Уна-Мери Паркър
Тайните на Алексия (3)

Втора глава

Когато бях шестнайсетгодишна, си обещах нещо. Заклех се, че щом порасна, ще поема нещата в свои ръце и никога няма да позволя на никого да ме тъпче. Обичам татко и баба, но се страхувам от свадливата си майка, която ме принуждаваше да заставам на нейна страна при всяка семейна кавга.

Моят живот ще принадлежи единствено на мен. Никога няма да позволя някой да ме накара да правя неща, каквито според мен едно дете не би трябвало да прави. И ще престана да чувствам необходимост да се извинявам за това, че изобщо съм се родила. Ще се опитам да забравя, че докато бях малка, майка ми постоянно ме наричаше „кошмар“, което смятах за умалително обръщение, докато не погледнах в речника, и завинаги ще залича вината, която ме караше да вярвам, че съм съсипала живота на родителите си.

И никога няма да наруша този обет.

А днес, докато колата ме откарваше от „Марли Корт“ към гарата, си дадох още едно обещание.

Кълна се, че отново ще се върна. Ще направя имението свой дом, свой рай, независимо какво ще ми струва това. Нямам представа как ще стане, но непременно ще се случи. Някой ден. По някакъв начин.

Трябва да го постигна. Трябва да се отърва от онзи мизерен апартамент, в който никога няма достатъчно пари и атмосферата е наситена с тягостната сянка на горчивината, отчаянието и разочарованието.

* * *

Когато се прибра вкъщи, Алексия имаше особено излъчване, каквото близките й не бяха забелязвали до този момент. Очите й сияеха, докато им разказваше за приятните преживявания в богатото имение.

— Много се радвам, че си се забавлявала, скъпа — топло я приветства Малкълм Ерскайн. — Знаех, че семейство Клифтън ще те посрещнат като истински приятели.

Алексия извърна лице. Как би могла да сподели с баща си какво е наговорил за него старият му приятел…

— Лейди Клифтън много ми допадна — каза предпазливо тя.

Лицето на възрастния мъж светна.

— Чудесна е, нали? При това е толкова красива.

— Тя пък твърди, че когато сте се запознали, ти си бил най-ухажваният младеж в университета.

Малкълм се изчерви и отвърна сконфузено:

— Е, не знам… Както и да е, радвам се, че случайната ни среща помогна да те поканят на празненството.

— Все още е доста привлекателна, въпреки че вече е възрастна.

— Възрастна? — повтори той шокиран. После се усмихна. — Е, да. Предполагам, за теб петдесет години са солидна възраст. А как се разбираше с по-младите?

— С дъщерята и сина? Саймън много ми хареса. Той е забавен, обича да се весели и изглежда доста добре. Постоянно се грижеше за мен, което беше много мило от негова страна.

— А Вирджиния? Тя е горе-долу на твоите години, нали?

Алексия кимна.

— Тя изобщо не ме интересува, татко. Много е невъзпитана и изобщо не се разбирахме. Но ме поканиха да им гостувам пак, а Саймън ще дойде в Лондон другата седмица. Обеща да ми се обади.

— Може би ще трябва да го поканим на чай или на вечеря.

— Тук? — огледа се съм съмнение момичето. — Не мисля, че е уместно.

Забелязала болката в очите му, дъщерята се почувства много нещастна.

— Не казвам, че вината е твоя, татко — додаде припряно, — но в сравнение с Марли…

— О, напротив, точно аз съм виновен — призна Малкълм. — И ужасно съжалявам. Бих дал всичко, за да върна времето назад. Хазартът е коварно нещо, а аз се държах като истински глупак.

— Има много по-лоши неща от залаганията и бедността — твърдо заяви дъщерята.

— Но не и когато се изправиш лице в лице със старите си богати приятели, след като си проиграл цялото си състояние.

Изглеждаше толкова нещастен, че тя се протегна и сложи тънката си ръка върху рамото му.

— Татко, обзалагам се, че ако лорд Клифтън не бе наследил състоянието си, сега щеше да мизерства! Защото не е много умен, нали? Поне не колкото теб.

Малкълм потупа дланта й с обич.

— Благодаря ти за лоялността, скъпа. За мен тя означава много. Но аз се държах като глупак. В този смисъл той се оказа доста по-умен от мен, щом успя да запази парите и земята си.

Връщането в мизерния апартамент дори след тридневно отсъствие се оказа истински шок за нея. Тя имаше вкус към богатството и всички идващи от него облаги и сега собственият и дом й се струваше по-студен, по-мрачен и по-окаян, отколкото си го спомняше.

Инстинктивно се въздържа да разкаже на майка си за чудесното прекарване в имението, защото щеше да получи в отговор единствено горчиви и завистливи забележки по адрес на богатите хора. Но не устоя на изкушението да сподели впечатленията си с баба си, Хелън Макнотън.

