Уна-Мери Паркър
Тайните на Алексия (10)

Девета глава

— Полицията отведе мисис Куин и я обвини в нарушаване на обществения ред — съобщи Саймън на покрусеното и шокирано от случката семейство, което се беше събрало в библиотеката.

— Трябва да й сложат усмирителна риза — избухна Леонора. — Как се осмели да направи сцена пред толкова много хора!

Откъм балната зала се носеше оживения говор на над двеста гости, обсъждащи с наслаждение случката, на която бяха станали свидетели по време на опелото.

— Нищо не разбирам — проплака Вирджиния.

— Казах ти вече, тази жена е луда — изсумтя майка й. — Не обръщай внимание на думите й.

— Възможно ли е да има някакво отношение към… ами нали се сещате… към онези писма? — обади се Саймън.

Алексия, Родерик и Леонора му отправиха предупредителни погледи.

— Със сигурност не — твърдо отсече Род. — По някаква неизвестна причина мисис Куин винаги е мразела Иън. Не смятате ли, че вече трябва да се покажем пред гостите? Ще им се стори доста странно, че сме се затворили тук.

Пренебрегвайки го напълно, Вирджиния се обърна към брат си:

— Какви писма?

— Нищо важно, скъпа — побърза да се намеси Леонора. — Но Родерик е прав. Трябва да отидем при хората поне за няколко минути — тя се надигна и наметна кожата от сребърна лисица върху раменете си.

— Почакай малко, мамо. Усещам, че става нещо. Какво има, Саймън?

Той изглеждаше смутен. Започна колебливо:

— Намерихме едни писма…

Братовчед му пристъпи към него решително:

— Сега не му е времето, Саймън.

— Алексия откри едни писма — рязко се обади Леонора, — които е имала наглостта не само да прочете, но и неблагоразумието да ги остави на място, където е можело да бъдат намерени.

— Не е вярно! — скочи младата жена. — Аз ги заключих!

— Това сега не е най-важното — ядно се обърна към майка си Саймън. — И престани да прехвърляш цялата вина върху жена ми — той си пое дълбоко дъх и обясни на сестра си: — Очевидно мама е имала връзка с бащата на Алексия преди повече от двайсет и две години.

Вирджиния вдигна към него празен поглед. Тишината в библиотеката беше почти осезаема.

— Не разбираш ли, миличка? — продължи със съчувствие в гласа. — Малкълм Ерскайн е твоят баща. Не татко. А Алексия ти е полусестра. А пък аз съм ти само наполовина брат.

Изумен, Уилям Спол си пое шумно въздух, а Родерик размърда неспокойно крака, сякаш очакваше всеки миг взривяването на бомба.

Не му се наложи да чака дълго.

Вирджиния погледна първо майка си, после останалите и избухна в ридания.

— Мошеници! Мръсни, долни мошеници! — изкрещя тя и избяга от стаята.

Тропотът на високите й токчета отекна по мраморния под на коридора и заглъхна към градината.

Останалите се спогледаха. Тогава Родерик се обърна към съпруга й, чиято челюст бе увиснала от учудване.

— Струва ми се, че ще е най-добре да я настигнеш, приятелю. Тя очевидно е много разстроена.

— Господи, родителите ми са в другата стая — припомни си внезапно Алексия. — Не мисля, че мама знае нещо. Какво ще правим?

— Нищо — твърдо отсече Род. — Ако не вземем нещата под контрол, скоро цялата околия ще научи. Тичай след Вирджиния, Уилям. Бързо!

Леонора се запъти към вратата.

— Можеш да правиш каквото си искаш. Лично аз смятам да си легна. Прекалено много ми се струпа днес и всичко е единствено заради теб — посочи снаха си тя. — Доведох те в семейството си без пукната пара само защото уважавах баща ти, а вместо благодарност ти съсипа живота ми, уби съпруга ми, а сега се опитваш да ме отчуждиш от собствената ми дъщеря. Надявам се, че си доволна от себе си!

Тежкият й парфюм с мирис на роза остана да се носи във въздуха дори когато вече бе затръшнала вратата след себе си.

Бледа като платно, Алексия се залюля, сякаш всеки момент ще припадне.

— Не го вземай толкова присърце, скъпа — Саймън я сграбчи за ръката и я отведе до дивана. — Мама е разстроена и говори неща, които не мисли. Беше ужасен ден за всички ни и тя е на ръба на нервна криза. Ето, ще ти налея едно питие.

Предлагането на алкохол беше нещо, което той умееше до съвършенство, затова наливаше усърдно бренди, уиски и шампанско чак до вечерта. За нейно огромно облекчение бяха решили, че няма да намесват родителите й в скандала с писмата, а ще ги уведомят за случилото се по-късно.

Достатъчно беше, че Мисис Куин бе хвърлила цялата общност в трескава възбуда с истеричното си избухване и бе обявена за луда от съседите, привикнали към ексцентричните й прояви, които обаче се бяха оказали катастрофални за рода Клифтън.

