Шерил Удс
Земя за двама (9)

Осма глава

След полунощ заваля. Лара унесено слушаше барабаненето на капките по ламаринения покрив. Ритъмът бе в синхрон с мрачните й мисли. Тягостно чувство, предизвикано от заминаването на Дженифър и Кели, стягаше сърцето й. Макар да знаеше, че все някога ще си заминат, не бе очаквала да стане толкова скоро. Само присъствието на Стивън и пречеше да се отдаде на мъката си. Обърна се и видя, че я гледа.

— Не си ли заспала, мила? Да ти направя ли масаж? Може да те успокои.

Тя се обърна по корем и усети как ръцете му докоснаха голите й рамене. По тялото й се разля тръпка на желание. За голямо съжаление, масажът имаше лечебна цел.

Тя опитваше да прогони от съзнанието си тъжните мисли. Но вместо това, пред очите й изплуваха Дженифър и Кели, седнали на задната седалка в колата на Грег. Бяха изцяло погълнати от мисълта за предстоящото пътуване. Без мъка и сълзи за това, което оставяха. Нито за фермата, нито за Лоугън, нито за нея.

— Престани да се измъчваш! — сякаш прочете мислите й Стивън.

— Защо реши, че мисля за децата?

— Защото мускулите ти все повече се напрягат и не възнамерявам да полагам усилия на вятъра.

— Извинявай, ако съм те накарала да се съмняваш в собствените си възможности!

— Не говоря за това. Имам предвид как понасяш загубата. Това не е завинаги, скъпа. Имаш възможност да посещаваш Дженифър и Кели. Вероятно и те ще дойдат за Коледа, а през идващото лято — със сигурност. Освен това, печелиш!

— Какво?

— Това — и той целуна раменете й. Докосването събуди вълна от тръпки по цялото й тяло. — От тези малки многознайки не можехме да останем насаме.

Благодарна за разбирането и нежните грижи, тя се извърна към него. Ръцете й нежно обхванаха и притиснаха главата му, докато устните им се сляха. Погледите се срещнаха и в тях пламна огънят на взаимното желание.

— Как измисли единственото нещо, което можеше да ме успокои?

Той я погледна с дяволита усмивка.

— Съвместният живот, скъпа. Надявам се да изпитваш същото, което и аз. Не бих желал да сме разделени нито за миг!

Прилепи се до нея. Устните му докоснаха нейните с нежност, от която дъхът й секна. След това с безкрайно внимание я поведе към техния остров от желания. Плътта й благославяше неговите ласки, а поривът на страстта пропъди тежките мисли. Накрая, изморена и безпаметна, заспа в прегръдките му.

Сутринта депресията отново я връхлетя. Може би бяха виновни оловните облаци, покрили цялото небе. Нито един слънчев лъч не си пробиваше път. Миришеше на дъжд.

Стивън я намери седнала до кухненската маса. Беше стиснала здраво чаша димящо кафе, вперила поглед в далечна несъществуваща точка. Бързо я целуна по челото.

— Какво ще правим днес? — Гласът му беше весел.

— Имаш ли нещо против да помогна на Лоугън при жътвата? Надявам се физическото натоварване да ме избави от лошото настроение. Не виждам смисъл и ти да идваш.

— Не искаш ли да бъда с теб?

— Не се сърди! Никога не съм била по-щастлива.

— Едва ли си го мислила преди две седмици. Тогава за теб бях свиреп звяр, нали?

— Сега си друг. А и аз се промених. Ами ако никой от нас двамата не се е променил? Нищо не разбирам. Е, трябва да тръгвам. Ще се видим ли след това? — попита тя колебливо.

— Защо довечера да не излезем някъде?

Лара кимна без особено желание. Откакто бяха заедно, нямаха време да изяснял отношенията си.

— Добре — съгласи се тя, като се стараеше да не вижда объркания му поглед и недоверчиво свъсените вежди.

Тръгна да излиза, после рязко спря, върна се при Стивън и го дари с дълга и страстна целувка.

— Извинявай! Ще гледам довечера да съм в по-добро настроение.

— Няма проблеми! — усмихна се той с разбиране и сърцето й се сви при мисълта, че му е причинила болка.