— Никога не си виждала такова изобилие от храна, при това толкова скъпа — започна с детински възторг Алексия, щом останаха сами. — Всеки ден за обяд ни сервираха по три ястия, а за вечеря — дори четири-пет! Какъв богат избор! Прислугата се състои от множество готвачи, камериерки, портиери, коняри, икономи, дори си имат специален човек, чието единствено задължение е да подрежда цветята във вазите. Представяш ли си, бабо, имат си даже собствена пожарна с кола и всичко останало! Освен персонала в къщата, разполагат с осемнайсет мъже, които се грижат за горите, и с двайсет и трима градинари. Разбира се, лейди Клифтън си има лична камериерка и шивачка, която шие всички нейни дрехи и тези на Вирджиния. А конюшните… — Алексия продължи да описва всеки момент в богатия дом, преди да подхвърли нехайно: — Не можеш да си представиш как копнея да отида пак.

Хелън Макнотън слушаше внучката си развеселена, с известно снизхождение, но и със съчувствие. Очевидно момичето бе преживяло вълнуващи дни, но възрастната жена се опасяваше, че сега вече трудно ще се върне към реалността, състояща се от малкия мрачен апартамент, където годишният доход възлизаше едва на двеста лири.

* * *

На другия ден Алексия се зае да преглежда гардероба си. Решително изхвърли всичко, което й изглеждаше неподходящо за новия живот, а без съмнение той й предстоеше.

— Бабо, ще ми помогнеш ли да си ушия копринена блуза и дълга тясна пола от туид?

Изкуствените перли беше купила от „Улуъртс“. Ако успееше да спести нещо от двата шилинга, които баща й й даваше на седмица за джобни, щеше да купи фин вълнен плат и да си направи точно такава рокля, каквато Вирджиния бе носила на следобедния чай.

След това изпра и изглади дрехите, които бе решила да задържи, а баба й Хелън отдели от личните си средства, за да й набави брич, къс жакет и ботуши за езда. Вече беше готова за втората покана от семейство Клифтън.

Дали Саймън щеше да се отбие неочаквано, когато дойдеше в Лондон? Или щеше да й позвъни? Или пък поканата щеше да пристигне по пощата във вид на писмо от майка му?

Обзета от безпокойство, тя непрекъснато поглеждаше дали невзрачната гостна стая е подредена и дали букетът, купен за два пенса, не е започнал да увяхва.

Вторникът мина и нищо не се случи. В сряда — също. Пощальонът подминаваше с празни ръце, телефонът упорито продължаваше да мълчи.

— Утре непременно ще ми се обади — повтаряше си убедително, докато довършваше дългата пола за тенис, която бе успяла да си ушие благодарение на допълнителните пари, отпуснати от баща й. Те бяха казали, че трябва непременно да им погостува отново. Саймън бе обещал да я потърси, щом пристигне в града.

В четвъртък вече усети пристъпи на паника. Дали с него не се бе случило нещо? Или пък лейди Клифтън е променила решението си? Дори баба й изглеждаше притеснена.

Малкълм я изгледа съчувствено, когато се върна от зле платената си работа в счетоводството на общинския съвет.

— Миличка, нали не си приела думите на семейство Клифтън съвсем буквално? Хора като тях, колкото и да са любезни, понякога дават обещания, които имат намерение да спазят, но после се улисват в нещо и напълно ги забравят. Те направиха ли някаква точна уговорка за евентуалното ти гостуване?

Бледото сърцевидно лице на Алексия помръкна.

— Не. Просто казаха „трябва да дойдеш пак“, а Саймън обеща, като пристигне през седмицата в града, да ме покани да излезем. Но вече е петък, а все още го няма.

— Това е типично за хора с натоварен социален живот — въздъхна баща й. — Намеренията им са добри, скъпа, но думите им са провокирани от момента и веднага след това са забравени. Знаеш ли колко пъти познати са ми казвали: „Трябва да дойдеш с нас на лов“ или „Защо да не отидем да вечеряме заедно някой път“, след което не съм ги виждал повече. Често това е начин да се сбогуваш с някого по най-безболезнения начин, да го отпратиш, без да го нараниш.

Тъмните й очи плувнаха в сълзи.

— Това е ужасно! — избухна тя.

— О, сигурен съм, че са били искрени — опита се да смекчи думите си той, виждайки я толкова разстроена. — Не се съмнявам, че ще те поканят отново, но това не означава непременно идната седмица или дори идния месец.

* * *

Но колко дълго мога да чакам? Всеки ден за мен е агония, когато гледам как времето минава, а нищо не се случва.

