Шерил Удс
Земя за двама (6)

Пета глава

Лара наблюдаваше приближаването на Стивън с нарастваща тревога. Изглеждаше обезсърчен. Усмихна се, но така измъчено, че изобщо не я успокои.

— Тя… да не е ум… — Треперещите й устни не можаха да изрекат думата.

Стивън бързо я прегърна.

— О, мила моя! Не. Не е умряла. През цялото време, докато бях долу, ми бърбореше — галеше с пръсти бузата й и се усмихваше вече по-бодро. — Твоята племенничка е юначага. Умира от яд, че Дженифър ще изяде и нейния сладолед, който си обещала да им направиш днес. Дадох й дума всичкият да е за нея, когато излезе.

Поолекна й, но не беше съвсем убедена, че той казва цялата истина.

— А защо изглеждаш угрижен?

— Натъкнахме се на неочакван проблем, това е всичко. Ще трае по-дълго, отколкото ми се искаше.

— Защо?

— Почвата долу е по-камениста. Ще ни отнеме известно време да си пробием път. Трябва да караме бавно, за да не допуснем грешка — той отметна косата от лицето й и се взря в очите. — Ще се държиш, нали?

— Нищо ми няма. Важното е тя да е в безопасност.

Час по час напрежението растеше. Нощта се влачеше безкрайно. Веселото бъбрене на Кели премина в изнемощяло хленчене и накрая спря. Въпреки че Стивън отказваше да признае такава възможност, Лара се страхуваше от най-лошото — че са я загубили.

— Лара, ела с мен да хапнеш нещо — настоя Тери.

— Не мога да си тръгна оттук — възрази отпаднало, макар да знаеше, че ако в най-скоро време не си почине, ще припадне от изтощение. Преумората си казваше думата. Цялото тяло я болеше. Главата й пулсираше, а стомахът й се свиваше от глад.

— Няма нужда да си тръгваш. Жените от града стъкмиха трапеза за мъжете. Ще хапнеш там.

Лара се огледа и с учудване видя импровизираната кухня под навеса, изникнала на по-малко от петдесет метра. Изобщо не я беше забелязала. Имаше маси и сгъваеми столове. Наоколо светеха фенери. Няколко жени сипваха на работниците салата и резенчета шунка.

Като въздъхна, Лара се предаде на увещанията на Тери. Отиде при жените. Нямаше думи да им благодари за подкрепата.

— Благодаря — започна и не можа да продължи.

— Върви и сядай. Аз ще донеса яденето — намеси се Тери.

Лара намери свободно място, откъдето можеше да вижда какво става край изкопа. Отпусна се на стола и сякаш потъна. Очите й пареха от напрегнатото взиране, от очакването, от усилието да сдържа напиращите сълзи.

— Хайде, започвай — сложи пред нея чинията Тери. — Яж. Ако вземеш да се гътнеш, няма с нищо да помогнеш на малката.

— Аз съм виновна — промълви Лара почти с облекчение, че го изрича на глас. — Трябваше да я наглеждам повече.

— Скъпа, няма родител, който да не мисли същото, когато детето му пострада. Така си мисли даже, когато децата пораснат. Истината е, че човек не може да ги наблюдава всяка секунда. Все ще се обърнеш за минутка и всяко дете, дори най-кроткото, ще използва този миг да се изплъзне.

— И въпреки това се чувствам ужасно. Томи и Мегън ми се довериха. Уговорих ги през лятото да оставят момичетата с мен. Не бях подготвена още за раздялата с тях. Кели ми е като собствена дъщеря. Дженифър се е метнала на Томи, но Кели ми напомня за мен самата. Още като бебе беше буйна.

— Не смяташ ли, че точно тази буйност ще й помогне да издържи?

— Но тя е още твърде малка!

— Още по-добре. Твърде малка, за да разбира в каква опасност се намира. Не трябва ти и Стивън или другите да й го показвате. Ако успееш да сложиш настрана страховете си и да се държиш така, сякаш всичко е някакво приключение, тя ще се хване.

