Уна-Мери Паркър
Тайните на Алексия (6)

Пета глава

— Алексия? Скъпа? Къде си?

Бяха изминали почти пет месеца, откакто Багърс бе изобличил Саймън в изневяра, и въпреки че след няколко седмици на скръб и гняв тя бе решила да му прости, отношенията им се бяха променили. Страхът, че това може да се повтори, непрекъснато я преследваше, независимо от постоянните му клетви във вярност. Но бяха сключили временно примирие, и то само защото го обичаше прекалено много и искаше на всяка цена да запази брака си и да остане в „Марли Корт“.

— Алексия? — извика Саймън отново.

Миг по-късно се появи откъм френския прозорец. На хубавото му лице грееше широка усмивка, русата му коса беше разрошена, а бледосините му очи блестяха от вълнение.

— Мила моя, никога няма да се досетиш какво купих за нас! Толкова е хубаво, че не може да се опише с думи.

Вглеждайки се в него, тя не можа да сподави онова чувство, когато се влюби в него, докато я беше учил да язди. Но напоследък бе станала предпазлива, защото вече му нямаше доверие.

Очевидно, без да си дава сметка за промененото й отношение, Саймън я прегърна и я целуна по шията.

— Непременно ще ти хареса! Наистина не може да се опише с думи — продължи разпалено той и се отпусна на пейката до нея. После я изгледа въпросително.

Алексия устоя на погледа му и неочаквано се изпълни с чувство на гняв. Изглеждаше безгрижен като лондонски врабец, сякаш нямаше никакви проблеми, докато тя непрестанно страдаше. А това не беше честно.

— Какво си купил този път? — попита рязко тя.

Саймън се сви като ученик, когото са хванали да краде бонбони, и примигна, сякаш го бяха обидили.

— Не съм очаквал такова отношение, Алексия. Дай ми още един шанс. Исках да ти кажа нещо чудесно, а ти се държиш по този начин!

— Просто попитах какво си купил този път.

Той извади сребърната си табакера.

— Сключих сделка, с която мислех да те изненадам приятно. Но ти развали всичко — детински се нацупи той.

— Нова кола? Яхта?

— Вече не виждам смисъл да ти казвам. Надявах се да си толкова въодушевена, колкото бях и аз, но когато си сърдита, с теб не е никак интересно — запали си цигара и започна да издухва пушека демонстративно, сякаш искаше да отвее лошото й настроение.

— Може би ще се развълнувам, когато ми кажеш за какво става въпрос.

Той я огледа с недоверие.

— Новата ни придобивка ще ни спаси от необходимостта да седим тук и да умираме от скука.

— А пък аз си мислех, че обичаш имението.

— Това място е прокълнато, скъпа. Нима не си го разбрала? Баща ми през цялото време се ядосва за нещо, а майка ми е нещастна. Дори и бракът ни е застрашен!

— И какво предлагаш? — смръщено попита тя.

Лицето му се проясни и отново засия от вълнение като на доволно хлапе, на което са казали, че ще получи каквото иска.

— Просто реших проблема. Трябваше да го направим веднага след сватбата.

— Какви ги говориш, Саймън?

— Купих къща на „Гросвенър Скуеър“! Всичко е готово да се нанесем веднага, има мебели и всички необходими екстри. Можем да идваме тук за почивните дни, но занапред ще живеем в Лондон.

Изумена, Алексия се облегна назад. Това означаваше, че ще може да се вижда по-често с баща си и баба си, но от друга страна, в столицата имаше много повече изкушения, на които Саймън не би устоял. Сохо се намираше само на десетина минути път с такси от Мейфейър.

— Е, това се казва изненада.

— Но си доволна, нали?

— Чудесно би било да се срещаме с приятелите си — отвърна тя предпазливо, — а и нямам нищо против да съм по-близо до семейството си.

— Точно това си помислих и аз — припряно каза той.

— Как я намери?

— Багърс има познати… — започна Саймън и се изчерви виновно.

— И е доста голяма, нали? — сряза го решително Алексия, опитвайки се да отрече очевидното дори пред себе си.

Той отново се бе срещал с Мортимър-Смит, въпреки че й бе обещал да сложи край на приятелството си с него. Даде си сметка, че като се примирява, му дава шанс да продължава с лъжите си, но какво друго можеше да стори? Да признае поражението си и да сложи край на този брак, продължил едва няколко месеца?