Какво прави Саймън? Мисли ли за мен? Спомня ли си за мен изобщо? От „Дейли Мейл“ разбрах, че сезонът вече е открит. Всяка вечер има приеми и балове и двамата с Вирджиния несъмнено са поканени на всички. Вероятно точно в този момент са в лондонската си къща на „Белгрейв Скуеър“ и се обличат за поредното светско събитие. Той ще се среща с красиви момичета, при това богати, образовани и остроумни, и ще забрави дори, че сме се срещали. Докато аз ще стоя закотвена тук завинаги. Не мисля, че мога да го понеса.

* * *

— Ти си лъжец! Проклет лъжец!

От стаята си, намираща се в съседство със спалнята на родителите й, Алексия чуваше как майка й се кара с баща й. Неговите думи почти не се разбираха.

— Ти си абсолютен неудачник! — продължаваше да крещи Маргарет. — Не ми казвай, че не си откраднал фотоапарата ми, за да го продадеш и да профукаш парите за залагания, долно копеле!

Приглушеното мърморене беше последвано от трясъка на затръшнатата врата на гардероба, а след това и на чекмеджетата на скрина, след което се разнесе вече високият и гневен глас на Малкълм:

— Ето го скъпоценния ти фотоапарат! Защо не го потърси, преди да започнеш да ме обвиняваш?

Разговорът продължи по-тихо и момичето успя да чуе само майка й да споменава за неплатени сметки. И пак баща й:

— Детето трябва да…

— Теб само това те интересува! — говореше Маргарет Ерскайн разтреперена от гняв. — Алексия е винаги на първо място. Господи, пропилях целия си живот в този несполучлив брак, а ти постоянно заставаш на нейна страна!

— Защото тя няма вина.

Алексия се сви на леглото, чувствайки се много нещастна. В този момент й се искаше само стените на апартамента да са по-дебели. Беше слушала подобни разправии от малка и не знаеше още колко ще може да издържи.

Майка й отново се бе развилняла:

— Тя никога за нищо няма вина, нали!

— За Бога, не замесвай и детето в това.

— Теб може и да те устройва, но на мен ми писна да стоя затворена тук без пукната пара. Нямаме нужда от теб! Не те искаме, не разбираш ли? Защо просто не се махнеш? Съвсем безполезен си и посрами цялото ни семейство.

— Достатъчно, Маргарет.

— О, върви по дяволите…

Вратата на спалнята се затръшна и Алексия чу стъпките на майка си към изхода. Миг по-късно се чу изщракването на бравата и в апартамента настъпи ледена тишина.

Ще бъдем много по-щастливи без татко, нали, миличка? Аз го напускам, а ти ще дойдеш с мен… Баща ти не го бива за нищо и ти не искаш да го виждаш повече, нали?…

* * *

Алексия притисна ушите си с ръце, сякаш искаше да заглуши грозните неща, които майка й бе наговорила в детството й. И сега, за свой срам, си спомни, че уплашена от гнева й, само бе кимнала в знак на съгласие. Но аз обичам татко. И искам той да остане при нас…

Сълзи бликнаха от очите й и тя зарови лице във възглавницата, обзета от желание да се махне оттук колкото може по-скоро.

* * *

Един късен следобед звънецът на входната врата иззвъня. Майка й беше на пазар, а баща й — на работа. Момичето погледна въпросително баба си.

— Защо не отидеш да видиш кой е? — предложи Хелън.

През целия ден Алексия бе имала странното чувство, че Саймън ще я потърси, затова бе облякла новата си следобедна рокля и дори бе сресала дългата си коса на моден кок ниско на тила.

Забърза навън, усещайки как сърцето й се блъска до пръсване в гърдите, а бузите й горят от вълнение. Прекоси тесния коридор, спря в малкото антре и отвори вратата с грациозен жест.

— О! Ти какво правиш тук? — попита объркано.

Пред нея усмихнат стоеше Родерик Дейвънпорт и в тъмните му очи танцуваха весели пламъчета. Изключително елегантен в тъмносиния си костюм, бяла риза и копринена вратовръзка, той се поклони театрално, притискайки шапката към гърдите си.

— Да си тръгвам ли в такъв случай? — подразни я мъжът, едва сдържайки смеха си.

Алексия се стегна и като се опитваше да прикрие разочарованието си, отвори вратата по-широко.

— Извинявай! Просто се изненадах, като те видях. Влизай.

— Да не би да очакваш някой друг?

— Да. Всъщност не. Не точно. Как си? — говорейки, го водеше към гостната, в която миришеше на прах и застояло. — Искаш ли чаша чай?

Той бързо обходи с поглед стаята.

— Моля те, не си прави труда. Минавах наблизо и се запитах дали не би искала да дойдеш на откриването на самостоятелната ми изложба утре вечер. Подредена е в галерия „Слоун“.

— Твоята изложба… Но аз мислех, че си военен!

Усмивката му стана по-широка.

— Бях за малко, но се върнах към рисуването на портрети. Надявам се това изложение да ми донесе няколко поръчки.