— О, Боже, дано!

Под зоркия поглед на Тери Лара опита малко от картофената салата и парченце шунка. Погледна към жените, сервиращи храната.

— Те защо са дошли? — беше наистина смутена от тяхното великодушие. — Аз дори не познавам някои от тях. Имам предвид не имената, а това, че никога съм нямала по-близки контакти с тях.

— Толедо се е разпрострял и идва все по-близо, но тук си е още провинция. В случаи като този съседите се сплотяват. Щяхме да бъдем около теб, след като майка ти умря, ала ти ясно показа, че не искаш да виждаш никого и ще се оправяш сама.

Лара печално отпусна глава, спомняйки си как гордостта й попречи тогава да приеме дори думи на съболезнование. Почти тръшна вратата пред дошлите да я навестят. Раздирана от скръб и страх пред бъдещето, безразсъдно обвиняваше всички за смъртта на майка си. Обвиняваше ги, че не са й помогнали да издържи непосилното бреме, каквото е поддържането на едно стопанство. Ако бяха помогнали, смяташе, че майка й щеше да е жива.

— Аз бях толкова озлобена тогава — призна.

— Имаше основание. Първо изгуби баща си, после — майка си. Всички знаехме какво пожертва, когато напусна колежа и се върна вкъщи, за да се грижиш за фермата и братята си. Това е тежък товар за едно младо момиче. Всички ти се възхищавахме как подхвана нещата. Стопанството тръгна добре, като при баща ти. Даже по-добре, казват някои.

— Беше грубо и себично да отхвърля предлаганата помощ.

— Това е минало.

— Може би. Но по-късно аз доста мислих за миналото. Допуснах доста грешки. Просто се страхувах да разчитам на някого. Не беше само смъртта на родителите ми, а… — стресна се, разбирайки, че за малко щеше да се издаде.

— Стивън ли? — подсказа Тери и се усмихна на изумлението й. — Всички знаехме, че си лапнала по него като шаран въдица. Щом го зърнеше, очите ти светваха. Колкото до Стивън, той изглеждаше объркан. Човек като него, който държи на своето, пътува много и не се заседява, не е от тия, дето лесно ще се лишат от свободата. Ала в града се обзалагаха, че ще го заведеш пред олтара.

— Но не стана.

— Много се учудихме, когато той замина внезапно. Ти ходеше толкова наперено и изглеждаше толкова горда, та бяхме сигурни, че ти си го отблъснала. Но не беше тъй, нали?

— Той ме остави — Лара с въздишка поклати глава.

— А сега? По начина, по който те гледа, се досещам, че още е влюбен в теб. И като че ли винаги е бил.

— Така казва.

— Но ти май не му вярваш?

— Как да му вярвам? — отвърна тъжно.

— Нужно е време, момиче. Доверието не се дава или получава за един ден. То се печели.

Лара погледна към шахтата, където сред мъжете се мяркаше жълтата шапка на Стивън.

— Струва ми се, че доста упорито се старае да ти докаже нещо. Мисли с ума си, но не пренебрегвай сърцето.

Лара се пресегна през масата и импулсивно хвана ръката й. Почувства близост към Тери Симънс, каквато не беше изпитвала към никоя друга жена, откакто майка й бе умряла. Беше намерила приятел в нещастието.

— Благодаря ти. Надявам се, че когато всичко това свърши, няма отново да бъдем чужди.

— Аз съм си все тук, детето ми. Този мой мъж си мисли, че ходенето до бакалницата е достатъчно пътешествие. Можеш винаги да се обадиш, когато имаш нужда от мен.

Точно тогава Лара чу да я вика познат глас.

Скочи на крака и се огледа. Към тях идваха Томи и Мегън. Опасявайки се от реакцията им, Лара направи колебливо крачка към тях и спря. Томи разтвори ръце и тя се спусна в обятията му. Само отчаяната сила на прегръдката, показваше колко е разстроен.

— Как е тя, сестричке?

