Шерил Удс
Земя за двама (12)

Единадесета глава

Стивън си тръгна. Онемяла, Лара се взираше след него. Гърбът му беше вдървен, а стъпките отсечени. Дори не се обърна.

Това вещаеше край и я потресе много повече, отколкото гневните му думи. След всичко станало, у нея се надигна справедливо чувство на негодувание, което я раздвояваше. Усещаше, че гордостта няма да му позволи повече да се излага на нейните нападки. Осъзна, как в сляпата си ярост, го бе наранила дълбоко. Не можеше да го желае, след като той изобщо не се интересуваше от нея. Но от друга страна, дали не се лъжеше?

Шокът премина и я обзе болезнено усещане на празнота. Гневът избледня и в душата й се отвори пропаст от съмнения и страх. Пропаст, която само Стивън можеше да запълни.

Бавно и мъчително, Лара се връщаше към действителността. В този час на деня паркът беше шумен. Майки бутаха колички, деца караха велосипеди, чиновници излизаха в обедна почивка. Всички те — радостни, доволни и усмихнати, създаваха празнична атмосфера, която я потискаше още повече.

Постепенно и гледката намери място в усещанията й. Земята още беше влажна след вчерашния дъжд. Въздухът натежаваше от изпарения и дъх на розови храсти, отрупани с цвят. В пролуката между дъждовете окъпаната природа се разстилаше като губер в цялото изящество на своите цветове. Слънчеви лъчи си играеха с големи и пухкави бели облаци. Но чудесният летен ден нищо не значеше за нея, защото Стивън го нямаше.

Нима е обречена за цял живот на самота? Нима ще е сама на този свят, защото мъжът, донесъл й щастие, си беше отишъл? Не, отсече тя, вземайки решение. Достатъчно бе страдала. Ако трябваше да му се извини за съмненията си в него, щеше да го направи. Това бе отговорът на дилемата!

Ами ако беше права? Мисълта я извади за миг от равновесие. Реши да се спре на този вариант само по принуда. И впрочем, седенето в парка едва ли би й помогнало. Тук въпросите нямаше да намерят отговор. Тя скочи на крака и се понесе към колата. Изпълваше я странна смесица от чувства на гняв и радост от взетото решение. Едва успяваше да спази позволената скорост. Веднага щом напусна предградията, кракът й настъпи здраво педала на газта и колата полетя по черния път към имението на Стивън. Лара сякаш следваше пътя, посочен й от самата съдба.

 

 

Стивън преживяваше най-мрачния ден в живота си. Обвиненията на Лара му причиниха изгаряща болка, която ставаше все по-силна. Страданията бяха много по-страшни дори от тези през годините на раздяла.

Мисълта, че тя разбира ухажването му като намерение да се добере до земята й, го караше да се съмнява в нейната любов. Все още я желаеше. Тялото му не се подчиняваше на разума, повеляващ да зареже всичко и да запази достойнство.

С цената на всичко си проправяше път към върховете на бизнеса, но нямаше намерение да прави това и в личния си живот. Щом му нямаха доверие, и дума не можеше да става за интимна връзка. Още не можеше да забрави мига, когато я видя в „Бюмон“. Изглеждаше тъжна, изоставена и самотна. Но я желаеше дори такава! Страстта напираше с гоилите тласъци на кръвта му. Даже когато й обърна гръб в парка, тялото и душата му искаха друго.

През всичките тези години нищо не беше подсказвало, че Лара може да стигне до такъв груб цинизъм. Беше внимателна и трептеше като струна, предусещаща неговите желания. Отдаваше му своята безропотна, благородна и страстна любов и го изпълваше с прилив на никога неизпитвани дотогава чувства. Както и да е. Държанието й днес нямаше нищо общо с любовта! Разговорът им лъхаше на разочарование и разруха.

Мегън обаче му беше казала, че накрая Лара ще омекне и ще стане по-отстъпчива. Нима поведението на Лара днес бе част от характера й, известен му от преди? Със сигурност той беше посял семената на раздора. Поглеждайки назад, всичко в техните отношения беше в ред. Мислеше, че е разсеял нейните съмнения и подозрения. Но изправени пред изпитание, единадесет години болка надмогнаха сравнително краткото време на споделена любов.

Потопен във водовъртежа от мисли, Стивън безцелно кръстосваше къщата. Госпожа Марстън го залови насред дванадесетата му обиколка между гостната и терасата.

— Обядвали ли сте? — попита тя строго.

— Не съм гладен — промълви и опита да се измъкне.

— Тогава малко чай? Този следобед е много влажно — икономката го следваше.

— И чай не искам! — спря и я изгледа сърдито.

— Тогава какво?

— По дяволите! Оставете ме на мира!

Очите на госпожа Марстън щяха да изскочат от изумление. Сега ще започне нравоучението, помисли си той, но не позна. Жената бързо се шмугна в кухнята. Зачуди се докога ще продължава нейното покорство. Може би нямаше да, сложи подправки в ястието за вечеря, за да покаже колко е сърдита.

