в Англия.

— Какво ме интересуват! — Лиам прехапа до болка красивите си устни.

На вратата се почука и Джеймс извика: „Влез!“, без да откъсне поглед от Лиам. — Ще правиш, каквото ти заповядвам, Лиам. Ще се научиш да уважаваш желанията ми и ще се държиш, както подобава.

Лиам сплете ръце и изведнъж се хвърли в краката му.

Това момиче беше непоправимо!

— Лиам! Предупреждавам те! Ще правиш онова, което ти казвам, иначе…

По дяволите, тя знаеше, че той я обича като сестра и че може да го върти на малкия си пръст.

Младата китайка сведе глава и челото й докосна ботушите му.

— Както желаете, мастър! Аз съм на ваше разположение.

— Мистър Игълтън…

Като чу гласа на Уон Тел, Джеймс се обърна светкавично.

— Да? — Напрежението му постепенно отслабна. — Дяволите да го вземат! Не е ли малко рано за посетители?

Дейвид Талбот, хванал за ръка Селин, стоеше на прага и се взираше като замаян в коленичилата на пода Лиам.