Уна-Мери Паркър
Тайните на Алексия (14)

Тринадесета глава

— Аз съм виновна за това — ридаеше отчаяно Алексия. — Не трябваше да му казвам, че ще го напусна.

Леонора не отговори, прекалено разтърсена от шока, за да осъзнава какво се е случило.

— Не трябва да се обвиняваш — обади се в нейна защита Вирджиния. — Той сам се докара дотук. Държеше се с теб отвратително. Не мога да си обясня как го изтърпя толкова време.

— Не можеше да бъде друг — поклати глава Алексия.

Местният лекар бе пристигнал спешно да й даде нещо успокоително, след като бе препускала като обезумяла към конюшнята, крещейки за помощ. Непрестанно повтаряше една-единствена фраза: „Той е мъртъв! Мъртъв е!“

На Смит му бе отнело известно време да открие точното място и да изпрати няколко коняри да донесат тялото на господаря за последен път у дома.

По-късно същия ден пристигнаха Вирджиния и Уилям да подкрепят Леонора в тежкия момент. Никой не можеше да утеши Алексия. Тя не само бе покрусена от внезапната загуба, но се измъчваше и от чувство за вина; затова не им оставаше нищо друго, освен да й повтарят непрекъснато, че не трябва да се упреква.

— Не мога! — отвръщаше им гневно с подпухнало от плач пребледняло лице. Приготвената от камериерката черна рокля висеше безформено върху отслабналото й изтерзано тяло. — Отнесох се с него много лошо. Трябваше да го заведа на лекар, който да му помогне да престане да пие, вместо постоянно да се караме.

— Не беше само пиенето. Със сигурност знам, че е вземал и наркотици — осъдително се обади Уилям.

— Значи още по-отчаяно се е нуждаел от помощ — сряза го Алексия. — Никой ли не е наясно какво се случи? Саймън е мъртъв, а беше само на трийсет и една. Само на трийсет и една — повтори тъжно тя.

— Даваме си сметка за това, Алексия, но едва ли си била щастлива с него, щом си заплашила да го напуснеш — отбеляза разумно младият мъж. — Разбирам, че си разстроена, но въпреки това…

— Не разбираш! Ти нищо не разбираш, Уилям. Той беше прекрасен младеж, когато го срещнах — красив, забавен, толкова очарователен… Влюбих се в него, боготворях го. Знаех, че си има недостатъци, но кой от нас е съвършен? Освен това е баща на Фреди и Ема, които непрекъснато питат къде е отишъл! Все още са твърде малки и са силно привързани към него, а не се съмнявам, че той също ги обичаше — изтри сълзите си и притисна мократа кърпичка към треперещите си устни.

Вирджиния изглеждаше много потисната.

— Трябва да им обясниш, че вече е на небето. Миличките! Слава Богу, че не са достатъчно пораснали, за да разбират, но така или иначе това е трагедия — после додаде замислено: — Целият му живот беше трагедия.

— Не говори така — с болка я упрекна Леонора. — Изгубих единствения си син и искам да си спомням щастливите ни моменти заедно. Понякога беше толкова мил, а аз положих толкова усилия да…

Припомняйки си как я бе чула да говори на Саймън предишната нощ, само няколко часа преди той да загине, Алексия скочи от мястото си и избяга от стаята, неспособна да понесе да гледа мъката на свекърва си. Продължи да тича само по тънката траурна рокля, докато стигна до градината си, където даде воля на скръбта си, без някой да я притеснява.

Беше късен следобед и започна да притъмнява, но тя не обръщаше внимание. Саймън, яхнал коня, я гледаше умолително, крещеше името й и после… Щеше ли някога да изхвърли спомена за злополуката от паметта си? Или пък да го забрави — проснат неподвижно върху замръзналата земя… И последната му дума: „Съжалявам“, която късаше сърцето й, сякаш част от нея бе умряла с него.

Мислите й непрекъснато се връщаха към предишния ден. Последните им часове като истинско семейство. Ако не му бе позволила да играе с децата на криеница, ако не му се бе ядосала толкова, ако просто се бе оттеглила и го бе оставила да се напие сам… И накрая… ако не му бе заявила, че го напуска.

— О, Господи! — прошепна тя, вече съвсем изтормозена, и прекара ръце през косата си.

Защо се бе скарала с него? Всичко беше такава каша и тя просто седеше и ридаеше, готова на всичко, само и само да може да върне времето назад.