Алексия седна на неудобно кресло, покрито с калъфка на сини цветя върху кремав фон. Родерик се настани върху твърдия диван срещу нея.

— Нямах представа, че си художник — отбеляза тя.

— Навярно защото не съм ти го споменавал.

Момичето забеляза чаровния начин, по който ъгълчетата на устата му се извиваха, когато се усмихваше, разкривайки красивите му зъби.

— Кого си рисувал? Някои известни хора?

— Неизвестни, но затова пък интересни. Преди всичко мъже. Няколко войници от батальона ми във Франция. Обичам да правя сурови, реалистични портрети. Опасявам се, че в изложбата ми няма да откриеш нито една от светските красавици. Ако дойдеш, разбира се.

— О, много бих искала — Алексия размишляваше трескаво. Баба й щеше да я придружи. Впрочем трябваше да я попита веднага, защото иначе майка й щеше да бъде принудена да го направи, а точно това не биваше да става в никакъв случай. — Би ли изчакал един момент, моля? — изправи се тя. — Ще отида да поговоря с баба.

Усещаше погледа на Родерик върху себе си, докато излизаше от стаята.

Върна се минута по-късно широко усмихната.

— Всичко е уредено и баба пита дали не би желал чаша шери.

Гостът остана повече от час и когато си тръгна, тя изпита разочарование. Чувстваше го като по-големия брат, какъвто винаги бе мечтала да има — някой, с когото да разговаря и да се смее, с когото да се чувства свободно и комфортно.

И тогава, сякаш между другото, докато се сбогуваха, Родерик подхвърли:

— Саймън и Вирджиния също ще дойдат, така че ще е много забавно.

* * *

Когато пристигнаха, галерията беше препълнена с хора и ехото от високите гласове, отекващо под ниския таван към голия под, беше оглушително. Сервитьорите си проправяха път, за да обслужват посетителите, държейки подносите на височината на раменете си. Алексия не можеше да види Родерик в тълпата, въпреки че, ако трябваше да е откровена, изобщо не търсеше него.

Отпивайки от портокаловия сок, тя гледаше разсеяно платната в цял човешки ръст, окачени по стените.

— О, удивителни са! — чу да казва баба й с благоговение.

— Кои?

— Картините! Погледни ги само! — Хелън посочи една от тях: — Никога не съм виждала такава виталност в портрет. Виж изражението на този войник. Почти можеш да усетиш, че страда, нали? Ами другият? Веднага се разбира, че е преживял много.

Алексия разглеждаше внушителните платна. Имаше нещо сурово и грубо в творбите на Родерик, което я караше да се срамува, сякаш е видяла нещо, което не би трябвало. Неговите обекти, окаяни, уплашени и покрити с белези войници, идващи направо от бойните полета в окъсаните си, мръсни униформи, говореха красноречиво за ужаса от окопите, изобилстващи от предатели. Някои изглеждаха като момчета, току-що напуснали училище, с пълни с болка очи и чувствени устни, стегнати от усилието да не покажат слабост.

— Той е бил с тях. Във Франция — тихо поясни тя, разтърсена от видяното.

Хелън кимна видимо развълнувана.

В този момент авторът на портретите си пробиваше път към тях през тълпата, а погледът му бе закован върху лицето на Алексия.

— Здравей. Е, какво мислиш? — попита той, сякаш мнението й беше особено важно за него.

— Чудесни са.

— Наистина? — не изглеждаше напълно убеден. Взря се в портрет, изобразяващ млад войник, хвърли бегъл поглед през рамото си, сякаш го преследваха, и продължи с нотка на неудовлетворение в гласа: — Тук съм се опитал да предам движението и опасността…

Но веднага беше обграден от други почитатели, които го повлякоха настрани, отрупвайки го с похвали.

— Какъв прекрасен младеж — с одобрение отбеляза Хелън, ала Алексия се оглеждаше из галерията със свито сърце.

Саймън и семейството му все още не се виждаха никъде.

— Трябва да си тръгваме — заяви баба й, след като повторно бяха разгледали портретите.

— Не можем ли да останем още малко?

— Вече поговорихме с всичките ти познати и се запознахме с творбите на Родерик, не смяташ ли, че е редно да си вървим?

— Но той каза, че всички Клифтън ще дойдат на изложбата — настоя момичето, все още взирайки се в тълпата.

— Стана доста късно. Съмнявам се, че ще пристигнат повече гости. Виж, хората започнаха да се разотиват.

Алексия усети ледена ръка да сграбчва сърцето й.

— Е, добре.

Докато чакаха автобус седемдесет и четири, парещи сълзи пълнеха очите й. Мечтите й бяха рухнали. Вероятно никога повече нямаше да види Саймън.

