Уна-Мери Паркър
Тайните на Алексия (15)

Четиринадесета глава

7 юни 1927 г.

— Мамо, ще отидем ли да поплуваме утре? — попита Фреди.

— О, да! — възкликна развълнувано и Ема, кръстосала крака върху килима, проснат в градината на „Елмскрофт Грейндж“, където си устройваха пикник.

— До морето има много път — слабо възрази Алексия, поднасяйки им сандвичи с яйца. — Да видим първо какво ще е времето.

Строена през осемнадесети век, „Елмскрофт“ се бе оказала идеалната къща, в която се преместиха, след като напуснаха „Марли“. Големите стаи бяха светли и просторни, а атмосферата — жизнерадостна. Имаше конюшня за Прелест, Сребрист поток и понитата на децата, както и градина, където да си играят.

Вземайки от огромното имение само най-необходимите мебели, Алексия бе успяла да създаде уютни кътове от меки дивани и удобни столове. Готвач, помощничка в кухнята и двама прислужници се грижеха за чистотата в къщата. Освен това бе наела градинар, както и Смит, който след пенсионирането си се бе нанесъл в стаята над конюшнята и се грижеше за конете й.

Но най-хубавото от всичко беше, че баба й се бе установила за постоянно при нея, тъй като Малкълм Ерскайн бе решил да се ожени повторно. Трябваше да признае, че нещата се улесниха и от факта, че Леонора бе отказала да дойде в Хампшир с тях.

— Надявам се, нямаш нищо против, скъпа моя — бе казала на снаха си, — но Робърт Гарнок настоя да остана в северното крило. Ще бъда нещо като „постоянен наемател“. Не е ли забавно? Иска незначителен наем и дори ми позволи да задържа любимите кучета на Иън, като в замяна обещах да наглеждам имението, докато с жена му са в Лондон. Не е ли чудесно?

— Мамо, много се радвам за теб! — отвърна Алексия, тайно обзета от облекчение.

Родерик също се съгласи, че това е идеалното решение. Междувременно бе отбелязал, че е редно нотариалният акт за новия им дом да бъде издаден направо на името на Фреди не само защото това щеше да е неговото наследство, а и по този начин ще избегнат плащането на данък върху него следващия път.

* * *

Следващия път… Това ме накара да се замисля върху собствената си тленност! Следващия път… А съм само на двайсет и седем! Но Родерик е прав. Два данъка върху наследството в продължение на три години ни разориха. Ако най-лошото се случи, третият няма да се окаже фатален.

Харесва ми тук, в Хампшир, далеч от лошите спомени в Марли. Природата е чудесна и си имам прекрасна градина, съвсем различна от моето тайно убежище там. Вече нямам нужда от място, където да се крия и да търся усамотение.

Странно, въпреки че имам пълен контрол над живота си, както се бях зарекла, обстоятелствата доста промениха гледната ми точка.

Вече разбрах, че единственото, върху което имаш власт, е начинът, по който приемаш онова, което се случва в живота ти. В действителност всички сме подвластни на съдбата и макар да изглежда, че имаме избор, какво ни кара да предпочетем един път пред останалите?

Не съжалявам за нищо от миналото. Обичам дома си, щастлива съм, че Прелест и Сребрист поток са доволни в конюшнята, а Шедоу продължава да ме следва, където и да отида. Имам децата си, а баба е моята опора.

Това, в края на краищата, беше писано да стане.

* * *

На следващата сутрин вратата на спалнята на Алексия се отвори с трясък.

— Денят е прекрасен! — съобщи Ема.

Фреди скочи направо върху краката й.

— Каза, че ще поплуваме, ако времето е хубаво.

— Защо не отидем на гости на чичо Родерик? Нали живее край морето! — предложи дъщеря й, като галеше свитото до майка си кученце.

— Ами да, мамо! Защо не отскочим да го видим? Винаги е казвал, че можем да останем при него колкото поискаме.

Алексия се отпусна върху възглавниците и се замисли.

Фреди запляска с ръце:

— Така ще го изненадаме!

— Ще го изненадаме! — като ехо повтори сестра му. За учудване на децата, тя избухна в смях. Синът й я изгледа подозрително.

— Кое е толкова смешно?

— Помислих си, че чичо ви Родерик наистина ще остане много учуден, ако всички се изсипем без предупреждение.

— Вече нямаме бавачка и можем да правим каквото си поискаме, нали? — насърчително я погледна Фреди.

— Впрочем това не е толкова лоша идея — усмихна се широко Алексия.

Децата я погледнаха учудени. После заподскачаха радостно.

Тя скочи от леглото със сияещо лице.

— Хайде тогава! Да нахвърлим някои неща в куфарите и да тръгваме. До Корнуол има доста път.

Ема наклони глава на една страна:

— Щастлива ли си, мамо?