— Дори да не си, ще положа всички усилия, за да те развеселя — добави той.

Въпреки че се очертаваше прекрасна вечер, денят вървеше от лошо по-лошо. Беше толкова отнесена, че накрая Лоугън я изгони.

— Състоянието, в което се намирате, ще ви убие! Ако самата не се нараните, ще съсипете машинариите! Разходете се малко! Идете поплувайте! Ще се оправим и без вас.

Знаеше, че е прав, но не можа да прогони терзанията си. Беше изоставена и ненужна дори на собствената си ферма. Слезе до потока. Събу обувките, но не събра кураж да нагази в студената вода. Върна се вкъщи, взе чаша лимонада и седна пред входната порта. Отдаде се на самосъжаление и това я погълна изцяло. Никога не си го бе позволявала, но сега нямаше сили да се бори със себе си.

Небето ставаше все по-тъмно и непоносима мараня трептеше над земята. Това бяха злокобни признаци.

— О, Боже! — внезапно прошепна тя.

Бързо изтича вкъщи и превключи радиото на станция, по която денонощно съобщаваха прогнозата за времето. Тревогите й се потвърдиха. Предупреждаваха слушателите за признаци на торнадо и ги уведомяваха за предпазните мерки при поява на характерен облак с форма на фуния.

Помисли, че Лоугън и другите са все още на полето и прецени шансовете да стигне до тях навреме. Трябваше да ги предупреди! Сложи непромокаема шапка и затича по пътеката към полето, където бе оставила Лоугън. Закапаха едри капки дъжд. Отначало рядко, а после — все по-често. Много преди да зърне мъжете, косата й се измокри, обувките прогизнаха и се напълниха с кал.

— Лоугън! — изкрещя, когато приближи на разстояние, че да я чуят. — Прибирайте техниката! Идва торнадо!

— Искам да ожънем колкото може повече, госпожице Денвърс — извърна се той. — Мисля, че имаме още десетина минути.

— Не рискувай! За няколко реда жито не си струва!

— Връщайте се вкъщи! Ще свършим и ще приберем всичко в хамбара!

— Лоугън!

— Вървете, госпожице! Няма да загубя това зърно!

— Тогава оставам да помагам! Главната отговорност нося аз!

— Тук няма нужда от вашата помощ! Няма смисъл и вие да се мокрите. Докато се надвиквахме, щях да привърша!

Лара неохотно се съгласи и затича към къщи. Беше стигнала края на нивата, когато се чу страшен тътен. Сякаш наблизо минаваше влак. Но тук нямаше железница и тя добре знаеше какво означава този грохот. Вдигна поглед нагоре, озърна се и видя точно това, от което се страхуваше най-много.

Огромен тъмен облак с форма на фуния се стелеше ниско над земята. Той се въртеше, засмуквайки всичко по пътя си. Където минеше, се образуваше дебел и черен стълб. Когато стигнеше до небето, стълбът се развиваше и спускаше към земята като някаква дяволска пружина.

— Мили Боже! — изхриптя Лара, неспособна да отмести поглед и да помръдне от пътя на идващото към нея торнадо.

След малко усещанията й започнаха да се възвръщат. Осъзна, че трябва да се маха. Ужасена, бързо затича към къщи. Добра се до вратата на укритието. Всяка къща в областта имаше укритие, което се използваше в подобни случаи. Запали лампите, но те, сякаш уплашени от оглушителния грохот, помитаха известно време и угаснаха. Нямаше време да търси свещи и шепнешком заслиза надолу по стъпалата.

В укритието намери вързоп стари одеяла и седна върху тях. Сви колене към брадичката си, обгърна ги с ръце и зачака. Сърцето й биеше до пръсване. Малкото светлина, която проникваше през двата високи прозореца изчезна и в стаята настъпи непрогледен мрак. Земята трепереше и къщата се люлееше. Лара се сгърчи от страх. И преди бе виждала торнадо. По-точно бе виждала последиците от разбушувалата се стихия, но никога не беше попадала в центъра му. Дивият ужас идваше от това, че не можеше да направи нищо. Само да чака. И тя чакаше. Чакаше да разбере колко е силен ударът на съдбата. Правеше единственото възможно нещо. Молеше се.