В следващия момент се разнесе остро изскърцване на спирачки и голяма кола тип „Кабрио“ спря рязко по средата на „Найтбридж“. Млад мъж в сив костюм, със зачервено лице и пригладена руса коса размаха ръце към нея и я извика по име:

— Алексия!

Тя изпусна леко, развълнувано възклицание:

— Саймън! Бабо, това е Саймън Станхоуп!

Той направи остър, почти обратен завой, изравни се с автобусната спирка и скочи от колата, оставяйки двигателя включен.

Загорялото му лице изглеждаше бронзово на фона на розовата светлина на настъпващата вечер, а бледосините му очи блестяха от задоволство.

— Алексия! Толкова се радвам да те видя! Имах намерение да ти се обадя. Защо не ни дойде отново на гости? — без да й даде възможност да му отговори, се обърна към майка си, която също слизаше от лимузината. — Мамо? Защо не си я поканила досега?

Изключително елегантна в сивия си тоалет, с няколко наниза перли и широкопола шапка, лейди Клифтън стисна топло ръката на момичето.

— Как си, мила? Толкова е хубаво, че се срещаме пак.

Синът й почти подскачаше от радост.

— Непременно трябва да дойдеш. Обещах да те науча да яздиш, нали? Имаш ли някакви планове за края на седмицата?

Хелън Макнотън и лейди Клифтън си размениха многозначителни погледи, развеселени от младежкия му ентусиазъм, а Алексия, благодарна, че майка й не е наблизо, с гордост представи баба си.

— Защо не ни погостуваш за няколко дни, скъпа? — предложи лейди Клифтън. — Връщаме се в имението утре вечер, така че сигурно би могла да дойдеш с нас. Нали нямате нищо против, мисис Макнотън? Ще се грижа добре за внучката ви.

— Много любезно от ваша страна, лейди Клифтън. Разбира се, че нямам нищо против — отвърна възрастната дама, забелязала сияещото лице на момичето.

— Страхотно! — провикна се Саймън.

— Значи е решено. Ще те вземем веднага след чая и се надявам да останеш поне няколко дни. Вирджиния е поканила свои приятели, така че няма да скучаеш.

Изгубила дар слово от щастие, Алексия наблюдаваше отдалечаващата се кола, чийто клаксон Саймън натисна многократно на сбогуване.

* * *

— Защо си се съгласила да замине? — гневно запита Маргарет. — Трябваше да се допиташ до мен. Ти не си й майка. Би следвало лейди Клифтън да поиска разрешение от мен.

Хелън запази мълчание, тъй като не желаеше да предизвиква нов скандал, напомняйки на дъщеря си, че никога не се е интересувала много от Алексия и дори я бе отхвърлила веднага след раждането й.

„Ще се грижиш за нея вместо мен, нали? И не й позволявай да ме нарича «мамо». Вече няма да мога да си намеря работа като танцьорка, ако се разбере, че съм достатъчно възрастна, за да имам дете“. По онова време бе едва на двайсет и седем години.

— Знаех, че няма да имаш нищо против да отиде — каза накрая Хелън.

— Но те можеха да поканят и мен, стига да имах шанса да се запозная с лейди Клифтън — продължаваше обидено Маргарет.

— И какво трябваше да им отговоря? — възрази майка й. — Те са стари приятели на Малкълм, така че нямаше причина да забраня на Алексия да ги посети.

Завистта на Маргарет към собствената й дъщеря винаги бе довеждала Хелън до лудост и с всяка изминала година нещата се задълбочаваха. Ето, сега открито заявяваше, че не за нея, а за момичето се открива нов път.

— Както и да е — каза бодро възрастната жена, — крайно време е Алексия да си намери приятели на нейната възраст, а и семейство Клифтън изглеждат много симпатични хора.

— При това невъобразимо богати — горчиво додаде Маргарет.

— Да. И това означава, че ще могат да осигурят на детето едно приятно прекарване в провинцията, което несъмнено ще му се отрази добре.

— Предполагам, вече си казала на Малкълм.

— Той още не се е прибрал от работа.

— Със сигурност ще остане много доволен. Обзалагам се, че иска да възобнови връзките си със семейство Клифтън, но това не е причина да съсипе моя живот, както съсипа своя.

— Не той съсипа живота ти, Маргарет — тихо възрази Хелън.

— Смяташ, че като забременях от него, не съсипах живота си? Че насилствената ни женитба не ме унищожи? Кариерата ми рухна след нейното раждане. Те двамата ме съсипаха! Той и Алексия! — избухна в сълзи Маргарет.

— Миналото си е минало. Сега е време дъщеря ти да намери своето щастие.

— Като го краде от мен!

Никоя от тях не забеляза сянката върху стената, когато Алексия се прокрадна покрай тях и затръшна вратата след себе си. Не беше чула нищо ново, но омразата в гласа на майка й я накара да се чувства по-нежелана от всякога.