— Много голяма — потвърди Саймън облекчен, че разправията му се е разминала. — Пет гостни, десет спални, помещения за прислугата и градина, в която Шедоу ще тича на воля — докато говореше, се наведе и започна да гали малкото кученце в скута й. После падна на колене и заговори умолително: — Можем да се забавляваме на воля, ако сме сами, мила. Заради баща ми тук никога няма да се радваме на уединение. А животът ни трябва да е един постоянен меден месец. Защото толкова много те обичам — ръката му се плъзна по бедрото й. — Знаеш го, нали? Обичам те повече от всичко друго на света — през сините очи прозираше цялата му душа, а плътните му устни изглеждаха меки и нежни.

Алексия се усмихна, обзета от отчаяното желание да му повярва, но дълбоко в себе си вече знаеше, че ще сключи сделка с дявола. Ако продължаваше да затваря очи за всичко, което мразеше и което й причиняваше болка, щеше да живее в разкош, а ако се държеше предпазливо, можеше да си извоюва и свободата, за която толкова копнееше.

Не това бе искала, не за това бе мечтала и не това беше романтичната й представа за щастие, но щеше да се възползва от предоставената й възможност. И в никакъв случай нямаше да позволи на Саймън да съсипе живота й. Нито на него, нито на когото и да било.

* * *

Настаниха се в шестетажната къща два месеца по-късно и докато обикаляше от стая в стая, Алексия не можеше да повярва, че е господарка на такъв огромен дом. В просторните помещения цареше величествена атмосфера с ламперията в стил кралица Ана, кристалните полилеи от Уотърфорд, пищните кадифени и копринени завеси и драперии и позлатените, изящни мебели от епохата на Луи XV. Гоблени и ценни картини украсяваха облепените със скъпи тапети стени и дори чаршафите на леглото бяха изработени от най-фин крепдешин с апликации от сатенени цветя и листа.

— Откъде се взе всичко това? — попита тя учудено, след като бе огледала кухнята и трапезарията и бе открила шкафове, пълни със сребро, кристал и фин порцелан, достатъчни за прием на поне четиридесет гости.

Мястото изглеждаше така, сякаш предишните му обитатели са заминали на кратка почивка и всеки момент ще се завърнат.

Саймън повдигна рамене.

— Ами собствениците се развели и успях да купя от тях не само сградата, но цялата покъщнина.

— О! — възкликна тя изумено. Струваше й се, че са се сдобили с останките на нечие чуждо, отминало щастие. — Надявам се да не е лоша поличба.

Съпругът й отметна глава назад и се разсмя.

— Направо ме убиваш! Ти и твоите предзнаменования. Получих всичко почти на безценица, защото дукът на Алендейл искаше да се отърве от спомените за съпругата си, която избягала с някакъв учител по пиано. Може да се каже, че им направих услуга. Дукесата живее с младия си любовник и получава прилична издръжка, докато дукът най-после има възможността да се забавлява с любовницата си на Ривиерата. Всички са щастливи. Получавам рента около деветдесет и девет паунда на година от „Гросвенър Естейт“, така че със сигурност сме се устроили добре — той се радваше като малко дете на нова играчка. — Ще станем златната двойка на Лондон! По-добре да пообиколиш магазините и да си купиш още вечерни рокли, мила. И нова тиара! Ще ти трябва за оперните премиери.

Алексия реши да не спори с него. Живееше в някакъв приказен свят и бе твърдо решена да се забавлява колкото може повече.

* * *

Сезонът на 1921-ва беше в самото си начало и само дни след бе публикувано в кралската преса, представяна от „Таймс“ и „Телеграф“, съобщение:

„Виконт Станхоуп и съпругата му са се установили за постоянно на «Гросвенър Скуеър» 28.“

По пощата заваляха всевъзможни покани.

Скоро Алексия бе въвлечена във вихъра на вечери, приеми, балове с маски и коктейли. Всяка вечер имаше някакво развлечение, а Саймън стана по-разточителен от всякога, водейки компанията си в „Риц“, където поръчваше шампанско и хайвер, сякаш купува лимонада и бисквити. Постоянно пълнеше къщата с гости, настоявайки да останат за обяд, за следобеден чай и за вечеря, което му даваше възможност да се похвали с новия си дом, без да забелязва изтощението на съпругата си.