Благодари на Бога, че Дженифър и Кели не са тук, за да преживеят агонията на мъчителното чакане. Горещо се молеше Стивън да е на защитено и безопасно място, а Лоугън и останалите мъже да са се добрали до относително сигурния хамбар. Искаше да оцелее, за да изпита още веднъж горещата любов на Стивън. Беше готова да понесе всякакви загуби. Щеше да воюва за по-добро бъдеще. Докато Стивън е до нея, можеше да се справи с всичко. Сега страдаше, че е позволила лошото й настроение да им отнеме дори миг от щастието, че са заедно.

Страшният тътен приближаваше. Дъждът се лееше като водопад. Трошеше клони и те се стоварваха върху покрива на къщата. Знаеше, че докато не спре да вали, е опасно. Видя отблясъци през прозорците и после чу гръмотевиците. Трясъците идваха все по-начесто, докато накрая се сляха.

Обливаше я студена пот. Въображението й рисуваше кошмарни картини. Бореше се със сълзите, но знаеше, че няма да намери покой, докато не разбере дали Стивън и другите мъже са на сигурно място.

Ами фермата? Какви ли щяха да са щетите? Щеше ли да остане изобщо някакво зърно? Дълговете! Колко много бе страдала и борила, за да ги намали! Сега, без реколта, откъде ще намери пари за погасяване на текущите вноски?

Дойде й много. Нервното напрежение през последната седмица си каза думата и по страните й потекоха сълзи. Тя яростно ги триеше, но те продължаваха да се леят като пороя навън.

Сълзите й пресъхнаха изведнъж. Отиде до единия от високите прозорци да види какво става навън. Придърпа стол и се покачи върху него. В този миг се чу гръм и последното нещо, което запомни, бе звукът на строшени стъкла. И после… нищо. Освен небитие.

 

 

Когато бурята започна, Стивън работеше в кабинета си. Още при първите прогнози за торнадо опита да се свърже с Лара, но телефонната връзка беше прекъсната. Искаше да се качи на колата и да отиде до фермата, но госпожа Марстън препречи с тяло пътната врата.

— За момичето ще бъде по-добре, ако стоите тук! — гълчеше го тя. — Не бъдете глупак, господин Дрейк! Построихте разкошно укритие за случаи като този. Слизайте долу! Ще ви направя чай, докато чакаме да премине бурята.

Съветът бе мъдър и той го послуша. Слезе долу, но изгаряше от тревога. Започна да обикаля укритието като разярен звяр в клетка, заслушан в свистенето на вятъра навън. Когато икономката влезе с чая, той се нахвърли върху нея.

— Ами ако е все още на полето и не може да се прибере?

— Не берете грижа! Това момиче е живяло по тези места много по-дълго от вас. Знае какво може да се случи и няма да рискува.

— Много сте сигурна! — парира той.

— Няма за какво да се тревожа! Има неща, срещу които никой не може да направи нищо!

— Не съм в настроение да споря с вас за превратностите на съдбата! По-скоро, трябва да направя нещо! — погледна я и видя, че му се присмива. — Защо не престанете с тези номера! Поне докато сме тук! — изгледа я свирепо той.

— Така и ще направя! — Демонстративно му обърна гръб.

Стивън отново започна да кръстосва стаята. Нервите му се опъваха при всеки гръм и когато скършен от бурята клон се удари в прозореца, той се втурна по стъпалата.

— Край! Отивам при нея! Тя е в опасност!

Госпожа Марстън отвори уста да го спре, но той вдигна решително ръка.

— Запазете си го за вас! Въпреки вашите предупреждения, че ще свърша като Дороти във „Вълшебникът от Оз“, тръгвам! Вземам колата. Тя ще ми осигури известно прикритие.

Икономката вдигна поглед към небесата, но запази мълчание, докато той тичаше по стълбата.

Не взе дъждобран и дрехите му прогизнаха по пътя до колата. Тежката задуха и горещина, смятани за най-неприятното на местния климат, бяха заменени от свирепия бяс на бурята.