По-късно същия следобед, смятайки, че всички гости са напуснали имението, Алексия изведе Шедоу на верандата и докато се разхождаше замислено под августовското слънце, бе стресната от нечии стъпки зад гърба си.

— Какъв натоварен ден за теб, а? — разнесе се добре познатият мазен глас на Кенет Понсонби.

Тя се обърна рязко.

— Не знаех, че си тук.

— Аз винаги се навъртам наоколо, скъпа ми Алексия… или може би трябва да се обръщам към теб с „лейди Клифтън“ сега, след като удовлетвори амбициите си? — подразни я той. — Кой би си помислил! Ти, момиче без пукната пара и с баща, опозорен заради дългове от комар, сега си новата графиня и господарка на „Марли Корт“! Боже, Боже! Очаквах с нетърпение да станеш домакиня в имението и не се съмнявам, че ще се справиш блестящо. Хората с незначителен произход винаги са по-добри в тези неща от родените аристократи.

После вдигна фотоапарата и бързо й направи няколко снимки.

Алексия успя да запази самообладание. Крехка фигура, застанала пред него с решително изражение на лицето.

— Нека си изясним едно нещо, мистър Понсонби. Може и да сте били приятел на покойния ми свекър, но не сте нито мой, нито на съпруга ми. В бъдеще няма да ви отправяме покани, а сега ще ви бъда признателна, ако напуснете имението веднага.

Мъжът презрително изкриви устни.

— А сега, малка госпожичке, ще ти кажа, че е много неприлично от твоя страна да си играеш на господарка, докато горкият Иън още не е изстинал в гроба. Ние с него…

— Как се осмелявате да ми говорите по този начин! — разгорещи се тя. Тъмните й очи проблеснаха опасно при очевидната му наглост. — Сега ние със Саймън живеем тук. Ще накарам прислугата да ви изхвърли, освен ако не си тръгнете доброволно.

Малките му очички изучаваха лицето й настойчиво, докато й говореше с мазен, превзет глас:

— Би било много неразумно. Нима не ти е ясно, че притежавам властта да накарам семейството ви да коленичи пред мен? Защо според теб Иън ме допускаше до дома си винаги когато пожелаех да дойда? И защо е толкова тъжна мисис Куин?

Алексия усети как я обзема хлад. Кенет Понсонби беше не само обществен паразит, впил се като пиявица в богата фамилия, както бе подозирала първоначално. Този човек щеше да им донесе още много неприятности.

— Съпругът ми ще се погрижи да ви изпрати — каза студено тя и му обърна гръб.

— Твоят съпруг? — подигравателно подвикна той след нея. — Скъпа лейди Клифтън, вашият благоверен е толкова пиян през цялото време, че не би могъл да се справи и с малко дете. Ако са му необходими доказателства за онова, което твърдя, накарайте го да прерови бюрото на баща си.

* * *

Алексия забърза към френския прозорец, където седеше Родерик.

— Добре ли си? — притеснено я изгледа той.

Тя се отпусна на дивана до него, доволна, че са сами. Беше й по-лесно да крие чувствата си към този мъж, когато имаха да обсъждат практически проблеми, затова заговори веднага:

— Аз ли не съм добре, или цялото семейство е лудо? Какво става тук? — разказа му набързо за сцената с Кенет. — Как ще се отървем от този човек? Няма да ни остави на мира, освен ако не предприемем сериозни мерки. Като се изключат няколкото дни, прекарани сред лукс, какво друго може да иска от нас?

— Според мен е изнудвал Иън.

Очите й се разшириха и тя го погледна с изумление.

— Какво те кара да мислиш така?

Родерик повдигна рамене.

— Защо иначе ще му позволява да използва дома му като хотел.

— Навярно, защото го е съжалявал.

— Иън беше безскрупулен човек и благотворителността му бе съвсем чужда.

* * *

— Е, ние със Саймън нямаме намерение да позволим това да продължава.

Родерик се вгледа в нея по-отблизо и попита почти тъжно:

— Какво ли още ти готви бъдещето? Всичко се промени, нали?

Тя преглътна с усилие и сведе поглед към персийския килим под краката си. Когато беше със Саймън, изпитваше към него искрена нежност и желание да го защити, сякаш е безпомощно, малко дете. Ако се уловеше за тази мисъл, всичко занапред щеше да бъде наред. Щеше да успее някак си да бъде идеалната съпруга, майка и господарка.

Но в мига, в който видеше Родерик, чувствата й се променяха така бързо, както дъждовните облаци засенчват слънцето. Той я привличаше като никой друг мъж досега.

— Да, наистина се промениха — призна неохотно Алексия.

— Ако някога имаш нужда от мен, винаги съм на разположение. Знаеш го, нали?

При тази негова дързост някаква странна смесица от копнеж и тревога премина през тялото й.

— Не го забравяй.

— Няма — сълзи напълниха очите й и тя се извърна към прозореца, разкриващ изглед към градината.

В следващия миг усети топлата му ръка да стиска силно нейната.

— Все още ми се иска да се бях добрал до теб пръв — измърмори той.

Алексия го погледна, после отново отклони очи.

— И аз бих искала — призна с отчаяние толкова тихо, че сама едва чу думите си.