Съжалението и угризенията, но най-вече тревогата я караха да се чувства душевно опустошена както никога досега. Хлипайки и треперейки от изтощение, продължаваше да седи в беседката, без да си дава сметка за отлитащото време. Когато вратата изскърца, тя се обърна стреснато.

* * *

Откъм оградата съчувствено я гледаше Родерик. Алексия нададе лек вик от изненада, чудейки се дали не сънува.

— Съжалявам — прошепна й той тихо.

Тя се разрида безутешно.

— Точно това ми каза и той, преди да умре. Не мисля, че ще мога да го понеса. Аз съм виновна за всичко.

Само с една широка крачка мъжът застана до нея, улови ръцете й и заговори нежно:

— Мила, имаш нужда от почивка. Преживяла си ужасен шок, за което съжалявам повече, отколкото си представяш, но не трябва да забравяш, че не е по твоя вина. Грация се е подхлъзнала на заледената земя, което означава, че и тя не е виновна. Саймън беше първокласен ездач, но инциденти винаги се случват. Никого не бива да виниш — помогна й да се изправи и продължи: — Всички се тревожеха за теб и се питаха къде си, но аз знаех, че ще те намеря тук — прегърна я през раменете и внимателно я поведе извън градината. — Ела с мен. Трябва добре да се наспиш. Децата ще имат нужда от теб и се налага да бъдеш много силна, за да не ги разочароваш.

Алексия се остави да я отведе като малко момиченце обратно в къщата, където камериерката й я съпроводи до спалнята, наля й чаша топло мляко и й даде таблетка успокоително, преди да й помогне да си легне.

* * *

Движа се наоколо, но сякаш нямам душа. Изминаха четири дни от смъртта на Саймън, а още съм като вцепенена. Не изпитвам нищо, докато уреждам погребението или обяснявам на Фреди и Ема, че татко е щастлив с ангелите в рая и един ден те отново ще го видят. Толкова е странно да съществуваш така — лишен от чувства. Отидох да успокоя горката Леонора, която прекарва повечето време в леглото си, после обсъдих с Вирджиния църковната служба, чудейки се кои химни би предпочел Саймън.

Родерик е тук и със спокойното си държане и дълбоко съчувствие единствен ни помага да запазим здравия си разум. Седи с Леонора, чете й съболезнователните писма, успокоява Вирджиния и уговаря Уилям да престане да осъжда Саймън. Не знам какво щях да правя, ако го нямаше, но в момента дори чувствата ми към него сякаш са застинали.

Не изпитвам нищо. Аз съм никоя. Освен може би жена с две малки деца, за които трябва да мисли. Вдовица, от която се очаква да бъде силна. Когато се оплаквам, че съм лишена от всякакви емоции, Родерик тъжно ме уверява, че това няма да продължи дълго. Нарича го „посттравматичен шок“ и твърди, че по този начин природата отлага болката, дава ни възможност да се справим със скръбта. „Колко време ще остана в това състояние?“, попитах го с надеждата да ми отговори, че ще е много дълго, защото е толкова приятно да не усещаш нищо. Но той се усмихна, сви рамене и каза само: „Зависи“.

* * *

Бяха изминали почти три години от погребението на Иън Клифтън, но на събраните в църквата „Сейнт Олаф“ десетки опечалени, ставащи свидетели на същата перфектна организация, им се струваше, че се е случило едва вчера.

Отново сто и петдесетте души от прислугата на имението бяха застанали в шпалир, докато шестима от горските работници изнасяха ковчега на Саймън, следваше го Грация, водена от коняря Смит, точно както и Файърхил бе съпровождал господаря си до последния му дом.

Алексия с Фреди и Ема седяха в първата кола, във втората — Леонора със спусната над лицето плътна черна воалетка, Вирджиния, Уилям и Родерик.

— Алексия се държи толкова храбро — прошепна Робърт Гарнок на съпругата си, докато младата вдовица заемаше мястото си в първата редица в църквата, настанявайки децата от двете си страни.

— Не знам как успява — през сълзи отвърна Зоуи.

Няколко реда по-назад Кенет Понсонби подхвърли лукава забележка към приятеля на Саймън Хутс Мак-Вин, който случайно се бе оказал до него:

— Два данъка върху наследството само за три години ще съсипят това семейство, не намираш ли?

— А аз си мислех, че ти вече си свършил тази работа — гневно отвърна другият, като стана от мястото си и тръгна по пътеката.