— Стивън каза, че се справя добре. Той не е спрял да се надява.

— Стивън? — Томи рязко вдигна вежди.

— Трябваше да го повикам — заоправдава се Лара. — Той разбира от тези неща.

Мегън хвърли на съпруга си гневен поглед.

— Разбира се, че е трябвало да го повикаш! Може ли да отидем при него? Искам да видя какво става с детенцето ми!

— Ще ви заведа — кимна Лара.

Хвана за ръка Мегън и Томи и прекосиха полянката до опасното място. Стивън ги видя и се отдели от групата мъже. Протегна ръка и след миг колебание Томи я пое.

— Какво е направено досега? — попита.

Сбито и ясно, без излишни емоции, Стивън ги запозна с положението и с усилията да освободят Кели.

— Сега долу има човек, който вади камъните. Това е мудна работа и не можем да правим нищо друго, освен да чакаме.

— Положително може да се прави още нещо — обади се Томи. — Разходите са без значение. Някак си ще намерим пари.

— Не е въпрос на пари. По дяволите! Ако беше така, с радост бих платил аз! Просто се изисква време. Ако се действа прибързано, ще предизвикаме срутване.

Мегън уплашено ахна. Стивън стисна ръката й.

— Не се тревожи. Няма да се случи.

— Мога ли да говоря с нея?

Стивън и Лара се спогледаха. Отговори Лара.

— Тя сега е заспала за малко. Всичко това я изтощи.

Очите на Мегън се разшириха. За първи път осъзна напълно в каква опасност е дъщеря й. Прехапа устни и безпомощно погледна Томи, после Лара.

— Сигурни ли сте… Наистина ли сте сигурни, че е заспала?

Лара преглътна собствените си съмнения и я прегърна.

— Вярвам го от все сърце!

— А Дженифър? — попита Томи. — Тя къде е?

— Тя е у нас — отговори Стивън. — С нея е госпожа Марсдън, моята икономка. Можете да отидете и да постоите при нея. Тук известно време няма да има нищо ново.

— Нужно ми е да я видя — каза Мегън.

Томи изглеждаше толкова измъчен, че Лара накрая се реши. Действително можеше да разбере нуждата на Мегън да се увери с очите си, че другото й дете е добре.

— Аз ще я заведа — обърна се към Томи. — Ти остани тук, ако се наложи да помогнеш.

— Благодаря, мила — погледна я с признателност той. — Кажи на Дженифър, че я обичам.

Пред къщата на Стивън Лара забави крачка. Мегън любопитно я изгледа.

— Какво ти е?

— Просто никога не съм мислила, че кракът ми ще стъпи в тази къща.

Полунощ отдавна преваляше, но госпожа Марсдън несъмнено не спеше, защото веднага им отвори.

— Има ли някакви новини за малката?

— Боя се, че не. Аз съм Лара Денвърс.

— Познах ви, госпожице — отзова се тя бързо и Лара предположи, че я е виждала в града.

Мегън седна до спящата Дженифър, а Лара не се сдържа и надникна в спалнята на стопанина. Искаше да провери дали е такава, каквато си я представяха със Стивън преди единадесет години. От видяното дъхът й спря.

От големия еркерен прозорец се разкриваше гледката, която двамата със Стивън бяха рисували във въображението си. Също и канапето под прозореца — ниско и удобно. То бе достатъчно широко да приюти двама, склонни към не дотам спокойни нощи. Това, което видя обаче на нощното шкафче, наистина я порази. Снимка в малка сребърна рамка — тя и Стивън заедно. Нищо чудно, че икономката я позна. Кой знае как я е озадачавала тази снимка на съседката им, живееща съвсем наблизо, която никога не ги бе посещавала.