* * *

Вирджиния и Уилям прекараха вечерта в апартамента за гости, отказвайки да се присъединят към останалите за вечеря. Алексия почувства облекчение. Беше й предостатъчно, че трябва да седи зад дългата, елегантно подредена маса със Саймън, майка му и Родерик, за да става свидетел и на болката, която безспорно преживяваше сестра й.

— Изглеждаш ми много развълнувана, мила — измърмори съпругът й и се олюля пиянски на стола. — Какво ти се е случило?

Бузите й горяха и Алексия не смееше да вдигне поглед към Родерик.

— Може би изпих прекалено много уиски — отвърна тя, стараейки се гласът й да звучи равно.

Саймън се обърна към братовчед си:

— Какво прави цял следобед, Родърс?

— Четох вестници — лениво каза другият. — Най-интересната история беше, че автомобилът на кралица Александра се повредил и й се наложило да седи половин час в него, обградена от многолюдна тълпа, докато подменят гумата.

— Ха! Трябвало е да си купи нещо скъпо, като нашето „Бугати Роял“. Това е кола, която никога няма да те подведе — хлъцна Саймън, преди да отпие поредната глътка бренди.

— Вие и вашите коли — мрачно се обади Леонора. Премеждията през изминалите дни я бяха изтощили, след като почти цял живот се бе преструвала, че всичко й е наред, силата и енергията й явно я бяха напуснали и тя гледаше с празен поглед непознатия груб свят. Вече беше само вдовицата на граф Клифтън и несъмнено щеше да й се наложи да се премести в по-малката къща в имението и да живее в пълно уединение, ако не се брои прислугата. Без съпруга, когото всъщност никога не бе обичала, бе лишена дори от социалния си статус, на който се бе радвала трийсет години. След живот, отдаден изцяло на задълженията и външния блясък, й оставаше единствено свободата, която нямаше с кого да сподели.

Най-сетне вечерта приключи и всички си пожелаха лека нощ. Саймън се оттегли в библиотеката с бутилка уиски, а Алексия се чувстваше толкова уморена, че едва успя да се добере до спалнята си, следвана по петите от Шедоу.

Когато зави по слабо осветения коридор на първия етаж, едва не се сблъска със застаналия на пътя й Родерик, който я причакваше в тъмнината.

— Род?

Той се приближи — висок, с широки рамене, вперил поглед в лицето й, сякаш искаше да го запомни завинаги. Улови дланите й и заговори много тихо:

— Исках да се сбогувам с теб, Алексия. Заминавам утре рано сутринта и…

— Заминаваш? — очите й се напълниха със сълзи.

Мъжът кимна и продължи шепнешком:

— Така е най-добре. Ти имаш своето място тук, омъжена си за Саймън и трябва да мислиш за Фреди. Аз имам малко работа в Лондон, а после… — направи кратка пауза и си пое дълбоко въздух: — Може би е по-добре да не се виждаме известно време.

Тя сведе глава, давайки си сметка, че е прав. И наистина, колкото по-често се срещаха, толкова по-трудно можеше да се отърси от мечтите за фантастичния свят, в който двамата биха били заедно.

— Ще ми липсваш ужасно — каза сподавено.

— И ти на мен, но ще се утешавам, като всеки ден гледам „Алексия в розова рокля“, а когато я изложат другото лято в Кралската академия, ще се гордея, че най-хубавият ми портрет е именно твоят.

От гърлото й се изтръгна ридание.

— Не мисля, че ще мога да го понеса.

— Ще се наложи и на двама ни, мила — той се наведе и нежно я целуна по бузата. Миг по-късно се обърна и забърза по коридора към стаята си.

* * *

Боже мой! Боже мой! Боже мой! Никога не бих допуснала, че ще се случи нещо подобно. Толкова го обичам, че не мога да мисля за нищо друго. Не мога да ям, не мога да спя, през цялото време не съм на себе си. Часове наред лежа будна и си спомням всяка минута, прекарана в ателието му. Толкова ценя тези преживявания! Прехвърлям в мислите си всеки разговор. Сякаш съзнанието ми е постоянно въртящо се колело, което се движи, движи и движи, докато напълно се изтощи. Понякога сърцето ми започва да бие с нов изблик на сили, като че ли до този момент е било спряло и се е събудило под звука на бойна тръба. От време на време душата ми ликува, защото съм сигурна, че и той ме обича, а после отново потъва в униние, понеже заедно нямаме бъдеще. На моменти ме обзема гняв, като че ли някой ме е измамил. Защо още от самото начало не ми каза какво изпитва към мен? Защо не ме попита дали ще се омъжа за НЕГО?

Но от друга страна, трябва да се замисля и за себе си… дали „Марли Корт“ и парите не ме накараха да се увлека по Саймън и да обърна гръб на всички останали? Дали неговите омайни сини очи и разрошената му руса коса, докато галопираше на гърба на Грация, не ме омагьосаха?

О, как, как, КАК ще изживея остатъка от живота си без Родерик?