Хората шепнеха ужасено:

— Как смее този негодник да се появи тук днес!

— Това е изключителна наглост.

Алексия улови ръката на Фреди и притегли Ема в скута си. Родерик я наблюдаваше загрижено, обзет от желание да я утеши, но същевременно си даваше сметка, че тя не би допуснала никого близо до себе си.

Явно смъртта бе накарала всички стари приятели на Саймън, обърнали му гръб след публикуването на книгата на Кенет Понсонби, предимно по съвет на родителите си, да преосмислят отношението си. Те всички бяха тук, искрено скърбящи, забравили за покварения му живот през последната година и половина.

Единствено Багърс, самотен и объркан, отблъснат от всички, се опита да се промъкне напред с надеждата да си намери по-добро място. Алексия се обърна към него и му отправи пълен с презрение и омраза поглед. Саймън бе имал своите слабости, но този човек се бе възползвал от тях и го бе принуждавал да плаща за покварените им среднощни развлечения. Наскоро бе открила, че алкохолът, наркотиците, ресторантите и момичетата са плащани изцяло от съпруга й.

Службата започна и следващите четиридесет и пет минути минаха за нея като в сън. Обзе я чувство за нереалност, докато се четяха молитвите, пееха се химните и Родерик произнасяше прощалното слово.

Той говори много трогателно за заплахата от първородния грях, която виси над всеки човек, но отбеляза, че Саймън е притежавал изключително ценни качества, което го прави незабравим и обичан. Когато допълни, че „най-съдбовното нещо, което се случи в неговия живот, беше срещата му с Алексия“, тя затаи дъх и застина на мястото си, а през съзнанието й се мярна мисълта: Трябва да кажа на Саймън какви красиви думи изрече братовчед му за него… но веднага се сети, че съпругът й е мъртъв и никога повече няма да го види.

— Ала той ще продължи да живее у Фреди и Ема, за което трябва да сме благодарни — завърши Родерик, загледан към първия ред, където момиченцето смучеше пръста си, а малкото момче седеше изправено на мястото си, без да откъсва очи от кръстника си.

Алексия също погледна към него, ала в този момент си мислеше за Саймън, какъвто го бе видяла при първата им среща — пълен с ентусиазъм и смях младеж, пред когото се простираше бъдеще, изпълнено с обещания.

Щом се върнаха в Марли, тя посрещна гостите със спокойното достойнство на човек, който държи живота си под контрол.

— Всички сте толкова мили — повтаряше непрекъснато, докато приятели и съседи й поднасяха съболезнованията си.

Не без нотка на цинизъм си припомни, че същите тези хора винаги бяха смятали, че двамата със Саймън са идеално семейство, и сега й се налагаше да поддържа заблудата им, ако не заради друго, поне в името на децата си.

— Миличка, беше толкова смела — каза баща й, придърпвайки я в един отдалечен ъгъл на червения салон, където прислужниците бяха сервирали чай и други питиета. — Имаш право да дадеш воля на скръбта си, нали знаеш? Не е необходимо да таиш всичко в себе си.

Тя го погледна открито.

— Не потискам чувствата си, татко. Просто не усещам нищо. Абсолютно нищо. Бих искала, но… — повдигна едва забележимо рамене и започна да върти в ръце дългите перлени нанизи. — Но не мога. В момента съм напълно спокойна, сякаш нищо не се е случило. Продължавам да очаквам Саймън да се появи на вратата и да ми съобщи, че е купил нова кола или нещо друго — помълча малко и се засмя тъжно: — Не е ли странно?

Докато продължаваше да разговаря с хората, да се усмихва и да им благодари, че са дошли, Алексия забеляза, че те се тълпят около нея и я наблюдават с едва потиснато любопитство. Защо всички я гледаха по този начин?

Родерик се приближи, дръпна я настрани и попита с тревога:

— Добре ли си, мила?

Тя го изгледа изненадано.

— Но разбира се, защо? Минах фазата на истерията. Вероятно защото изплаках сълзите си веднага след инцидента, сега не чувствам нищо — после понижи глас и додаде замечтано: — Искам да остана завинаги в това състояние. Тогава животът ще е много по-прост. Сякаш не притежавам нищо, което мога да дам на някого.

— И аз се чувствах така след смъртта на мама.