Стивън извади дипломатическото си куфарче. Вътре бяха книжата, приготвени веднага след разговора му с Мегън през седмицата. Вече не хранеше никакви надежди, че с тях ще помогне на Лара. А толкова искаше да облекчи живота и! Вместо това, документите се превърнаха в символ на несъмненото неразбирателство между двама души.

Лара спря колата пред къщата на Стивън. Размисли за миг, после слезе бързо и затръшна вратата. На един дъх взе сгъналата и припряно натисна звънеца. Когато госпожа Марстън се появи на вратата, едва успя да скалъпи припряна усмивка.

— Къде е той?

— На терасата.

Лара се втурна натам.

— Бъдете внимателна с него, госпожице Денвърс! Днес е в лошо настроение! — извика след нея госпожа Марстън.

Добила увереност, Лара се усмихна и махна с ръка, сякаш това нямаше никакво значение.

— Знам — подхвърли с лекомислено самочувствие.

Но когато стигна до остъклената врата на терасата, се разколеба. Изложил лице на слънчевите лъчи, Стивън разтриваше нервно слепоочията си. Куфарчето му зееше отворено, а по цялата тераса бяха пръснати документи. Изглеждаше напълно съсипан и безпомощен.

— Стивън!

Гласът й го извади от вцепенението. Бавно обърна глава и се втренчи в нея. В очите му проблесна пламъче, заменено бързо от безразличие. Чакаше.

— Нима приключихме разговора? — плахо попита тя.

— Мисля, че си казахме всичко — сви той рамене в показна незаинтересованост.

— И аз така реших, но смятам, че направих прибързано заключение — промълви Лара.

— И това е възможно — кисело се съгласи той.

— Искам да се върнем единадесет години назад. Какво се случи тогава? Кажи ми! Ще ти повярвам.

— Благодаря! — В гласа му имаше неподправен сарказъм и това разколеба намеренията й.

— И все пак, защо ме прелъсти? — спокойно издържа погледа му Лара.

— Ха, та ти беше тази, която ме прелъсти! — извика той, не на себе си от учудване.

В съзнанието й нахлуха рояк спомени и лицето й пламна.

— Не говоря за нощта край реката. Имам предвид вниманието, подаръците и всичко останало, довело до прелъстяването.

— Ще ми повярваш ли, че не бях на себе си?

Изгледа го под око. Имаше доза истина в думите му, но не можеше да си представи Стивън извън контрола на разума, подчиняващ се единствено на неговите желания. Особено преди, когато подобни действия биха му навлекли тежки последствия. Можеше да допусне, че в миналото безогледно я бе използвал, но сега пред нея стоеше съвсем друг човек. Нима го е извършил мъжът, който сега я гледаше с такава страст? Нетърпеливо зачака обяснение. За нейна изненада, гласът му прозвуча меко.

— В първия момент, когато те видях, бях като замаян. Може и да ти се стори невероятно, но твоята естественост и неподправеност ме завладяха изведнъж. Държа да знаеш това! — Докато говореше, очите му не се отместваха от нея.

— Ами земята? — прошепна тя, останала без дъх.

— Каква земя? Когато те видях за първи път, изобщо не знаех коя си, как се казваш и къде живееш. Не знаех нищо! Ти просто беше млада и красива девойка и аз исках да се запознаем.

— Но дойде време и ти разбра коя съм!

— Лара, не отричам, че дойдох в тази част на щата за сделки със земя. Усещах, че тук мога да направя удар. Динамичният начин на живот щеше да прогони свикналите на спокойствие семейства от Толедо. Основната дейност на моята компания е строителство и инженерни проучвания, но никой не се отказва от спекулации със земя.

— И ти грабеше от фермерите, за да натрупаш пари! — не можа да сдържи горчивата нотка в гласа си Лара.

— Не съм откраднал нищо — оправда се той. — Ти беше само на осемнадесет и тогава мразеше фермата. Не се интересуваше от полската работа, нито от хората, които я вършат. Сега реагираш емоционално. Какво било за мен и какво било за тях! Това няма нищо общо с бизнеса.

Тя се отдръпна. Думите бяха точни и безпощадни, а той не беше свършил.

— С колко от тези семейства си говорила? Питала ли си ги дали искат да страдат с години на ръба на финансовата разруха? Мислила ли си, че са смазани от непосилния труд? Също като твоите родители! А техните синове и дъщери искат, както и ти, да се махнат!

— Да не искаш да ме убедиш, че си правил всичко за тяхно добро?

— Разбира се, че не! Но сделките бяха честни. Фермерите вземаха парите и получаваха възможността да започнат нов живот. Можеха да остана и като управители или наемни работници. Изборът бе техен. Няма да намериш някой, който да ти каже нещо друго.

Лара осъзна, че е прав. Никога не беше чувала фермерите да говорят против Стивън. Нещо повече, те го приемаха в тяхното общество много по-топло, отколкото й се искаше. Вътрешно бе усетила уважението им към него, когато всички рамо до рамо работеха, за да спасят Кели.

— Ти се опита да отнемеш земята на баща ми!