* * *

— И през цялото това време — говореше Вирджиния обвинително на следващата сутрин — ти си знаела, че той е и мой баща.

— Не — отрече Алексия. — Нямах представа, докато не намерих писмата. Повярвай ми, бих дала всичко да не ги бях прочела.

Вирджиния крачеше напред-назад в утринния салон, а Саймън пушеше цигара след цигара.

Внезапно тя се обърна и застана пред Алексия.

— Направих някои изчисления. Ти си само три месеца по-малка от мен. В такъв случай баща ти е скъсал с майка ми, защото приятелката му е разбрала, че е бременна с теб, нали така? Даваш ли си сметка какво означава това? — сълзи бликнаха от очите й и тя стисна ръце в юмруци. — Ако не си била ти, мама е можела да се разведе и да се омъжи за него. А аз щях да имам родители, които се обичат, а не… — гласът й пресекна и Вирджиния изтри с пръсти мокрите си бузи.

— Престани да дрънкаш глупости — изсумтя брат й. — Един развод щеше да съсипе репутацията на майка ни, да не говорим, че тогава щеше да се наложи да ме изостави, защото татко при всички случаи щеше да получи родителските права. А и ти щеше да си незаконородена, понеже така или иначе са нямали време да се венчаят преди раждането ти.

Вирджиния замря на място.

— Искаш да кажеш, че съм извънбрачно дете?

— Естествено.

— Ооо! — изстена тя. — Какво ще каже Уилям?

— Вероятно през последните няколко часа вече е осъзнал истината, че в това семейство нищо не е такова, каквото изглежда. Не е необходимо друг да научава. Записана си в регистъра като дъщеря на татко, така че завинаги ще си останеш лейди Вирджиния… ъъъ… Спол — заключи той, опитвайки се да потисне напиращия смях.

Вирджиния изгледа Алексия с ненавист и възкликна:

— Иска ми се изобщо да не си се раждала! Донесе лош късмет на близките ми и разруши щастието ми!

— Глупаво е да обвиняваш мен — разгорещено възрази Алексия. — И моля те, не се втурвай веднага към Лондон да се срещаш с баща ми, защото съм сигурна, че мама все още не знае нищо. Бракът им и без това не е много щастлив, така че това може да е последната капка.

— Защо изведнъж започна да я щадиш? — извика другата. — Мислех, че не си много привързана към нея. Впрочем рано или късно ще научи, независимо дали ти се иска или не.

Саймън стана от мястото си.

— Ти си най-разглезената глупачка, която съм виждал някога. Тя може и да не е близка с майка си, но поне е достатъчно почтена, за да не иска да я нарани.

Сестра му повдигна нехайно рамене:

— Току-що изгубих човека, когото цял живот съм смятала за свой баща, а ти ми казваш, че не трябва да опозная онзи, който ми е истински?

— Той не казва това, но нека татко пръв да ти разкрие истината — примоли се Алексия. — Това е огромен шок за всички ни.

Вирджиния се отпусна в близкото кресло и покри лицето си с ръце.

— Аз съм единствената, която изживява шок. Слава Богу, че си намерих съпруг, преди да се забърка тази каша. Никой не би ме пожелал, разбирайки, че съм незаконородена — каза тя с горчивина.

— Уилям те обича заради самата теб.

— Много ти е лесно да седиш тук и да ми се правиш на самодоволна. Ако се намираше в моето положение, Саймън едва ли щеше да се ожени за теб. Нали, Саймън?

— Вероятно не — смръщи лице той.

— Ето! Видя ли?

Алексия се изправи, отбелязвайки наум, че Родерик не би имал нищо против, защото той поне я обичаше истински.

* * *

— Къде отиваш, мила?

— Ще изведа Шедоу на разходка. Защо не прегледаш книжата на баща си? Помниш ли какво каза Кенет Понсонби? Може да откриеш защо смята, че има власт над нас. И защо непрекъснато се мъкне тук.

Саймън повдигна рамене.

— Той блъфираше. Търсеше причина да продължава да живее на наш гръб. Разпореди ли се вече да не го допускат до имението?

— Разбира се. Но рано или късно все ще трябва да се разровиш из документите на Иън.

— Няма защо да бързам — прозя се той и се върна във фотьойла. — Със завещанието всичко е наред, цялото състояние остава на мен, има попечителски фондове на името на мама и на сестра ми, така че останалото може да почака. Ще дръпнеш ли звънеца, скъпа? Имам нужда от нещо, което да ме разбуди.

— Още не си се оправил от махмурлука — обвинително се обади Вирджиния. — Уилям твърди, че пиеш прекалено много.

Брат й я стрелна злобно с очи.

— Кажи на мъжа ти да си гледа неговата работа.

* * *

Седмица по-късно Кенет Понсонби пристигна с такси в „Марли Корт“. На връщане от утринната езда Алексия и Саймън го свариха да се кара с прислугата пред стълбите. Без да изневерява на добрите си маниери, икономът не му позволяваше да влезе в къщата.

— Ако господинът бъде така добър да обърне колата и… — търпеливо повтаряше Бенсън, докато Саймън препускаше с Грация към тях.

