Шерил Удс
Земя за двама (4)

Трета глава

Лоугън Феърчайлд стъпи с един крак на стълбата и свали широкополата си шапка, цялата в мазни и потни нетна. Носеше я непрекъснато, откакто Лара му я беше дала. Извади голяма червена носна кърпа и избърса обруленото си от слънцето и вятъра лице.

Всичко у Лоугън — от облеклото му в стил „дивия запад“ до преднамерено провлечения говор, разкривената походка и ръбестата фигура, даваше да се разбере, че той е човек, израснал в тексаско ранчо. Но Лара със сигурност знаеше, че Лоугън е роден на около шестдесет километра от Охайо преди шестдесет години. През целия си живот беше виждал каубой отблизо само във филмите с Джон Уейн. Това обаче не му пречеше да се облича според представите си. Той беше най-кадърният управител, на когото беше попадала. Стабилен, знаещ и нямащ нищо против да получава нареждания от жена, стига тя да се вслушва в съветите му.

— Това жито изглежда бая добро, госпожице Денвърс — обходи той с поглед ширналите се поля. — Четвърти юли е, пък вече е буйно като вино руйно, както се пее в песента. Нъл ви казвах, че тоз хибрид ще ни свърши хубава работа. Ако времето се задържи, ще имате добра година, значи.

— Надявам се, Лоугън. Дадох всички пари от продажбата на земята за тази нова техника. С наемането на допълнителна работна ръка миналата година едва свързвахме двата края. Не искам пак да закъсаме и да сме на червено. Томи и Грег отново ще започнат с настояванията си да продам фермата. Откакто Томи вече не е тук, те мислят, че ми е трудно да се справям.

— Не и аз кат съм наблизо, нъл тъй? Няма да се тревожите. Ще се оправим, госпожице Денвърс. Ако е рекъл Господ.

Откъсна един житен клас и го разтърка между пръстите си. Натисна с нокът едно от зрелите жълти зърна и изглежда го одобри. Кимна доволен.

— Ще трябва да го жънем това поле към края на седмицата.

— Имаш ли достатъчно хора?

— Ще се оправим.

— Ако не, наеми няколко за жътвата. Не искам житото да се опропасти, защото не сме го ожънали навреме.

— Няма такова нещо — докачи се той. — Знам си работата.

Тя му се усмихна.

— По-добре и от мен, нали, Лоугън?

— Ами, доста ви бива, като за жена — призна той неохотно.

— Боже мой, да вярвам ли на ушите си? — наведе тя смирено глава. — И го чувам от теб, който си такъв заклет женомразец!

Той подсвирна на обвинението.

— От край до край, госпожице Денвърс. Сега пък аз да ви подхвана. Парадът в града скоро започва. Не щете тези малчугани да го изтърват, нъл тъй?

— Те вече си направиха парад. Цяла сутрин разнасят знаменца из къщата. Излязох, когато Дженифър започна да удря по тигана. Втриса ме само като си спомня за данданията.

Лоугън пъхна ръка в задния си джоб и извади саморъчно издялкана свирка.

— Дайте й това. Може да ви понася по-добре на нервите.

— Благодаря, Лоугън. Сигурно много ще я хареса. Аз също.

Лара бавно се запъти към къщи, като мислеше за тазгодишната реколта. Надяваше се Лоугън да е прав за новия сорт. Тази година можеше да се окаже преломна. При добра реколта щеше да увеличи сумата, отделила за откупуване на земята от Стивън. Ако годината бе лоша, щеше да я съсипе. Особено натискът, който щяха да й окажат Томи и Грег. Не разбираше защо са си наумили, че трябва да продаде стопанството. Ами ако направят нещо, без да я питат?

Реши да се откъсне от тези мисли, преди съвсем да се е разстроила. Беше празник и в града ги очакваше тържество. Чу момичетата, още преди да стигне до къщата. Зави зад ъгъла и ги видя нетърпеливо да я чакат на верандата.

— Ние свирим, лельо Лара — обясни Кели, като хлопате с два капака от тенджери.

Дженифър акомпанираше на импровизираните чинели с мощни барабанни удари върху дъното на един от най-хубавите й тигани. На изпълнението не липсваше енергичност и оглушителност, което не можеше да се каже за ритъма и мелодичността. Ушите й писнаха, но успя да запази усмивката си.