* * *

В мига, в който „Марли Корт“ се появи пред погледа на Алексия сред изобилие от зеленина и цветя, тя разбра, че бъдещето й е точно на това място, и изпита прилив на радост. Въпреки късната вечер, къщата изглеждаше окъпана в златиста светлина, а листата на дърветата никога не й се бяха стрували толкова зелени. Флагът с герба на рода Клифтън се развяваше от лекия бриз и плющенето му отекваше във всеки удар на сърцето й, докато Саймън паркираше колата.

— Тази вечер ще вечеряме в тесен семеен кръг — обяви лейди Клифтън, щом застанаха пред главния вход, — а утре ще пристигнат няколко приятели и ще дадем голям прием.

— Господи, колко досадно! — прозя се Вирджиния и слезе от колата. — Предполагам, ще бъдат само старци. Много мразя, когато на гости ни идват възрастни хора.

— Миличка, миналата седмица къщата беше пълна с младежи — меко възрази майка й. — С баща ти обичаме да се събираме със старите си приятели.

— Какво пък — намеси се Саймън и изключи двигателя. — Твоите познати са невежи дебютантки, които обикалят из имението и се кикотят глупаво.

Вирджиния изглеждаше бясна.

— Не така говореше миналата вечер. Беше изцяло запленен от Патришия Бейли, а Белинда Милн ми каза, че дори си се опитал да я целунеш в дома на семейство Меткалф.

Алексия усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Точно както се бе опасявала, той се срещаше с много други момичета по различните приеми.

— Глупости! — извика с почервеняло лице Саймън. — Компанията ти се състои от изключително празноглави същества, които се опитват да привлекат внимание към себе си. Не бих се докоснал до нито една от тези смотанячки.

— Саймън, моля те, не използвай такива груби думи — скара се майка му.

— Но тя лъже! Завижда, защото никой от младите мъже не я забелязва.

— Мога да имам всеки, когото си пожелая — надменно отвърна Вирджиния.

— Да бе! Само защото дъртият Багърс ти правеше мили очи, ти реши, че си фаталната жена! А всъщност той ми сподели, че си тъпа като талпа.

Лейди Клифтън изстена и погледна Алексия, после театрално извърна очи нагоре.

— Вече не се ли радваш, че си единствено дете в семейството си, скъпа? Тези двамата се карат като куче и котка откакто са се родили — после се обърна към тях: — Веднага престанете, иначе ще кажа на баща ви и той ще ви даде да разберете веднъж завинаги. Изтормозихте ме с вашите разправии.

В този момент пристигна втората кола, натоварена с багажа им и специални покупки от „Форнум“ и „Мейсън“.

Кой не би желал да живее в Марли, мислеше си Алексия, докато икономът стоеше до входната врата, а няколко портиери разтоварваха куфарите. Ето че отново се бе върнала в рая.

* * *

На следващата сутрин всички закусваха, когато Иън Клифтън се втурна в трапезарията.

— Довечера ще имаме още един гост за вечеря — съобщи той, без да се обръща конкретно към никого.

— Много добре, милорд — измърмори Томпсън.

— Кой е той? — попита Леонора и го изгледа остро.

— Кенет.

— О, за Бога… — изстена Саймън. — Защо, дявол да го вземе, трябва да е тук през цялото време!

Очите на баща му проблеснаха злобно, докато с треперещи от гняв ръце слагаше в чинията си наденички, студено пилешко, шунка и бъбреци с много подправки.

— Да не си посмял да ми повишаваш тон, момче — избухна нервно той. — В този дом мога да каня, когото си поискам.

— Но този човек се вре навсякъде! Постоянно ни шпионира, взема пари назаем, води приятелите си, които сме принудени да храним, а прави ли нещо в замяна? Не! Просто пуши от пурите ти, пие от виното и се обзалагам, че не дава и пени на прислугата. Той е паразит, татко, и ако зависеше от мен, ще накарам Томпсън да го изрита още щом се появи на прага.

— Този, който ще бъде изритан от дома ми, може да си ти, ако продължаваш да ми говориш така. Прекаляваш. Ще се разпоредя повече да не ти отпускат толкова големи суми за лични разходи. Очевидно главата ти се е замаяла. Ще се отнасяш с уважение към гостите ми, иначе Господ ми е свидетел, не си чак толкова пораснал, че да не мога да те нашибам с колана!

С арогантно вирната брадичка, крехкият на вид Саймън гледаше предизвикателно баща си, докато Алексия седеше неподвижно, чувствайки се неловко.

— Не разбирам защо постоянно го каниш.

— Животът му е бил труден, тъй като, за разлика от теб, не е имал нищо. Ти си прекалено разглезен. Трябва да знаеш, че има много хора, които нямат твоя късмет.

— Иън! — със слаб глас се опита да възрази Леонора.