— Мисля, че заявих съвсем ясно — не си желан в този дом, Понсонби — извика той рязко.

* * *

Кенет пусна в ход мазната си усмивка.

— Май ще трябва да преосмислиш решението си, младежо — започна той направо. — Ще ми е много неприятно да навредя на теб и цялото семейство, а може се избегне, стига да ми съдействаш.

Алексия спря Прелест до коня на Саймън.

— Вие нахълтвате в имението ни, мистър Понсонби. Ако не си тръгнете веднага, ще повикам полицията.

Той примигна, преструвайки се на изненадан.

— Не е ли малко пресилено? Идвал съм тук в продължение на четиридесет и пет години, още преди приятелят ми Иън да се ожени, и винаги съм бил добре дошъл. Така ли се отнасяте към стар семеен приятел?

— Не знам накъде биеш, Понсонби, но не си мой приятел и не съм те канил в дома си — високопарно заяви Саймън. — Затова бъди така любезен да си тръгнеш незабавно.

Кенет приглади зализаната си с брилянтин над плешивината черна коса и се намръщи гневно.

— Принуждавате ме да говоря пред прислугата, но трябва да обсъдим един делови въпрос, а тук не е най-подходящото място — разпери ръце, сякаш да обгърне алеята и целия огромен „Марли Корт“. — Защо не бъдем по-цивилизовани и не отидем в библиотеката?

Саймън колебливо погледна жена си. После скочи от коня и й направи знак да го последва. Подаде юздите на иконома и се обърна високомерно към неканения гост:

— Пет минути, Понсонби. Не повече. След това да видя, че си изчезнал.

Сграбчвайки ръката на Алексия, той тръгна напред, тропайки по мраморния под с подкованите си ботуши, следван от Кенет.

Жената хвърли към съпруга си въпросителен поглед.

— Искам да чуя какво има да ни каже — измърмори Саймън през зъби.

Щом се озоваха в библиотеката, той се настани зад бюрото на баща си.

— И така — говори, човече!

Кенет седна предпазливо на един стол, сякаш го измъчваха болки в коленете.

— Дошъл съм да си получа месечната издръжка — изстреля той нагло.

Настъпи неловка тишина.

— Да си получиш… какво?

— Всеки месец покойният ти баща ми даваше по двайсет паунда. В брой. И естествено, ме приемаше винаги когато чувствах необходимост да си почина в провинцията. И понеже за съжаление него вече го няма, ще се наложи в бъдеще да ги получавам от теб.

Челюстта на Саймън увисна от изумление.

— Давал ти е… Но защо, за Бога!

Изражението на Кенет стана строго като на младо момиче, което току-що са попитали дали е още девствено.

— Имахме споразумение.

— И откога?

— Откакто завършихме „Оксфорд“.

Побеснял, младият мъж скочи от мястото си:

— Не ти вярвам! Измисляш си всичко!

Алексия внимателно наблюдаваше неканения гост. Беше сигурна, че им казва истината.

— Изнудването е наказуемо деяние, мистър Понсонби — тихо отбеляза тя.

— Но извършеното от него е много по-сериозно престъпление — триумфално заяви Кенет.

Саймън внезапно се разгорещи като малко дете, което е било излъгано от възрастните и не разбира какво става.

— Не вярвам на нито една твоя дума. Какво би могъл да стори татко, та да е принуден да ти дава толкова пари… тридесет и седем години! — възкликна с недоверие.

— Плюс още десет лири и къщата на мисис Куин — додаде самодоволно другият.

Младият мъж изстена безпомощно и се отпусна върху стола.

— Значи с мисис Куин сте комбина — замислено каза Алексия, втренчила поглед в Кенет.

— Какво знаеш по въпроса? — рязко я попита съпругът й.

— Не повече от теб, но непрекъснато се питах защо живее в имението без видим източник на доходи.

— Е — отсече Саймън и стовари юмрук върху бюрото, — отсега нататък нито ти, мистър Понсонби, нито старата вманиачена вещица мисис Куин ще получите нещо от мен. И това е окончателно.

— Бих те посъветвал да не прибързваш — спокойно възрази другият. — Ще ти дам време да премислиш и не се съмнявам, че ще промениш решението си — той се изправи величествено. — Не ме подценявай, млади човече. Това семейство седи на неизбухнала бомба цели трийсет и седем години и благодарение на мен никой друг не знае. Поне засега. Разполагам с доказателства, които могат да ви съсипят. Би ли искал да изнеса на показ онова, което ми е известно? Ще е истинска трагедия за малкия ти син и наследник, нали? Всички да научат подробности за един скандал, който ще разтърси обществото до самите му основи.

Саймън изглеждаше потресен.

— Не ти вярвам.

— Но ще ми повярваш, ако видиш доказателствата, които имам. А аз наистина ги имам.

Алексия размишляваше трескаво.

— Мистър Понсонби, ако покойният ми свекър е направил нещо нередно, вече нищо не можете да предприемете, защото него вече го няма.

Забеляза как съпругът й си отдъхна и постави успокоително ръка на рамото му. Кенет се изсмя саркастично.