— О, господи! — възкликна Алексия, сякаш внезапно си бе спомнила нещо. — Нали не смяташ, че Саймън би желал Багърс да остане за вечерята тази вечер? — после млъкна, съвсем объркана.

— Не се притеснявай — нежно я успокои той. — Той се върна в Лондон веднага след службата. Струва ми се, че ще е най-добре да прекараме една спокойна вечер само със семейството. Леонора не е в настроение за гости, а и ти имаш нужда от почивка.

— Не, наистина съм добре. Не е необходимо да се суетите около мен. Трябва се занимавам с нещо. Освен това ми предстои още много работа.

Загледан в очите й, той се усмихна мрачно.

— Знам, но винаги ще бъда до теб, за да ти помагам, с каквото мога. Няма да забравиш това, нали?

Тя знаеше много добре какво изпитва и винаги бе изпитвал към нея. Преди време бе чувствала същото. Ала нещата се бяха променили след смъртта на Саймън и всичките й емоции бяха изчезнали, сякаш отрязани с нож.

— Няма да е честно спрямо теб — каза му откровено.

— Чувствам се мъртва отвътре. Точно толкова, колкото Саймън. Преживях прекалено много и съм напълно изхабена. Съжалявам, но сега децата са моят живот.

Погледът му пробяга по деликатните й черти, толкова бледи и посърнали напоследък. После протегна ръка към нейната и тихо прошепна:

— Когато се върнеш отново към живота, което със сигурност ще се случи, аз ще те очаквам.

— Май никой не иска да разбере, че не искам да се връщам — отвърна тя с безпощадна откровеност. — Никога не съм изпитвала подобен покой. Нищо не е в състояние да ме натъжи, абсолютно нищо. И искам това да продължи вечно. Ще изгледам децата си тук и ще им осигуря сигурно бъдеще — обърна се да погледне през прозореца, сякаш напълно забравила за присъствието му.

— Струва ми се странно, че едва на три и половина години Фреди е вече граф Клифтън, а аз съм… А аз само на двайсет и четири вече съм вдовица като Леонора.

За момент лицето на мъжа се изкриви като от силна болка. Понечи да каже нещо, но побърза да погледне встрани.

— По-добре да отидем при гостите — предложи Алексия. — Не очаквах толкова много хора да дойдат на погребението — тя се отправи към малка група, събрала се около камината.

Малкълм пристъпи към Родерик.

— Ще се оправи — увери той по-младия мъж, забелязал разтревоженото му изражение. — Кой би могъл да преживее скръбта, която я измъчваше в началото. Ще има дни, когато ще бяга от реалността както сега, и други, през които ще отрича факта, че Саймън е мъртъв. Ще й отнеме месеци, ако не и години, преди да го преодолее — и додаде тъжно: — Защото се чувства виновна.

— Знам — безизразно отвърна Родерик.

Двамата мъже, които я обичаха най-много, си размениха погледи.

— Баба й се премести в имението за постоянно. Алексия има нужда от подкрепа повече от всякога, но ние ще бъдем до нея, когато събере отломките от живота си, нали? — каза Малкълм и това беше повече констатация, отколкото въпрос.

— Без съмнение — тихо отвърна другият.

* * *

— Саймън пропиля живота си, а сега научаваме, че е прахосал и наследството — яростно отбеляза Уилям. — Живееше, сякаш светът е място единствено за развлечение! Не мога да повярвам, че е бил толкова безотговорен.

— Престани да си толкова самодоволен! — гневно го сряза Алексия. — Той бе изложен на изкушения, за каквито ти дори не си чувал, така че не можеш да го съдиш — седеше сковано, с изправен гръб, и от време на време поглеждаше баба си, опитвайки се да асимилира онова, което току-що им бяха съобщили адвокатите и счетоводителите и което й изглеждаше напълно лишено от смисъл.

Бяха изминали два месеца от злополуката, при която Саймън бе загинал, и семейните адвокати Джордж Лийтън и помощникът му Андрю Браун, които бяха движили делата на Иън Клифтън, ги информираха, че вторият данък върху наследството, дошъл толкова скоро след първия, е погълнал целия остатък от парите на фамилията. Личните средства на починалия, получени от него след навършване на двайсет и петата му годишнина, не само бяха напълно изхарчени, но той бе оставил след себе си значителни дългове.

Леонора и Вирджиния, седнали една до друга, си разменяха тревожни погледи, а Уилям, изглежда, бе решил, че като единствен представител на семейството от мъжки пол е длъжен да вземе нещата в свои ръце.