Съпругът й се обърна към нея и й кресна ядно:

— Млъкни! Нямам нужда от съветите на безполезно същество като теб.

Синът изгледа чинията на баща си с презрение.

— Както си я подкарал, нищо чудно да наследя всичко по-скоро, отколкото предполагаш, и тогава можеш да бъдеш сигурен, че Кенет Понсонби няма да припари до имението.

— Достатъчно, скъпи! — обади се предупредително майка му. После отправи към Алексия усмивка, която момичето не видя. — Извини ни, миличка. Семейството ни е известно с това, че винаги се държи зле по време на закуска.

Саймън обърна сияещо лице към гостенката, сякаш нищо не се бе случило.

— Готова ли си за езда? Наредих на Смит да ти оседлае Сребрист поток.

Мигом я обзе безпокойство. Дори самото име на коня звучеше опасно.

— Да — отвърна тя, опитвайки се да придаде твърдост на гласа си. — Само ще отскоча до горе да се преоблека и веднага идвам.

— А ти Грация ли ще яздиш? — попита лейди Клифтън.

Той поклати глава.

— Не и днес. Ще взема Рейдовак. Грация е прекалено буйна и тъй като Алексия ще язди за първи път, искам нещо по-стабилно.

— Ще се справиш ли, мила?

— Да, разбира се. Вече нямам търпение — ведро отвърна гостенката, макар краката й да се подкосяваха.

— Саймън, нали през цялото време ще държиш юздата на коня?

— Мамо, Алексия не е първата, която ще уча да язди — засмя се младият мъж. — Ще се поразходим бавно из имението. Сигурен съм, че ще ти хареса, нали, скъпа?

Вирджиния вдигна иронично черните си вежди.

— Естествено, че ще ти отговори положително, идиот такъв. Тя не е глупачка.

— Поне не повтаря непрекъснато, че ще „язди кон“ — мрачно изсумтя Иън и посегна за още една препечена филийка. — Помниш ли онова простовато момиче, което беше поканил за един уикенд, Саймън? Тя не говореше нищо друго, освен че щяла да „язди кон“. Какво друго е очаквала да язди? Магаре? Зебра? Слон? — и се разсмя на собственото си остроумие. Алексия забърза по стълбите да се преоблече, усещайки, че цялата й сутрин е отровена дори само при споменаването на други момичета в живота на Саймън. Дали означаваха нещо за него? А може би вече бе влюбен в някоя от тях…

* * *

— Добро утро, Смит! — поздрави главния коняр Саймън, щом стигнаха в конюшнята. — Готово ли е всичко, за да тръгнем?

— Добро утро, сър. Добро утро, мис. Да, Сребрист поток и Рейдовак са оседлани — докато говореше, двама от по-младите му помощници изведоха конете.

Сърцето на Алексия заби учестено, щом бледосивият жребец се приближи до нея.

— Той е много кротък, мис. Понася много добре юздата. Няма да имате никакви проблеми — увери я Смит.

Саймън й показа как да го възседне и изведнъж тя се озова на гърба на красивото животно, държейки юздата в ръце. Миг по-късно приятелят й вече бе яхнал Рейдовак, чиято кафява козина блестеше като сатен. Той улови въжето, с което беше вързан Сребрист поток, и го поведе бавно.

За своя изненада Алексия се чувстваше чудесно и веднага свикна с монотонното люлеещо движение, докато прекосяваха двора на конюшните, после завиха наляво и се отправиха по широка пътека към откритото поле.

— Здравейте! — подвикна Иън Клифтън. Той вървеше редом, следван от шестте си датски дога, чиито мускули изпъкваха на всяка крачка. — Отивам на обичайната си утринна разходка. Грижи се добре за гостенката, Саймън. Доколкото виждам, седи доста несигурно на седлото.

— О, ще се справи блестящо — отвърна през рамо младежът. Отдалечиха се още малко, като през цялото време конете вървяха един до друг, доволни, че са ги извели от конюшнята. — Не е толкова страшно, нали? — попита окуражително той.

— Не, дори ми харесва — отвърна му тя, задъхана от вълнение.

— Тогава да ги подкараме по-бързо. Опитвай се да следваш ритъма на движенията на коня, иначе ще се друсаш като чувал с картофи.

Щом конете ускориха ход, Алексия усети, че не й достига въздух. Седлото й се стори непоносимо твърдо и тя наистина се мяташе на всички страни неконтролируемо.

— Повдигай се ритмично върху стремената, а после отново се отпускай. Ето така, повдигни се, отпусни. Много добре. Използвай краката си. Навеждай се, след това се изправяй. Продължавай! Продължавай! Ето че се получава! Точно така — насърчаваше я Саймън.

С периферното си зрение тя улавяше неговите плавни, грациозни движения, сякаш ездачът и животното се бяха слели в едно цяло.