Не без нотка цинизъм тя отбеляза, че откакто е станала член на семейство Клифтън, всеки нов познат се е превърнал в неин най-добър приятел. Момичета, които й се бяха присмивали, че не е имала дебют, и почти не я бяха забелязвали, сега претендираха, че са й съученички и са я познавали цял живот.

* * *

Ние наистина се устроихме добре, както се изрази Саймън. Значи това е изисканото висше общество? Но дали съм достатъчно изтънчена, за да си затворя очите пред онова, което не искам да зная, и да се наслаждавам на всичко, което ме заобикаля? Чувствам „Марли Корт“ като свой дом, но това е различно. Саймън убеди прислугата, работила за семейството му през последните дванайсет години, да остане, затова имам чувството, че живея в хотел, и единственото, което правя, е да се преобличам по няколко пъти на ден. Той постоянно е зает с любимите си занимания, особено с пиенето на шампанско и бренди, но слава Богу, поне вечер не излиза без мен. Вече ми е напълно ясно, че независимо дали сме в Лондон или в Марли, съпругът ми има постоянната нужда от развлечения. Само че аз се чувствам много уморена. Усмивката ми е толкова изкуствена, че ми се повдига. Този начин на живот е притъпил възприятията ми. Благодарна съм само, че мога да се виждам с баба всеки ден.

Вече съм твърдо решена да си извоювам цветна градинка като тази в Марли, където да сътворя малък рай единствено за себе си.

Ако не обичах Саймън толкова много, сигурно щях да избягам, но го обожавам въпреки променливите му настроения. Тези хипнотизиращи светлосини очи достигат до дълбините на душата ми и всеки път, когато ме погледне, ми се струва, че му принадлежа завинаги.

* * *

В началото на август, когато аристократите започнаха да напускат лондонските си домове, сякаш предстои обсада на града, Саймън и Алексия се върнаха в Марли. Там завариха Родерик, тъй като семейство Клифтън бяха поръчали да нарисува портретите им.

В малката гостна върху тежки стативи беше опънато огромно платно, а до стената стоеше подпряно друго, върху което с въглен вече бе нахвърляна скица на силуета на Иън.

— Божичко! Какво става тук? — учудено попита Саймън, нахълтвайки в стаята, следван от съпругата си. — Мамо, нагласила си се така, сякаш ще ходиш в Бъкингамския дворец.

В рокля от яркорозово ламе, с тиара и колие от диаманти и аметисти, Леонора стоеше неподвижна, зареяла поглед през френския прозорец, водещ към градината.

С разкопчана риза и престилка през кръста, Родерик бе застанал пред платното, стиснал в ръка няколко големи въглена. Изцяло вглъбен в работата си, сякаш нямаше никого наоколо, той нанасяше щрихите с широк замах и скоро пред очите им започна да се появява образът на модела.

— Да не си правите майтап, момчето ми? — Саймън се обърна рязко към Родерик. — Как така реши да рисуваш родителите ми?

Художникът го погледна нехайно през рамото си.

— Не обичам да ме безпокоят, когато работя.

После забеляза Алексия и лицето му светна. Остави внимателно въглените настрани, приближи се и я целуна по бузите.

— Каква приятна изненада! — възкликна тя. — Не знаех, че си тук.

— Това е сериозна поръчка — пошегува се той. — Надявам се да остана, докато я довърша.

Разглеждайки скицата отблизо, Саймън призна с нотка на изненада в гласа:

— Невероятна прилика, мамо.

— Точно на това се надявам — отвърна Леонора. — А сега си вървете, скъпи мои. Довечера ще се съберем всички заедно на вечеря.

— Но защо с татко решихте да си направите портрети?

— Защото това е стара фамилна традиция. Поглеждал ли си някога картините по коридорите? Трябва да накараш Родерик да ви нарисува — теб и Алексия.

— Да, няма да е лошо да ме ангажираш, докато е време — весело подхвърли Род и отново взе въглените. — Скоро цената ми ще се вдигне дотолкова, че няма да можеш да си я позволиш.

— Сериозно? — Саймън изглеждаше впечатлен и не забеляза сарказма в забележката на приятеля си.

Алексия вдигна лице към Родерик, погледите им се срещнаха и по гръбнака й полазиха тръпки. Помежду си чувстваха толкова сродни неща, че се разбираха без думи. И двамата осъзнаха на мига, че никога няма да се настроят на вълната на семейство Клифтън. Сякаш и двамата стояха отвън, надничаха в къщата и не харесваха онова, което виждат.