— Да, с него много сме спорили! Земята му беше идеална за моите цели. Тук исках да построя едно от предградията, но той не искаше да продава. Смътно усещаше, че това е единственият начин, по който вашето семейство може да съществува.

Сълзи напираха в очите й. Думите му събудиха страшните спомени от миналото: майка й на смъртен одър, отчаяната й молба да запази бащиното наследство…

— Обичаше тази земя, макар да му струваше живота — каза тя тихо.

— Да, така беше.

— И все пак, ти го насилваше да продава.

Стивън се приближи. Взе ръката й и я притисна към гърдите си. Тя се подчини с опасение, че твърде лесно му позволява да я докосне. Но надигналото се топло чувство прогони всякакви съмнения.

— Не, Лара. Само му казах, че цената, която ще му дам, винаги ще бъде изгодна за него. Никога не съм го насилвал да продава. Поне, след като ми каза защо иска да запази земята.

Лара търсеше в думите му лъжа, но откри само съчувствие, благородство и честност.

— Защо тогава преди три години купи част от фермата?

— Разбрах, че имаш финансови затруднения и в същото време не искаш да вземеш заем от мен. Сметнах, че това е единственият начин да запазя земята за теб.

— И го направи, въпреки че знаеше как ще реагирам.

— Да! Поех този риск, защото разбрах, че единствено стопанството означава нещо за теб.

— И после?

— Предложих ти тази сделка, за да можеш отново да учиш. Моята къща е тук и нямаше да е трудно да поема и твоите задължения. На практика исках да запазя фермата.

— И какво? — В гласа й се промъкна нотка на несигурност.

Впил поглед в очите й, Стивън бавно повдигна ръката й и нежно я докосна с устни.

— Щях да ти дам всичко като сватбен подарък.

Сълзи замъглиха погледа на Лара и тя цялата се разтрепери.

— Лара!

— Не съм сигурна, че те разбрах.

— Аз пък съм сигурен, че ме разбра!

По устните му заигра провокираща усмивка.

— Моля те! Повтори!

— Надявах се, след като станеш доктор Лара Денвърс, да станеш и госпожа Дрейк.

— Ами ако остана предишната обикновена фермерка?

— Любов моя, ти никога няма да бъдеш обикновена! — възкликна и нежно я взе в обятията си.

Ръцете й покорно обгърнаха врата му, а погледът й го милваше.

— Можеш да бъдеш каквато искаш, стига само да си моя жена!

Пулсът на Лара започна да прескача и вените й сякаш се изпълниха с течна лава. Ала все още имаше нещо, което Стивън никога не бе изричал. Никога не бе казвал, че я обича!

Разбира се, показваше го. През всичките тези дни много пъти демонстрираше любовта си по различни начини. Не само с нежността и тялото, а и с подкрепата си. Беше до нея, когато спасяваха Кели. Утешаваше я, когато децата си заминаха. Заедно се бореха с последиците от торнадото. В очите му имаше неподправен ужас, когато помисли, че е ранена. Дори думите за любов да не идваха спонтанно, както делата му, тя щеше да има достатъчно време, за да ги изтръгне от него!

Стивън протегна ръка и взе една захвърлена на земята папка.

— Само за да нямаш повече съмнения…

Лара я отвори и от първата страница разбра, че това е договор за покупка на остатъка от нейната земя. Последната клауза гласеше, че препродажбата на фермата може да се извърши само с нейно съгласие или със съгласието на наследниците й.

— Кога написа това?

— Повиках адвоката си веднага след разговора ни снощи. Нещо ми подсказа какво те тревожи. Това беше единственият начин да спечеля доверието ти и да те убедя, че намеренията ми са честни. Добре, разбрахме ли се?

Съмнението отново я загриза. Устните й се свиха в недоверчива усмивка.

— За какво? За земята ли?

— По дяволите земята! Ще имаш и земя, и пари, и всичко, което аз притежавам! Пак те питам — ще се омъжиш ли за мен?

— Ще бъда горда да се омъжа за теб! Много горда!

— Кога?

— Продължителният годеж е прекрасен.

— За кого? — Неговото нетърпение предизвика усмивката й.

— Трябва да имаш време да обмислиш предложението си, за да не се налага после да водим безкрайни дела за развод.

— Да не би чакането да е наказание за лошото ми поведение?

— Нещо такова.

— Кога? — повтори нетърпеливо той.

— По Коледа.

— Та дотогава има месеци!

— Искам да изчакам Томи, Мегън и момичетата да се върнат. Обещавам ти чакането да си струва…

Тя нежно го целуна по устните. Мускулите му се стегнаха и прегръдката стана по-здрава.

— В случай, че приема — добави тя.

При тези думи той я вдигна и я понесе към спалнята. Тяхната спалня! Лара не чувстваше нищо друго, освен огъня, изгарящ телата им, и нетърпеливото им пулсиране, преди да изпаднат в любовен екстаз. Докато стенеше и се извиваше под възпламененото му тяло, тя долови шепот, идещ на пресекулки:

— Обичам те, Лара! Обичам те и ще те обичам завинаги!