И когато вече й се струваше, че напрежението в гръбнака й никога няма да изчезне, изведнъж тя и Сребрист поток започнаха да се носят заедно в неочаквана хармония.

— Е, това беше! — триумфално се провикна Саймън. — Отлично, миличка! — той отново подкара коня на бавен ход и момичето отвърна на одобрителната му усмивка с весел смях.

— Невероятно забавно е! — възкликна Алексия, доволна от себе си.

— Какво ще кажеш за лек галоп?

Тя се поколеба.

— Колко бързо значи това?

— Малко по-бързо от преди. Но затова пък не се налага да се движиш. Хайде! Трябва да го направиш! Лесно е! Просто седни удобно на седлото и притисни коня с коленете си. Разбра ли?

— Не мисля, че…

Но беше твърде късно. Саймън цъкна два пъти с език и удари леко Рейдовак с дръжката на камшика по врата, при което животното се втурна напред, повличайки след себе си вързания с въже Сребрист поток. Крачките им ставаха все по-широки и бързи и те препускаха един до друг с развети гриви.

Алексия се вкопчи в шията на жребеца с две ръце. Струваше й се, че земята се носи под подковите му като течаща вода. Наведе се напред, като отчаяно се опитваше да се задържи върху седлото и да не позволи конят да я хвърли.

Тогава Сребрист поток се откъсна напред, изпреварвайки Рейдовак, и се втурна с прибрани към главата уши по склона на хълма, твърдо решен да спечели надпреварата. В този момент Алексия се ужаси, но същевременно изпита и странен възторг.

Постепенно конете се изравниха и забавиха ход, а Саймън дръпна юздите, за да ги спре.

Щом застанаха неподвижно един до друг, пред тях се ширна цялата околност, потънала в тучна зеленина, разпростираща се докъдето поглед стига. И всичко бе окъпано в ярка слънчева светлина.

Саймън се обърна към нея, в очите му се четеше одобрение.

— Страхотно представяне! — възкликна той. — Беше невероятно!

После се наведе от седлото, обгърна с ръка раменете й, притегли я към себе си и я целуна страстно по устните.

— Много се гордея с теб, скъпа.

Алексия се почувства толкова объркана, че не знаеше дали да се разсмее, или да се разплаче. Вълнението и страхът, първата езда и целувката на Саймън й бяха дошли в повече.

— О, Господи… — прошепна тя и наведе глава.

— Толкова си естествена, мила. И толкова смела — гласът му прозвуча искрено. — Досега никой не е галопирал още при първото си качване на кон.

— Но аз си мислех, че просто препускаме по-бързо — отвърна с треперещ глас тя.

Спътникът й отметна глава и се разсмя толкова високо, че животните подскочиха нервно.

— Значи си си мислила… — не можа да продължи, защото се заливаше от смях. — Невероятна си! — продължи след малко той. — Омъжи се за мен, скъпа. Ти си най-страхотното момиче, което съм срещал някога. Почакай само да разкажа на мама и на татко колко добре си се справила.

След като се върнаха в Марли, Алексия се оказа в центъра на вниманието.

— Скоро ще започне да прескача дървените порти на имението — ликуващо възкликна Саймън, толкова развълнуван, сякаш успехът беше негов. После я погледна с обич: — Ще те науча да яздиш и странично. Тогава ще можеш да идваш на лов с нас.

Тя му се усмихна, напълно замаяна, едва разбирайки смисъла на думите му, защото мислите й витаеха съвсем другаде. Нещо, което й беше казал, се въртеше в ума й като досадна муха.

Дали се бе шегувал, когато на върха на хълма й бе казал, че иска да се ожени за нея? А може би си бе помислил, макар и за един кратък миг, че това е добра идея…

Едва тогава си даде сметка, че го обожава. Страстно. Обсебващо. Безусловно. Саймън беше първият човек, който я караше да се чувства значима, истинска жена, отбеляза мислено тя и се изчерви. Дълбоко в нея нещо се вълнуваше, докато го наблюдаваше изправен насред вестибюла, в кремав брич за езда и черни ботуши, и се стресна от прилива на непознато досега чувство. Копнееше да докосне разрошената му руса коса, да погали поруменелите му от ездата бузи. А широките му рамене и стройните крака само подсилваха това желание.

Когато си легна вечерта, не можеше да мисли за нищо друго, освен за него. Обичаше блуждаещия му син поглед, който в един момент й се струваше замечтан, а в следващия — пълен с живот и енергия. Обожаваше силните му и същевременно нежни ръце и начина, по който държеше юздите. Но преди всичко си спомняше целувката му и това за нея беше повече от обикновена целувка. Бе проникване в душата й, с което й бе подарил част от себе си.

Но той беше най-вече вълшебната дума, която завинаги отваряше вратите на „Марли Корт“ за нея.