— Музиката е много силна, деца — коментар, който те щяха да приемат, разбира се, като похвала. — Когато привършите песента, можем да тръгваме за парада.

Тиганът и похлупаците издрънчаха върху верандата. Тя поклати глава.

— Не, трябва да си отидат на мястото.

След дълга суматоха вътре, момиченцата отново се появиха с малки американски знаменца в ръцете.

Облечени в блузки на червено-бели райета и къси сини панталонки, представляваха патриотична двойка. Лара извади от джоба си фотоапарат.

— Хайде да ви снимам, за да изпратим снимката на мама и татко. Сигурно ви е домъчняло за тях, особено днес.

Момичетата позираха неохотно. Явно предстоящият парад ги вълнуваше много повече. Щом апарата щракна, те се втурнаха към колата. Когато отиде при тях, Дженифър си беше сложила предпазния колан, а Кели пълзешком се добираше към мястото си.

 

 

Един час по-късно пристигнаха в града и улиците вече гъмжаха от народ. Паркираха колата няколко пресечки от главната улица и тръгнаха да си търсят място сред множеството, заело тротоарите.

— Не мога да виждам — роптаеше Кели и се мъчеше да се провре между краката на хората.

— И аз не мога, лельо Лара!

— Ще повървим още малко да си намерим по-добро място.

— Но парадът вече започна. Нищо не чувам — оплакваше се Дженифър с напиращи сълзи. — Всичко ще изпуснем.

Неочаквано на пътя им се изпречи Стивън. Видя сълзите на Дженифър и бързо клекна пред нея.

— И защо така? За какво е всичко това?

Сините й очи го гледаха умолително.

— Кели и аз нищо не виждаме. Всички са много високи.

— Няма страшно. Ей сега ще оправим нещата, нали? — и вдигна поглед към Лара.

Беше заловена. Отново.

— Здравей, Лара — гласът му беше глух.

— Здрасти.

— Имаш ли нещо против да помогна на моите приятелчета?

Тя сви рамене. Нямаше причина да възразява. Иначе децата щяха да я побъркат.

Стивън качи Кели на раменете си и хвана Дженифър за ръка. Доближи стоящите отпред хора.

— Извинете, ще пуснете ли това дребосъче пред вас, за да може да вижда?

Хората инстинктивно реагираха на усмивката му, отстъпиха встрани и направиха място на Дженифър. Тя се обърна към него.

— Ела и ти.

— Не, няма да е честно. Леля ти Лара и аз сме достатъчно високи и ще стоим тук. Ще бъдем точно зад вас.

Дженифър се съгласи и, без да задава повече въпроси, се обърна да наблюдава парада. Кели се беше ококорила към вече появилия се с маршова стъпка оркестър. Ентусиазирано развяваше байрачето и за малко да бръкне в окото на Стивън. Лара се протегна да й го вземе, но той й хвана ръката.

— Всичко е наред. Няма ми нищо.

Не я пусна и използва случая да задържи ръката й в своята с нежността на влюбен, търсещ мимолетна близост. Разумът на Лара протестираше срещу докосването, но тялото й го прие с готовност. Топлата му плът, нежните му пръсти властваха над усещанията й. Това беше докосване на мъж, знаещ всички тънкости на прелъстяването. Кръвта й завря и пулсът учестено заби, когато той я пусна. Това я накара да се почувства ограбена. И я ядоса.

Премина и последната колона от парада. Хората започнаха да се разотиват и тълпата се поразреди. Повечето от тях се упътваха към площада, където празникът щеше да продължи с игри, танци и фойерверки. Стивън повика Дженифър. Леко прихвана Лара през кръста и я обърна с лице към площада.

— Хайде, ще отидем да ви купя печено пиле и царевица.

— Не е нужно — възрази тя.

— Разбира се, че не е нужно. Просто така искам. Няма да ме оставите да прекарам празника сам, нали? — пусна той най-обаятелната си усмивка.

— При наличието на толкова свободни жени в окръга, няма опасност да останеш сам и пет минути, както ти е известно.

— Да, но предпочитам аз да си я избера. Хайде, Лара. Става дума само за скара. Племенничките ти са с нас. Целият град е наизлязъл. Каква опасност може да има?

Сърцето й прескочи един удар. Не се удържа да каже:

— Доколкото си спомням, целият град не беше достатъчен преди единадесет години да ни предпази от неприятностите, които си навлякохме.