— О, със сигурност не може да бъде наказан! Вероятно Създателят прави точно това в момента, но никой не е в състояние да отмени правилото, според което „синовете отговарят за грешките на бащите си“. Петното върху честта на семейството си остава за вечни времена.

— Нека сами преценим това — заяви младата жена, твърдо решена да смачка този паразит. — Ако знаехме за какво става въпрос, ще можем да огледаме ситуацията по-трезво — говореше смело, но вътрешно я глождеха неприятни подозрения. Какво бе казала мисис Куин за Иън?

— Ще разберете по-скоро, отколкото ви се иска, ако не ми дадете онова, което ми се полага — нагло отвърна натрапникът и хвърли поглед към вградения в стената сейф, скрит зад нелепа имитация на рафт с книги.

Саймън сякаш внезапно се събуди, като заек, решил в последния момент все пак да не позволи светлината на движещите се срещу него фарове да го заслепи. С рязко движение заобиколи бюрото, сграбчи Кенет за реверите и закрещя направо в лицето му:

— Мръсен дребен негодник! — целият пламнал, блъсна мъжа в стената. — Ако се появиш още веднъж в този дом, ще насъскам кучетата срещу теб! Ти си само един жалък паразит, впил зъби в баща ми като вампир! Никога няма да ти дам и едно пени. Никога, докато съм жив — и с цялата си ярост стовари юмрук в челюстта на Кенет.

Уплашена, Алексия хукна по коридора, за да извика иконома.

— Бързо! Доведи другите!

Като с вълшебна пръчка четирима едри, здрави прислужници се появиха в библиотеката, изблъскаха неканения гост и го напъхаха в очакващото го такси.

— Ще съжалявате! — непрекъснато повтаряше той. — Не си въобразявайте, че съм приключил с вас. Ще бъдете съсипани много преди мен!

Докато наблюдаваше сцената от предните стълби, Алексия усети как я обзема ледено предчувствие, сякаш над къщата премина студен арктически вятър. Потръпна и погледна съпруга си, в чийто поглед имаше някаква лудост.

Ако в момента нещата не бяха съвсем наред, в бъдеще щяха много, много повече да се объркат.

По-късно същия ден реши лично да провери дали няма да намери потвърждение на смайващото твърдение на Кенет Понсонби, че е получил близо девет хиляди лири, откакто е завършил университета. И че мисис Куин на свой ред се е облагодетелствала с близо четири хиляди и половина. Струваше й се невероятно. Това бяха огромни суми, дадени без нищо в замяна. Помисли си за баща си, който работеше в счетоводството на общината в Лондон и печелеше по сто и двайсет паунда на година, малко над средната заплата. Бавачката на Фреди, освен квартира и храна, вземаше едва четиридесет лири годишно и имаше по един свободен ден в седмицата.

Адвокатите на семейството се бяха заели с таксите по легализиране на завещанието и данъците върху наследството и бяха отнесли всички счетоводни документи от имението, за да ги проверят, но на нея й трябваха стари банкови извлечения. Ако Иън, както твърдеше онзи натрапник, наистина им бе давал определени суми в брой всеки месец, нямаше да е трудно да се установи истината.

Час по-късно усилията й бяха възнаградени. В специална папка намери прилежно подредени банкови извлечения от 1886-а насам. Точно това й трябваше. Тук, черно на бяло, бяха отразени редовно теглени суми в размер на трийсет паунда.

— Погледни това, Саймън — каза на съпруга си, когото намери лениво излегнат в шезлонга на терасата с чаша вино в едната ръка и пура в другата. На страничната масичка бе оставена почти празна бутилка. — Онзи негодник не ни е лъгал — продължи тя и седна до него. — Баща ти наистина е плащал редовно и на него, и на мисис Куин.

Саймън отмести банковите извлечения с пренебрежителен, нехаен жест.

— И какво толкова? Това е минало, скъпа. С Понсонби е свършено. Отървах се от мръсника и вече едва ли ще посмее да си покаже носа насам. Беше много хитро от твоя страна да споменеш, че изнудването е подсъдно.

— Но може действително да разкрие онова, което баща ти цял живот е пазил в тайна.

Саймън се поизправи и я изгледа с неодобрение:

— Да не искаш да кажеш, че изнудването му има основание? — протегна се към бутилката и отново напълни чашата си. — Татко никога не би направил нещо, от което после да се срамува, затова не разбирам защо вдигаш пара.

— Тогава защо им е давал толкова пари? — попита тя предпазливо.

— Очевидно, защото ги е съжалявал. Сега, когато кокошката със златните яйца умря, Понсонби изгуби единствения си източник на доходи. Просто се опита да ме сплаши и да ме подтикне към благотворителност, но няма да получи нито пени от мен.

— Допускаш ли, че мисис Куин има нещо общо?

— На кого му пука? Може да иде в старчески дом. Или в лудница.