Лара взе снимката и закрачи из стаята. Спомни си утрото, когато се снимаха. Беше няколко дена след Коледа. Слънцето се отразяваше в ледените висулки, провесили се от покрива, блестеше върху покрилия земята пухкав сняг. Те със Стивън бяха яздили и се връщаха към къщи. Завариха Томи да се занимава с евтиното фотоапаратче, подарък за Коледа. Той настоя да ги снима. На мразовития въздух от дъха им излизаше пара. Косата й беше в златист безпорядък, бузите й розовееха от студа. Стивън изглеждаше по-мъжествен и хубав от всякога, в джинси и полушубка от овча кожа. Сините му очи гледаха влюбено. Томи, въпреки че не умееше да борави с апарата, успя да запечати озарилата ги тайнствена усмивка. Снимката се получи възбуждащо чувствена.

Откъсна поглед от снимката. Забеляза прозорче на тавана.

— Така ще можем винаги да гледаме фойерверките — стресна я Стивън.

Тя се обърна рязко и го видя да стои на вратата. Съзерцаваше я с неразгадаем израз.

— Значи помниш — промълви тя.

— Сантиментално, нали?

— Никога не бих те заподозряла в такова нещо, но ми харесва.

— Намерила си и снимката?

Остави я виновно.

— Извинявай. Май шпионирах.

— Няма нищо. Харесва ли ти къщата?

— Много.

— Построих я за теб — тя щеше да каже нещо, но той я спря с жест. — Знам. Не бях сигурен дали изобщо ще прекрачиш прага, но исках да бъда подготвен. Нищо от това, за което си мечтаехме, не липсва.

— Тази снимка…

— Кара ме да се чувствам по-близо до теб. Ти пазиш ли твоята?

— В шкафа е. Не можах да я изхвърля.

— Лара — спря той смутено.

— Какво има? Да не се е случило нещо с Кели?!

— Не. Фактически се добрахме съвсем близко и вече можем да я достигнем. Дойдох да ви го кажа.

— Ще я извикам! — Очите й радостно светнаха.

— Има още нещо, което първо бих искал да направя.

Пристъпи към нея, прегърна я и гледа в очите и толкова дълго, че й се стори, сякаш никога няма да я целуне. Когато устните му я докоснаха, те бяха нежни и изпитващи. Тя разтвори своите и той стана по-дързък, жадно вземайки каквото му предлагаше. Беше продължителна, отнемаща дъха целувка, но примесена с известна доза предпазливост. Като че ли Стивън се боеше да иска повече, опасявайки се нейното съгласие да не се превърне в отказ.

Но Лара не би могла да го отблъсне, дори и да искаше. Сбъдваха се сънищата й! Властта, която той имаше над нея, я омагьосваше и изпълваше с блаженство.

Устните му леко се движеха върху нейните. Дълбоката разтърсваща целувка бе последвана от бързи и нежни. С тежка въздишка той се отдръпна неохотно от нея.

— Не можеш да си представиш колко пъти си те представях тук, при мен, в обятията ми. А сега, когато наистина си тук, трябва да те пусна да си отидеш.

— Трябва да кажем новината на Мегън и да се връщаме.

— Да, разбира се — очите му блеснаха обещаващо. — Ала когато това свърши, няма да си тръгнеш толкова лесно.

Край шахтата той остави Лара и Мегън извън работната площадка и отиде да провери докъде са стигнали нещата. Докато не беше при тях, Лара непрекъснато го търсеше с очи сред тълпата. Той й вдъхваше сили със своята самоувереност, с разбирането, което проявяваше към болката, страховете и надеждата й.

Докато го наблюдаваше как работи, тя с учудване откри, че не се отнасят към него като към чужд човек. От известно време насам беше станал уважаван член на тяхната малка общност.

Най-после той се появи, усмихна се и ги повика с ръка.

— Елате с мен!

За момент нещо в нея се възпротиви, поиска й се да остане настрана. Мегън вече развълнувано бързаше напред.

— Защо? — попита Лара.

— Така. Ела.

Сложи ръка в неговата и почувства как топлината му проникна и се разля в нея. Той бавно я поведе.

— Чуй — каза меко.