Но този поглед породи и най-опасната мисъл — че са родени един за друг.

Алексия примигна и лицето й стана аленочервено. После се извърна бързо, опасявайки се, че Саймън е забелязал колко дълго се бяха взирали един в друг. На прага се обърна и видя Родерик потънал в работата си, сякаш тя изобщо не бе влизала в стаята.

* * *

— Е, какво е усещането да видиш образа си върху платното, Иън? — попита Кенет Понсонби, когато всички заедно седнаха да вечерят.

Цялата вечер Иън имаше лошо настроение.

— „Образ“ е силно казано. Родерик едва е нанесъл няколко щриха.

— Но приликата вече е очевидна — настоя гостът. — Сигурно е доста по-различно, отколкото да се гледаш на снимка, а?

— Сипи си още вино — изсумтя Иън.

— Не, благодаря. Това го оставям на теб.

— Да не намекваш, че съм пиян?

— Не намеквам нищо. Просто отбелязвам, че докато фотоапаратът никога не лъже, правдивостта на изражението, което предава художникът, зависи от много неща.

Алексия наблюдаваше как двамата мъже се заяждат и се страхуваше това да не прерасне в скандал.

— Ти не разбираш нищо от изобразително изкуство — грубо заяви Иън и в очите му проблесна заплаха.

Кенет се усмихна иронично.

— Затова пък знам доста неща за фотографията, нали? — той се обърна към Родерик, който изглеждаше отегчен от тази размяна на реплики. — Предполагам, ще покажеш портретите на Иън и Леонора на изложбата си в Кралската академия идния май?

— Със сигурност ще ги предложа, но не знам дали ще бъдат приети.

— Самият аз смятам да покажа някои от фотографиите си. Може би в някоя галерия на „Дюк Стрийт“.

Всички се обърнаха към него и го погледнаха, сякаш е полудял.

— Твоите снимки? — попита недоверчиво Леонора.

— Известно е, че си голям любител фотограф, но никой не прави такива изложби. Освен, разбира се, ако не си снимал краля и кралицата заедно с цялото кралско семейство — завърши тя шеговито.

Но гостът имаше самодоволен вид.

— Моите снимки биха предизвикали много по-голям интерес от кралските портрети. Не смяташ ли, Иън?

Лицето на домакина придоби буреносно изражение.

— Върви по дяволите! — изкрещя той почти истерично.

Алексия погледна нервно Саймън. Гневните изблици на баща му винаги му се отразяваха катастрофално и той вече пиеше виното на големи глътки, като междувременно правеше знак на иконома отново да напълни чашата му.

Очите на Кенет проблеснаха злобно.

— Ще нарека изложбата си „Спомени от една пропиляна младост“. Много подходящо наименование, нали? — мазният му глас изричаше думите почти с любов.

— Преди това ще те убия! — Иън се изправи и се втурна към вратата, притиснал салфетката към устата си.

Гостът смръщи розовото си лице и засмука долната си устна като голямо бебе.

— Божичко! Горкичкият! Не исках да го обидя, но той никога не е разбирал от шега.

Леонора го изгледа яростно.

— Тогава защо постоянно го правиш? Проваляш уикендите ни с глупавите си игрички, дразнейки го постоянно. Наистина ми омръзна. Разстройваш не само него, но и всички останали. Моля те, престани, иначе ще бъда принудена да те помоля да спреш да ни посещаваш.

— Скъпа моя, Иън никога не би ти позволил! — усмихна й се самодоволно той. — Ще ида да се извиня на старото момче. Не разбирам защо го прие толкова навътре. Това е, няма чувство за хумор.

Саймън наблюдаваше отдалечаващата се фигура с ненавист.

— Ако този паразит се върне тук… — започна заплашително той.

— Достатъчно, скъпи — твърдо се намеси Леонора. — Той е само един заядлив стар глупак, но баща ти винаги застава на негова страна. Което е много жалко.

Алексия отново улови погледа на Родерик и двамата инстинктивно разбраха, че подигравките на Кенет нямат за цел само да дразнят Иън. Нещо странно свързваше тези двама мъже. И Иън изглеждаше много уплашен.

* * *

Същата вечер Саймън се напи до несвяст и Родерик и Алексия трябваше да му помогнат да се добере до северното крило. Той лежеше буден в леглото, обхванат от трескаво състояние.