Коравосърдечието му я накара да се намръщи. Притесняваше я и фактът, че той упорито пренебрегва всичко, което според нея представлява потенциална опасност за семейството, защото бе уверена, че Кенет Понсонби тепърва ще им напомня за себе си. Иън Клифтън беше жесток човек и никога не би харчил пари за възрастна жена и стар приятел, ако няма основателна причина за това.

* * *

През ноември Саймън вече гореше от нетърпение да се приберат на „Гросвенър Скуеър“. Семейството все още беше в траур, който щеше да продължи и през следващите осем месеца, но дори това не можеше да го спре да се върне към предишния си разгулен живот. Алексия тръгна с него, защото се надяваше, ако не друго, поне да му попречи да се среща с Багърс. Докато бяха заедно, щеше да се опитва да обуздава дръзките му прояви и да сведе социалния им живот до посещения на театър и опера и даване на скромни вечерни приеми.

— Вече имаш различна позиция и трябва да я защитаваш — съветваше го тя, сякаш Саймън бе непокорно дете.

— Говориш, като че ли сме хора, прехвърлили четиридесетте — отвръщаше той нехайно. — Нужно ли е да носиш черно през цялото време? Никак не ти отива.

— Разбира се, че е нужно.

— Вече не си ми забавна — негодуваше Саймън. — Превърнала си се в скучна жена на средна възраст, която през цялото време отчаяно се старае да постъпва правилно.

— А какво друго ми остава? — тросна му се тя. — Искам да разбереш, че се опитвам да те предпазя от самия теб. Сега имаш други отговорности и малко дете. Животът не е само развлечение.

— Ако питаш мен, животът е такъв, какъвто си го направиш, и аз имам намерение да се забавлявам — Саймън скочи иззад масата, внезапно разгневен. — Вече получих наследството си и ще правя каквото искам!

Само за няколко седмици, откакто се бяха върнали в града, той се обгради с тесен кръг от лица, които постепенно успяха да я изтикат в периферията на живота му. Появиха се „съветници“, „организатори“, „асистенти“, „секретари“, „посредници“, които по нейно мнение всъщност бяха ласкатели и паразити. Саймън сякаш привличаше покварените хора както пламъкът нощните пеперуди. Омайните му сини очи, винаги блеснали за нови удоволствия, и наскоро наследените титла и богатство го бяха направили по-популярен от всякога и той се наслаждаваше на всеки миг от тази слава.

Започна да избягва елегантните вечери, които Алексия организираше, давайки неоснователни извинения за отсъствието си в последния момент, а после се втурваше да търси развлечения в съмнителния живот на Сохо. Въодушевлението от появата на първородния му син също премина и той почти не виждаше Фреди. Прекарваше все по-малко време с Алексия, а когато бяха заедно, обикновено бе мълчалив и мрачен.

Дори гневните писма от майка му, която се бе настанила в северното крило на „Марли Корт“, определяше като „досадни“ и ги захвърляше настрани.

— Станал е напълно неконтролируем — оплака се Алексия на баба си, докато обядваха заедно един ден. — Отдал се е изцяло на пиенето и разгула и пръска парите безогледно. Купи си нова кола, още един кон, изцяло поднови гардероба си и вече заговори за яхта.

— А Родерик Дейвънпорт? — попита Хелън.

Алексия трепна гузно.

— Какво за него?

Възрастната дама я изгледа странно.

— Питах се дали не би поговорил с него. Може би ще послуша мъж на неговата възраст.

— О! — силно се изчерви Алексия. — Не знам. Не сме го виждали от погребението на Иън насам.

Хелън повдигна вежди, но не каза нищо. Внучка й продължи припряно:

— Вирджиния пристига в Лондон другата седмица и ще отседне при нас. Поканих татко на обяд, ще могат да си поприказват — после додаде с усилие: — Все още не е казал на мама, нали?

Баба й се усмихна мрачно.

— Никой не е по-сдържан от гузния съпруг. Казах му, че ще стане по-лошо за него, ако Маргарет узнае от друг, но той като че ли чака подходящия момент.

— За такива неща подходящият момент никога не идва.

— Вероятно се надява тя да направи първата стъпка. Както знаеш, майка ти иска да се разделят. Смята, че няма смисъл да остават заедно, след като ти си достатъчно голяма и вече омъжена.

Алексия остана изумена.

— Да се разделят? Но какво ще прави? Какво ще правиш ти?

— Не знам със сигурност, детето ми. Подозирам, че иска да се премести при старата си приятелка Хилари Мартин. Познава я от години, а тя има прекрасна къща в Бурнмонт. Колкото до баща ти, той твърди, че в неговия дом винаги ще има място за мен.

— О, бабо, ела да живееш с нас. Би било толкова хубаво да си постоянно около мен, а ще е полезно и за Фреди. Ще ми е приятно да се занимаваш с него както с мен навремето… например да обикаляте музеите или да го водиш в зоопарка.

Хелън отметна белите къдрици от лицето си и се разсмя.

— Чудесна идея, мила моя, но не одобрявам, когато младото семейство живее под един покрив с възрастните си роднини. Прекарах толкова години с родителите ти единствено защото майка ти настояваше да се грижа за теб.