Тя се ослуша. В очите й се появиха сълзи и се зарониха по бузите. Мегън също плачеше. Звукът беше слаб и идеше от много далеч. Думите бяха накъсани, но нямаше никакво съмнение. Кели пееше една научена от Лоугън песничка.

— Благодаря ти — погледна го Лара със светнали очи.

— Нямаш представа колко ми беше нужно да чуя това.

— Мисля, че имам — отвърна той и нежно избърса сълзите й.

Дойде и Томи. Лара опря глава на гърдите на Стивън. Чуваше силните равномерни удари на сърцето чу.

— Лара — каза й, — не мога да искам от тебе да не се боиш. Имаш право да се страхуваш. Знай само, че страшно желая, както и ти, детето да е невредимо. Макар с теб да имаме свои проблеми, на този свят няма нещо, което не бих опитал да направя, за да я спасим.

— Знам, че правиш всичко, което е по силите ти. Ако… Ако не стане, няма да те обвинявам.

Стивън притисна с пръсти устните й.

— Позволени са само добри мисли, ясно ли е?

— Ясно.

Срещна погледа му и откри в него напрегнатост, която при други обстоятелства би разбунтувала кръвта й. Неспособна да се справи със силните си емоции, погледна настрана.

— Няма да отнеме много време — обеща той.

И все пак, работата се влачеше безкрайно. Мина утрото, мина и следобедът. Когато се запъна на онази фраза, той изглежда разбра какво има предвид. Продължаваше да я насърчава с поглед, с прошепната дума.

Слънцето залязваше на втория ден от изпитанието. Лара зъзнеше на хладния вечерен въздух. Мегън беше с Томи. Тери се маеше наоколо, но сякаш разбираше, че трябва да остави Лара и да не нарушава уединението й. Тери чакаше да й дадат знак, ако отново потрябва помощта й.

Прожектори осветяваха мястото на работата и му придаваха нереален вид. Шумът от сондите беше престанал. В тишината се дочуваше само тихият шепот от разговори и приглушени указания.

Лара видя Стивън да се приближава с изпоцапано лице и стомахът й се сви от напрежение. Той се отпусна на земята до нея. Протегна колебливо ръка и изтри мръсно петънце от бузата й.

— Мисля, че най-после сме готови да го направим — хвана той ръката й и я стисна здраво.

Лара преглътна. Откога чакаше тези думи, а сега те я уплашиха. Ами ако не успеят? Ако, не дай си Боже, стигнат до Кели, а е вече твърде късно?

— Смятам, че е по-добре да останеш тук. Няма да се бавим.

От това, което премълча, тя разбра, че споделя страховете й. Искаше да я пощади, ако опитът се провали.

— Ти ли ще слезеш долу?

— Да.

Нежно прокара пръст по драскотините на ръцете му.

— Значи, ще я извадиш.

— Лара…

— Не, недей. Трябва да вярвам! Трябва да вярвам в теб!

— Лара! Може и да не успея.

Тя запуши ушите си с ръце и се престори, че не чува.

— Ти ще ми я върнеш, Стив — погледна към Мегън и Томи и видя болката в очите им. — Ти ще ни я върнеш.

Нямаше представа кога точно горчилката и омразата се бяха превърнали в доверие.

Проследи как Стивън се върна при шахтата и завърза въжета и инструменти около кръста си. Преди да пристъпи към отвора, той пробяга с поглед през тълпата и откри самотната фигура на Лара. Оптимистично вдигна нагоре палец и тя с трепереща ръка отговори на жеста.

Въпреки предупреждението му да стои настрана, нещо я теглеше все по-близо към изкопа. Отзад имаше линейка и медицински екип.

— Защо се бави толкова? — шепнеше Лара със свито сърце.

Представяше си всичко лошо, което можеше да се случи. Пръстите й се впиха в ръцете. Цялата трепереше от нервно напрежение.

Слабо размърдване и вълнение сред събралата се плътно до шахтата тълпа привлече вниманието й. Видя шефа на пожарникарите да се усмихва, после чу взрив от викове, посрещнали съобщението му:

— Достигна я! Сега ще я извади!