— Алексия, не можеш да отречеш, че съпругът ти… — подхвана той грубо.

Тя се извърна към него бясна като котка, чиято територия е нарушена.

— Ще стоиш ли настрани от това, моля те. Саймън беше мой съпруг и баща на моите деца, така че аз ще реша какво да се направи.

Хелън Макнотън кимна мълчаливо. Адвокатите се размърдаха смутено.

— Но как е успял да похарчи толкова много пари? — попита изумено Вирджиния.

Младата вдовица се наведе напред и подпря лакти върху масата.

— Хайде да си говорим направо — каза тя. — Искате да кажете, че нямаме достатъчно пари, за да покрием този данък.

Двамата мъже кимнаха мрачно.

— Опасявам се, че не разполагате нито с пени — тежко заговори мистър Лийтън. — Освен това остават дълговете. Както вече знаем, бащата на съпруга ви се е разпростирал доста над възможностите си в продължение на повече от двайсет години и на практика Саймън не е наследил нищо.

Леонора седеше като замаяна, неспособна да повярва, че богатството им се е изпарило.

Алексия продължи делово:

— Значи единствената възможност да платим данъка и да върнем заемите е да продадем „Марли Корт“, така ли?

— Точно така — потвърди мистър Браун. Свекърва й избухна в ридания.

Помощникът продължи с тон, сякаш молеше за извинение:

— Ако продадете цялото имение — къщата с мебелите и земята с прилежащите й постройки, можете да покриете данъка и което е по-важно, ще ви останат пари да си купите приличен дом, както и достатъчно средства да живеете и да осигурите образование на двете си деца.

Алексия си пое дълбоко въздух и отново се облегна на стола.

Мистър Лийтън поклати глава.

— Прегледахме всички документи много внимателно. Ще ви е от полза, ако разполагате с произведения на изкуството, които могат да се продадат, но всичко, включено в списъците, е под запор и единственото решение е да бъде предложено на пазара в пакет, ако искате да подсигурите бъдещето си.

— Което включва баба ми и свекърва ми — мрачно отбеляза Алексия.

— Не се тревожи за мен, мила — обади се Хелън. — Имам си пенсията за старост и винаги мога да се върна в Лондон.

— Не, бабо, оставаш при мен.

— А мама може да се премести при нас — намеси се и Вирджиния, без да поглежда съпруга си. — Имаме достатъчно стаи в Торп Хол.

— Но аз искам да живея тук. Това е моят дом! — изплака Леонора, напълно съсипана. — Не разбирам… къде са отишли всичките ни пари?

— Ще ти кажа веднага! За вино, уличници и развлечения! — безцеремонно заяви Уилям.

— О, я замълчи! — раздразнено го сряза жена му.

— Само обяснявах… — докачено започна той.

— Тогава недей. Стореното е сторено.

— В защита на Саймън трябва да отбележим — обади се мистър Браун, — че финансовото му положение беше плачевно още когато почина баща му преди три години — той се обърна към Леонора, която треперейки стискаше ръката на дъщеря си: — Предупреждавах покойния ви съпруг многократно, че живее не според възможностите си и ако продължава така, ще е принуден да обяви банкрут.

Жената изстена тихо и покри лицето си с ръце.

— Всичко е заради Кенет Понсонби — изхлипа тя. — Той постоянно го изнудваше, но Иън никога не се оплака.

Алексия погледна мистър Браун.

— Обяснихте ли на Саймън колко сериозно е положението, когато го въведохте във владение на наследството му?

— И двамата го направихме — тежко се намеси мистър Лийтън. — Той ни нареди да продадем голяма част от земята, за да покрие данъка, и същевременно намираше достатъчно за собствените си нужди — мъжът замълча, сякаш не знаеше дали да продължи.

— Тогава какво се е объркало? — рязко попита тя.

Адвокатът се поколеба.

— Младите хора невинаги успяват да управляват сполучливо делата си — призна със съжаление, забил поглед в пода.

— Иначе казано, показност и екстравагантност — брутално подхвърли Уилям. — Постоянно купуваше коли и дрехи и водеше приятелите си в скъпи ресторанти. Никога не съм виждал подобно разточителство.

— Защото не си познавал хора от нашата класа! — гневно го сряза Вирджиния.

Настъпи неловка тишина.