— Искаш ли да ти донеса нещо? — попита тя, докато се настаняваше до него.

— Опитвам се да си спомня… да си спомня… — повтаряше той в пиянски унес. — Бях много малък. Татко и Кенет се караха, а аз се бях скрил зад дивана.

— И после?

— Крещяха си толкова силно, че се уплаших.

— А спомняш ли си за какво?

— Не съвсем — гласът му заглъхна и Алексия реши, че е заспал.

Лежеше съвсем неподвижно, за да не го разбуди. В кошницата на пода Шедоу се завъртя в кръг, сви се на кълбо и също заспа. Къщата тънеше в тишина, сребристата лунна светлина се процеждаше през процепа на завесите и разкъсваше мрака като стоманено острие.

Изведнъж спокойствието бе нарушено от силни викове, носещи се откъм градината. Тя разпозна смутения глас на Иън:

— Проклет негодник…

Другият глас беше тих и едва доловим. Нямаше съмнение, че е на Кенет, но не можеше да се разбере какво говори.

След това чу дълбок стон и разтърсващи ридания:

— Моля те… моля те, Кенет!

* * *

Искам да открия какво става тук. Няколко души напоследък са виждали мисис Куин да се промъква в градината, понякога дори да наднича през прозорците, сякаш ни шпионира, а друг път да върви напред-назад и да си мърмори.

Сигурна съм, че тя и Кенет Понсонби са свързани по някакъв начин. Саймън не може да си спомни какво го е уплашило в детството му, но каквото и да е било, то със сигурност е оставило у него отпечатък. Винаги щом баща му изпадне в някой от своите изблици на гняв… а може би на страх?… Саймън пие повече от обикновено, сякаш иска да избяга от действителността.

На следващата сутрин излязохме за малко да пояздим, после целия ден прекарахме в северното крило, за да избегнем срещите с родителите му или с Кенет. Наоколо се усеща някакво напрежение и от време на време ме обзема тревога, защото не знам какво предстои да се случи. Може би Саймън е прав, като твърди, че къщата е прокълната. В един момент е прекрасно място за живеене, а в следващия из нея плъзват мрачни сенки и из въздуха се носи духът на злото.

* * *

Малко преди Коледа Алексия разбра, че е бременна. Обезумял от радост, Саймън се втурна да харчи пари за играчки, достатъчни за десетина бебета. Нареди две от спалните в северното крило да се обзаведат от известни декоратори и да се превърнат в детски стаи. Друг професионалист бе нает да преустрои изцяло втория етаж на къщата в „Гросвенър Скуеър“ за нуждите при отглеждане на детето, като се предвиждаше там да са стаите за бавачката и медицинската сестра. След това дойде ред на количката, кошчето, бебешките дрешки и спални принадлежности.

— Той трябва да има всичко, при това най-доброто.

Алексия бе едновременно развеселена и трогната от грижите му, но я притесняваше обсебилото го желание непременно да има син и наследник. По време на един уикенд, когато бяха отседнали в Марли, тя спомена, че детето може и да е момиче.

— Разбира се, че ще е момче — нетърпеливо възрази той, загледан през прозореца на спалнята. — Първото дете в семейството ни винаги е било момче. Ще го кръстим тук, в собствения ни параклис, а един от кръстниците ще е Багърс.

Алексия седна в широкото легло.

— Почакай малко, Саймън. Не искам той да става кръстник на детето ми.

Съпругът й се извърна и втренчи поглед в нея.

— И защо не?

— Защото не е подходящ. Може да е най-добрият ти приятел, но няма да допусна да има нищо общо с нашето бебе.

Очите му горяха гневно.

— Багърс е напълно подходящ! Той е с аристократичен произход, много богат, щедър и ревностен протестант.

— И освен това е женкар, пияница и лош пример за всяко дете — добави Алексия. — Влияе ти лошо, отклонява те от правия път и е най-пропадналият човек, когото съм срещала. Честно казано, Саймън, изобщо не е подходящ.

Той започна да обикаля из стаята като навит на пружина, изстрелвайки думите с детинска ярост:

— Какво знаеш ти за аристокрацията? Произхождаш от просташката средна класа и си обикновена буржоазка. Моят син ще бъде възпитан като джентълмен и затова ще са му необходими кръстници на неговото ниво. Багърс е най-добрият ми приятел и ще стане както искам. Пет пари не давам за твоето мнение!