Докато вземаше завоите по пътя между неговата къща и фермата на Денвърс, той не вярваше на очите си. Щетите в неговите земи се изчерпваха със счупени клони, но нивите на Лара бяха буквално опустошени. Почти километър широка ивица от буци пръст и изскубани стъбла бележеше пътя на торнадото. Вековен дъб, със ствол, широк около метър, бе изтръгнат от корен и проснат върху електропровода. Скъсаните жици се виеха по земята като змии и изпускаха синкави искри.

Пътят, блокиран от паднали дървета, принуди Стивън да слезе от колата. Продължи пеша, затъвайки до коляно в дебелия пласт клони, като се пазеше от опасните жици. Със застинало от ужас сърце си проправяше път през опустошеното поле. Тук ли беше работила Лара сутринта? Успяла ли е да се върне или се е борила до последно, за да спаси колкото се може повече зърно? Той се затича. Калта засмукваше обувките, а пороят безжалостно шибаше лицето му.

Той стигна до хамбара и видя Лоугън.

— Лара тук ли е? — изкрещя Стивън, надвиквайки се с вятъра.

— Навреме успях да я придумам да се върне. Сигурно се е свряла в укритието — Лоугън млъкна, сякаш събираше кураж да каже още нещо. Свали каубойската си шапка и започна да я мачка с изцапаните си ръце. Когато видя, че Стивън губи търпение, извърна кафявите си очи, изпълнени с тъга. — Господин Дрейк, много се страхувам как ще понесе тя това — посочи той към опустошеното поле. — Направо ще бъде смазана. Много разчиташе на тази реколта.

Думите му потвърдиха опасенията на Стивън.

— Знам, Лоугън. Какви са загубите в действителност?

— Откъде мога да знам? Не съм обиколил цялата ферма. Но това, което виждам оттук, е достатъчно.

— Точно от това ме е страх. Минах край северозападните участъци, докато идвах насам. И трева не е останала. Не съм виждал никога подобно нещо.

— Ще ида да огледам. Все някога трябва да го направя.

Стивън долови загриженост и болка в думите му и прегърна успокоително стария мъж.

— Сега тя ще има нужда от теб много повече, отколкото друг път. Отивам да я потърся. Приготви конете, за да идем и проверим какви са щетите.

— Ще ви чакам тук, господин Дрейк. Сега вече няма защо да се бърза — Лоугън наложи шапката върху главата си.

Стивън бавно доближи къщата. Всяко късче от тялото му стенеше от болка. Искаше му се да зареже всичко, да вземе и отведе Лара на приказно място, където проблемите на фермата да изглеждат далечни и незначителни. За съжаление, такова място не съществуваше. Макар че като дете мразеше фермата, а после бе заробена от нея, сега тя я обичаше. Щеше да мобилизира всички сили, за да спаси земята. Възхищаваше се на нейната решителност и на начина, по който се оправяше с нещата. Знаеше много добре, че няма да приеме неговата закрила. Тя щеше да му позволи да й помогне само по един начин.

Стигна до задната врата на къщата и извика името й, но само ехото му отговори.

— Лара! Лара! — крещеше и думкаше ожесточено по вратата.

Изпаднал в паника, се затича към укритието. Намери вратата отворена и се втурна надолу в непрогледната тъмнина. Вмъкна се в кухнята и припряно затърси свещи в чекмеджетата. Намери една, запали я и продължи издирването.

— Лара!

Отново настъпи мъртва тишина. Трепкащият пламък осветяваше обстановката само на метър-два пред краката му. Стивън бавно се придвижваше напред. Стигна до средата на стаята и тогава я видя.

Стомахът му се сви на топка от страх. Лара лежеше възнак и дъждът се изливаше върху нея през счупения прозорец.

— Лара — прошепна тихо, — чуваш ли ме, скъпа? — Наведе се и отметна кичура коса от лицето й. Изведнъж се вцепени. Ръката му лепнеше от кръв, нейната кръв! — О, Боже! — изстена той. — Лара!

Внимателно опипа клюмналата глава. Първо откри огромна подутина на слепоочието, а после видя порязаната буза. Раната явно бе причинена от стъклото, а подутината от това, което го бе счупило. Напипа пулса й. Беше слаб, но отчетлив. И кървенето от раната намаляваше. Без да се бави, откъсна парче плат от ризата си. Направи тампон и затисна кървящата рана.