— Но помисли колко ще е хубаво! Няма да си пречим. И в Марли, и в къщата тук има достатъчно стаи, така че присъствието ти само ще ми е от помощ. Освен това родителите на Саймън винаги са живели при нас.

— Не, вие живеехте при тях. Има огромна разлика. На мен ще ми бъде приятно да се грижа за баща ти.

* * *

— Физически никак не съм добре, но съм ужасно щастлива — съобщи Вирджиния, щом пристигна на „Гросвенър Скуеър“. — Нали раждането на дете е най-прекрасното нещо на света?

Алексия прегърна сестра си, споделяйки радостта й.

— Много се радвам за теб. Не знам какво бих правила без Фреди. Колкото по-големи стават, толкова са по-сладки.

— А къде е Саймън?

— Някъде навън — глухо отвърна тя.

Вирджиния я погледна с разбиране.

— Господи! Горкичката! Как понасяш това? Ако Уилям се отнасяше така с мен, сигурно щеше да ми се иска да го убия.

— Какъв е смисълът? Той никога няма да се промени. Ще съсипе здравето си, но не иска и да чуе. Пръска парите като вода, окуражаван от Багърс, и само Господ знае докъде ще ни доведе това.

— Никога не съм допускала, че един ден ще те съжалявам — откровено призна сестра й, — но сега си мисля, че си много почтен човек, щом търпиш този тормоз. Жалко, че не се сприятелихме още от самото начало. Ако те бях харесала тогава, щях да те предупредя да не се омъжваш за него.

Алексия се усмихна.

— А пък ако аз харесвах теб, може би щях да те послушам. Впрочем Родерик ме предупреди, но аз не обърнах внимание на думите му. Мислех, че мога да се доверя на преценката си. Колко е самонадеян човек на осемнайсет години!

— Значи ще останеш със Саймън, така ли?

— Нямам алтернатива. Венчани сме, а имаме и Фреди. Освен това подозирам, че пак съм бременна. Впрочем — додаде тя замислено, — сега ми се струва, че никога не съм имала друг избор. Просто е писано някои неща да се случат и нашият брак е едно от тях.

Вирджиния я погледна с искрено уважение.

— Но какво ще стане, ако срещнеш друг мъж и го обикнеш?

Алексия извърна очи и се опита гласът й да прозвучи спокойно и шеговито:

— Първо трябва да намеря някого, който е достатъчно смел да се влюби в мен, което е малко вероятно. А сега да поговорим за друго — продължи припряно тя. — Татко ще дойде на обяд. Ще бъдем само тримата и той е много притеснен. Отчаяно иска да ти се хареса и аз се опитах да го успокоя.

— О, със сигурност ще го харесам. Впрочем винаги съм ти завиждала, че имаш такъв баща. А майка ти? Знае ли вече?

Алексия поклати глава.

— Май още не — въздържа се да повтори новината за евентуалната раздяла на родителите си, която баба й бе споменала.

— Нямам търпение да му съобщя, че ще има още едно внуче — възторжено възкликна Вирджиния. — Дали ще се зарадва?

* * *

Нямах представа, че съм способна да изпитвам такава завист. Той винаги е бил само МОЯТ татко. Необходимостта да го деля с някого се оказа по-тежка, отколкото допусках. Когато вчера пристигна у дома, веднага съжалих, че организирах тази среща, за да се запознаят като баща и дъщеря. В Марли беше по-поносимо, защото тя все още не знаеше кой е той. А вчера се втурна покрай мен да го поздрави, целуна го по двете бузи и забърбори колко била очарована от откритието, че той е истинският й баща. В този момент наистина я мразех. Мразех я толкова силно, че си пожелах никога да не се бях запознавала със семейство Клифтън, защото тогава тя нямаше да узнае нищо за себе си.

Той се досещаше как се чувствам, тъй като непрекъснато ме поглеждаше с тревога, опитваше се да е мил с мен, но аз бях обзета единствено от желанието да избухна в сълзи, да се хвърля в прегръдките му и да го помоля да ми каже, че никого не обича повече от мен.

Господи, толкова тежко ми беше да гледам това красиво момиче да сияе от щастие, да го държи с обич за ръката и да се взира с грейнали очи в лицето му.

Никога повече не бих понесла да ги видя заедно под моя покрив, а когато се срещат в бъдеще, не искам да научавам. Знам, че е много детинско от моя страна, но се чувствам предадена. Как може да се отнася толкова мило с това отвратително създание, което се опитва да отнеме моята позиция? Бях пообидена и гневна, отколкото когато открих, че Саймън мърсува с проститутки. Сега съм по-зряла и знам, че мъжете понякога изневеряват на съпругите си, но го правят от похот, а не от любов, което е различно.

Отношението на татко към Вирджиния се гради на любов. В края на краищата тя е негово дете, заченато в момент на страст, каквато никога повече не е изпитал. За първи път почувствах съжаление към мама.

„Не е ли забавно!“ — извика Вирджиния, докато тримата пиехме коктейлите си преди обяда. Думите й паднаха като отровни капки върху безводна пустиня и аз не можах да се насиля да я погледна. Толкова много я мразех.