Очите й се навлажниха. Двамата дълго се гледаха. Толкова изгубено време! Единадесет самотни години…

— Не бях сигурен, че помниш онази нощ.

— Как бих могла да я забравя? — изгуби се тя сред спомените. — Тази нощ промени живота ми.

— Също и моя — каза той много, много нежно и тя за миг му повярва. — Остани, Лара.

Внезапно я обхвана силно желание.

— Стивън, не мога.

— Не можеш или не искаш? Преди аз да се появя, нямаше ли намерение да заведеш момичетата на скара?

— Да — призна с въздишка.

— Тогава не можеш току-така да ги разочароваш, нали?

— Моля те, лельо Лара — мрънкаше Дженифър. Даже ясният син поглед на Кели беше пълен с надежда.

Очите на Лара светнаха гневно. Примката около нея пак се стягаше!

— По дяволите, Стивън!

Той посочи някого и вдигна ръка за поздрав.

— Хей, Нели! Здравей, любов моя! — провикна се към белокосата жена отсреща. Тя работеше у Бимонтови на старомодния им апарат за газирана вода.

Лара забеляза как жената се изчерви. Стивън я поздравяваше по този начин от деня, в който преди единадесет години бяха влезли с Лара в кафенето да изпият по един млечен шейк. Явно и жени над петдесетте не бяха застраховани от чара на Стивън. Нели го изчака да се приближи, без да показва каквато и да е било изненада, че го вижда с Лара и племенничките й.

— Би ли ми направила една огромна услуга? — попита я той. — Ще ми спасиш живота.

— Стивън Дрейк, за теб съм готова да вляза и в ада — отвърна му тя, като се спогледа заговорнически с Лара. — Добре, че не съм с няколко години по-млада. Бих приела сладките ти приказки насериозно и двамата с теб щяхме да си имаме ядове с твоята млада госпожица. Казвай какво искаш.

— Би ли завела Дженифър и Кели на площада при скарата, за да останем за няколко минути сами с Лара?

— Стивън! — възропта Лара.

— Дадено, нямам нищо против — съгласи се Нели приветливо. — Отиваме ли да търсим най-големите печени пилета?

— И сладолед ли? — запита Кели с надежда.

— Бас ловя, че ще намерим и сладолед.

— Благодаря, Нели. Ти си ангел. След малко ще сме при теб — обеща Стивън.

— Приятно прекарване. Както ги няма внуците ми, за мен ще е истинско удоволствие да съм с тези прекрасни госпожици, още повече днес.

Щом децата и Нели се поотдалечиха, Лара се нахвърли върху Стивън.

— Какво си позволяваш? Цяла седмица ми се месиш в живота! И използваш децата, за да се домогнеш до мен! Не знам какво целиш, по дяволите, но ми се иска да го чуя и след това да ти видя гърба!

Колкото повече тя се ядосваше, толкова по-широка ставаше усмивката му.

— Какво те прихваща? Защо ми се смееш? — попита го войнствено.

— Не ти се смея — отвърна й, като едва се сдържаше да не прихне. — Просто отдавна не съм те виждал толкова разярена.

— Е, Стивън Дрейк, щом си толкова перверзен, че да ти се струвам страхотна, когато съм ядосана, смятай, че по-бясна не съм била никога!

Тя закрачи нагоре-надолу, привличайки развеселени погледи. Русата й коса, вързана на опашка, се мяташе наляво дясно. По едно време Лара спря пред него и сложи ръце на кръста си. Впери поглед право в очите му.

— Ти си непоносим, арогантен грубиян и явно подигравателният ти смях е всичко, което мога да получа от теб!

— Така е по-добре — похвали я той. — Ела си го вземи.

За малко щеше да се нахвърли върху него.

— Върви по дяволите! Това да не ти е някакво забавление!

— По-скоро е терапия, бих казал.

— Домъкна се обратно тук, втълпи си смехотворната идея, че искаш да се върна при теб… — веселото пламъче в очите му внезапно помръкна и думите й се задавиха. — Какво искаш да кажеш с тази терапия?

— Споменах ти онзи ден. Трябва да кажеш всичко, премълчавано единадесет години. Време е да излееш чувствата си, за да знам как да се справя с тях.

Тази нежна проникновеност й дойде много. Започна пак да крачи насам-натам.