— Хайде, скъпа, събуди се! Сега не е време за почивка.

Клепачите й трепнаха.

— Браво! Точно така! Можеш да го направиш! Събуди се заради мен!

— Стивън. Ти ли си? — промълви Лара.

Първо видя трепкащия пламък на свещта, после чу въздишката му на облекчение.

— Бурята свърши ли?

— Най-лошото мина. Как се чувстваш?

Лара се опита да седне, но усетила остра болка в главата, се просна отново по гръб. Несъзнателно опипа слепоочието си.

— Какво е станало с мен?

— Вероятно клон е счупил прозореца и те е ударил.

— Ти ли ме викаше? — попита тя и нежно прокара ръка по изцапаните му бузи. — Добре ли си? Не си ранен, нали?

— Не, скъпа — засмя се той. — Раненият не съм аз. Щях да полудея. Телефонната линия е прекъсната и не можах да ти се обадя. А когато дойдох, не успях веднага да те открия. Направо ми притъмня пред очите.

— Добре съм — постави ръка върху неговата.

— Е, нека лекар прецени това.

— Никакъв лекар! — възпротиви се тя, като опитваше да се надигне. — Главоболието ми скоро ще мине и ще изляза на полето да разбера как стоят нещата. Май торнадото мина наблизо. Големи ли са щетите?

Въпросът бе посрещнат с мълчание.

— Стивън? — очите й търсеха истината. — Видя ли Лоугън? Работниците добре ли са?

— Добре са, а той чака отвън.

— А нивите? — Тя не получи отговор и се ядоса.

— По дяволите, Стивън! Трябва да знам! По-добре да го чуя от теб, преди да го видя с очите си.

Болката в главата й се усили и Лара притвори очи. Ръката й отново докосна подутината. Стивън разбра, че мълчанието му няма да помогне. Погледът му помръкна.

— Видях само една нива — започна предпазливо. — Беше в много лошо състояние. За останалите нищо не знам.

— Трябва да ги видя.

— Не сега. Дрехите ти са прогизнали. Ще ги смениш, а аз ще се погрижа за главата ти. Разбрахме ли се? — повдигна въпросително вежди. — Нека да се качим горе на светло, да видим раната и ако всичко е наред, ще се преоблечеш и ще излезем да огледаме.

— Нима има друга възможност?

— Разбира се — усмихна се той закачливо. — Отиваме направо в болницата.

— Добре, разбрахме се.

— И аз се надявах на това — въздъхна той с облекчение.

Силните му ръце я обгърнаха и той я понесе нагоре по стъпалата.

— Внимавай — предупреди го нежно. — Става ми навик и може да се наложи да ме носиш навсякъде.

— Може да се уреди — каза Стивън и я намести на един стол в кухнята. — Къде ти е аптечката?

— В шкафа на банята.

Веднага щом излезе от стаята, Лара се опита да стане и да отиде до прозореца. Остра болка я сряза като с нож и тя се отпусна безсилна. Връщането му осуети втори подобен опит.

— Изненадваш ме. Мислех, че си вече навън.

— И аз така мислех.

— Тогава какво те спря?

— Лоугън щеше да ме върне обратно.

— Умно момиче. Сега дай да погледна главата ти.

Тихо простенваше, докато той почистваше засъхналата кръв.

— Добре. Изглежда, че вътре не са останали парчета стъкло.

Посипа обилно раната с антисептичен прах, като държеше главата й изправена.

— Май ти доставя удоволствие да ме измъчваш, а? — понечи да му се Скара Лара, но видя болката в очите му. — Извинявай.

— Не се притеснявай! — Нежно прокара ръка под брадичката й.

— Страх ме е — прошепна тя.

Гласът й трепереше. Мисълта, че ще трябва да види последиците от трагедията, я смазваше. Стивън се чудеше дали Лара ще може да понесе нещастието. Взе я в прегръдките си.

— Каквото и да се е случило, ние ще го посрещнем заедно — обеща той. — Повече няма да си сама.

Вместо да я утешат, думите му затвърдиха убеждението й, че щетите са огромни. Ако е така, неговото обещание беше единственото нещо, което можеше да я накара да ги види.