— А междувременно имам ли с какво да преживявам? — практично се осведоми Алексия. — Имаме близо сто и петдесет души прислуга. Ще можем ли да им платим? А за текущите разходи на Марли? Едва през последните дни разбрах колко пари поглъщат.

— Така ли? — изненада се Леонора. — В живота си не съм видяла нито една сметка. Винаги съм приемала като даденост да имаме достатъчно пари, за да живеем както подобава.

— Сигурен съм, че ще можете да теглите банков кредит, докато уредите нещата — успокои я мистър Лийтън. — Да се надяваме, че новият собственик на Марли ще задържи прислугата, така че няма да ви се наложат излишни разходи.

— А ако го купи някой от богатите ни приятели? Така ще можем да идваме на гости — предположи Вирджиния.

— Дали Родерик може да си го позволи? — обнадеждена подхвърли Леонора. — Ще е чудесно да задържим имението в семейството за Фреди.

Алексия поклати глава.

— Макар напоследък да е доста известен художник, съм сигурна, че не разполага с толкова пари.

— Беше само идея — тъжно отвърна свекърва й.

— Горката мама — прошепна съчувствено Вирджиния. — Ти толкова се гордееше с Марли, нали?

— О, защо се случи всичко това? — избухна в сълзи Леонора. — Достатъчно ми беше, че изгубих Иън, но поне се надявах да остана тук до края на живота си и Саймън да се грижи за мен — обърна се към мистър Лийтън и му заговори така, сякаш го обвинява за сполетелите я беди: — Знаете ли, че имението е собственост на семейството от 1544 година? Хенри VIII го е подарил на Томас Станхоуп заради участието му в Реформацията. Родът ни винаги е живял в него. Кралица Елизабет I е отсядала тук на младини. А през 1716-а Хенри Станхоуп е бил председател на Камарата на лордовете, преди да го обявят за граф Клифтън. Това е нашият дом, пропит с история, и е една от най-красивите сгради в Англия — изгледа присъстващите с безумен поглед и гласът й се извиси до крясък: — Не можете да го продадете просто така, като че ли е най-обикновена вила!

Вирджиния наруши унилата тишина:

— Саймън непрекъснато повтаряше, че това място е прокълнато.

Алексия кимна. Тя разбираше колко много означава имението за свекърва й дори само заради престижа, но самата тя винаги се бе отнасяла към него със смесени чувства. На моменти й бе изглеждало най-прекрасното кътче на света, където чудесата са възможни, и още при първото й посещение я бе очаровало с красотата и величието си. Но от друга страна, от време на време й се бе струвало, че обитателите му са обречени, озовали се в затвор със златни решетки.

— Трябва да се борим да го запазим за Фреди — продължаваше да ги убеждава Леонора, неосъзнавайки реалното положение. — Това е неговото наследство и е редно тук да растат следващите поколения в семейството.

Уилям се облегна на стола и огледа присъстващите.

— И колко щастие донесе това място на всеки от вас? — попита той безцеремонно. — Сигурно животът не се състои в това да се затвориш в мавзолей и да пазиш всяка вещ, за да може и следващото поколение да е също толкова нещастно.

Вирджиния го погледна, шокирана от истината в думите му.

Леонора изхлипа, пое си дълбоко дъх и като скочи от мястото си, избяга от стаята, притиснала кърпичка към треперещите си устни.

Мистър Лийтън прочисти гърлото си и заговори нерешително:

— Струва ми се, че възрастните хора държат на тези неща повече, отколкото вие, младите. Съвсем разбираемо е, че овдовялата лейди Клифтън проявява лоялност към фамилното имение на съпруга си и за нея е много болезнено, че се налага да го напусне.

* * *

Задачата, която стоеше пред Алексия, беше обезкуражаваща и лежейки будна в леглото с Шедоу, свита на кълбо в краката й, тя се чудеше как ще се справи.

През целия й живот други хора бяха решавали вместо нея — къде да живее и какво да прави, докато беше дете, а после — как да се държи и с кого да общува, след като се беше омъжила. Сега й се струваше, че красивата картинна мозайка се е разглобила и частите й са се разпилели навсякъде, а на нея й се налага да ги събира отново и да ги реди в съвсем ново изображение.

Но какво щеше да е то? Колко пари щяха да им останат, след като изплатят задълженията? Достатъчно, за да си купят друга къща в провинцията за нея, баба й и децата? Дали щеше да е възможно да задържи Прелест и понито на сина си? Ами любимите кучета на Иън? Щеше ли да е в състояние да плаща на бавачката? Неспособна да заспи, тормозена от хилядите дребни подробности, наред с неизбежната необходимост да продадат „Марли“ с неговите сто и двайсет стаи, тя прекара една неспокойна, дълга нощ.