— Я, какъв философ си станал! Не желая да разнищвам случилото се преди единадесет години. Ще разискваме това, което става сега. И начина, по който се опитваш да ми въздействаш. Няма да я бъде обаче! Ясно ли ти е? Няма да позволя да се подмилкваш на племенничките ми, за да се добереш до мен! Те са деца. Когато спреш да бъдеш сладък и внимателен, няма да разберат какво става.

— Както и ти не разбра… — Гласът му беше съвсем тих.

Тя се закова на едно място и бавно се обърна. Лицето му беше непроницаемо, но забележката — кристално ясна.

— Е, добре — рече накрая. — Прав си. Аз не разбрах. И все още не разбирам. Но на теб май не ти е ясно, че това повече не ме интересува. Интересува ме единствено начинът, по който използваш децата!

— Защо казваш, че се преструвам пред тях, за да се домогна до теб? Аз наистина обичам деца. Те винаги говорят каквото мислят, за разлика от някои възрастни… — Изгледа я продължително, преди да продължи: — Освен това, Мегън ме помоли да ги наглеждам.

Ако я беше ударил, щеше да е по-малко потресена.

— Мегън?

— Отбих се у тях, преди да напуснат града. Тя предложи да ви навестявам от време на време. Не й харесваше, че трите сте сами. И понеже съм най-близкият ви съсед, ме попита дали имам нещо против да наминавам. Отговорих й естествено, че нямам нищо против. Не искаше обаче да ти го казвам.

Какво, за Бога, си бе наумила Мегън, не можеше да й се начуди Лара. После мислено изстена. Ами да, ясно. Каквато си е романтична, Мегън е крояла и се е надявала да се случи именно нещо такова. Лара не й беше разказала всичко, обясняващо омразата й към Стивън. Очевидно е прозряла нещо във враждебното отношение към съседа и се е досетила, че тук се крие някаква друга страст.

— Почти не оставаме сами във фермата — сопна се тя. — Лоугън идва всеки ден с работниците и наоколо е пълно с хора. Така че, ако единствено това те е докарало насам, можеш да се смяташ освободен от задължението. — Забележката прозвуча по-троснато, отколкото възнамеряваше.

Стивън се усмихна.

— Това не е единственото и ти прекрасно го знаеш. Лара, нека да отидем в парка, да седнем под някое дърво и да си поприказваме. Чувствам се смешно да стоя и да водя този разговор по средата на тротоара. Тук е горещо като в пещ, а и ти изглеждаш готова да офейкаш при първа възможност.

— Точно така. Мисля, че достатъчно си казахме за днес!

— Разумните доводи явно са грешна терапия спрямо теб.

Грабна я за ръка и тръгна бързо по улицата. Лара трябваше да подтичва след него.

— Няма да вървя с теб — мърмореше тя, макар да виждаше колко е смешен протестът й, след като очевидно вървеше с него.

В парка той се отправи към огромен стогодишен дъб. Листата му хвърляха чудесна сянка, а масивният му ствол беше идеална облегалка.

— Сядай!

— Не съм ти, по дяволите, някаква играчка, че да се разпореждаш с мен! — разбунтува се тя.

Той повдигна рамене.

— Както искаш. Аз сядам.

Отпусна се на земята, опря гръб на дървото и изпъна крака. Все още я държеше за ръка и Лара стоеше неудобно приведена над него. Озъби му се, после седна толкова далече от него, колкото й позволи здраво стиснатата ръка.

— Говори — предложи той.

Тя упорито сви устни.

— Ти беше този, който искаше да приказва.

— Добре. Ще говоря вместо теб. Ако сбъркам някъде, ще ме поправиш. Ти все още си разстроена от случилото се преди единадесет години. Убедена си, че те изоставих.

— Изостави ме!

— Не съм — той стисна ръката й, като видя, че иска да продължи да му възразява. — Разбирам защо мислиш така, но аз смятах, че постъпвам по най-правилния начин.

— О, за Бога, Стивън! — възкликна тя нетърпеливо. — Непрекъснато повтаряш едно и също. Как ще е най-правилно да ме напуснеш без нито една думичка? Аз те обичах! Правехме планове за общото ни бъдеще. Или само аз си ги правех?

Той пое дълбоко дъх и прокара палец по китката й. Когато най-накрая отговори, гласът му беше толкова тих, че трябваше да се наведе, за да го чуе.