Бременността й даваше някакво усещане за превъзходство, каквото досега не бе изпитвала, и в този момент твърдата й решимост да защити нероденото си дете изплува на повърхността.

— Аз ще кажа кои ще са кръстниците, Саймън. Ако нещо се случи с нас, именно те ще поемат моралната и духовната грижа за него, затова няма да допусна човек като Багърс да се меси в живота му, по какъвто и да е начин.

Саймън застина на място със свити юмруци и стиснати челюсти и й отправи пълен със злоба поглед.

— Чуй какво ще ти кажа, тъпа краво. Ще постъпя както съм решил и не си въобразявай, че ще ми се налагаш. Може би смяташ, че тъпото ти куче е по-подходящо?

Той направи рязко движение с крак, разнесе се жален вой и в следващия миг Шедоу полетя, прелетя над леглото, стовари се на земята до таблата и остана да лежи неподвижно като парцалена кукла.

— Саймън! — извика Алексия ужасена, скочи от мястото си и вдигна животинчето, което се сгуши в ръцете й скимтейки от болка. — Господи, ранена е! Веднага повикай ветеринаря! — развика се тя. Лицето й бе пребледняло.

Саймън наблюдаваше сцената безучастно, с неприкрито равнодушие.

— Извикай ветеринаря! — настоя разплакана тя.

Без да й обръща внимание, съпругът й напусна стаята, затръшвайки вратата толкова силно, че прозорците в цялото северно крило издрънчаха.

— Миличкото ми, малкото ми животинче — прошепна Алексия, грабна някакъв шал и зави с него треперещото телце.

Облече се припряно, вдигна кучето и го понесе по стълбите. Във вестибюла видя Спенсър, който обикаляше притеснено.

— Всичко наред ли е, милейди? — попита разтревожен той и протегна ръце, сякаш искаше да вземе животното.

— Виконт Станхоуп отиде ли да доведе ветеринаря?

Икономът извърна лице и запристъпя от крак на крак.

— Негова светлост каза, че заминава за Лондон и няма да се връща тази нощ, милейди.

Алексия усети как цялата изтръпна от жестокостта на Саймън. След като без причина бе ритнал горкото кученце, просто се бе обърнал и бе избягал, без да поеме никаква отговорност.

— Шедоу претърпя… злополука — обясни със заекване тя. — Ужасно я боли и трябва да я заведа на лекар.

— Веднага ще докарам колата, милейди. Или предпочитате да я заведа вместо вас?

— Не, аз ще отида — гласът й трепереше от усилието да овладее чувствата си.

— Сигурна ли сте, че не бих могъл… — той погледна виещото от болка животно.

— Ще отида лично — настоя тя, преглъщайки сълзите си. — Опасявам се, че гръбнакът й е счупен.

О, Господи! Нека Шедоу да се оправи! Моля те, Господи! Моля те!

* * *

На следващата вечер Саймън най-после се появи — небръснат, разрошен и лъхащ на алкохол.

— Миличка, толкова съжалявам — започна с треперещ глас той, след като влезе в спалнята, където Алексия лежеше в леглото, подпряна на възглавници.

Тя го посрещна с леден поглед. Очите му се напълниха със сълзи.

— Ще можеш ли някога да ми простиш? Обещавам да ти купя друго кученце… Аз…

— Няма нужда — отвърна студено тя.

— Не искаш ли ново на мястото на Шедоу? Мислех, че я обичаш.

Алексия провеси крака от леглото, стъпи на пода и се изправи срещу него. Макар да изглеждаше слаба и крехка в кремавия си сатенен халат, бледото й лице никога не бе излъчвало такава непреклонност.

— Въпреки твоята бруталност Шедоу не е мъртва. Тазът й е счупен на пет места, но ветеринарят смята, че ако стои обездвижена следващите шест-седем седмици, ще се оправи.

Докато говореше, тя заобиколи леглото и се приближи до единия край на камината, където стоеше метална клетка, застлана с овча кожа. Вътре лежеше Шедоу и изглеждаше заспала, но щом се приближи, малкото кученце вдигна към нея влажните си очи, пълни с доверие.

— Всичко е наред, миличка — прошепна тихо Алексия. — Заспивай.

После се изправи и се обърна към Саймън, който стоеше като уплашено момченце, което очаква да го накажат.