— Много, много щастлива — отвърна възторжено Алексия, разпери ръце и ги прегърна и двамата. — Сега кажете на прабаба си, че ще отсъстваме няколко дни, и попитайте мисис Мейсън дали ще ни направи малко сандвичи за из път.

Децата хукнаха да изпълнят заръката, а тя в особено приповдигнато настроение сложи в куфара само най-необходимото за тримата. Това щеше да е истинско приключение и ако Родерик отсъстваше от дома си, нямаше да има никакви проблеми, защото икономката му бе предупредена да ги пуска в къщата по всяко време.

* * *

— Кога ще стигнем? — питаше вече за стотен път Фреди.

Като не преставаше да следи внимателно пътя, Алексия натисна педала на газта, знаейки, че децата са вече уморени и отегчени. Бяха дремнали малко и сега изгаряха от нетърпение да пристигнат на морския бряг.

— Ще сме в Боскасъл след около половин час — обеща тя. — Пенхолт е веднага след това.

— Ще можем ли да поплуваме там? — осведоми се Ема.

Беше късен следобед и във въздуха се усещаше задух, както се случваше често, когато слънцето започваше да се снижава преди залез.

— Ще решим, когато пристигнем — отвърна уклончиво майка им, надявайки се да не е допуснала ужасна грешка.

Ами ако Родерик бе заминал за Лондон за дълго? Или пък икономката му има свободен ден и няма кой да ги посрещне?

Най-сетне пред тях се простря Пенхолт и с биещо до пръсване сърце Алексия се насочи на запад към морето, ориентирайки се по слънцето.

Оставаха само още няколко минути.

— Ето! — извика възторжено Фреди. — Виж онази голяма къща! Сигурно там живее чичо Родерик.

„Силкот Менър“ беше по-внушителен, отколкото си го бе представяла. Направен от камък, с огромни прозорци, гледащи към градина в тропически стил, скътан в една вдлъбнатина на върха върху издадени над Атлантика скали.

— Пристигнахме! Сега ще поплуваме ли? — възбудено попита Ема.

Алексия спря колата на алеята и излезе бавно, схваната от продължителното пътуване. В този момент входната врата се отвори и на прага любезно застана усмихната жена на средна възраст.

— Мога ли да ви помогна?

— Аз съм Алексия Клифтън. Мистър Дейвънпорт дали е у дома си?

Лицето на икономката засия.

— О, добре дошли, милейди. Боя се, че мистър Дейвънпорт го няма. Отиде до Бюд за продукти, но очаквам да се върне всеки момент. А това трябва да са…

— Фреди и Ема — усмихнато ги представи майка им.

— Хайде, влизайте. Чувствайте се като у дома си. Сигурно няма да откажете чаша чай? И мляко за децата. Току-що извадих кейка от печката.

Докато бъбреше, жената ги въведе в голямо светло фоайе, от което се влизаше в няколко гостни. Хвърляйки бегъл поглед през отворените врати, Алексия забеляза, че всички са с изглед към морето.

Фреди и Ема тичаха от помещение в помещение, а икономката не спираше да говори:

— Аз съм мисис Уилмот и бях наета на работа тук от покойния мистър Едмунд Дейвънпорт.

— Значи познавате сина му още от дете.

Усмивката й стана още по-широка:

— Разбира се. Беше на единайсет години, когато се нанесох в този дом.

Фреди се върна тичешком във фоайето и съобщи високо:

— Теб те има там, мамо!

— Как така?

— Ела да видиш!

Грабна ръката й и я задърпа към елегантна стая, където Ема се бе изправила и разглеждаше „Алексия в розова рокля“. Портретът бе окачен на стената срещу един от прозорците, сякаш жената на него се взира в морето.

— Мистър Дейвънпорт високо цени тази картина — със задоволство отбеляза мисис Уилмот. — Веднъж ми сподели, че тя е най-ценното му притежание.

Алексия се изчерви и усети, че й става горещо, припомняйки си спокойните часове в ателието му в Челси и споделената помежду им близост.

В този миг разбра, че е било писано да дойде и да го намери точно този ден. Времето за нея беше настъпило, ала през изминалата година и половина почти не го бе виждала, въпреки че от време на време разговаряха по телефона. Значи и за него моментът бе дошъл? Или бе отлагала прекалено дълго?

Откъм алеята се чу шум от спираща кола, следван от нечии стъпки по чакъла.

Сърцето й заблъска в гърдите от страх и копнеж с такава сила, че едва успяваше да си поеме дъх. Застанала пред портрета си, тя мислено се замоли да не е закъсняла прекалено.

— Мисис Уилмот! — подвикна Родерик.

После влезе в стаята с широки крачки и застина на мястото си, щом забеляза Алексия.

— Чаках те — успя да изрече тя все пак.

Мъжът я погледна, пристъпи към нея, притегли я в прегръдките си и я притисна силно към себе си.

— Но не толкова дълго, колкото аз чаках теб.