— Не, Лара. Не ги правеше само ти. Повече от всичко друго на света исках да бъдем заедно.

В очите й бликнаха сълзи.

— Тогава защо не остана?

Той въздъхна тежко. Докато тя чакаше да й отговори, лицето му ставаше все по-замислено.

— Имаше твърде много причини. Започвам с тази, че не ми провървя.

— Мислех, че ти провървя.

— Знаеш ли колко мразех баща си? Само това ме накара да се върна. Исках да докажа, че не съм като него — той горчиво се разсмя. — Вместо това, се усетих да върша същото, каквото и той винаги бе правил. Поставих кариерата си над всичко друго. Когато се запознах с теб, тъкмо започвах пътуванията си. Трябваше да обиколя много места.

— Аз знаех. Но нямаше значение.

— За мен обаче имаше. Ти беше само на осемнадесет. Твърде млада, за да вземаш решения, обвързващи те за цял живот. Аз съм почти десет години по-възрастен от теб. И въпреки това, не бях достатъчно зрял да действам правилно. Зад гърба си вече имах един провален брак. Той се разпадна, защото се оказах неспособен да поема отговорността на една постоянна връзка. Не исках да ти причиня същото. Освен това, преди моето появяване ти мечтаеше да следваш медицина. Толкова много те исках, че бях забравил за това. Твоите родители ми го напомниха.

Тя тръсна глава.

— Не вярвам да са се намесили. Те знаеха колко много те обичам. Едва ли са те помолили да си отидеш.

— Не, разбира се, че не. Те само ме предупредиха сериозно да помисля какво върша. Опасяваха се да не се поддадеш. Страхуваха се, че никога няма да улегна напълно. И как някой ден ще осъзнаеш, че съм ти отнел най-важното. Единственото, което е имало значение за теб. И страшно ще ме ненавиждаш за това — вдигна поглед и го спря на лицето й. — Помниш ли последната ни нощ край потока?

— Сякаш беше вчера — призна тя задавено. — Ти ме прегърна, ние се любихме и ти плачеше! — като че ли се учуди на последните си думи. Беше го забравила. Беше забравила колко я потресоха сълзите в очите на мъжа, когото смяташе за най-силния. — Тогава ти знаеше какво искаш от мен, нали?

— Знаех. И ме боли — в очите му се появиха сълзи. — Помниш ли за какво си говорехме?

Погледна го смутено. Помнеше единствено обятията му и дивата възбуда, обхванала тялото й от милувките му.

— Ти много се притесняваше за следването си — подсказа й и тя започна да си припомня. — Предстояха ти изпити. Беше съвсем сигурна, че ще успееш да завършиш висше образование за по-малко от четири години. Ако беше продължила да вземаш така изпитите, несъмнено щяха да те приемат в медицинския институт.

Свила вежди, Лара го гледаше озадачено.

— Ти, изглежда, си се вълнувал за мен?

— Да. И знаех също, че ще бъде грешка да продължим връзката си. Възнамерявах онази нощ да ти предложа да тръгнеш с мен. Но като видях колко силно желаеш да осъществиш мечтата си, не можах да го направя. Не исках да провалям хубавото ти бъдеще. Трябваше да опиташ късмета си.

Лара преглътна задавено.

— И затова ли не каза нищо? Защо поне не ми даде възможност за избор?

Слаба усмивка се появи на устните му.

— Познавах те много добре, любов моя. Знаех какъв избор ще направиш. Ти беше импулсивна и влюбена. Щеше да тръгнеш с мен.

— Щях, разбира се!

— И щеше да е грешка.

— Не, по дяволите! — възрази буйно, макар да разбираше смисъла на жертвата му. — Щях поне да имам теб. А какво стана? Ти си отиде. След това умря татко. Не след дълго и мама умря. Трябваше да оставя всяка мисъл за следване и медицина. Виждаш, че всичко е било напразно.

— Да, но тогава нямаше начин да го знам. Мислех, че ти подарявам мечтата. Чак когато се върнах тук преди три години, разбрах истината. По това време омразата те беше завладяла и не виждах начин да променя нещата.

— Защо се върна?

— Онзи ден ти казах причината. Не можех повече да стоя настрана. Ако ти си щастлива, ако си омъжена, мислех си, няма да остана. Но ти не си. Дори ако не ме пуснеше да се върна в живота ти, чувствах се длъжен да бъда тук и бдя над теб.