— Не мога да ти простя стореното — заяви твърдо тя. — Един мъж, способен да се отнесе толкова жестоко към беззащитно животно, е в състояние да наранява съпругата и децата си всеки път, щом е в лошо настроение. Това променя всичко, Саймън. Вече не ти вярвам. Дори когато не си пиян, се държиш грубо, ако не стане на твоето. Можеше да убиеш Шедоу. Кого ще сриташ следващия път, само защото не можеш да контролираш гнева си?

Той се отпусна върху близкия стол покрусен.

— Няма да се повтори. Обещавам ти.

— Казваш го всеки път.

На лицето му се изписа паника.

— Не мога да го преодолея. Нещо ме подтиква… също като баща ми.

— Това не е извинение. Поне можеш да спреш да пиеш.

Лицето му доби студен израз и погледът му стана настървен.

— Да престана да пия? — все едно му бе казала да спре да диша. — Как така!

— Ако искаш да запазиш брака ни, ще ти се наложи — настоя тя. — За твое добро е. Аз те обичам, Саймън. Не захвърляй всичко, което имаме, заради алкохола.

Мъжът сведе глава и русата му коса се разпиля над веждите.

— Чувствам се ужасно заради Шедоу. Моля те, бъди мила с мен.

— Да бъда мила? — възкликна Алексия, не вярвайки на ушите си. — Ти едва не уби кучето, след което се запиля на поредния си пиянски запой, без съмнение с добрия ти приятел Багърс. Нямаше те цяла нощ, а сега идваш тук и искаш да съм мила? Даваш ли си сметка, че подобно изживяване би могло да доведе до спонтанен аборт? Трябва да мислим не само за нас, но и за детето ни.

Саймън се облегна назад съвсем объркан. После закри лицето си с ръце и се разтърси в ридания:

— Съжалявам. Не го исках. Обещавам, че няма да се повтори.

Тя мина покрай него, седна пред тоалетната си масичка и като взе една от новите си сребърни четки, украсени с фамилния герб на рода Клифтън, започна да разресва косата си.

— Освен това смятам, че е крайно време да престанеш да се срещаш с Багърс. Този човек ти действа като отрова. Предполагам, че си прекарал цялата нощ в Лондон с него. И без съмнение е съгласен с теб, че си се оженил за момиче от средната класа с буржоазни ценности. Е, нека ти кажа нещо — извъртя се рязко на стола, за да го погледне. Страните й горяха, тъмните й очи горяха гневно. — Бих предпочела да съм обикновена работничка от нисшата класа, отколкото покварен негодник като него — отново зае предишното положение и се загледа в отражението си в тройното огледало. — Искам да спиш в стаята си, защото ще ми се налага през нощта да ставам, за да наглеждам Шедоу, а в момента тя има нужда от спокойствие. Семейството ти и прислугата смятат, че е пострадала, като е паднала от леглото ми. Но ако отново се случи нещо подобно, не разчитай повече на моята дискретност.

На излизане от стаята Саймън спря и я погледна.

— Знаеш, че те обичам, нали? Означаваш за мен повече, отколкото всеки друг на света. Без теб съм загубен.

Тя се усмихна тъжно.

— Да, и аз смятам така.

* * *

Ловният сезон отново бе открит и семейство Клифтън остана в „Марли Корт“, където устройваха безкрайни празненства, на които Алексия отказваше да присъства под предлог, че се чувства уморена поради бременността. В действителност това беше третият по ред ловен сезон, на който бе присъствала, и й бе омръзнало до смърт да гледа избиването на красивите патици и фазани, които пазачът на дивеч отглеждаше, за да ги отстрелват.

Ловът поне държеше Саймън далеч от неприятности. Беше поканил няколко стари приятели от колежа.

Макар да ги намираше по-скоро за тесногръди и досадни, Алексия беше благодарна, че не са покварени като Багърс. Без неговото пагубно влияние Саймън бе започнал да пие по-малко и бе преустановил нощните си похождения в Лондон.

Тъй като Шедоу се възстанови, а бременността й протичаше леко, Алексия започна да се чувства по-спокойна за бъдещето. Предизвиквайки съдбата, дори си позволи мисълта, че най-лошото в живота им вече е в миналото.

И точно тогава направи едно откритие, което срина илюзиите й и коренно промени представите й за хората, които най-много обичаше.