Бъдещето бе изпълнено с несигурност и й се струваше, че някой е завързал очите й и е наредил да се изкачи на върха на стръмна скала.

* * *

Седмица по-късно Леонора дойде от северното крило, докато Алексия и Хелън закусваха.

— Имам добра новина за теб, скъпа.

— И каква е тя?

— Поканих Родерик в имението. Той ще ни посъветва как да постъпим. Адвокатите са важни, но имаме нужда от член на семейството, който да ни помогне да се измъкнем от тази каша. В това отношение не можем да се осланяме на Уилям. А Род все пак е братовчед на Саймън. Надявам се, нямаш нищо против.

Всичко се случваше толкова бързо, че за момент Алексия се почувства като изхвърлена в открито море. Още не бе успяла да осмисли промените, които им предстояха занапред.

— Кога пристига?

— В петък. Току-що е завършил портрета на дукесата на Сатърлан и има няколко седмици, преди да се заеме със следващата поръчка. Казах на мистър Лийтън и мистър Браун да го запознаят с финансовото ни положение — тя замълча и погледна изненадано снаха си: — Не си ли доволна? Нали не мислиш, че се меся в работите ти? Струпаха ти се толкова много неща и колкото и да ти е полезно присъствието на баба ти, реших, че човек като Род ще е в състояние да смъкне поне част от товара върху плещите ти. Съжалявам, ако съм постъпила неправилно.

Алексия поклати глава.

— Напротив, мамо. Много съм ти благодарна, а и Род ще ни бъде от голяма полза.

— Уилям е безнадежден — продължи рязко Леонора и погледна треперещите си ръце. — Не бива да го казвам, но искрено се радвам, че си заминаха. Не ми харесваше начинът, по който говореше за Саймън.

— Нито пък на мен. Беше нелюбезно от негова страна да го осъжда.

— А ние обичахме Саймън, нали? — погледна я някак умолително тя. — Обичахме го по свой собствен начин.

— О, мамо!

Внезапно зидът, издигащ се пред емоциите на младата жена, се срина и се отприщи като бент. Алексия избухна в горчиви сълзи, хвърли се към свекърва си, прегърна я и заплака сърцераздирателно.

Хелън наблюдаваше сцената с мълчаливо състрадание.

Двете жени, които най-силно бяха обичали Саймън, стояха притиснати една към друга, обединени от скръбта, която опрощаваше всичките му слабости и грехове, оставяйки в съзнанието им образа на очарователния младеж, в чиито крака бе лежал целият свят.

Малкълм бе предупредил дъщеря си, че нещо дребно ще отключи в сърцето й чувствата, които бе смятала загубени завинаги, и ето че се бе оказал прав.

 

 

Алексия посрещна Родерик в „Марли“ на следващия ден. След като забеляза подпухналите й очи и сдържаното й държане, той я целуна братски по бузата и веднага се зае за работа.

Очевидно това беше нейното „връщане към живота“, както сама го бе описала, затова Родерик действаше предпазливо, съобразяваше се с моментните й настроения и отговаряше търпеливо и делово на безкрайните й въпроси за всичко, което ги очакваше.

— Очевидно „Марли“ не означава толкова много за мен, колкото за Леонора — обясняваше тя, докато седяха в библиотеката и пиеха топъл шоколад, а Хелън бе извела Шедоу на разходка, — но заради децата трябва да знам каква къща можем да си позволим.

— Доколкото мога да преценя, приличен дом в провинцията с осем или десет спални и малко земя. И скромна прислуга. А, да, и градина.

Тя го погледна изненадано.

— Сериозно ли говориш? Това ще е чудесно.

— Проверих някои неща и те уверявам, че няма да си бедна според общоприетите стандарти — обясни й той с усмивка. — Е, църковните мишки живеят направо в мизерия в сравнение с тези в Марли, но ти ще можеш да си купиш къща, подобна на моята в Корнуол, стига да успяваш да се справяш с домакинството.

— Случвало ми се е да живея и в тристаен приземен апартамент в Кенсингтън — напомни му тя, — където трябваше постоянно да гасим осветлението, за да пестим от сметката за електричество.

Родерик повдигна развеселено вежди.