— Но ти нищо не си споменавал досега! Защо?

— От страх, предполагам. Видях как реагира на завръщането ми. Особено след като практически те принудих да ми продадеш част от земята. Не знаех как да подходя към теб, за да променя нещата. После трябваше да замина за известно време. Имах различни сделки в други щати. През годините, докато ме нямаше тук, натрупах доста опит в инженерните проучвания. Бях в Мексико по време на земетресението. Участвах в спасителните операции. При подобни бедствия в други страни винаги ме викаха да помагам. Отивах. Беше по-леко, отколкото да стоя тук и да виждам омразата в очите ти.

Лара присви колене и ги обхвана с ръце. Погледна Стивън. Лицето му имаше отнесен израз.

— Би ли ме оставил сама сега? Нужно ми е да помисля.

За щастие, този път не й възрази.

— Всичко, което ти казах, е самата истина, Лара. Ти беше най-важното нещо в живота ми. И сега си. Моля се само да имам случай да ти го докажа.

Преди да усети намерението му, той се наведе и опря устни до нейните. Докосване, нежно като коприна и изгарящо като жарава. Пръстите й се заровиха в косата му. Очите им се срещнаха — питащи и знаещи. Дъхът им се сля. Отпусна се в ръцете му, неспособна да се бори със себе си. Неочакваната, нежна и настойчива целувка потвърди догадката й. Страстта не беше умряла!

Само се беше притаила, очаквайки завръщането му!

 

 

Когато Стивън тръгна, тя отпусна глава върху коленете и остави сълзите си да рукнат. Толкова загубени години! Време, което не може да се върне… Обяснението му й се стори достатъчно правдоподобно, ала би ли се осмелила да се довери на човек, който толкова лесно борави с думите? Освен стремглавото си бягство, имаше още един въпрос, на който да отговаря.

Земята.

В миналото Стивън се беше възползвал от несполуката на много местни фермери и придоби стотици декари. Опита се да закупи и тяхната земя. Дори и сега се съмняваше дали не е била пионка в играта му.

Искал само да има подходящ случай, беше казал. Но да му го предостави, би било риск, опасен риск.

Спомни си обаче как мигом изчезнаха годините на самота от едно-единствено негово докосване. И желанието, връхлетяло я от една-единствена целувка. Можеше да води война с него, но собственото й тяло се оказа оръжие срещу нея и я караше да се съмнява дали иска да е победител.

— Ще ти предоставя случай, Стивън — прошепна. — Но ще ти стана смъртен враг, ако пак ме предадеш!

Останалата част от деня мина като в мъгла. Върна се при другите. Яде, но не можеше да каже какво. Игра с децата, но не знаеше как. Даже танцува веднъж със Стивън и чувстваше тялото си като нажежена лава в ръцете му. Това помнеше добре. Усещането я изпълваше с благоговение и страх…

 

 

Децата се върнаха вкъщи превъзбудени. Докато Лара беше в спалнята, те изляха цяло шише шампоан във ваната. Завари ги, когато пяната преливаше и пълзеше към хола. Кели не можеше да си намери любимото мече. Дженифър отказа да облече розовата си пижама и настояваше да сложи жълтата, която Лара беше отнесла долу за пране. Изпиха по три чаши вода, преди да ги напъха под одеялата. Когато вече се умириха, готови да слушат приказката за лека нощ, Лара се чувстваше изморена до смърт.

— Лельо Лара — измънка сънено Дженифър, след като приказката свърши, а Кели вече спеше с палец в устата.

— Какво, сладурче?

— Господин Дрейк гадже ли ти е?

Лара изтърва книжката.

— Откъде ти хрумна?

— Видях го да те целува. Това значи, че те харесва, нали?

— Понякога целувките са между приятели.

— Ааа…

Лара я изгледа с любопитство.

— Като че ли си разочарована?

— Исках той да те харесва, както татко харесва мама.

— Защо?

Дженифър се сгуши и я прегърна през кръста. Когато проговори, гласът й беше тъжен и думите заглъхваха в скута й:

— Защото като си заминем, няма да си самотна.

Лара опита да преглътне бликналите сълзи. Залюшка Дженифър в прегръдките си.

— О, бебчето ми, дотогава има още време. Пред нас е цяло лято!

Въпреки бодрите думи, краят на лятото й се струваше по-близък от всякога!