— Адвокатите ти са учредили попечителски фондове за образованието на децата и са осигурили на Леонора достатъчно средства, за да живее охолно. Ти също ще имаш собствен доход.

— Нима? — замислено смръщи чело младата жена. — Достатъчно, за да задържа няколко коня и кучетата? И да плащам на някого да се грижи за тях?

Той й се усмихна с обич.

— Скъпа моя, адвокатите май наистина са те наплашили относно материалното ти положение.

— В известен смисъл. Като се има предвид, че сме притежавали това имение с хилядите му акри земя, къщата на „Гросвенър Скуеър“ и тази на „Белгрейв Скуеър“, без да се броят колите, произведенията на изкуството и антиките, а и колекция от бижута, достойна за султан… Това е огромно падение за рода Клифтън, не намираш ли?

— А за теб лично? — погледна я изпитателно мъжът.

— Нищо от това богатство не ми донесе щастие, така че нямам отношение към него. Предпочитам да живея в обикновен дом, където да водя нормален живот, различен от шумното съществуване, което ми натрапваше Саймън. Беше доста изтощително и макар да е имало моменти, когато съм се забавлявала истински, повечето бих искала да забравя — каза тя, мислейки за оргиите, които съпругът й бе устройвал в собствената им къща в нейно отсъствие. — Е, сега съм свободна да поема контрол върху живота си и да правя каквото поискам.

— И какво смяташ да предприемеш? — продължаваше да я гледа настойчиво Род.

— Преди всичко да открия себе си. Коя е младата вдовица на граф Клифтън, майка на две деца? Няма да разбера, докато не се установя на място по мой вкус, а не в старинно фамилно имение, което хвърля сянката си върху всички ни.

Последва дълго мълчание, нарушавано единствено от пукота на дървата в камината, от която се разпръскваха искри и се сипеше сива пепел в средата. Родерик се загледа в огъня мрачно, изкривил устни в разочарована гримаса.

— Ще представлява ли проблем да продадем „Марли“? — попита Алексия.

Той се надигна с усилие и отиде да погледне през прозореца към градината, където светлината отстъпваше място на настъпващия мрак. После изрече сковано:

— Ще разговарям с няколко агенции още утре. И ще се опитам да направя най-доброто за теб.

След тези думи Родерик побърза да напусне библиотеката.

* * *

— Чу ли новината, Алексия? — втурна се в детската стая Леонора, докато снаха й четеше приказка на Фреди и Ема. Изглеждаше много развълнувана.

— Какво има, мамо?

— Родерик току-що ми съобщи, че дукът на Гарнок се е съгласил да купи „Марли“.

— Какво? Робърт и Зоуи?

— Да, да. Те търсели нещо подходящо в Южна Англия, тъй като Гарнок Касъл е прекалено далеч, за да ходят там през почивните дни. Щом ще продаваме, бих предпочела Робърт пред всеки друг купувач. Беше приятел на Саймън, освен това е един от кръстниците на Фреди, така че е идеален, нали?

— Идеален — като ехо повтори младата жена. — И стана много скоро, бих казала. Род се е свързал с агенциите само преди броени дни.

— Не, Робърт не го купува чрез агенция. Род му се обадил да му каже, че продаваме имението, и се разбрали веднага. Купува цялата мебелировка, освен нещата, които искаме да задържим — гласът й пресекна и очите й се напълниха със сълзи.

Алексия кимна съчувствено.

— Къде е Родерик в момента?

— Някъде долу.

— Ще му благодариш от мое име, нали? И му кажи, че ще сляза веднага щом сложа децата да си легнат.

Тя огледа детската стая, в която бяха отгледани поколения Клифтън още от Елизабетинската епоха насам. В първия момент видя само прахосването на едно огромно състояние от покойния й свекър, а после и от Саймън, но веднага след това през съзнанието й мина мисълта, че отровната атмосфера на огромната старинна къща, винаги скрита за външните посетители, но изстрадана от обитателите й, би могла да навреди на Фреди и Ема повече, отколкото обикновеният живот, който ги очакваше сега.

Огромно облекчение бе, че веднага след преместването си оттук тя и децата й щяха да са свободни от всички претенции и ужасните тайни на миналото. Искаше за тях нормално детство, без да бъдат обградени от прислужници, сякаш живеят в дворец като принц и принцеса.

Очакваше ги нов живот и Алексия нямаше търпение да го започне.